Аманда Куик
Рандеву (6)

5

— Не зная дали съм ви споменал, че имах честта да се запозная с брат ви няколко месеца преди неговата смърт, госпожице Болингър. — Лъвджой се усмихна от другата страна на игралната маса, докато раздаваше картите.

— Ричард? Вие сте познавали брат ми? — Аугуста, която току-що бе решила да напусне стаята и да се присъедини към веселата тълпа на бала у лейди Либрук, го погледна и се вцепени. Мисълта за играта на карти бързо се изпари от главата й. Напрегната очакваше какво ще каже Лъвджой. Когато се споменаваше името на брат й, тя цялата ставаше слух и беше готова да се сбие с всеки, който засегне честта на Ричард.

Тя беше последната от рода Болингър и трябваше да води битка, за да защити името и честта на Ричард. Вече половин час играеше карти с Лъвджой не защото бе запалена по хазарта, а просто защото се надяваше, че Грейстоун може би се мотае из залата и ще я намери. Искаше да го ядоса първо с партньора си и второ с това, че като сгодена млада дама играе карти на такова официално място.

Това беше нейното, макар и дребно, отмъщение за снощното му поведение в градината. Ако Грейстоун й направи забележка, че играе карти с Лъвджой, тя беше намислила да му отговори, че доколкото й е известно, той единствено й беше забранил да танцува валс с него. Тъй като графът беше човек на достойнството и честта, той щеше да я освободи от ангажимента за годеж и тя щеше да бъде свободна. Това беше единственият начин да го предизвика към разтрогване на годежа.

Но Грейстоун явно нямаше намерение да присъства на този бал и целият й план щеше да пропадне. Лъвджой беше приятен за компания, но мисълта й бе заета единствено от факта, че графът още го нямаше. Идеята й да прекъсне играта и да се върне в балната зала беше осуетена от споменаването на името Ричард.

— Не познавах много добре брат ви, но ми се струваше симпатичен. Мисля, че се запознахме на конни надбягвания. Той спечели, а аз загубих.

Аугуста се усмихна.

— Да, той посещаваше конни надбягвания, изобщо, обичаше спорта — тя взе отново картите и ги огледа разсеяно. Вече не мислеше за играта, а за Ричард. Той беше невинен.

— Приличал е много на баща си.

— Да, майка ми казваше, че двамата са скроени по един и същи начин. Истинските Нортъмбърланд-Болингър обичат приключенията и развлеченията.

Аугуста си помисли, че баронът няма откъде да знае за смъртта на брат й, тъй като по време на войната той е бил в Европа.

— Бях неприятно изненадан, когато разбрах за неговата смърт преди две години. Приемете моите най-искрени съболезнования.

— Благодаря.

Аугуста се правеше, че играе, а изобщо не мислеше за картите. В главата й изведнъж нахлуха спомени за топлия, весел смях на Ричард и за това как беше обвинен в съучастие в някаква мръсна афера. Тя знаеше, убедена беше в едно — той не бе предал родината си.

В залата настъпи тишина. Потънала в спомени, Аугуста не забеляза как започна да губи.

— Късметът ме напуска, господине — каза тя, ставайки от стола, след като разбра, че Лъвджой току-що беше спечелил десет лири.

— Съмнявам се — усмихна се той, размесвайки картите. — Наравно сме. Нека прекратим и да се върнем в залата. Дочух някакви слухове по повод смъртта на брат ви. Истина ли е всичко това?

— Лъжа. Всичко е лъжа. — Аугуста седна отново. Ръцете й трепереха.

— Разбира се, никога не съм вярвал на слухове. Уверявам ви. — Той я погледна убедително.

— Благодаря. — Тя започна да се успокоява. Стори й се, че Лъвджой говори истината.

Отново настъпи мълчание. Аугуста не знаеше какво повече да каже. Бяха започнали нова игра. Тя механично теглеше карти и с треперещи пръсти ги поставяше обратно на масата.

— Чух за някакви документи, които впоследствие били намерени до тялото му. Секретна военна документация.

Аугуста замръзна.

— Те са били поставени нарочно, за да го уличат в измяна, господине. Но ще дойде ден, когато аз ще опровергая всички слухове. Ще докажа на всички, че той е невинен.

— Поставили сте си благородна цел. Но как ще докажете всичко това?

— Не зная. Но се надявам, че има справедливост на този свят.

— О, моя мила госпожице Болингър. Не сте ли разбрали досега, че светът, в който живеем, е несправедлив?

— Не вярвам в това.

— Вие сте малка глупачка. Може би ще ми кажете нещо повече за случилото се с брат ви. И аз ще ви помогна, имам опит в тия работи.

— Вие?!

Той се усмихна снизходително.

— Когато бях на континента, се занимавах с разследване. Срещал съм се с хора, които са продавали и предавали информация. Това са неприятни неща, госпожице, но така е по време на война. Работата ми в полка винаги е била свързана с риск.

— Да, разбирам. — В Аугуста се породи плаха надежда. — Предполагам, че сте се справяли успешно.

— Естествено.

— Мога ли да ви помоля да ми помогнете в тази трудна задача — да докажа пред обществото, че брат ми е невинен? — Тя се задъхваше от вълнение.

Лъвджой се намръщи и отново раздаде картите.

— Не съм сигурен дали това ще ви бъде от полза, госпожице Болингър. Брат ви е бил убит две години преди абдикацията на Наполеон. Нали?

— Да, така е.

— Ще бъде много трудно да се започне разследване. Имайте предвид, че не са останали никакви следи. Или може би вие знаете откъде да започнем?

— Не. Не зная. Смятам, че е безсмислено. — Надеждата на Аугуста бавно угасна.

Тя се загледа в зеленото сукно на масата. Помисли си, че единственото нещо, останало от Ричард, беше листчето, скрито в нейната кутия за бижута — нещо като стих, написан със собствената му кръв. Но това едва ли бе улика, заслужаваща да се спомене.

Лъвджой се усмихна.

— Все пак, разкажете ми каквото знаете, пък аз може и да помисля. Разкажете ми всичко, за което се досещате.

Аугуста започна да разказва, а играта продължи. Тя отговаряше на всички негови въпроси. Опита се да си спомни и назове имената на близки и приятели на Ричард, каза му къде брат й е прекарал последните месеци от живота си. Лъвджой обаче явно не виждаше нищо важно в нейната информация. Продължаваше да я разпитва и разпитва, а Аугуста играеше, без дори да погледне внимателно картите си. Когато разговорът-разпит приключи, тя хвърли око в листа с резултатите и разбра, че той я е победил с хиляда лири.

— Господи! Нямам толкова пари.

Да отиде до чичо си и да иска пари от него беше невъзможно. Сър Томас бе доста щедър към племенницата си, но на Аугуста й беше неловко да го кара да плаща дълговете й на карти. Това щеше да скандализира горкия човек…

— Не се притеснявайте за дълга си, госпожице Болингър. Не бързайте. Дайте ми само бележка или полица, че ми дължите пари. Ще ми платите тогава, когато ви е удобно.

Аугуста мълчеше. Осъзнала какво е направила, тя се подписа на някаква бележка и понечи да стане от масата. Краката й трепереха. Струваше й се, че ще припадне.

— Моля да ме извините, господине. Трябва да се върна в залата. Братовчедка ми ще се чуди къде съм.

— Добре. Уведомете ме кога ще бъде възможно да уредим дълга. — Лъвджой бавно се усмихна.

Едва сега Аугуста забеляза святкащия му лисичи поглед.

— Господине, бихте ли ми обещали, че като истински джентълмен няма да споменавате пред никого за този дълг — нито пред чичо ми, нито пред… някой друг?

— Като казвате „някой друг“, имате предвид вашия годеник Грейстоун? Няма да му хареса това, че годеницата му играе карти и прави дългове.

Аугуста се притесни още повече. В каква каша се бе забъркала! Вината за всичко си беше нейна.

— Бъдете сигурна, че ще запазя тайната. — Лъвджой се усмихна подигравателно и се поклони. — Имате думата ми.

— Благодаря.

Аугуста бавно тръгна към залата и потъна в шума, смеха и светлината. Непрекъснато си повтаряше, че постъпи като истинска глупачка.

Първият човек, когото съзря, беше Хари. Той я бе видял и сега си проправяше път към нея. Аугуста го погледна и изпита желание да се хвърли в прегръдките му, да признае всичко, да поиска съвет.

Облечен в строг официален костюм, с красива бяла вратовръзка, Грейстоун изглеждаше изключително мъжествен. Ако му се изпречеше Лъвджой или двама-трима като него, той с лекота би се справил с тях. Аугуста едва сега осъзна, че самото присъствие на нейния годеник й вдъхваше сила и твърдост. Той беше мъж, на когото можеше да се разчита дори ако си направил грешка от чиста глупост като нея тази вечер. Ала за жалост Грейстоун не понасяше човешката глупост.

Аугуста изпъна рамене. Проблемът си беше неин. Трябваше да намери начин да плати дълга си, без да намесва Хари. Един Нортъмбърланд-Болингър винаги сам уреждаше сметките си и пазеше честта си.

Аугуста наблюдаваше как Хари се промъкваше между танцуващите двойки и се насочваше към нея. Тя с ужас забеляза, че е обезпокоен и ядосан. Погледът му бе насочен към вратата на игралната зала.

— Добре ли си? — попита остро той.

— Да, добре съм. Тук е много топло, нали? — Тя разтвори ветрилото си и го размаха, докато търсеше в съзнанието си тема за разговор.

— Отдавна ли сте тук?

— Пристигнах преди няколко минути. — Той присви очи и я изгледа изпитателно. — Искаш ли да хапнеш нещо?

— Ще бъде чудесно. Бих искала да поседна за малко. — В действителност искаше да седне, преди да е припаднала. Когато Хари й предложи ръката си, тя се хвана за него като удавник за сламка. Чак когато похапна от пая, пълнен с раци, и опита пунша, който Хари й донесе, Аугуста се поуспокои и започна да разсъждава нормално. Единственото разрешение на проблема беше да продаде рубинената огърлица, останала от майка й. При мисълта, че ще се раздели с нея, очите й се напълниха със сълзи. Но тя беше постъпила глупаво и сега трябваше да заплати за това.

— Аугуста, сигурна ли си, че нищо лошо не се е случило? — отново попита Хари.

— Да. Напълно. Паят има вкус на стърготини.

Хари вдигна вежди.

— Ако има нещо, което те притеснява, кажи ми.

— Това ще зависи от вас.

— От мен? Защо?

— Защото не зная как ще се отнесете към моите проблеми.

— Разбирам. И се страхуваш дали ще ги разбера?

— Няма да се поколебая да ги споделя с вас, господине…

Хари присви очи.

— Не забравяй, че си моя годеница.

— Не е нужно да ми го напомняте непрекъснато. Зная го със сигурност от няколко дни.

 

 

Аугуста можеше да отиде само в „Помпея“ и да поиска съвет за случилото се през миналата нощ. Когато вратата на клуба се отвори, пред нея се появи вечно мърморещият Шръгс.

— А, вие ли сте, госпожице Болингър? Знаете ли, че членовете на клуба се бяха обзаложили за годежа ви?

Радвам се да науча, че някой все пак е спечелил от тази работа — промърмори тя и прекоси коридора. Спомни си за лекарството, което му бе дала преди седмица. — Помогна ли ти моето лекарство, Шръгс?

— Действа безупречно, смесено с бренди. За жалост не мога да накарам никоя от камериерките да ми асистира, за да усетя по-добре ефекта му.

— Щастлива съм да го чуя — усмихна се Аугуста.

— Оттук, госпожице Болингър. Лейди Арбътнот ще се радва да ви види.

В клуба имаше няколко дами, които четяха вестници или пишеха по бюрата. Любовните афери на Байрон и Шели вдъхновяваха много млади дами и ги подтикваха към творчество.

Тя прекоси залата и се насочи право към камината. Сали седеше до огъня и за щастие беше сама.

— Здравей, Аугуста. Как си?

— Никак. Забърках се в ужасна каша. Дойдох при теб за съвет. — Тя седна близо до приятелката си, наведе се към нея и заговори шепнешком: — Кажи ми, как мога да заложа огърлицата си?

— О, господи! Нали не говориш сериозно? — Сали затвори книгата, която четеше. — Моля те, разкажи ми всичко отначало!

— Постъпих като първия глупак.

— Понякога всички ние постъпваме така.

Аугуста пое дълбоко въздух и разказа всичко от игла до конец. Сали я слушаше внимателно, а накрая кимна с разбиране.

— Естествено че трябва да върнеш дълга си, мила. Това е въпрос на чест.

— Така е. Нямам друг избор.

— Огърлицата на майка ти ли е единственото нещо, което можеш да заложиш?

— Боя се, че да. Всички бижута, които имам, са подарък от чичо Томас и нямам право да заложа нито едно от тях.

— Не смяташ ли за нужно да отидеш при чичо си и да му разкажеш всичко?

— Не. Ще се наскърби и ще се разочарова от мен. Хиляда лири са доста голяма сума, а той е бил твърде щедър към мен.

— Предполагам, че сър Томас ще ти даде и зестра.

— Мисля, че да.

— Надявам се да е така — каза Сали сухо.

— Не знаех, че чичо Томас трябва да дава зестра. Изобщо, защо мъжете никога не решават това заедно с жените? Те се отнасят с нас като с малоумни и искат да изглеждат в очите ни като божества.

— Права си донякъде. Но твоят годеник и чичо ти Томас са мъже на място и действат така, защото искат да се чувстват защитени.

— Глупости. Не мога да чакам дълго. Имам чувството, че Лъвджой ще започне да ме преследва заради дълга.

— Разбирам. Защо не кажеш всичко на Грейстоун?

Аугуста я погледна онемяла. Трябваха й няколко минути, за да дойде на себе си.

— Да кажа на Грейстоун, че съм загубила хиляда лири на карти с Лъвджой?! Но ти си полудяла! Представяш ли си как ще реагира? Не мога дори да си помисля за това, камо ли да го преживея.

— Имаш право. Той няма да бъде очарован.

— Може би това ще го накара да се откаже от годежа. Ще ми трябват хиляда години, за да му обясня, че исках да му дам урок, а постъпих като най-големия глупак.

— Да, разбирам. Всяка жена има достойнство. Чакай да помисля малко — Сали започна да удря леко с книгата по коленете си.

— Мисля, че единственият начин е да ми донесеш огърлицата си.

— Да ти я дам? Но ти трябва да я заложиш, Сали!

— Това би трябвало да сториш ти. Но е трудно за дама като теб да заложи нещо скъпо, без да я забележи някой. Ако ми я донесеш, аз ще изпратя Шръгс до заложната къща. Той ще запази всичко в тайна.

— О, разбирам какво искаш да кажеш. Много мило от твоя страна. Как ще ти се отблагодаря!

— Аз съм тази, която трябва да благодари. Ти направи толкова много за мен — отвърна Сали и се развесели. Усмивката възвърна чертите й на някогашна хубавица, за която в Лондон бяха вдигали тостове.

— Сега върви и донеси огърлицата. Довечера ще имаш твоите хиляда лири.

— Благодаря ти. Сали. Кажи ми дали Лъвджой не използва разговора за брат ми, за да ме въвлече в някоя мръсна игра? Разбира се, не искам да извиня себе си.

— Мисля, че е напълно възможно. Някои мъже са безскрупулни. Може би е усетил слабостта ти и е искал да отклони вниманието ти от играта.

— Той не каза дали ще ми помогне да докажа невинността на Ричард.

— Лъвджой няма да го направи. Трябва да бъдеш реалист. Нищо не може да върне Ричард. Ти знаеш и вярваш, че е невинен. Това не ти ли е достатъчно?

Аугуста сви юмруци.

— Трябва да намеря начин да докажа невинността му.

— Най-доброто решение е мълчанието.

— Но не е честно — възрази тя.

— Понякога става и така, мила моя. На тръгване кажи на Шръгс да помоли някоя от прислужниците да ми донесе лекарството.

Аугуста изведнъж забрави за проблемите си. Сърцето й се сви при мисълта, че лекарството на Сали е приготвено с извлек от мак. И фактът, че го иска още рано сутринта, означаваше, че болките й стават непоносими.

Аугуста се наведе и взе ръцете й в своите. Двете мълчаха. След малко тя стана и на излизане каза на Шръгс за лекарството.

 

 

— Трябва така добре да я нашляпам по задника, че да не може да седне една седмица. Ще я заключа и няма да я пусна да излезе. Тази жена е жива болест. Тя ще направи живота ми ад — Хари се разхождаше из малката библиотека на Сали.

— Тя ще направи живота ти интересен. — Сали отпи глътка шери и се усмихна. — Не намираш ли това за очарователно?

— Намирам го доста объркващо. — Той удари с юмрук по рамката на камината.

— Хайде. Хари, успокой се! Разказах ти това, защото искаше да знаеш всичко, което става около нея.

— Ще се оженя за Аугуста и смятам, че имам пълното право да зная какво прави по всяко време. Дявол да го вземе!

— Да, сега вече знаеш всичко. Но ти не бива да се намесваш сега, разбра ли? За нея това е въпрос на чест и тя ще се разочарова много, ако ти предприемеш нещо.

— Чест? Тя нарочно флиртуваше с Лъвджой и сега се замеси в тази ужасна история.

— Аугуста съзнава, че се е държала безразсъдно. Тя не се нуждае от твоите поучителни лекции. Това е дълг от хазарт и трябва да се уреди час по-скоро. Разреши й да го направи сама. Не мисля, че искаш да накърниш достойнството й. Нали?

— Не е честно. — Хари погледна старата си приятелка. — Не мога да стоя със скръстени ръце. Ще уредя сметките си с Лъвджой.

— Не!

— Мъжът е отговорен за дълговете на съпругата си.

— Аугуста все още не ти е съпруга. Нека се оправи сама. Уверявам те, че тя се опари достатъчно.

— Бих искал да вярвам в това — измърмори Хари. — По дяволите Лъвджой! Той много добре е знаел какво прави.

— Да, и аз мисля така. Аугуста също е разбрала това. Тя не е глупачка. Споменаването на брат й не е било случайно. Станало е точно тогава, когато тя е решила да прекрати играта и да се оттегли в залата. Въпросът за невинността на Ричард Болингър е бил достатъчен, за да отвлече вниманието й.

— Явно е подходила доста прибързано към този проклет нехранимайко.

— Той е бил единственото нещо, което й е останало след смъртта на родителите им. Тя го е обожавала и няма да престане да вярва, че е невинен.

— Болингър е бил див и безразсъден също като баща си.

Хари спря да се разхожда и отиде до прозореца. Минаваше полунощ. Валеше.

— Нищо чудно да се е забъркал в някоя каша. Просто заради самото приключение.

— Хората от този клон на рода Болингър са били винаги безразсъдни и необуздани, но нито един от тях не е обвиняван в измяна. Те геройски бранят честта си. Говори се, че до тялото на Ричард са били намерени някакви документи. Аугуста чула изстрела, изтичала и той издъхнал в ръцете й.

— Господи!

— Документите са били намерени от мировия съдия по време на следствието. Но те нищо не са доказали. Има само слухове.

— Този кучи син!

— Кой? Лъвджой? Да, така е. Има много като него. Знаеш това по-добре от мен. Аугуста трябва да излезе с чест от тази бъркотия. Казах ти, че това й беше за урок.

— Добре, ще й разреша да плати дълга и, да си вземе обратно полицата и да запази достойнството си.

— И тогава?

— И тогава аз ще си поговоря с Лъвджой.

— Сигурна съм, че ще го сториш. Между другото има още нещо, което трябва да направиш за Аугуста.

— Какво е то?

Сали се усмихна и взе от масата една кадифена торбичка. Разтвори я и извади огърлицата. Червените камъни заблестяха в шепата й.

— Искаш ли да откупиш тази огърлица от заложната къща?

— Ти все още пазиш огърлицата? Не си ли я пратила на бижутер?

— Аугуста дори не подозира за това. Аз й дадох пари и задържах огърлицата при себе си.

— Защото не искаш тя да се разделя с нея?

— Не. Защото не струва хиляда лири. Огърлицата е фалшива.

— Фалшива?! Сигурна ли си? — Хари прекоси стаята и взе огърлицата от ръката на Сали. Поднесе я близо до светлината и започна внимателно да я разглежда. Тя беше права. Червените камъни блестяха красиво, но нямаше светлина в сърцевината им.

— Напълно съм сигурна. Аз съм добър познавач на бижута. Горката Аугуста, тя мисли, че камъните са истински. Не искам да научи истината. Все пак е спомен.

— Зная. — Хари сложи огърлицата в торбичката. — Предполагам, че с истинските рубини Ричард е купил своя чин.

— Не е така. Изработката е много стара. Правена е преди много години, преди две-три поколения.

— Ясно. Значи ти дължа хиляда лири за наниз от рубини и диаманти. Така ли?

— Точно така — разсмя се Сали. — О, Хари, всичко това е толкова забавно! Доставя ми голямо удоволствие.

— Радвам се, че все някой е доволен.