Аманда Куик
Рандеву (21)

20

Аугуста веднага разбуди цялата къща. Тя кръстосваше нервно хола и чакаше да се съберат всички. Бяха доведени и кучетата. Събудени от суматохата, те надничаха сънено зад прислугата. Никой не се бе сетил да ги пусне отвън. Разтревожена, Клаудия стоеше до Аугуста. Стипълс, госпожа Гибънс и цялата останала прислуга чакаше разпорежданията. Клариса Флеминг бе загубила ума и дума.

Натрапчивата мисъл, че не е опазила детето, преследваше Аугуста. Цялата отговорност лежеше върху нейните плещи. „Ще я пазя като зеницата на очите си“ — бе обещала тя, ала не я опази. Сега трябваше да я спаси на всяка цена. За първи път в живота си беше длъжна да не се отдава на емоциите си, а да действа хладнокръвно, така, както Хари Грейстоун.

— Моля за внимание! — извика тя на насъбралите се. — Вие вече знаете какво се случи. Сполетя ни нещастие. Отвлекли са госпожица Мередит от леглото й.

Някои от прислужниците се разплакаха.

— Тишина, тишина, моля! Без вълнения. Докато се събирахте тук, аз размислих и установих, че прозорецът изобщо не е насилван отвън. Отворен е отвътре. Кучетата не усетиха нищо. Затова дойдох до заключението, че дъщеря ми е похитена от някой измежду нас, някой, който знае на пръсти къщата, а кучетата познават миризмата му.

Всички затаиха дъх.

— Кой липсва измежду вас?

Настъпи всеобщо вълнение. Започнаха да се оглеждат. В задната редица някой извика:

— Няма го Роби! Роби, новият лакей. — Беше гласът на готвача.

При тази новина една от камериерките избухна в ридания.

— Как беше нает Роби? — Графинята разговаряше със Стипълс и не отделяше очи от момичето.

— Мисля, че две-три седмици след сватбата, когато набирахте допълнителна прислуга за приема. Решихме да задържим Роби, защото каза, че имал роднини в близкото село. Твърдеше също, че има опит като лакей, защото е работил в Лондон у един богат господин. А сега искаше да се върне за постоянно на село. Имаше отлична препоръка.

Аугуста погледна Клаудия.

— Отлична препоръка от Паяка.

— Мислиш ли, че това е възможно? — разтревожи се братовчедка й.

— Времето съвпада. Какво има, Лили? — Графинята прекъсна разговора си с Клаудия, защото чу неистовия плач на младата камериерка.

— Подозирах го в тъмни мисли, мадам. Но мислех, че може би греша. Сметнах, че е откраднал нещо дребно. За друго не съм и помислила — призна си момичето.

— Ела в библиотеката да поговорим насаме. А останалите да започнат незабавно да претърсват градината и околността. Доколкото знам, Роби няма кон. Идете и вижте в конюшнята дали липсва някой. Ясно ли е?

— В конюшнята няма липсващ кон, но той може да го е държал наблизо в селото — обади се конярят.

— Може би си прав. Хайде, тръгвайте всички! Стипълс, оседлайте всички коне, освен моята кобила и разгледайте наоколо. Който не може да язди, да тръгва пеша. Раздайте на всички фенери, вземете и кучетата. Изпратете хора до селото да разгласят за отвличането на малката графиня. Някой от вас веднага да замине за Лондон и да съобщи на графа. Трябва да действаме много бързо.

— Да, мадам.

— Госпожице Флеминг, организирайте претърсването.

— Разбира се, графиньо.

— Много добре. Да започваме — каза Аугуста.

Стипълс се зае да командва прислугата. Клаудия последва братовчедка си в библиотеката и двете се заеха да разпитват Лили.

— Мислех, че ме харесва, мадам. Винаги ми носеше цветя или някакъв малък подарък. Той ме ухажваше — каза момичето.

— И защо помисли, че има нещо нередно в неговото държание?

— Ами защото казваше, че скоро, много скоро щял да забогатее и да си живее като лорд. Смеех му се, мислех, че се шегува, но той говореше съвсем сериозно. Понякога му вярвах.

— А имаше ли нещо друго, което те притесняваше? — нетърпеливо рече Аугуста. — Мисли, защото животът на детето ми е в опасност.

— Наблюдавах го как разглеждаше отвсякъде къщата. Щях да кажа на госпожа Гибънс, но не бях сигурна в нищо. Нямах достатъчно причини. А може би не ми се искаше да уволните Роби, защото ми беше приятно да ме ухажва.

Аугуста отиде до прозореца и се загледа навън. Скоро щеше да съмне. В мъглявината на утрото видя мъжете, които яхваха конете, а други с фенери в ръце търсеха детето около храстите.

Голяма част от прислугата тръгна към гората. „О, Мередит, малка моя Мередит! Не бой се, ще те намеря“ — повтаряше си мислено Аугуста. Не искаше да изпада в отчаяние и паника, наложи си отново да бъде твърда. „Той не може да отиде толкова далеч — мислеше тя. — Ако е без кон, детето е тежко и това ще го забави. Трябва да язди, докато е тъмно, защото през деня лесно ще го забележат. А може би възнамерява денем да крие Мередит, а да пътува с нея нощем.“

— Навярно е отседнал в някоя крайпътна гостилница. Ще го попитат за детето, а знаеш, че Мередит не е от най-мълчаливите — проговори първа Клаудия.

— Точно така. Ние трябва да търсим онова място, където той би скрил детето, докато се свърже с Паяка. Такива места не са много наоколо.

Изведнъж Лили вдигна глава и каза:

— Старата празна къщурка, мадам. Там няма никой, защото трябва да я ремонтират, да направят покрива. Роби ме заведе там веднъж. Мислех, че ме обича и ще се ожени за мен. Каква глупачка съм! Той ми каза, че просто разглеждал местността и се разхождал.

— Много дълга разходка е правил твоят Роби — каза графинята. Спомни си, че в тази малка колиба бе намерила подслон по време на бурята. Грейстоун тогава се беше ядосал много и бе казал, че това е единствената необитавана къща в околността.

— Да, наистина беше много дълга разходка, отне ни повече от два часа. Когато стигнахме до мястото, той поогледа наоколо и каза, че трябва веднага да се връщаме. Краката ми се подкосяваха от умора — продължи Лили.

— Тази колиба може ли да послужи като скривалище? — попита Клаудия.

— Да, може да бъде скривалище за кратко време.

При тези думи те бързо се приготвиха и излязоха, за да се включат в издирването на Мередит.

— Трябва да попитам иконома дали не може да ми даде пистолет. Вземам си дрехата и тръгваме веднага за това място — пътьом каза Аугуста.

— И аз идвам с теб. Умееш ли да стреляш? — попита Клаудия.

— Разбира се. Ричард ме научи.

 

 

Половин час по-късно, вече по светло, Аугуста и Клаудия стигнаха до къщичката. Спряха конете си в горичката отсреща. Под навеса бе вързан кон.

— О, господи! Той наистина е тук с детето. Да се върнем и да извикаме помощ — каза Клаудия.

— Нямаме никакво време. Трябва да се справим сами. — Аугуста слезе от коня и хвана юздите на другия. — Първо, не знаем със сигурност дали това е Роби и дали Мередит е с него. Може този кон да е на случаен пътник, намерил тук подслон през нощта. Аз ще отида да проверя. Ти стой тук — нареди тя.

— Не съм сигурна дали ще се справим сами.

— Не се страхувай. Нали имам пистолет. Чакай ме тук. Ако стане опасно, иди до най-близката къща и искай помощ. Всеки ще се отзове, разбере ли, че става дума за Грейстоун.

След тези думи Аугуста извади пистолета от джоба на дрехата си, стисна го в ръка и излезе от горичката. Беше много лесно да се приближи, без да я забележат, защото от тази страна къщата нямаше прозорци, а бараката и навесът също я скриваха. Кобилата, вързана под него, остана спокойна. Аугуста я доближи и я развърза. Животното се отдръпна, графинята го хвана за юздите и го потегли след себе си. Когато стигна до вратата на къщурката, удари леко кобилата по задницата и тя се отдалечи в лек галоп.

Изведнъж в колибата настъпи суматоха. Аугуста чу как вратата се отвори и отвътре изхвръкна младеж, облечен в ливрея.

— По дяволите! Ела тук, върни се, стара кранто! — кресна Роби и изсвири подир бягащата кобила.

Аугуста насочи пистолета и се прикри зад навеса.

— Проклета кранта! Да се продъниш в ада дано! — Роби не знаеше какво да прави, не искаше да изпусне кобилата.

Аугуста чу, че вратата се хлопна и лакеят с ругатни се затича след нея.

Когато Роби се скри от погледа й, скочи към вратата и я отвори. С пистолет в ръка влезе в малката стая.

Мередит лежеше на пода, вързана и безпомощна, и гледаше с изплашени до полуда очи. Когато разпозна Аугуста, тя започна да скимти, защото устата й беше запушена с кърпа.

— Тук съм, мила. Всичко е наред. — Аугуста освободи устата на детето и го развърза.

— Мамо, мамичко! Знаех, че ще дойдеш! Знаех, че ще ме спасиш. Толкова ме беше страх от този.

— Зная, мила. Хайде, да побързаме! — Тя я грабна на ръце и се насочи към горичката.

Клаудия ги очакваше. Подхвърли на Аугуста юздата на коня и каза:

— Бързо! Качвай се бързо! Трябва да тръгваме колкото се може по-скоро. Роби е хванал кобилата и идва насам. Чувам тропота.

Аугуста се ослуша. Бяха силни, ритмични удари от конски копита. Не, това беше чистокръвен, здрав и млад кон, не беше кобилата на Роби. Аугуста много добре познаваше такива коне, яздеха ги само силни мъже, благородници. Не знаеше кой идва към тях, враг ли бе или приятел. В този миг за нея единственото важно нещо бе как да опази Мередит.

— Миличка, качи се на коня до госпожица Болингър. — И метна детето на седлото пред братовчедка си, която я хвана здраво през кръста. — Хайде, Клаудия, тръгвайте! Бързайте! Хайде!

— А ти? Какво ще правиш? — разтревожи се тя.

— Много те моля, погрижи се за детето. Не зная кой идва зад нас по пътеката. Избързай напред, нямаме време за губене. Ръцете ми трябва да бъдат свободни, за да мога евентуално да стрелям.

Клаудия обърна коня по посока на имението. В очите й се четеше тревога. Тя го пришпори и препусна през горичката.

— Майко, внимавай! — извика Мередит.

Аугуста се качи на коня си, без да знае все още кой идва зад нея. Той се беше скрил зад къщичката и я наблюдаваше. Тя се наведе напред, стиснала здраво пистолета си, и препусна.

Изведнъж отекна изстрел, конят се подплаши и се изправи на задните си крака. Графинята изпусна пистолета, опита се да успокои животното, но то се подхлъзна и падна на една страна заедно с Аугуста, която лежеше на земята обезоръжена, с омотани от юздите крака. Тя седна и докато се освобождаваше, конят се изправи и останал без юзди, побягна уплашено към къщи.

Аугуста все още седеше на земята, когато към нея се приближи висок, мустакат мъж с прошарени коси. Държеше пистолета си насочен към нея. Тя разбра, че мустаците и цвета на косата са изкуствени. Веднага разпозна зелените лисичи очи на Лъвджой.

— Много бързо дойде, скъпа. Очаквах те малко по-късно — каза той. — Не предполагах, че ще се усетите толкова рано, че ще изпратите веднага да повикат Грейстоун и ще наредите на прислугата да претърси местността. Но тази малка глупачка се е разприказвала. Да, тя много бързо е проговорила. Предупреждавах Роби.

— Аз ли ти трябвам. Лъвджой? Не Мередит, нали?

— И двете ми трябвахте. Но ти ме изпревари. Сега се налага да се задоволя само с теб. Да се надяваме, че Грейстоун държи на теб, иначе изобщо не ми трябваш. Ще пострадаш също като Ричард.

— Ричард? Ти си убил Ричард! Така, както уби Сали!

Аугуста скочи със свити юмруци, но Лъвджой я удари и тя отново се просна на земята.

— Ставай, кучко! Трябва да побързаме. Не зная за колко време Грейстоун ще дотърчи от Лондон да те спасява.

— Той ще те убие, Лъвджой. Знаеш това, нали? Ще те убие — кресна му Аугуста.

— Графът искаше да ме убие още много отдавна, но аз винаги му се изплъзвах.

— Да, но не и сега. Късметът ти те напусна, Лъвджой.

— Я, млъкни! Ти си ми късмета, сладурче! За мен ще бъде голямо удоволствие да открадна нещо, принадлежащо на Грейстоун. Исках да го предупредя още преди да се ожени за теб, че ти не си за него. — Лъвджой се наведе и я вдигна. Аугуста се опита да побегне, но той я настигна, опря дулото на пистолета до слепоочието й и я хвана за гърлото.

— Ако се опиташ още веднъж да го направиш, ще ти пробия черепа. Разбра ли?

Тя не отговори. Мислеше трескаво. Единственото й спасение сега беше да печели време. Главата й тежеше и я болеше от удара.

— Какво искаше да кажеш? Защо си предупреждавал мъжа ми да не се жени за мен? — попита тя, докато той насила я качваше на коня.

— Боях се да не би, като живеете заедно, Грейстоун да попадне на следи от миналото на брат ти. Както и стана. Исках да прекратя вашата връзка. Опитах се, но не успях — призна той.

— Затова ли ме подведе в играта на карти?

— Точно така. Мислех, че ще мога да те компрометирам пред обществото, но не ми провървя. Този негодник, мъжът ти, се ожени за теб много по-рано от очакванията ми — изръмжа Лъвджой.

— Къде ще ме водиш сега? — запита тя.

— Няма да бъде далеч.

Той дръпна юздите и подкара коня.

— Ще си прекараме добре, предлагам ти пътешествие по море — ехидно отвърна той. — Ще се заселим някъде на спокойствие във Франция, а твоят граф ще пукне от мъка по теб.

— Не разбирам защо толкова съм ти нужна?

— Ами ти си моята разменна монета. С теб ще премина Ламанша. Грейстоун ще плати добре за теб. Той много те обича, пък и има чувство за дълг и достойнство. Не се съмнявам, че ще дойде да те освободи дори във Франция. Тогава ще имам възможност да си разчистя сметките с него. Ще го убия. Така че ти си моят най-ценен залог.

— И тогава какво ще стане, всеки вече ще знае кой си. Моят съпруг има добри и верни приятели.

— Зная. Но приятелите на твоя съпруг ще узнаят, че граф Грейстоун е бил убит от друг мъж по време на престоя си във Франция. Ще звучи много трагично. Ще бъде една от новите ми версии. Правил съм много такива неща и преди — не спираше да издевателства Лъвджой.

— Защо уби Ричард? — Аугуста затвори очи.

— Този глупак, брат ти, се забърка в игра, чиято същност и правила той не разбираше. Ричард бе влязъл в клуб „Сабя“ просто защото всички свободомислещи луди глави бяха негови членове. После съвсем случайно научи, че опасен шпионин, наричан Паяка, също членува в него и го използва за събиране на ценна информация. Младите офицери ставаха разговорчиви, щом пийнеха по малко. Бяха много лесни — едно хубаво момиче, две чашки вино и информацията беше готова.

— Те са говорели свободно, защото са мислели, че си бил един от тях — каза Аугуста възмутено.

— Да, така е. Много добре се работеше. Аз не предполагах, че някой от тях ще заподозре нещо. Но брат ти започна да се усеща. Затова беше тръгнал да вика полиция. Една нощ аз го проследих и…

— И го уби, а след това тикна в ръцете му компрометиращите документи.

— Това беше най-лесният начин — призна Лъвджой. — Подпалих клуба и изгорих всички документи и списъци. Мислех, че това място скоро ще потъне в забрава… Но стига по този въпрос. Чака ни дълъг път.

Лъвджой спря коня до едно малко мостче, слезе и дръпна Аугуста долу. Тя закрачи тежко. Сред дърветата видя скрита карета.

— Трябва да ме извините за неудобното пътуване, мадам. Но ви предупреждавам, че ни чакат и по-тежки неща. През канала се пътува трудно, морето е много бурно.

Лъвджой върза ръцете й, после й запуши устата с вратовръзката си. Натика я в малката карета, дръпна пердетата и затвори вратата. След минута Аугуста чу как той се качи на капрата и подкара. Конете галопираха бясно. В мрака на кабината тя не виждаше нищо, не знаеше и в коя посока тръгнаха. Лъвджой бе споменал нещо за пътуване по море. Не можеше да се отрече — той беше толкова дързък, колкото бе зъл и коварен.

Аугуста нямаше друг избор, освен да изчака или да привлече по някакъв начин вниманието върху себе си. Иначе щеше да умре от мъка и от отчаяние. Мередит беше спасена, но вероятността никога повече да не види Хари я убиваше.

 

 

След известно време Аугуста долови мирис на море. Отнякъде долиташе тропот от товарни коли и скърцане на дървени греди. Нямаше и съмнение, наближаваха пристанище и това може би беше Уамът.

Тя се размърда. Въжето, с което беше вързана, болезнено се впиваше в ръцете й. Помъчи се да се освободи поне от превръзката на устата си, като я закачи за една от бронзовите закачалки до вратата.

Каретата спря. Чуха се гласове, вратата се отвори и на прага се подаде Лъвджой. Държеше някаква черна пелерина и черна шапка с воал.

— Момент, добри човече. Трябва да се погрижа за съпругата си, никак не е добре — викна към някого той.

Аугуста рязко отметна глава и се опита да открие лицето си, но видя, че в ръката му проблесна кама. Значи, ако не следваше заповедите му, той щеше да я забие между ребрата й.

Не след дълго тя слезе от каретата, загърната в черната пелерина и забулена с тъмния воал. За всички хора отвън в този момент Лъвджой сигурно беше най-грижовният съпруг, защото той я взе на ръце и я понесе по каменния кей към корабчето, което ги чакаше на пристана. Никой не забеляза острието на камата, подаващо се от диплите на черната пелерина. Аугуста крадешком надничаше изпод воала, за да определи мястото.

— Ще ви помогна с багажа, сър — чу се съвсем близо до тях познат дрезгав глас.

— Багажът ми вече трябваше да е натоварен на кораба — отговори сърдито Лъвджой. — Кажи на твоя капитан, че искам да потеглим незабавно. Има прилив.

 

 

Грейстоун стъпи на корабния трап и тръгна към палубата.

— Да, сър — каза дрезгавият глас. — Той вече ви чака. Ще му кажа, че сте пристигнали.

— Много моля да побързате. Платих му доста пари и сега очаквам добро обслужване.

— Да, господине. Първо ще ви покажа каютата. Вашата съпруга изглежда много зле, може би ще трябва направо да си легне.

— Да, така е. Покажи ми каютата и след това напомни на капитана, че трябва да мине по долния маршрут. Ще следя как и какво правите.

— Ние знаем маршрута. Капитанът не обича да му се месят в работата. Корабът е добър…

— Какво правиш с това въже бе, човек? По дяволите!

Лъвджой се спъна в някакво въже, което хвана като в примка крака му. Изпусна Аугуста. Това беше нейният шанс.

Тя извика и го блъсна, докато той се олюляваше тромаво на палубата. Макар и през воала, видя вече по-ясно моряка с дрезгавия глас, който и се бе сторил познат. Той искаше да й помогне, но се подхлъзна — беше застъпил пелерината й.

— По дяволите! — изруга Шелдрейк, стана и грабна ръката на Аугуста. Двамата затичаха към трапа на кораба и скочиха във водата.

Хари видя, че Питър и Аугуста са вече вън от опасност. Шелдрейк щеше да се погрижи за жена му.

Графът притискаше към палубата разярения Лъвджой. Злодеят обаче се отскубна, изправи се и в ръката му проблесна кама.

— Продъни се в ада! Всички знаят, че ти си Немезида, но Паяка изпива кръвта на жертвите си, когато ги победи — изкрещя Лъвджой.

— Този път няма да пиеш чужда кръв! — отвърна Хари.

Лъвджой се хвърли върху него. Графът отстъпи назад и се приготви за атака, после рязко блъсна ръката на Лъвджой. В този миг и двамата изгубиха равновесие. Те политнаха встрани. Сборичкаха се върху палубата и се търколиха към трапа.

— Сега ти вече искаш много, Паяко! — извика Хари, като стисна ръката на Лъвджой и се опита да му отнеме камата. Върхът на острието беше точно над главата на графа. — Много избърза… Пося много смърт, проля много кръв. И всичко, за да прикриеш себе си, но накрая загуби — продължаваше Хари.

— Мръсно копеле! — кресна Лъвджой и очите му заблестяха. Ухили се злобно и се напрегна. С всички сили се опитваше да забие камата в челото на Немезида.

— Не, този път няма да загубя — изръмжа той.

Усетил силата и озлоблението му, Хари бързо отмести глава. Пръстите му се впиха в китката на Лъвджой. Острието бавно се наклони. Паяка извика и в следващия миг се прободе на собствената си кама. Той се задави, цялото му тяло се затресе и от устата му потече струйка кръв.

— Паяка никога не е губил! — изхриптя той. — Никога!

Хари пое дълбоко въздух и каза:

— Грешиш. Ние трябваше да се срещнем, за да разчистим стари сметки. Последното рандеву се състоя.

Лъвджой мълчеше, само очите му святкаха. Миг след това се прекатури назад по трапа на кораба и умря така, както заслужаваше.

Графът чу нечии бързи стъпки. Беше Аугуста, която тичаше към него и го викаше, но той нямаше сила да й отговори.

— Хари!

Грейстоун почувства, че по лицето му се стича вода. Отвори очи и видя жена си, цялата мокра. Гледаше го с обич и загриженост. Беше прекрасна.

— Хари? Хари? Добре ли си, мили? Добре ли си? — Тя се наведе към него, взе главата му и я облегна върху мократа си гръд.

— Добре съм, любов моя, защото зная, че всички сте в безопасност — каза той.

— О, боже! Толкова се бях уплашила! Как разбрахте какво е станало? Как узнахте, че съм с него в Уамът? А името на кораба?

— Паяка винаги е имал дяволски добър късмет, но Грейстоун е познат като човек, който разнищва плановете дори на самия Луцифер — отговори Питър, който идваше зад тях.

Аугуста погледна към водата и потрепери, като видя тялото на Лъвджой да плува, обърнато с лице към дъното.

— Студено ти е, мила — тихо каза Хари. Той се изправи, прегърна я и извърна главата й, за да не гледа към трупа. — Трябва да се стоплиш и да се преоблечеш.

И ги поведе към близката гостилница.

 

 

Късно следобед Аугуста, Хари и Питър пристигнаха в имението „Грейстоун“. Цялата прислуга излезе навън да ги посрещне. Уверяваха го, че винаги са били сигурни в неговата победа и в спасението на господарката им.

Клариса Флеминг грейна от умиление, като видя как Мередит се втурна да посрещне родителите си.

— Мамо, толкова се радвам, че си добре! Знаех си, че татко ще оправи всичко — извика детето, протегна ръце към графинята и я прегърна, като се притисна към нея. — О, мамо, колко си смела!

— И ти си смела, Мередит. Никога няма да забравя колко смела беше, когато те открих в колибата. Ти изобщо не плака, нали? — каза Аугуста.

Мередит поклати глава, после скри лице в дрехите й.

— Тогава не плаках, но когато този звяр те отвлече и разбрахме, че си в безнадеждно положение, плаках много — призна детето.

— Аз не знаех какво да правя — каза Клаудия, сгушена в ръцете на Питър. — Чух изстрел, но ти ми беше поверила Мередит, затова не спрях коня, а тръгнах в луд галоп към имението. Тъкмо се прибрахме, когато дойдоха Питър и графът. Тогава те се сетиха, че онзи те е отвел в Уамът.

— Не трябваше да губим нито секунда. Уамът беше последната спирка. Знаехме също, че Паяка предпочита бягство по море. Тръгнахме веднага за пристанището и по преки пътеки изпреварихме каретата. Намерихме кораба с име „Луси Ан“ — разказа накратко Питър.

— Това е корабче, с което правят контрабанда. През войната капитанът без съмнение е работил за Паяка. Ние го придумахме да наемем кораба до следващата сутрин.

— Придумали сте го? — засмя се Клаудия.

— Човекът разбра, че от това ще има голяма полза. Грейстоун беше много логичен. Той понякога е такъв — засмя се Питър. — Очевидно твоят братовчед Ричард е закодирал в стихотворението си информация за Паяка. В нощта, когато са го убили, е бил на път да предаде злодея на властите.

 

 

— Питър е прав, като казва, че имам логичен ум — каза Хари по-късно вечерта.

Аугуста се усмихна. Лежеше сгушена в прегръдките му върху огромното легло. Тук беше на сигурно място. Днес за първи път бе изпитала чувството, че се завръща у дома.

— Да, Хари, всички знаем, че имаш логичен и остър ум.

— За други неща обаче съм много глупав. Например глупост бе да не зная, че щом те видя, в същия миг ще се влюбя в теб — тихо призна той.

— Казваш ми, че си ме обикнал още от пръв поглед? Да вярвам ли на ушите си?

— Вероятно е било така, мадам. Иначе как да си обясня моето поведение преди сватбата?

— Мисля, че това не променя нищо. О, Хари, колко съм щастлива тази нощ!

— Аз съм още по-щастлив, любов моя, защото открих, че любовта ме свърза завинаги с теб. — Той я целуна, после я погледна сериозно в очите. — Ти спаси Мередит. Ти рискува живота си за нея.

— Но тя е моя дъщеря.

— Както винаги ти си предана на членовете на семейството си. Моята малка тигрица!

— Много е хубаво човек да има семейство — отвърна Аугуста.

— Преди да тръгнеш от Лондон, ти ми каза, че дъщеря ми е моята голяма слабост. Не беше права. Ти си моята голяма слабост, Аугуста. Обичам те.

— Аз също те обичам, Хари. С цялото си сърце.

Той я погали, притегли я към себе си и я целуна.

 

 

На сутринта Хари се събуди и скочи от леглото. Приведена на пода, Аугуста повръщаше над нощното гърне.

— Извинявай, но се чувствам зле — промълви тя.

— Това са просто нерви. Вчера имаше доста големи преживявания. Днес ще трябва да полежиш — успокои я Хари.

— Не е от нерви. Никой от нашия род не повръща от нерви — каза Аугуста, като изтриваше с влажна кърпа устата си.

— Е, тогава… Може би си бременна.

— Господи! Мислиш ли, че е възможно? — Тя седна на ръба на кревата и го изгледа уплашено.

— Разбира се, че е възможно — усмихна се доволно Хари.

— Мисля, че комбинацията между Нортъмбърланд-Болингър и Грейстоун ще се окаже интересна. Какво ще кажете, милорд? — засмя се Аугуста.

— Ще бъде интересен екземпляр — потвърди графът.