Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (2)

ВТОРА ГЛАВА

Преди вечеря Жизел Верлен отиде в стаята на дъщеря си, за да поговори насаме с нея. Все още бе разстроена от мисълта за предстоящия й брак.

— Опитах се, скъпа! Положих отчаяни усилия да разубедя баща ти в намерението му да те изпрати толкова далеч… — каза тя нервно, като чупеше ръце, нещо, което правеше винаги, когато беше разстроена.

— Всичко е наред, мамо. Отначало се разстроих само защото трябва да замина толкова далече от Франция. Очаквах, че баща ми скоро ще уреди брака ми, така че този годеж не бе изненада за мен.

— Е, за мен беше изненада! Андре го е уговарял от месеци, но едва миналата нощ благоволи да ми го съобщи. Направил е избора си, без изобщо да се замисля, че те изпраща при мъж, когото не познаваш.

Жизел крачеше неспокойно из стаята, сякаш искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, мамо? — осмели се да попита Бетина.

— Да… — отвърна Жизел на английски със силен френски акцент.

Родителите й предпочитаха да говорят на английски, тъй като повечето от съдружниците на баща й бяха англичани. А след като Бетина бе научила този груб език в манастира, баща й настояваше в дома им да се говори на английски.

Жизел се колебаеше и Бетина заговори, за да наруши тягостното мълчание.

— Ще ми липсваш ужасно, мамо. Ще те видя ли някога отново? — с надежда попита тя.

— О, разбира се! Ако твоят съпруг не те доведе във Франция, за да ни посетиш, аз ще убедя Андре да заминем за Сен Мартен — Жизел погледна дъщеря си и в тъмнозелените й очи проблесна безпокойство. — О, Бетина, толкова съжалявам! Исках сама да си избереш съпруг. Ако Андре ми бе позволил да те заведа в Париж, там може би щеше да срещнеш някой млад мъж, когото да обикнеш и който да е достатъчно богат, за да спечели одобрението му.

— Граф Де Ламбер е богат мъж, нали? — попита дъщеря й.

— Да, но ти никога не си го срещала, Бетина. Не знаеш дали ще го обикнеш и дали ще бъдеш щастлива с него. А единственото, което искам, е да бъдеш щастлива.

— Но папа е избрал граф Де Ламбер и той се е съгласил да ме вземе за съпруга, нали? Той виждал ли ме е?

— Да, преди една година. Ти беше в градината, когато графът пристигна и пожела да те види отдалеч. Ти си много красива, Бетина, и сама можеш да намериш някого, с когото да прекараш живота си. Но баща ти не допуска дори мисълта за това и за него няма значение дали ще бъдеш щастлива, или не.

— Но нали така е било винаги, мамо? Аз не съм очаквала нещо друго — сломено отвърна Бетина, въпреки че се питаше защо трябва да е така.

— Ти винаги си била прекрасна дъщеря и аз искам да прекараш живота си с мъжа, когото обичаш. Струва ми се, че сега е време да ти кажа нещо, макар да се боя да не ме осъдиш.

— Какво е то, мамо?

— Знаеш, че моят баща ми избра Андре за съпруг, когато бях на четиринадесет години. Аз, както и ти сега, бях готова да го обикна. Но една година след сватбата разбрах, че това никога няма да стане. Андре искаше син, а аз не можех да забременея. Бях самотна и никой освен Мадлен не ме обичаше. Но тя не можеше да ме предпази от гневните изблици и недоволството на Андре. Започнах да правя дълги разходки из града, за да успокоя наранената си душа. Тогава срещнах един моряк, ирландец, с огненочервена коса и весели зелени очи. Корабът му бе в пристанището за ремонт. Беше решил да посети родителите си, които живееха близо до Мортан, но вместо да замине, остана тук. Срещахме се всеки ден и накрая станахме… любовници.

— О, мамо, звучи толкова романтично!

Жизел облекчено се усмихна. Дъщеря й не бе шокирана от неочакваната й изповед.

— Да, наистина беше романтично. Райън остана три месеца в Аржентьой и почти непрекъснато бяхме заедно. Това бяха най-щастливите месеци в моя живот и спомените за тях са най-скъпото, което имам. Обичах го с цялото си сърце и той живее в теб, Бетина, защото ти си плод на нашата любов. Той е твоят истински баща.

— Значи папа… той е мой втори баща?

— Да, скъпа моя, той ти е втори баща. Исках да узнаеш за щастието, което успях да открадна преди толкова много години, за единствената любов, която съм имала. Исках да знаеш… в случай, че не обикнеш граф Де Ламбер. Искам да си щастлива, Бетина, но ако се окаже, че в брака ти няма любов, не се чувствай виновна, ако я откриеш някъде другаде.

Жизел избухна в ридания, а дъщеря й се приближи и нежно я прегърна.

— Благодаря ти, мамо. Благодаря ти, че ми разказа това. Вече не се страхувам да замина за Сен Мартен. Ще се опитам да бъда щастлива в брака си и да обикна граф Де Ламбер. А кой знае, може и да не се наложи да се опитвам, може да го обикна от пръв поглед.

— О, ще се моля за това, скъпа моя!

Бетина се отдръпна от майка си и се усмихна.

— Значи аз съм половин ирландка, така ли? Папа… искам да кажа Андре, знае ли? Затова ли не ме обича?

— Андре не е от мъжете, които показват чувствата си. Той вярва, че ти си негова дъщеря, макар да искаше син. Лекарите ми казаха, че няма да мога да имам други деца, заради усложненията след твоето раждане. Понякога може би го е яд, че не си момче, но по свой начин те обича. За съжаление никога не ти го е показвал и аз знам, че това те правеше нещастна.

— Прекарах по-голяма част от живота си да се опитам да заслужа одобрението и любовта на Андре, а се оказва, че той не ми е истински баща — каза девойката замислено. — Търсила съм обич не там, където трябва.

— Съжалявам, Бетина. Трябваше да ти кажа още, когато беше малка, но не можах. Не е лесно да се признае подобно нещо. Много се страхувах да не се родиш с огненочервена коса като на Райън; но за щастие си наследила моята коса и променливите очи на баща ми. Понякога тези очи ти създават затруднения, защото не могат да скриват чувствата ти и се променят, според тях. Например сега те са тъмносини. Винаги са такива, когато си спокойна и щастлива.

— Шегуваш ли се?

— Не, скъпа. Ето, сега се промениха и вече са тъмнозелени — Жизел се засмя. — Знам, че не е много приятно да разбереш, че не можеш да прикриваш истинските си чувства, но очите ти винаги те издават.

— Но защо никога не съм го забелязала? Винаги съм мислила, че очите ми са сини.

— Защото, когато си разстроена или ядосана, ти никога не се поглеждаш в огледалото. Тогава заприличваш на истинския си баща. Започваш да крачиш нетърпеливо напред-назад и не можеш да си намериш място. Наистина си наследила много неща от Райън.

— Винаги съм се питала защо съм толкова висока, не приличам нито на теб, нито на Андре. Райън висок ли беше?

— Да, много висок. Беше толкова красив! Имаше избухлив характер и беше твърдоглав като всички ирландци и като теб. Но не бива да се тревожиш за очите си, скъпа. Много малко хора забелязват подобни неща и ти винаги можеш да кажеш, че очите ти се променят от светлината.

— Защо не си заминала с него, мамо? Защо си останала тук и си се отказала от щастието си?

— Райън трябваше да се върне на кораба си, а аз не можех да замина с него, още повече, когато разбрах, че съм бременна. Беше обикновен моряк и макар това да нямаше никакво значение за мен, той искаше да забогатее, преди да ме отведе със себе си. Обеща ми, че ще се върне, и аз дълго чаках, докато накрая изгубих надежда.

Бетина си помисли, че навярно майка й никога няма да узнае истинската причина, и се натъжи.

— Той знае ли за мен?

— Да… и толкова много ми се искаше да те види, да разбере какво прекрасно дете има.

След като майка й излезе, Бетина седна пред тоалетната масичка и се взря в огледалото. Чудеше се защо граф Де Ламбер я е избрал за съпруга. Предполагаше, че не е грозна, може би дори беше хубава, но не смяташе, че е красива, както майка й бе казала. Носът й бе малък, имаше овално лице, челото й обаче не бе достатъчно високо. Кожата й бе бяла и гладка, без никакви недостатъци, но светлорусата й коса бе съвсем права.

В манастирското училище се отличаваше от другите момичета и те често й се подиграваха за високия ръст и правата коса. Беше много слаба и нямаше едри гърди и меки, заоблени форми. Това, което я вбесяваше, бяха бедрата й. Те бяха дълги, но толкова слаби, че тя се срамуваше от тях. Думите на майка й, че е красива, я зарадваха, макар да знаеше, че не са истина. Майка й я харесваше и я смяташе за красива, защото я обичаше. Толкова щеше да й липсва!

Нейната изповед не я бе шокирала, всъщност чувстваше облекчение. Беше чувала от прислугата и знаеше, че е копеле. Но никой освен майка й не го знаеше. Искаше й се Райън да се бе върнал при майка й и се питаше какво ли е станало с него. Ако беше жив и се върнеше при майка й след всичките тези години, двамата можеха да дойдат да живеят при нея на остров Сен Мартен.

— О, Бетина, прекалено много мечтаеш — прошепна тя. — Трябва да слезеш на земята. Заминаваш, за да се омъжиш за един непознат и трябва да му станеш добра и покорна съпруга. Е, може би не много покорна — тя се засмя. — Скоро ще се омъжа, а дори не знам как изглежда бъдещият ми съпруг! Може да се окаже дебел и нисък или някой противен старец. Трябва да попитам мама как изглежда граф Де Ламбер. Може пък да е млад и хубав. А освен това ме иска за съпруга. Не бива да го забравям.

Тя се прозя и още един път се взря в чистите си сини очи, тъмни и блестящи като сапфири.

— Мама сигурно се е пошегувала с мен. Как е възможно очите да променят цвета си?

Бетина стана и се отправи към леглото с четири дървени колони, покрито с набран светлорозов балдахин. Мушна се под копринените завивки и отметна дългата си коса, която се спусна като златист водопад до пода. Беше развълнувана, в главата й се въртяха различни мисли и измина доста време, преди да заспи.