Джоана Линдзи
Любовницата на пирата (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бетина лежеше в тясното легло и мълчаливо броеше минутите. Отдавна бе престанала да плаче. Съжаляваше, че се бе разплакала, само слабите жени плачеха или пък тези, които искаха да спечелят нечие съчувствие. Ала тя не беше слаба жена и се закле никога повече да не позволи на който и да е мъж да види сълзите й.

Измина час, а след това още два, но тя все още бе сама. Вече бе след полунощ и Бетина едва се удържаше да не заспи, но не биваше да става от леглото. Когато Тристан се върнеше, трябваше да мисли, че спи дълбоко.

Когато най-после вратата се отвори, тя затвори очи и притихна в леглото. В стаята бе тъмно и само тънка ивица лунна светлина се процеждаше през малкия прозорец. Не можеше да види Тристан, но чу как се препъна пред леглото и измърмори някакво проклятие. След минута се просна до нея, едната му ръка тежко се отпусна върху гърдите й и Бетина тихо простена, но той сякаш не я чу.

Усети силни алкохолни изпарения и се усмихна в мрака. Всичко се нареждаше отлично. Негодникът бе пиян и мигновено потъна в сън. Сигурно щеше да спи непробудно до сутринта, когато представителите на властите дойдат на кораба, за да го арестуват.

Тя лекичко отмести ръката му и тихо се измъкна от леглото. Приближи на пръсти до сандъка на Тристан и измъкна риза и панталони.

Предварително бе решила, че ще облече негови дрехи, тъй като кадифената й рокля бе прекалено тежка и щеше да й пречи да плува.

Напъха синята копринена риза в панталоните и скри дългата си коса под една от неговите шапки.

Знаеше, че сигурно изглежда много смешно, но нямаше друг избор. Отвори вратата и тихо я затвори зад себе си. Едва не извика, когато видя, че навън бе светло почти като ден, тъй като огромната луна осветяваше всичко наоколо.

Тръгна по палубата и се огледа. Наоколо не се виждаше никой. Навярно имаше нощна стража, но можеше само да се моли да не я видят. Бавно се придвижи до перилото, но внезапна паника стегна гърдите й тя се вкопчи в него. Надвеси се и видя дълго въже. Хвана го и ловко се плъзна по него. След минута бе в топлата тъмна вода.

За да стигне до брега, й трябваше около половин час, като заобикаляше другите кораби, за да не я забележат. Скоро се изтощи, крайниците й натежаха, но тя продължи да плува. Трябваше да издържи и да стигне до брега. Мисълта, че скоро Тристан ще бъде обесен, й даваше нови сили.

Излезе на брега и се обърна. В далечината виждаше кораба на Тристан. Палубата му бе пуста, не се движеха никакви сенки и тя облекчено въздъхна. Все още не бяха открили бягството й. До слуха й достигна музика и тя тръгна в тази посока, надявайки се да открие хора, които да й кажат къде да потърси представителите на властта.

Музиката се усили, примесена с пиянски глъч и смехове, и младото момиче спря пред ярко осветената кръчма. Не бе изключено някои от хората на Тристан да са вътре и ако влезеше, можеше да я познаят, но трябваше да рискува. Трябваше да намери някого, който да я упъти, а по улицата не се виждаше никой. Освен това, ако я разпознаеха, може би щеше да успее да избяга.

Бавно приближи до вратата на кръчмата и плахо я отвори. Застана на прага и неспокойно се огледа, за да види дали няма някой от екипажа на Тристан, ала бе невъзможно да разбере. Вътре бе пълно с мъже. Някой спяха с глави върху масите. Имаше и жени, които обслужваха гуляйджиите и ги забавляваха.

Поколеба се за миг, понечи да избяга, но пое дълбоко въздух и прекрачи прага. Отиде бързо до най-близката маса, където трима мъже играеха на зарове.

— Мосю — тихо каза тя, но никой не й обърна внимание, — мосю, аз търся някой жандарм.

— Говори на английски — изръмжа мъжът, погледна я и очите му се разшириха от изумление. — Дявол да го вземе! Вижте к’во парче! — извика той към приятелите си.

Другите двама вдигнаха глави и я изгледаха похотливо. Бетина се погледна и се ужаси. Водата бе намокрила ризата й и тънката материя, прилепнала към тялото й, ясно очертаваше стегнатите й гърди. Тя бързо се прикри с ръце, но бе твърде късно. Мъжете я бяха видели.

— Колко искаш? Ще платя независимо каква е цената — рече единият от мъжете и стана.

— Я се върни на мястото си — обади се другият. — Аз пръв я видях.

— Вървете но дяволите! — изрева огромният мъж зад тезгяха с напитките. — Не искам разправии в кръчмата си! Изчезвайте оттук!

Ала вече бе твърде късно и двамата мъже се вкопчиха един в друг. Присъедини се и трети и след малко стаята се изпълни с пияни и биещи се мъже. Бетина се спусна към изхода, но една грамадна ръка я сграбчи за китката.

— Ще си платиш за това! — изсъска мъжът. — Трябва да ми платиш за щетите!

Бетина успя да се отскубне и побягна към вратата, но кръчмарят хукна след нея. Тя изтича по една странична уличка и скоро се озова на един площад. Видя униформен пазач на другия край и се спусна към него. Зад нея се разнасяха виковете на дебелия кръчмар.

— Мосю, вие жандарм ли сте? — задъхано попита Бетина, когато стигна до униформения мъж.

— Какво?

Не разбираше защо бе предположила, че островът е френско владение.

— Вие официален представител на закона ли сте? — попита на английски тя.

Ала вниманието на мъжа в униформата бе привлечено от бягащия към него кръчмар.

— Какво си направила, момиче? — попита жандармът.

— Нищо не съм направила. Просто търсех някой представител на закона, когато…

— Арестувайте я! — извика кръчмарят и запъхтян спря до тях.

— Какво е направила?

— Тя… тя се появи в кръчмата ми с тази прилепнала риза. Заради нея мъжете се сбиха и изпочупиха сума ти неща!

— Истина ли е това, момиче? — строго попита жандармът.

— Аз просто търсех помощ. На улицата нямаше хора и аз влязох вътре — отвърна Бетина.

— Помощ за какво?

— В пристанището има пирати. Те ме държат като затворница. Аз избягах, за да намеря властите, но…

Спря, защото двамата мъже избухнаха в смях. Какво толкова забавно имаше в думите й?

— Лъжите няма да ти помогнат да се измъкнеш — заяви жандармът. — Или ще платиш за повредите, или ще те арестувам.

— Но аз ви казвам истината! — проплака младото момиче.

— Можеш ли да платиш за щетите? — нетърпеливо повтори въпроса си униформеният.

— Не.

— Тогава ще дойдеш с мен. — Хвана я за ръката и я помъкна по улицата.

— А какво ще стане с щетите? — провикна се кръчмарят.

— Ще ти бъде платено, след като това момиче си намери работа.

— Трябва да ме изслушате — отчаяно го помолил Бетина.

— Можеш да си спестиш приказките за пред съдията — грубо отвърна мъжът и я побутна към голямата стара сграда в края на площада.

— Кога ще мога да се видя с него?

— След седмица или две. Има и други пред теб.

— Но дотогава пиратите ще отплуват!

Той извърна лицето й към своето и сурово я изгледа.

— В нашето пристанище няма пиратски кораби, жено. И ако разкажеш същата измислена история и на съдията, той ще те осъди най-малко на седем години принудителен труд. Ако му кажеш истината, ще ти е по-леко.

— По-леко ли?

— Ще те вземе за слугиня. Старият съдия обича млади момичета да топлят леглото му.

Влязоха в голям вътрешен двор с килии от двете страни. До ноздрите й достигна зловонна миризма и Бетина почувства как й се повдигна. Мъжът отвори вратата на една от килиите, бутна я вътре и затръшна вратата зад нея.

— Моля ви, трябва да ми повярвате! — проплака след него тя, но той си бе отишъл, оставяйки я сама в тъмнината.

След малко се върна и й подхвърли едно окъсано одеяло.

— Свали мокрите си дрехи, защото можеш да се простудиш до смърт.

Бетина хвърли шапката на Тристан на пода и се препъна в нея. За всичко бе виновен онзи негодник! Бягството й от него я вкара в още по-голяма беля. Можеше или да каже истината и да я изпратят за седем години на принудителен труд, или да се озове в леглото на стария съдия. А дотогава щеше да остане най-малко една седмица в тази воняща килия.

Смъкна мокрите си дрехи и се уви в скъсаното одеяло. Сетне се сви в ъгъла на килията и тихо заплака.