Аманда Куик
Рандеву (7)

6

Аугуста стоеше като вкаменена във фоайето на театъра, облечена в смарагдовозелена рокля, с ръкавици и зелено перо в косата. Беше вперила очи в Лъвджой, който стоеше до нея.

— Вие не ми разрешавате да платя дълга си?! Не говорите сериозно, нали? Заложих огърлицата на майка си, за да уредя сметките с вас. Това беше единственото нещо, останало от нея.

Лъвджой студено се усмихна.

— Не съм казал, че няма да ви разреша да платите дълга си, мила Аугуста. Напълно съм съгласен, че той трябва да се плати. Въпрос на чест. Просто ви обясних, че няма да взема пари за това. Да продадете огърлицата на майка си! Не, не мога да взема парите в никакъв случай.

Тя поклати глава. Късно следобед, преди да дойде тук, беше ходила до „Помпея“ и Шръгс й даде парите от огърлицата. След това хукна към театъра, като възнамеряваше да се разплати с Лъвджой. А сега той отказваше да приеме парите.

— Разбирате ли какво правите? — простена Аугуста. Страхуваше се, че някой може да чуе разговора им в пълното с хора фоайе.

— След дълги размишления реших да не вземам от вас тези хиляда лири.

— Това е много мило от ваша страна, господине, но аз настоявам да платя. — Тя го погледна разтревожено.

— Тогава трябва да разрешим този проблем другаде, в по-интимна обстановка. Тук не е най-подходящото място. — Той се огледа многозначително.

— Но аз нося сумата в себе си.

— Казах ви, че не мога да взема пари от вас.

— Много ви моля, господине, разрешете ми да платя дълга си. — Аугуста се почувства нещастна. — Трябва да ми върнете полицата.

— Искате на всяка цена да върна вашата гаранция, нали?

— Да, разбира се, господине. Моля ви! Много ми е неудобно.

Очите на Лъвджой злобно заблестяха.

— Много добре. Мисля, че ще се договорим. Ще получите полицата си обратно след два дни. Елате след единадесет вечерта. Бъдете съвсем сама и ще оправим нещата.

Аугуста се разтрепери. Разбра за какво става дума. Устата й беше пресъхнала, но гласът й прозвуча спокойно:

— Не мога да дойда у вас сама, и то в единадесет през нощта. Знаете много добре, господине.

— Не се безпокойте за репутацията си. Уверявам ви, че няма да кажа на никого за посещението ви. Най-малко на годеника ви.

— Не ме принуждавайте да го правя! — прошепна тя.

— Но къде изчезна чувството ви за приключения, така характерно за вашето семейство?

— Моля ви, господине, проявете малко разбиране!

— О, разбира се, мила госпожице. Ще ви чакам в единадесет часа вдругиден. Не ме разочаровайте, защото, ако не дойдете, ще обявя пред обществото, че един от рода Нортъмбърланд-Болингър не си е платил дълговете на карти. Помислете за унижението, Аугуста.

Лъвджой се обърна и се запъти към салона. Тя го проследи с поглед.

— О, Аугуста! Къде си? Ще придружим ли семейство Хейдс в тяхната ложа? — рече Клаудия, приближавайки братовчедка си.

— Да, разбира се.

Едмънд Кийн беше както винаги неповторим на сцената, но Аугуста изобщо не гледаше представлението. През цялото време тя мислеше как да излезе от тази дяволска ситуация. Както и да разсъждаваше, полицата с нейния подпис беше у този отвратителен мъж. Тя беше необуздана, но не и наивна. Много добре разбираше какво може да й се случи при това нощно посещение. Беше й ясно, че Лъвджой не е джентълмен и ще иска нещо повече от разговор. Не се знаеше дали той изобщо щеше да й върне полицата, дали нямаше да я използва срещу нея. Аугуста затвори очи. Втресе я при мисълта, че може да отиде с тази бележка при Грейстоун. Ако това стане, подозренията на годеника й за някои черти в нейния характер ще си останат верни. Ще бъде унизително. Ще трябва да разкаже всичко на Хари. Той ще се ядоса и ще се разочарова от поведението й, а инцидентът ще го накара да откаже годежа. Мисълта, че годежът ще се отмени, я успокои. Това я учуди, но тя веднага разбра, че просто не искаше да се унижава пред Хари. Все пак имаше собствено достойнство. Беше последната потомка на тази горда, безразсъдна и дива фамилия и трябваше да брани честта си.

На връщане от театъра Аугуста стигна до заключението, че трябва да намери начин да си вземе полицата, преди Лъвджой да я е унижил публично.

 

 

— Къде изчезна, Грейстоун? Ходя от приятел на приятел, от бал на бал, за да те търся. Над теб виси опасност, а ти седиш спокойно в клуба и си пиеш виното. Трябваше да те потърся първо тук. — Питър Шелдрейк се отпусна в стола срещу Хари и си наля вино от бутилката.

— Трябваше. — Графът вдигна очи. Тъкмо нахвърляше някакви бележки за военната стратегия на Цезар. — Дойдох тук с намерение да поиграя на карти. Не съм те виждал така развълнуван, откакто те бяха хванали с жената на френския офицер. Какво е станало, Шелдрейк?

— Този път проблемът не засяга мен, а теб.

Хари го погледна внимателно:

— Искаш да кажеш, че се е случило нещо с Аугуста?

— Боя се, че да. Сали ме изпрати да ти кажа, че твоята годеница има нов занаят — тя е на път да стане крадла.

— За бога! Какво говориш, Шелдрейк!

— Сали ми каза, че Аугуста е решила да влезе с взлом в дома на Лъвджой. Опитала се да изплати дълга си, но той отказал да вземе парите и да й върне полицата. Поканил я да отиде при него утре в единадесет през нощта и я помолил да бъде съвсем сама.

— Кучи син!

— Да, страхувам се, че въвлича твоята Болингър в много мръсна игра. Но не се безпокой. Твоята годеница има богато въображение и много идеи. Решила е да се справи сама с проблема. Тази вечер тя ще отиде у Лъвджой, за да си вземе полицата, докато той е някъде из града.

— Този път действително ще я напердаша! — Хари скочи на крака, без да забелязва ухилената физиономия на Питър. — А след това ще се разправя с Лъвджой!

 

 

Облечена така, както го изисква случаят — в панталон и риза, принадлежали някога на брат й, Аугуста се притаи под прозореца на зимната градина и разузна обстановката.

Прозорецът на библиотеката на Лъвджой беше лесен за отваряне. Но тя се страхуваше да не счупи някое стъкло, докато минава през него. Навсякъде беше тъмно. Прислугата си бе легнала. Самият Лъвджой щеше да присъства на вечерята у Белтънови и нямаше да се върне скоро. Убедена, че цялата тази работа ще бъде лесна, Аугуста се качи на рамката на прозореца и безшумно скочи върху килима в библиотеката. Спря за малко, за да се ориентира в тъмнината и в непознатата обстановка. Тишината беше потискаща. Само от време на време през отворения прозорец долиташе тропотът на карета и тихият шум на листата отвън. Луната осветяваше писалището на Лъвджой и люлеещия се стол близо до камината. Два шкафа за книги се мержелееха до прозореца, но на лавиците имаше само няколко тома. В ъгъла беше поставен голям глобус. Аугуста огледа още веднъж стаята и отиде да провери дали е затворена вратата. Наблюденията й върху мъжкия пол показваха, че господата крият ценните си книжа и документи в писалищата си. Брат й, баща й и чичо й заключваха нещата си все там. Точно така тя откри дневника на Розалинд Морис. Жалко, че Хари не е с нея, за да отвори чекмеджето с късче тел. Откъде ли се беше научил на това?… Аугуста пристъпи към писалището, клекна и дръпна чекмеджето. Беше заключено. Тя сбърчи нос и започна да го оглежда. Представи си как щеше да реагира Хари, ако го беше помолила за помощ. Той нямаше никакъв нюх към авантюри… В тъмното ключалката не се виждаше добре. Сети се, че ако дръпне завесите и запали свещ, никой не би забелязал светлината. Стана и започна да търси. Напипа нещо, което й заприлича на свещник, и в този миг усети нечие присъствие. „Има някой в библиотеката! Разкрита съм!“ — помисли си тя. Обзе я ужас. Без малко да извика, но нещо я давеше. В мига, когато щеше да се разнесе писъкът й, една ръка силно затисна устата й.

— Това може да се превърне в лош навик — промърмори в ухото й Хари.

— Грейстоун! О, господи, помислих си, че е Лъвджой. Много ме изплаши. — Аугуста се отпусна.

— Малка глупачке! Ти си мислиш, че ще се откажа от тебе.

Тя се обърна и видя силуета му в тъмнината. Облечен бе изцяло в черно. Беше взел абаносовия си бастун. Аугуста забеляза, че за първи път не носеше вратовръзка. Така той изцяло се сливаше с тъмнината.

— Какво правиш, тук, за бога? — попита нежно тя.

— Опитвам се да спася бъдещата си съпруга от затвора. Намери ли това, което търсиш?

— Не, дойдох току-що. Писалището е заключено. Търсех свещ, когато те усетих. Откъде знаеш, че съм тук?

— Сега това не е най-важното.

— Вие, господине, имате най-странните методи, с които узнавате къде се намирам по всяко време. Вече подозирам, че четете мисли.

— Не е никак сложно, уверявам те. Прочети и ти моите. Какво си мисля в момента?

— Много сте ядосан. Но аз ще ви разкажа всичко по-късно.

— После ще ми обясняваш. Мисля, че ще ти простя всички тези глупости. Нека първо да си свършим работата. — Той приклекна до писалището и извади от джоба си парчето тел.

— Това е чудесно, сър! — Аугуста клекна до него. — Искате ли да запаля свещ, за да виждате по-добре?

Не. Това не е първото писалище, което отварям. Вече съм свикнал. Помните ли Енфилд?

— Да, разбира се.

Чу се леко щракване и чекмеджето се отвори. Аугуста бе едновременно признателна и очарована.

— Къде сте се научили на това, господине? Кълна се, че имате изключителни умения. Аз например репетирах, като отварях чекмеджето на писалището у чичо Томас, но, уви, нямам вашия талант.

Хари я погледна с укор.

— Тази способност да си пъхаш носа из писалищата на хората не е от най-добрите.

— Не мисля, че само мъжете могат да вършат най-интересните и опасни неща на света. — Аугуста надникна в чекмеджето, но не намери това, което я интересуваше.

Ръката на Хари докосна нейната.

— Чакай, аз ще потърся.

— Нима знаеш какво точно ми трябва?

— Полицата за хиляда лири, която си дала на Лъвджой.

Той също претърси, ала не намери нищо. След това започна да отваря останалите чекмеджета. За Аугуста беше ясно, че Грейстоун знае всичко. И тя трябваше да му даде обяснение колкото се може по-рано.

— Всичко това беше грешка.

— Да, съгласен съм. Много глупава грешка. Но сега пред нас стои друг важен проблем — не мога да открия бележката.

— О, не! Бях сигурна, че Лъвджой държи документите си в писалището. Всички мъже правят така.

— Значи си познавала много мъже и си знаела тайните им? Повечето хора държат ценните си книжа и документи в сейфове.

— Сейф? Как не се сетих по-рано! Мислиш ли, че Лъвджой има сейф?

— Без съмнение. Разбира се, че има. — Хари размести няколко книги върху полиците, взе две по-дебели, разлисти ги, но не намери нищо. После ги постави обратно така, сякаш никой не ги беше пипал.

Когато видя какво прави годеникът й, Аугуста се зае да преравя книгите в другия шкаф, ала напразно. Тя се завъртя и се спъна в глобуса.

— О, боже! Колко е тежък!

— Да, разбира се! Трябваше да се сетя — измърмори Хари.

— За какво говориш? — Аугуста го погледна учудено.

Той се доближи до глобуса и коленичи пред него.

— Колко сте умен, сър. Това ли е сейфът на Лъвджой?

— Може би. — Пръстите му се плъзнаха по дървената повърхност. След малко извика тихо: — А, ето къде си била! — Миг по-късно едното полукълбо се отвори и в кухата вътрешност се показаха няколко листа.

— Хари, ето! — Аугуста се протегна и извади бележката. — Взех я.

— Добре. Хайде да се махаме! — И той затвори глобуса.

— По дяволите! — Хари застина неподвижно. Чу се съвсем слаб шум от щракване на външната врата, после стъпки в антрето.

— Лъвджой се прибра. Бързо! През прозореца! — каза Аугуста.

— Нямаме достатъчно време. Той идва насам — Хари скочи, грабна бастуна си с едната ръка, с другата стисна китката й и я повлече към канапето. Скриха се зад него и затаиха дъх. Аугуста благодари на Бога, че Хари е с нея.

Стъпките спряха пред вратата на библиотеката. „Господи, каква каша. И всичко по моя вина. Щях да въвлека Грейстоун в ужасен скандал. Никога нямаше да ми го прости“ — мислеше си Аугуста.

Хари не помръдваше. Ако направеше нещо, унижението пред обществото щеше да бъде огромно. Той се държеше изключително спокойно или поне така изглеждаше.

Вратата се отвори. Стъпките прекосиха килима. Звънна чаша, после някой вдигна шишето с бренди. „Сега остава да се запали и едната лампа“ — помисли си тя ужасена. Но след малко стъпките се върнаха до вратата, която се затвори безшумно и те бавно се отдалечиха към хола.

Хари изчака една-две минути, след това скочи на крака и повлече Аугуста след себе си.

— Към прозореца. Бързо!

Тя спря пред прозореца и го отвори. Хари я грабна през кръста и я сложи на перваза.

— Откъде взе тези панталони, по дяволите?

— На брат ми са.

— Нямаш никакво чувство за благоприличие.

— Имам, но е много слабо. — Аугуста тупна на тревата.

— Каретата ни чака долу в уличката. — Хари затвори прозореца и я хвана за ръка. — Бързо!

Тя хвърли поглед през рамо и видя, че на горния етаж се запали лампа. Лъвджой се приготвяше за лягане. Ако той ненадейно погледнеше през прозореца, щеше да различи две тъмни фигури, бягащи към портата. Но не се случи нищо. Аугуста чувстваше болезнено здравата хватка на пръстите на Хари върху ръката си. Той я дърпаше към уличката. Задмина ги някаква двуколка, след нея се клатеше друга с двама пияни мъже. Когато стигнаха до средата на улицата, той дръпна Аугуста и двамата завиха в нещо като тясна алея. Една красива карета с познат герб буквално беше задръстила уличката.

— Но това е каретата на лейди Арбътнот!

Аугуста уплашено погледна Хари.

— Какво прави тук? Зная, че тя ти е приятелка, но как си позволяваш да я водиш тук и да я безпокоиш по това време? Много е болна, за да пътува.

— Тя не е тук. Беше така добра да ми даде каретата си, за да не пътувам с моята, заради герба. Влизай бързо вътре!

Аугуста се подчини, но се спря, за да погледне фигурата, седяща на капрата, увита в пелерина и с нахлупена чак до мустаците шапка. Позна го.

— Шръгс? Това си ти, нали?

— Да, госпожице Болингър. Боя се, че да — проплака Шръгс. — Изкараха ме от топлото легло, току-що си бях легнал след вашето идване. Зная, че като иконом съм първокласен, но никога не съм бил кочияш. Заповядаха ми да сменя Джон, кочияша, като ми обещаха голям бакшиш.

— Не трябва да седиш на студено, не е добре за ревматизма ти — намръщи се Аугуста.

Хари отвори вратата на каретата.

— Не се тревожи за ревматизма на Шръгс. Сега трябва да гледаш себе си. — Той я хвана през кръста и й помогна да се качи в каретата.

— Но, Хари… не, господине… — Аугуста се тръшна върху кадифената седалка. Докато се наместваше по-удобно, дочу, че графът и Шръгс разговаряха за нещо.

— Карай дотогава, докато не ти кажа да се връщаш при лейди Арбътнот. — Това бе гласът на Хари.

— Къде да карам, човече? — През стената на каретата гласът на Шръгс звучеше някак другояче. Беше изчезнало боботенето и дрезгавостта.

— Не ме интересува къде. Из парковете наоколо или из покрайнините. Само внимавай да не събудим любопитство. Трябва да кажа някои неща на госпожица Болингър, а това е най-доброто място засега.

Шръгс се изкашля. Пак проговори, но този път гласът му отново прозвуча различно. Беше й ужасно познат.

— О, Грейстоун, не можеш ли да промениш решението си? Май не си с всичкия си тази вечер.

— Не искам съвети от теб. Когато се нуждая от съвет, ще те попитам. Ясно ли ти е? — гласът на Хари беше висок и рязък.

— Да, господине — рече сухо Шръгс.

— Отлично. — Графът се качи в каретата и затвори вратата. Седна срещу нея, отпусна се на седалката и дръпна завесите.

— Той е стар и болен. Страда от ревматизъм. Не биваше така да му крещите — промълви Аугуста.

— Не ме е грижа за неговия ревматизъм. Сега ме интересуваш само ти. И какво, по дяволите, правеше у Лъвджой?

Тя разбра, че Хари беше много ядосан. За първи път тази нощ изпита желание да си легне в леглото и да бъде сама.

— Вие много добре знаете всичко, сър. Доколкото разбирам, Сали ви е казала за дълга ми, за полицата, която подписах.

— Трябва да й простиш. Тя беше много разтревожена.

— Да. Добре. Опитах се да платя дълга си, но Лъвджой отказа да вземе парите. Трябва да кажа, че той не е джентълмен. Имам подозрения, че искаше да ме намеси в някаква мръсна игра, да унижи мен, а след това и вас пред обществото.

— По дяволите, Аугуста! По начало не трябваше да играеш карти с Лъвджой!

— Да. Това беше грешка. Признавам. Но когато започнахме, аз печелех. Докато той не заговори за брат ми. Тогава аз се увлякох в разговора и когато погледнах резултата, бях изгубила вече много.

— Една дама с добро поведение никога няма да играе карти или да попадне в подобна ситуация като теб.

— Несъмнено сте прав, сър. Но аз ви предупредих що за жена съм. Нали така?

— Да, вярно е. Ние скоро ще се оженим и аз ти заявявам още сега, че няма да ти простя друго подобно нещо. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, господине. Напълно. Но искам да отбележа, че моята чест й моето достойнство бяха засегнати и аз не можех да стоя със скръстени ръце.

— Трябваше да дойдеш при мен.

Аугуста присви очи.

— Не се обиждайте, сър, но това не беше най-добрата идея. Вие щяхте да ми четете лекция за добро възпитание и да правите разни неприятни сцени, както в момента.

— Щях да ти помогна. И не бих допуснал да рискуваш така, както тази нощ.

— Струва ми се, че преди малко репутацията и на двама ни беше застрашена, дори и животът ни. Добре че дойдохте! Страшно съм ви благодарна. Без вашата помощ едва ли щях да намеря това, което търсех. Благодарна съм, че всичко приключи добре.

— Смяташ ли, че ще оставя работата да свърши дотук?

Аугуста се опита да се изправи.

— Господине, зная, че тази нощ вие направихте много за мен. Но ако действително смятате, че няма да можете да ми простите, моето първоначално предложение все още е в сила. Мога още сега да се откажа от годежа.

— Да се откажеш? — Хари я хвана за китката. — Мисля, че това е невъзможно. Стигнах до убеждението, че никога няма да мога да се освободя от теб. Ти ще бъдеш с мен до края на живота ми. Ти си моята съдба.

Преди Аугуста да разбере какво точно иска да й каже, Хари я придърпа към себе си. Миг по-късно тя усети, че лежи в скута му. Обви ръце около раменете му и той впи устни в нейните.