Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди я леко и нежно докосване по устните. Бетина се събуди и видя, че Тристан я целува. Това бе нежна целувка, целувка, с каквато съпругът събужда любимата си жена. Опита се да стане, но силното тяло на Тристан я притискаше към дюшека.

— Искам да стана.

— Знам какво искаш, Бетина, но за твое съжаление, желанията ти не съвпадат с моите.

В гласа му се долавяше горчивина и макар устните му да се усмихваха, сините му очи бяха сериозни. Тя виждаше, че още е ядосан за случилото се. Но тогава защо я бе целунал толкова нежно?

— Пусни ме да стана! — рязко изрече тя. — Знаеш че не понасям близостта ти!

— Да, знам. Затова се каня да изпитам цялата наслада от последния урок, който смятам да ти дам.

— Нали не възнамеряваш да… — Тя млъкна, защото той плъзна ръка под ризата й и погали гърдите й. — Можеше поне да почакаш да настъпи нощта, преди отново да ме измъчваш! — гневно викна Бетина.

— Да те измъчвам? Така ли наричаш това? — подразни я той и пръстите му леко стиснаха зърната на гърдите й.

— Да! За мен е мъчение, защото аз те мразя!

— Може и да ме мразиш, моя малка френска измамнице, но тялото ти обича това, което правя с него.

Преди тя да успее да възрази, Тристан изхлузи ризата през главата й и я хвърли на пода. Разтвори краката й с колене и ръката му нежно погали копринените косъмчета между бедрата й.

— Не! — извика тя и отчаяно се опита да го отблъсне, но не успя.

Тялото й се напрегна, а магическите му пръсти я караха да тръпне, въпреки волята й. Младият мъж зарови лице във врата й; тя усещаше как кожата й изгаря под устните му и кръвта бързо запулсира във вените й.

Ако не го спреше, щеше да бъде загубена!

— Брадата ти… — успя да каже накрая. — Тя ме дразни и… гъделичка.

Тристан вдигна глава и я погледна. В очите му нямаше милост.

— Досега не си се оплаквала.

— Досега винаги си бил много бърз — ядно отвърна тя. — Гъделичкането ме кара да се смея и ти можеш да си помислиш, че се смея, защото твоето любене ми харесва.

— Откъде знаеш дали моето любене ти харесва, или не, след като не си имала друг мъже в живота си?

— Фактът, че ми се повдига от теб, е достатъчен — дръзко отвърна тя, но отчаяно си каза, че този път усилията й да го накара да свърши по-бързо няма да успеят.

— Този път острият ти език няма да ти помогне, Бетина. Веднъж завинаги ще узнаеш какво значи да бъдеш жена. — Гласът му бе студен.

Изтърколи се върху нея и впи устни в нейните, без да обръща внимание на протестите й. Влезе в нея бавно и нежно и този път нямаше болка. Тласъците му бяха плавни и подлудяващи; той й отмъщаваше със своето търпение и безкрайна нежност, а тя не можеше да се бори с него.

Влезе дълбоко в нея и спря. Надвеси се над лицето й и го обсипа с целувки. Устните му отново намериха нейните и езикът му се плъзна в сладката кадифена мекота на устата й. Започна да се движи бавно в нея, като постепенно ускори темпото. Тялото й се изви под неговото, сякаш във вените й потече разтопена лава. Забравила за всичко, Бетина се вкопчи в Тристан и се задвижи в неговия ритъм, докато накрая екстазът експлодира в нея и тя потръпна в конвулсиите на върховната наслада.

Чу тихия му смях и се сгърчи от болка. Никога не се бе чувствала по-унизена. Значи това бе неговото отмъщение — да я накара да изпита необикновено и неподозирано удоволствие! Във върховния миг тя се бе вкопчила в него, искайки още и още…

— Е, все още ли си недоволна от моето любене, малката ми?

Бетина погледна загорялото му ухилено лице. Искаше й се да издере сините му очи, да изтрие усмивката от устните му. Мразеше го, защото още веднъж й бе доказал силата си, но повече мразеше себе си, че бе позволила на тялото си да отговори на страстта му и бе загубила контрол над себе си.

— Върви по дяволите, Тристан! — извика тя и силно го блъсна.

Той развеселено я наблюдаваше как скочи от леглото и грабна ризата си от пода. Навлече я бързо и се извърна към него, с ръце на кръста. Дългата й коса се стелеше до коленете й.

— Нищо не се е променило! Чуваш ли ме? Нищо! Аз все още те мразя… дори сега те мразя повече, откогато и да било!

— Защо? Защото те любих и ти изпита наслада? — Тристан стана и започна да се облича.

— Може тялото ми да ме е предало, но това е, защото не можех да се боря с теб. Твоите ужасни заплахи ме спряха! И… — Тя млъкна и очите й се разшириха.

О, не! Как можеше да е толкова глупава? Той нямаше да я бие с камшик! Отново я бе измамил! Беше й казал, че ненавижда испанците, защото бият робите си, беше й казал, че никога няма да й причини болка, независимо от неприятностите, които му създава. Защо не бе разбрала, че думите му са били само игра?

— Какво има, Бетина?

— Дано черната ти душа отиде в ада, Тристан! — изкрещя тя.

— Откъде, по дяволите, си научила този език? Сигурен съм, че не е било в манастира.

— От твоите хора! Те не се срамуват да ругаят, въпреки че на борда има дама!

— И ти смяташ, че този език подхожда на една дама? — подигравателно рече той.

— Вече не се чувствам като дама. Ти си причината за това, но повече няма да ти позволя да ме унижаваш!

— И какво означава това?

— О, нищо… всъщност нищо.

Реши, че ще е по-добре да замълчи и да не му казва, че е разбрала измамата му. Щеше да почака за отмъщението си. Внезапно на устните й заигра усмивка и след малко тя избухна в смях. Най-после беше щастлива! Щастлива, че повече няма да се покорява на този великан, на този звяр, нямаше повече да търпи ласките и целувките му! Вече щеше да се бори с него. И ако той я победеше, нямаше да се чувства обидена, защото поне се бе опитала да му се противопостави.

— Да не би да си полудяла? — учудено я изгледа Тристан.

Внезапно се изплаши да не би да е успял да я доведе до изстъпление. Приближи до нея, хвана я за раменете и я разтърси, докато тя престана да се смее. Погледна тъмносините й очи и се смути.

— Какъв цвят са очите ти, Бетина? — объркан попита той.

Тя се изскубна от ръцете му.

— Достатъчно време имаше да гледаш очите ми, за да разбереш какъв цвят са — изфуча Бетина и се обърна с гръб към него.

— Току-що очите ти бяха тъмносини, тъмносини като сапфири. Откакто дойде на борда на „Дръзката лейди“, винаги са били зелени, до преди малко.

— Не ставай смешен. Очите не могат да променят цвета си. Сигурно е било отражение от светлината.

— Погледни ме веднага! — заповяда той. И когато тя се обърна, Тристан видя, че очите й отново бяха тъмнозелени.

— Казах ти, че е било от светлината — избъбри Бетина, но побърза да се извърне, защото той изглеждаше така объркан, че можеше отново да се разсмее.

Тристан изпита странното чувство, че Бетина го прави на глупак. Не беше от светлината. Отлично знаеше какво бе видял. Очите й бяха сини като морските дълбини. Възможно ли бе да променят цвета си в зависимост от настроението й? Зелени, когато е ядосана или се страхува, и сини, когато е щастлива? За миг тя беше щастлива. Но защо? Какво я бе направило щастлива? Е, рано или късно щеше да разбере.

— Така ли се казва твоя кораб? „Дръзката лейди“?

— Какво? О, да. — Тристан я изгледа и се ухили. — Името ти подхожда, нали?

— Така ли мислиш? — кокетно попита тя. — Досега не си ми позволявал да проявя дързостта си.

— А на какво се смееше преди малко?

— Смехът ми засегна ли те, капитане? Не виждам белези от рани — подразни го Бетина.

Тристан се усмихна и реши да смени темата, защото явно тя играеше някаква игра с него.

— Ще видя дали на кораба има някакви платове. Ще можеш да си ушиеш нова рокля, а и ще има с какво да запълниш времето си.

— Благодаря ти.

Той изненадано я изгледа. Не бе очаквал да му благодари. Държанието й към него се бе променило и това го озадачаваше. Скоро трябваше да открие какво е намислила. С тази мисъл Тристан излезе от каютата.

Малко след като капитанът излезе, Мадлен дойде в каютата с поднос с храна и двете с Бетина седнаха да хапнат заедно. Старата прислужница веднага забеляза веселото настроение на девойката, но предположи, че тя най-сетне се е примирила със съдбата си и е решила да бъде разумна.

Преди разсъмване бяха напуснали пристанището на Тортола, но Бетина не знаеше, докато Мади не й каза. Ядоса се, че Тристан така бе завладял вниманието й, че не бе забелязала отплуването.

Той се върна преди обяд с два топа бледозелена коприна. Сложи ги на масата, заедно с дълго парче дантела и конци. След това извади от пояса си чифт златни ножици, но се поколеба за миг, преди да ги остави на масата.

— Мога ли да ти вярвам, че няма да използваш ножиците като оръжие срещу мен? — остро запита той.

— Казах ти, че повече няма да се опитвам да те убия, Тристан — сви рамене Бетина и приближи до масата, за да огледа платовете. — За разлика от теб, аз държа на думата си.

Той се усмихна, ала ръката му все още държеше ножиците, колебаейки се дали да й ги даде.

— Ако не ми вярваш, Мади може да вземе ножиците със себе си, когато излезе, и да ти ги върне.

Мадлен кимна в знак на съгласие. Тя се чудеше защо Бетина се държи по този начин с пирата, но изглежда, той нямаше нищо против. Ала следващите думи на младото момиче я накараха да затаи дъх.

— Откъде имаш тези платове, след като ми каза, че нападаш само кораби, които пренасят злато?

Младият мъж се усмихна, забелязвайки, че очите й отново са сини.

— От един испански кораб. Ако този не ти харесва, има и други платове и може да си избереш.

— Значи тогава нямаш нищо против, ако и Мадлен си поднови гардероба? — сладко се усмихна тя.

— Можем да продадем платовете в Тортуга и да получим добри пари. Достатъчно е, че разрешавам ти да си ушиеш рокля.

— Не, не е достатъчно! Трябва ли да ти напомням, че ти си този, който остави сандъците ни на другия кораб и ни остави без никакви дрехи?

— Добре! — сви устни Тристан. — Има ли още нещо, което ще пожелаете, милейди?

— Единственото, което желая, е никога повече да не те видя! — озъби се Бетина.

— Е, страхувам се, че не мога да го гарантирам.

С тези думи Тристан се извърна и напусна каютата. Бетина въздъхна и се обърна към прислужницата си, която я гледаше с пребледняло лице.

— Бетина, трябва да внимаваш какво говориш на капитана. Не бива да го ядосваш! — загрижено поклати глава Мадлен.

— Не се тревожи. Капитанът няма да ни нарани.

— Но нали ми каза, че той е заплашил да те набие с камшик, ако не му се подчиняваш.

— Да, но аз се противопоставих на желанията му. Просто го подразних и както видя, той не каза нищо.

— Но защо му се подиграваш? Сякаш искаш да го ядосаш. Познаваш този мъж само от четири дни и не знаеш как ще реагира на насмешките ти.

Бетина реши да не споделя с Мадлен какво възнамерява да предприеме вечерта, защото старата прислужница щеше да се разтревожи.

— Не се безпокой. Мога да се справя с Тристан. А сега да се заемем с шиенето — каза Бетина и посегна към коприната.

Мадлен поклати глава и плахо се усмихна.

— Ще помоля капитана да ми даде някакъв памучен плат. Никога досега не съм носила копринени рокли и не възнамерявам да нося и занапред.