Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

— Бих искал лично да ви съпроводя до брега, мадмоазел Верлен, но ще изгубя много време, а това не бива да става — каза капитан Роулинсен.

— Не е необходимо, капитане. И без това проявихте изключителна любезност към мен. Всъщност бяхте повече от любезен. Сигурна съм, че лесно ще открия плантацията на граф Де Ламбер.

— Да, предполагам. Доколкото знам, тя е най-голямата плантация на острова.

Малката лодка, която щеше да отведе Бетина на брега, вече бе готова. През двете седмици на пътуването до остров Сен Мартен, тя се бе привързала към капитана. Той бе приветлив мъж на около петдесет години. Корабът му превозваше ром и тютюн до американските колонии, а обратно — стоки, които нямаше на островите.

Бетина скри от него истината как е попаднала на острова на Тристан. Каза, че е паднала от кораба, с който е пътувала до Сен Мартен, и с плуване е стигнала брега. Капитанът се удиви на разказа, защото морето гъмжеше от акули и баракуди, и бе истинско чудо, че е останала жива.

Тя помоли капитана да й начертае карта на острова и внимателно я скри в подгъва на роклята си. Обясни му, че мястото много й е харесало и би искала отново да го посети с граф Де Ламбер.

— Все още не мога да разбера защо настоявате да облека тези дрехи — каза Бетина и посочи панталоните и широката бяла риза, който капитанът й даде тази сутрин.

— Дрехите на Били ви стоят чудесно — усмихна се капитан Роулинсен.

— Чудесно ли? Та те са прекалено широки за мен.

— Точно това е целта. Така ще скрият вашата красота и ще бъдете в безопасност от погледите на моряците в пристанището — той замълча и критично я огледа. — Как успяхте да скриете прекрасната си коса под този червен шал?

— Пъхнах я под ризата — засмя се младото момиче. Надяваше се никога повече да не й се налага да се облича в мъжки дрехи.

— Е, справили сте се чудесно и нищо не се вижда — каза капитанът и избухна в смях.

— Да, но не ми е много удобно.

— Скоро ще намерите годеника си и ще смените дрехите си. Лодката ви чака. Време е да тръгвате. Не забравяйте да се движите с наведена глава, за да не забележат красивото ви лице и да не открият измамата — загрижено добави капитанът.

Бетина се усмихна и го целуна по бузата, което накара стария моряк да се изчерви. Помогна й да се качи на лодката и сетне й помаха за сбогом.

Бетина бавно тръгна по оживената улица край пристанището. Товареха и разтоварваха кораби, сновяха докери и моряци, в праха си играеха деца. Пристанището бе много по-оживено от това в Тортола.

Тя се опита да спре един моряк, но той дори не я погледна. Опита отново, но резултатът бе същият. Никой не й обръщаше внимание.

Спря, за да реши какво да прави, и се огледа. Забеляза двама мъже в моряшки дрехи, които се бяха спрели и оживено разговаряха. Приближи към мъжете и плахо се изкашля.

— Извинете.

Двамата се извърнаха и я погледнаха. По-високият имаше светлокафяви очи, които радостно светнаха, когато я видя. Другият бе по-нисък, с малки лъскави очички и голям крив нос.

— Да пукна, ако това не е точно това, което търсим! — викна по-високият.

— По дяволите, прав си, Шон — кимна другият и изгледа Бетина от главата до петите.

Бетина смаяно отстъпи назад.

— Чакай, момче — бързо рече мъжът, когото нарекоха Шон. — Предлагам ти работа като личен прислужник на нашия капитан.

— Вие не разбирате — започна Бетина, но мъжът я сграбчи за ръката.

— Хайде сега, да не би да искаш да кажеш, че не обичаш морето? Ще бъде чудесно, казвам ти.

— Не — запротестира Бетина и се опита да измъкне ръката си, но хватката му бе желязна.

— Не обичаш ли приключенията, момче? Чудесен си за работата. Млад си, но не съвсем, и работата ще ти хареса. К’во мислиш?

— Не! — повтори младото момиче, обхванато от все по-голяма паника. — Пуснете ме!

Ала той я стисна още по-силно и я привлече към себе си. Бетина не можеше да повярва, че това става с нея.

— Лошо, че се опъваш, момче, но това няма значение.

— Вие не…

— Ако кажеш още една дума, ще ти нашаря гърба — изръмжа мъжът и дръпна ръката й. Прониза я силна болка. — Капитан Майк ни нареди да му намерим прислужник и ти си точно за тая работа. Ще имаш много свободно време, защото капитанът не е от придирчивите, и може би един ден ще ми бъдеш благодарен.

Мъжете застанаха от двете й страни и я побутнаха да върви.

Качиха я на един търговски кораб. По палубата сновяха моряци, но никой не й обърна внимание. Как щеше да се измъкне от това положение?

Заведоха я в каютата на капитана. Преди да излезе, Шон се извърна към нея и заплашително я изгледа.

— Старият Майк не бива да узнае, че сме те довели насила. Ако му кажеш, ще ти прережа гърлото и окото ми няма да мигне. Предупреждавам те!

Вратата зад него се затвори и Бетина остана сама. Спусна се към вратата и я отвори, но видя, че Шон и приятелят му стоят отвън, и бързо я хлопна обратно. Но това беше абсурдно! Отново я бяха отвлекли, само че този път я взеха за момче. Защо винаги, когато успееше да избяга от Тристан, се забъркваше в по-големи неприятности?

Започна нервно да крачи из стаята. Искаше й се капитан Майк да се появи по-скоро. Единствената й надежда бе да му обясни всичко и да го помоли да я пусне. Но какво щеше да стане, ако корабът вдигнеше котва, преди той да се върне в каютата си?

Минутите минаваха, а никой не се появяваше. Тя отново отвори вратата, но Шон продължаваше да стои пред каютата и застрашително й се озъби. Дали наистина щеше да я убие, ако кажеше на капитана, че са я довели насила? Но тя не можеше да остане на борда. Капитанът скоро ще открие, че е жена.

Внезапно вратата отвори и един мъж с червена коса влезе в каютата. Той я изгледа и се отпусна на един стол до бюрото. Беше привлекателен мъж на средна възраст, но изглеждаше много уморен.

— Значи ти си новият ми прислужник — вяло каза капитанът.

— Не, мосю — толкова тихо отвърна Бетина, че се зачуди дали капитанът ще я чуе.

— Тогава какво правиш тук?

— Двама от вашите хора ме доведоха.

— Но защо? — зелените му очи настойчиво я изгледаха.

— Доведоха ме тук за ваш прислужник, но…

— Но ти си променил решението си — довърши мъжът вместо нея. — Мога ли да те убедя отново да размислиш? Предишният ми прислужник загина по време на буря, но той беше прекалено млад. Ти ми изглеждаш здраво и силно момче и мисля, че ще се справиш.

— Това е невъзможно, капитане.

— Ако се тревожиш, защото си французин, няма защо — нетърпеливо рече той. — На кораба има и други французи и няма да си самотен, а освен това говориш достатъчно добре английски. Ще ти плащам добре и по-нататък можеш да станеш и моряк.

— Ако бях момче, капитане, вашето предложение сигурно щеше да ме изкуши.

— Как така, ако беше момче? Какви глупости говориш?

— Аз не съм момче — бързо отвърна Бетина. — Вашите хора ме доведоха, но не ми дадоха възможност да обясня. Капитане, аз съм момиче.

— Момиче? — смаяно я изгледа мъжът.

Бетина нетърпеливо смъкна шала и извади косата си от ризата.

— Да, момиче.

Капитан Майк избухна в смях, а Бетина объркано се втренчи в него.

— Помислих си, че лицето ти е прекалено красиво, но и друг път съм виждал красиви момчета. Не бива да се обличаш в мъжки дрехи, дете. — В очите му танцуваха весели пламъчета.

— Обикновено не се обличам в мъжки дрехи, капитане. Но ме посъветваха да го сторя, за да не привличам вниманието.

— Да, но все пак го привличаш. Съжалявам, че моите хора са ти причинили всичките тези неприятности.

— Значи мога да си вървя?

— Да, и то по-бързо, докато не съм забравил колко съм уморен. Но първо скрий косата си, скъпа. По-добре е никой да не забележи, че не си момче.

Бетина му благодари и се упъти към вратата. Капитанът я изпрати и галантно й целуна ръка.

— За мен беше удоволствие да се запознаем. Върви и Бог да те пази.

Когато излезе на дневна светлина, Бетина си спомни за заплахите на мъжа, когото наричаха Шон. Огледа се и го зърна, застанал на няколко крачки от нея. Когато видя кръвнишкия му поглед, зелените й очи се разшириха. Тя се обърна към капитанската каюта, но капитанът вече бе затворил вратата.

— Значи въпреки всичко си му казал! — изръмжа Шон. Измъкна кинжала си и пристъпи към нея. — Аз те предупредих, момче.

Бетина пребледня от уплаха. Мъжете на палубата спряха работата си и се загледаха в тях, но младото момиче не ги забеляза. Стоеше като вцепенена, не можеше дори да извика. Шон бавно се приближаваше към нея.

„Бягай! Бягай, за Бога!“ Мисълта прониза съзнанието й, но краката й отказваха да помръднат. Накрая се спусна да бяга, но мъжът хукна след нея.

Препъна се и се просна по лице на земята, но се изправи и отново побягна. Наоколо имаше много хора, но тя не можеше да спре и да ги помоли за помощ, трябваше да бяга… трябваше да се скрие някъде…

Спусна се по една широка улица, която водеше към града, но продължи да чува стъпките на преследвача си.

Тогава внезапно се оказа в прегръдките на друг мъж.

— Пуснете ме! — изкрещя тя и се опита да се измъкне, но ръцете на мъжа я стиснаха по-силно.

— Ти! — удивено прошепна той.

Бетина вдигна поглед и когато го позна, очите й се разшириха. Това беше френският моряк, който бе бичуван заради нея. Преди да успее да заговори, мъжът я бутна зад себе си и измъкна кинжала си. Шон ги бе настигнал и мигновено се нахвърли върху французина.

Сега трябваше да избяга, но Бетина се притисна до стената на близката сграда и се загледа като хипнотизирана в бляскавите остриета. Морякът, който бе понесъл жестоко наказание заради нея, сега я защитаваше и тя не можеше да го изостави.

Французинът бе по-висок и по-силен от Шон, а освен това последният бе изморен от бягането, но бе решил да се бие. И двамата мъже бяха ранени, но внезапно кинжалът на французина потъна в рамото на Шон, който пусна ножа си, хвана се за ръката и се свлече до стената.

— Ела.

Французинът хвана Бетина за ръка и я помъкна по улицата. Стигнаха до една стара къща, влязоха вътре и се качиха на втория етаж.

Бетина не можеше да повярва, че е спасена. Вече се бе примирила, че ще умре и сега цялото й тяло трепереше от облекчение. Останала без сили, се отпусна на един стол в малката стая, в която я въведе французинът.

Когато дишането й се успокои, тя се огледа. Стаята бе тъмна и освен дървения стол имаше едно малко легло, покрито с мръсни и окъсани завивки. Прозорецът гледаше към тясна уличка, но една сграда пред него препречваше пътя на светлината и в стаята бе тъмно.

Мъжът запали свещ. По ръката му имаше множество рани и кръвта капеше на пода. Бетина скочи от стола, за да му помогне. Беше пуснала вързопа с дрехите си на пода. Извади една риза и се приближи до него.

— Дайте ми ръката си, мосю. Трябва да я превържа.

Кафявите му очи се втренчиха в нея и тя се отдръпна ужасено от дълбоката омраза в тях.

— Заради теб, гърбът ми е завинаги белязан. Какво значение имат няколко драскотини по ръката? И за тях ще си платиш — дрезгаво прошепна мъжът. — Казвам се Антоан Готие, мадмоазел, в случай че искаш да знаеш името на този, който ще те убие.

Бетина изстина от ужас. Спусна се към вратата, но мъжът не помръдна. Вратата се оказа заключена.

— Отворете вратата! — извика Бетина. Смехът, който последва, бе груб и жесток.

— Как, мислиш се чувствах, когато ме завързаха на мачтата? Мога да те уверя, мадмоазел, че никак не ми беше приятно.

— Защо правите всичко това? Защо?

— Глупав въпрос, красива лейди, но аз ще отговоря. Почти всяка нощ сънувам как те убивам, толкова много се молих отново да те срещна, за да мога да си отмъстя и Бог чу молитвите ми. Няма те да убия веднага, мадмоазел Верлен. Това ще бъде твърде голямо милосърдие, а в душата ми няма милост към теб. Ще умреш бавно и мъчително, но първо ще получа това, заради което едва не умрях.

Бетина отказваше да приеме думите му. Струваше й се, че всичко е един ужасен кошмар.

— Какво искате от мен, мосю Готие?

Той изненадано я погледна.

— Ти наистина имаш самообладание, но няма да е за дълго. Едва не умрях, заради нещо, което възнамерявах да направя, нещо, което не успях да направя, но скоро ще получа всичко, което исках от теб.

— Но защо трябва да ме убивате?

— Защото можеше да ги спреш да не ме наказват, но не го стори! — изръмжа французинът.

— Но аз се опитах да ги спра! Молих капитана да отмени наказанието ви!

— Много лесно лъжеш, мадмоазел, но не мисли, че съм глупак и можеш да ме заблудиш! — озъби се той и започна да развързва колана си.

Бетина го погледна с невярващи очи и в този миг сякаш нещо се пречупи в нея.

— О, правете каквото искате! Изнасилете ме, убийте ме! Така или иначе, щях да умра на улицата от ножа на онзи мъж. Вече нищо не ме интересува! Чувате ли? Нищо! Не ме е грижа за нищо! — извика тя и избухна в истеричен смях, който зловещо отекна в малката стая. Антоан Готие ужасено се отдръпна от нея.

— Ти си една луда женска! — измърмори той и се запъти към вратата. — Още нищо не си видяла от моето отмъщение и вече се побърка. Няма да изпитам никакво удоволствие, ако започна сега. Ще почакам, докато се съвземеш. Искам да разбираш какво правя с теб. Сега излизам, но скоро ще се върна! — изсъска той, излезе и заключи вратата след себе си.

Бетина се свлече на пода и тялото й се разтърси от ридания. Плака дълго и безутешно. Накрая стенанията й секнаха и тя потъна в сън.