Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бяха изминали единадесет дни, откакто бе на борда на „Дръзката лейди“, и се чудеше как времето може да минава толкова бавно, когато й се искаше то да лети. Тристан по цял ден я оставяше сама, но всяка нощ я обладаваше с бясна страст.

Припомни си ясно как преди седмица той влезе в каютата и я завари облечена с чифт негови панталони и риза от мек златист плат. Още чуваше смеха му. Отначало се учуди, но после разбра защо се бе засмял — дрехите му й бяха доста широки и той много лесно ги смъкна от тялото й. Но продължи да се облича с неговите дрехи, защото не искаше той да къса нейните.

Спомените за една нощ я измъчваха и преследваха. Магическите му ръце отново бяха възбудили сетивата й, но след като свърши, вместо да се разсмее триумфално, той се наведе и нежно я целуна, избърсвайки с устни сълзите, които се стичаха по бузите й. Мразеше неговата нежност повече от грубостта и арогантността му.

Бетина скъса конеца и разстла роклята пред себе си. Беше съвсем обикновена, от мек лилав памучен плат, без ръкави и украса. Не беше модерна, но щеше да й държи хладно през горещите дни. Отначало Тристан се съгласи да й донесе парче бял сатен, но когато разбра, че иска да си ушие сватбена рокля, рязко отказа. Поведението му я озадачи.

— Бетина, пристигнахме! — Мадлен се втурна в каютата, оставяйки вратата отворена. Лицето й бе зачервено, а косата й бе разрошена и влажна от изпаренията в кухнята.

— Изплаши ме, Мади. Какво…

— Пристигнахме на острова, скъпа моя! Излязох да подишам чист въздух и видях земя…

Бетина не я изчака да довърши и се спусна към вратата. Дори не чу, че Мадлен я последва.

— Не си представях Сен Мартен по този начин — тихо се обади Мадлен. — Искам да кажа, че ми изглежда като изоставен. Но е много красив, нали?

Младото момиче се взираше в острова, без да може да каже нито дума. Красиво бе слабо казано! Островът бе заобиколен от блестящ бял пясък; имаше малко скалисто заливче за корабите, а по-навътре се издигаха зелени палми. В далечината се виждаше висока планина, която се извисяваше над потъналия в зеленина тропически остров.

Бетина се извърна към прислужницата си с блеснали от щастие сини очи.

— Никога не съм си представяла, че Сен Мартен е толкова красив. Та тук е истински рай! О, знам, че ще се влюбя в него!

— Аз също — усмихна се Мадлен. — Въпреки че цялата тази зеленина ми изглежда малко странна, като знам, че сега е средата на зимата.

— Да. А я си представи как ще изглежда през пролетта или лятото!

— Трудно ми е да си го представя — весело се засмя Мадлен.

— Чудя се къде ли живеят хората? — промърмори Бетина. — Не виждам никакви къщи.

— Може би това е необитаемата част на острова.

— Да, разбира се — кимна момичето. — Сигурно ще бъде опасно, ако един пиратски кораб хвърли котва в главното пристанище.

— Да, но аз виждам един кораб в залива. Ела да погледнеш.

— Какъв кораб?

— Той е в залива, но не виждам никакви моряци на палубата.

Двете жени се вгледаха в другия кораб. Беше като близнак на „Дръзката лейди“.

— Чудя се къде ли е екипажът? — обади се Бетина.

— Може би са слезли на острова — предположи прислужницата й. — Може би градът не е толкова далеч от брега, вероятно джунглата го скрива от погледа ни.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Не след дълго граф Де Ламбер ще бъде уведомен за пристигането ти. Сигурно е в плантацията си.

Бетина радостно плесна с ръце. Най-после щеше да бъде свободна! Нямаше да има повече Тристан, нямаше да я изнасилва, нямаше да търпи униженията му! А освен това скоро щеше да си отмъсти за всичките си страдания!

— О, Мади, този кошмар най-после свърши!

— Да, скъпа моя, най-после свърши.

Бетина се извърна, за да отиде в каютата и се блъсна в мощните гърди на Жюл. Тя ужасено извика и отстъпи назад с разширени от страх очи.

— Ако побързате да съберете багажа си, дами, скоро що бъдете отведени на брега — учтиво рече той. Сетне погледна към Мадлен и погледът му омекна. — Моля ви, мадам, побързайте. Първата лодка вече е натоварена.

— Къде… къде е капитанът? — колебливо попита Бетина. Тя се срещаше с Жюл за пръв път, откакто искаше да я бичува и въпреки че Мадлен непрекъснато я уверяваше, че е добър и мил човек, тя все още се страхуваше от него.

— Тристан е зает.

— Но той ми каза, че размяната ще стане на борда на неговия кораб. Защо ще слизаме на брега? — учуди се младото момиче.

— Планът се промени.

Той се обърна и се отдалечи, оставяйки я в пълно недоумение. Защо Тристан ще променя плана си?

Бетина остави Мадлен и се върна в каютата. За по-малко от минута сгъна и прибра двете си рокли. Реши да остави сребърния гребен, който Тристан й бе дал, защото навярно граф Де Ламбер щеше да й осигури всичко, от което се нуждаеше. Ала сетне промени решението си. Гребенът беше много красив, но ако го вземеше, Тристан нямаше да може да го продаде. По-късно щеше да го хвърли, каквото възнамеряваше да стори и с двете рокли, които си бе ушила на борда на „Дръзката лейди“.

Хвърли последен поглед на каютата и бързо излезе навън. Дългата й копринена рокля меко прошумоля. Облегна се на парапета, но с разочарование установи, че небето бе покрито с тъмни облаци, които скриваха прекрасната планина. Сърцето й бе изпълнено с надежда, че ще бъде щастлива на този остров и ще обича бъдещия си съпруг, граф Де Ламбер.

В този миг слънцето се показа иззад облаците и освети щастливото й лице.

— Готова ли си за тръгване, малката ми?

Плътният глас на Тристан я сепна и тя рязко се обърна. Той стоеше изправен зад нея, с разкрачени крака, с ръце на кръста и топло й се усмихваше. Изглеждаше много красив в елегантните си дрехи — копринената бяла риза с дантелено жабо, пристегната с кожена жилетка, бе отворена на гърдите, а прилепналите бели панталони подчертаваха дългите му крака, обути в черни ботуши от мека кожа.

— Отдавна съм готова да си тръгна — надменно отвърна тя. — Колко време ще продължи размяната?

— Нима си толкова нетърпелива да се разделиш с мен?

— Въпросът ти е абсурден, Тристан. Моля се за деня, в който завинаги ще изчезнеш от паметта ми — каза Бетина и погледът й стана леден.

— Косата ти е прекрасна, огряна от слънчевите лъчи — игриво подхвърли Тристан.

— Защо сменяш темата?

— Искаш ли да се върнем в моята каюта и да продължим този разговор в по-задушевна обстановка? — В очите му проблесна закачливо пламъче.

— Не! Готова съм веднага да тръгна.

— Тогава да вървим, любов моя — младият мъж хвана ръката й и я поведе към другия край на палубата, където вече ги чакаха Мадлен и Жюл. — Можете да оставите вещите си на кораба. Моите хора ще ви ги донесат.

— Не, искам да тръгна веднага и да вземе всичко със себе си.

— Както желаеш.

Тристан помогна на Бетина да се качи в една от двете лодки, привързани за кораба. Мадлен седна до Бетина, Тристан се настани зад тях, а шестима от моряците седнаха отпред. Жюл се качи в другата лодка. Моряците размахаха веслата и лодката се плъзна по водата.

Бетина гледаше малките вълни, които се плискаха край лодката и се питаше защо тази сутрин той не я облада за последен път. Беше го опознала и бе разбрала, че е много страстен мъж. Тогава защо не се бе възползвал от последната си възможност?

Всъщност трябваше да му бъде благодарна за това и да се радва, че най-сетне ужасният кошмар бе свършил.

Приближиха брега и мъжът, който се казваше Дейви, скочи във водата и издърпа малката лодка на пясъка. Тристан настоя да пренесе Бетина на ръце, за да не се измокри, а след това се върна и за Мадлен.

Младото момиче започна да се разхожда по брега, мислейки че трябва да изчака, докато всички слязат и разтоварят лодката, ала Тристан я спря, преди да измине и няколко метра.

— Ние тръгваме веднага.

Тя се извърна и видя, че двете лодки се връщат на кораба Жюл остана с Мадлен и десетина мъже от екипажа Тристан хвана Бетина за ръка.

— Няма ли да чакаме, докато слязат всички моряци? Или може би не се нуждаеш от тях?

— Те ще дойдат по-късно — отвърна той и я поведе към останалите.

— Но къде отиваме?

— Не е много далеч.

Тя спря и дръпна ръката си.

— Защо си толкова тайнствен? Искам да знам къде ни водиш!

— Недалеч оттук има къща. Сигурно ще искаш да се изкъпеш, нали?

Тя се усмихна. Колко дълго не се бе потапяла във вана с топла вода. Наистина искаше да бъде чиста, когато се срещне с графа.

Тристан отново взе ръката й и я поведе по малка пътека. Гората не бе толкова гъста, колкото й се бе сторило отначало. Дърветата бяха на рядко, тук-там имаше ниски храсталаци и ниска зелена трева.

Скоро стигнаха до къщата, която приличаше на крепост. Постройката бе голяма, изградена от бели каменни блокове, а пред малката входна врата се извисяваха две високи палмови дървета. Вторият етаж бе издаден напред; имаше малък вътрешен двор, осеян с красиви цветя, а към къщата водеха красиво оформени алеи от бели камъни.

Внезапно вратата се отвори и на прага се появи висок мъж. Той застана с разкрачени крака и ръце на кръста. Изглеждаше много ядосан.

Тристан спря, а Жюл се присъедини към него. Деляха ги само два метра от мъжа и Бетина почувства някакво напрежение във въздуха.

— Сигурно нямаше да те позная, Тристан, ако не беше Банделер, твоето вярно куче — предизвикателно подвикна мъжът.

— Виждам, че не си се променил, Кейси — рязко отвърна Тристан.

— Не! И все още съм достатъчно млад, за да те победя, младежо.

— Но първо трябва да се справиш с мен, Кейси — изръмжа Жюл.

— Достатъчно! Крайно време е да се разправя с този кучи син!

Бетина ахна ужасена, когато двамата мъже се вкопчиха един в друг, но в следващия миг те се прегърнаха буйно и избухнаха в силен смях. Тези двамата се държат като глупави деца, гневно си каза тя. Явно бяха приятели!

Мъжът, когото нарекоха Кейси, сега се усмихваше широко. Стоеше, преметнал ръка през рамото на Тристан, а с другата здраво се ръкува с Жюл.

— Всичко това беше много глупаво!

— Какво? — Бетина учудено погледна към Мадлен.

— Помислих си, че сърцето ми ще спре от ужас. Твърде съм стара, за да присъствам на подобни шегички! — ядосано промърмори прислужницата й.

— Защо си толкова разстроена? — попита Бетина, забравила за раздразнението си.

— Жюл…

— Жюл! — внезапно възкликна младото момиче, припомняйки си как меко бе прозвучал гласът на огромния пират, докато разговаряше с Мадлен на кораба. — Какво означава той за теб?

— Нищо — бързо отвърна Мадлен. — Той ми каза, че му напомням за майка му и винаги се е отнасял мило с мен. Да го беше чула как превъзнася готварските ми умения…

— Изненадваш ме, Мади. Говориш така, сякаш си влюбена в него.

— Глупости! Просто се изплаших за него. Кейси ми се видя много зъл и опасен.

— Жюл е висок колкото него, а освен това е по-млад и е поне два пъти по-тежък от другия мъж — отвърна Бетина. — Няма никаква причина да се страхуваш за него. А и…

— Да не би това да е ново попълнение за харема ти, момче? — чу се мъжки глас.

Бетина се извърна и видя, че Кейси втренчено я гледа. Усети как лицето й пламва.

— Нямам харем, Кейси, и ти много добре го знаеш — ухили се Тристан. — Само някоя дръзка дама от време навреме.

Жюл избухна в смях, очевидно разбирайки за коя дама намеква Кейси, но последният изглеждаше доста смутен и объркан.

— Да не би тогава тази дама да е омъжена? — попита той.

— Не, но скоро ще се омъжи, така че се откажи от нея — отвърна Тристан.

— Аз пък си помислих, че най-после ми е излязъл късметът. Значи няма надежда?

— Никаква. Най-добре е да предупредиш хората си да не се приближават до нея.

Бетина кипеше от ярост, но се сдържа, когато Тристан приближи към нея.

— Искаш ли да се изкъпеш, или предпочиташ първо да хапнеш нещо? — попита той.

— Не искам нищо, ако тази къща принадлежи на този грубиян! — избухна тя и зелените й очи изпуснаха гневни искри.

Тристан се засмя.

— Не, това не е къщата на Кейси. Той е добър човек, просто искаше да се пошегува с теб. Неговите хора са отишли да погуляят в селото, но той не обича подобни веселби. Струва ми се, че си си съставила погрешно мнение за него.

— Далече ли е селото?

Не повече от миля.

— Там ли се намира плантацията на граф Де Ламбер? — с надежда попита Бетина.

— Не.

— Тогава къде…

— Хайде, ела — прекъсна я той. — Ще ти покажа стаята ти.

— Колко дълго ще останем тук?

— Известно време — остро отвърна Тристан и я поведе към къщата. Жюл придружи Мадлен, а Кейси изчезна някъде.

Квадратната площадка на долния етаж оформяше обширна, но тъмна стая. Прозорците бяха малки и светлината почти не проникваше вътре. Имаше камина, доста опушена, която явно се използваше и за готвене, дървен бюфет и дълга дървена маса с дванадесет стола. Над нея висеше разкошен кристален полюлей с множество свещи, който никак не подхождаше на иначе скромната обстановка. Дървена стълба без перила водеше към втория етаж.

— Горе има шест стаи, по три от двете страни на къщата. Можеш да си избереш първата стая от дясната страна — обясни й Тристан.

— След като се изкъпя ли ще тръгнем?

— Първо ще хапнем. Но ти можеш спокойно да се изкъпеш, защото трябва да проверя дали има достатъчно провизии.

Тристан нареди на един прислужник да стопли вода и я остави. Бетина реши да не мисли повече за странното му поведение и се обърна към Мадлен.

— Капитанът каза, че можем да се настаним в първата стая от дясната страна. Ще се радвам най-после да се изкъпя както трябва.

— Сигурна съм, че е така, но аз трябва да се погрижа за храната — отвърна Мадлен.

— Добре — кимна Бетина и се заизкачва по стълбите.

На горната площадка имаше малък коридор, осветен от големи прозорци, които гледаха към вътрешния двор, а от двете страни на коридора се виждаха вратите на спалните.

Бетина влезе в стаята, която Тристан й бе отредил. Беше просторна и изглеждаше много уютна, но мебелите бяха покрити с прах. Подът бе застлан с дебел ориенталски килим, огромното легло бе покрито със светлозелено кадифе. До стената имаше два дървени стола.

Отиде до големия скрин до леглото и го отвори, но той се оказа празен. В ъгъла имаше изрисуван параван, зад който откри голяма вана. Остави сребърния гребен върху малката масичка до леглото и отметна кадифената покривка. В стаята се надигна облак прах. Тя започна да бърше с ръце праха по мебелите, когато вратата се отвори и младият Джо влезе с две ведра с гореща вода. След него вървеше Мадлен с кърпи и сапун.

Когато вратата се отвори, Бетина чу женски смях.

— Нима в къщата има и други жени? — изненадано възкликна тя.

— Да. Дойдоха две момичета от селото — отвърна Мадлен, — за да ми помогнат в кухнята. Те са много красиви момичета със златиста кожа и черни коси. Говорят испански.

— Наистина ли? Аз си мислех, че Сен Мартен е населен само от французи и холандци.

— Очевидно не е така, момичето ми — отвърна Мадлен.