Аманда Куик
Рандеву (14)

13

Аугуста стана от леглото. Тялото й бе още топло и натежало от страстната любов на Хари. Тя запали свещ и я отнесе до тоалетната масичка. Графът се размърда:

— Аугуста? Какво правиш?

— Търся стихотворението на Ричард.

Тя отвори кутията, в която бяха огърлицата и един прегънат лист хартия.

— Почакай до утре сутринта — каза Хари, надигна се и подпря с ръка главата си.

— Не, искам всичко да приключи сега, в този миг. — Тя му подаде листа. — Ето, чети!

Той пое хартията от ръката й и сбърчи вежди.

— Сега не мога да кажа нищо. Трябва да поработя над него.

— Казах ти, че са глупости. Чисти измислици. Когато умираше, Ричард ме помоли да взема листа и да го запазя. Писал го е в агонията си. Може би е халюцинирал.

Хари погледна Аугуста. Тя тутакси млъкна, въздъхна, седна на ръба на леглото и се вторачи в кафявите петна върху листа. Знаеше думите наизуст:

„Мрежата на Паяка

Ето ги — мъжете смели и млади,

играят върху бляскавата мрежа.

Виж как светят техните саби,

срещат се тайно в стаята три.

Там пият чай, а после докладват

на своя господар, принасят му вечеря.

И той яде, отрупан цял в коприна,

и пие млада мъжка кръв.

Това е неговото време —

от девет до три през нощта.

Паяка реди картите така:

раздава, играе. И винаги печели той.

Преброй до три. До двадесет преброй.

Преброй до три. И виж му блясъка сега.“

Аугуста чакаше нетърпеливо, докато Хари препрочете стихотворението. Когато свърши, той я погледна замислено, напрегнато и студено.

— Показвала ли си го досега на някой друг?

— Няколко дни след смъртта на Ричард у чичо Томас дойде някакъв мъж. Той помоли да му покажа всичко, намерено до тялото на брат ми. Видя и стиха.

— И какво каза?

— Че това са глупости. Не прояви никакъв интерес. Важни за него бяха само документите. Тогава той започна да намеква, че Ричард е продавал информация на французите. Заедно с чичо Томас се разбраха да мълчат по този въпрос.

— Спомняш ли си името на мъжа?

— Краули. Мисля, че така се казваше.

— Краули? Да, разбира се. Този тъпак! Не се учудвам, че не е проявил никакъв интерес.

— Защо говориш така?

— Краули беше голям глупак.

— Беше? Защо беше?

— Той умря преди година. Беше голям идиот, нагърби се с непосилна за него задача, която му костваше живота.

Аугуста седна на кревата и подпря глава върху коленете си.

— Мислиш ли, че стихотворението е някакъв код? — тихо рече тя.

— Да. Така предполагам. Трябва да го проуча много сериозно. — Хари грижливо сгъна листа.

— Ако е закодирано известие, значи Ричард е трябвало да го предаде на англичаните, а не на французите — продължи Аугуста.

— Това няма значение. Не ме интересува изобщо какво е правил брат ти преди две години. Аз никога няма да съдя теб заради неговите постъпки. Повярвай ми, моля те.

— Вярвам ти. — Тя поклати бавно глава. Наистина му вярваше.

— Студено ти е. Ела и се завий! — Той изгаси светлината и я прегърна.

Сгушена в него, Аугуста усещаше как Хари лежи буден. И тя дълго не можа да заспи — мислеше за стихотворението и за брат си. Призори съпругът й се измъкна тихо от леглото. Аугуста погледна през прозореца. Съмваше се.

 

 

На сутринта Хари закуси набързо и изчезна в библиотеката, без да продума нито на Мередит, нито на жена си. Беше изцяло погълнат от мислите около разучаването на стихотворението. Но никой не му обърна внимание — бяха свикнали с тези му състояния.

— Татко много се променя, когато има работа. Не че се сърди на някой — обясни Мередит на Аугуста. Сивите й очи гледаха тревожно.

— Разбирам, ще го имам предвид.

— Гостите ще пристигнат след три дни, нали? — попита детето с въодушевление.

— Да. Госпожица Оплей ще дойде днес следобед да направи проба на новата ти рокля. Напомни на леля си, че трябва да съкрати часовете — и трите трябва да се видим с шивачката.

— Ще й кажа, Аугуста. — Момиченцето стана и тръгна към класната стая.

Графинята допи кафето си сама в столовата. Прочете няколко писма и вестниците, дошли със сутрешната поща. После извика иконома и решиха, че за приема трябва да се наемат допълнителни хора, за да помагат в кухнята и в сервирането.

Цяла сутрин тя непрекъснато поглеждаше към библиотеката, но вратата не се отваряше. Аугуста не преставаше да мисли за истинското съдържание на това глуповато на вид стихотворение. Най-сетне не издържа и поръча да оседлаят кобилата й.

— Изглежда ще вали, мадам — каза икономът.

— Така е, но, не се тревожи, Стипълс. Малко дъжд няма да ми навреди.

— Ако искате, ще изпратя с вас човек — един от кочияшите, — за да ви пази и да ви прави компания. — Лицето на Стипълс беше тревожно.

— Не, не искам. Не се безпокойте, тук е село, не сме в града.

— Графът би настоял да имате охрана. Но както искате, мадам. — Стипълс кимна с глава.

Аугуста въздъхна, излезе и яхна кобилата си. Тя язди около час под мрачното небе и постепенно започна да се успокоява. Вдигна лице срещу вятъра и усети първите капки дъжд и приближаващата буря. Беше много късно да се връща обратно. Поогледа се и в далечината различи малка къщурка. Насочи се натам. За щастие къщата беше безлюдна.

Аугуста завърза кобилата си под навеса. Влезе в единствената стая и остави вратата отворена, за да може да наблюдава дъжда и пейзажа.

Не бяха минали и двадесет минути, когато в далечината се появи ездач. Той се носеше в галоп към нея, подковите на коня проблясваха в дъжда. Светкавица проряза хоризонта, след това се чу далечен гръм. Вече близо до къщата конят се подплаши, изцвили, но спря пред вратата.

От гърба му скочи Хари. По пелерината и шапката му се стичаше вода на малки ручейчета.

— Аугуста, какво правиш тук? Имаш ум колкото едно дете. Къде е конят ти?

Конят на Грейстоун се изправи на задните си крака, уплашен от поредната светкавица.

— Кобилата ми е отзад, под навеса.

— Ще се погрижа за коня си и ще дойда при теб. Затвори вратата, ще се намокриш до кости.

— Да, Хари.

След няколко минути вратата шумно се отвори и графът застана на прага. Той влезе и започна да отърсва водата от ботушите си върху пръстения под. В ръцете си носеше подпалки, намерени вероятно под навеса. Постави ги пред огнището и свали връхните си дрехи, от които се стичаше вода.

— Вярвам, че имаш извинение за тази глупост.

— Исках да пояздя — рече Аугуста, тръсна рамене и кръстоса ръце на гърдите си. Стаята й се видя още по-малка.

— В такова време? Защо не взе човек със себе си? — Хари свали ръкавиците си.

— Не се нуждая от никого. Как ме намерихте, милорд?

— Стипълс забелязал в коя посока си тръгнала. Беше ми трудно да те следвам, но няколко мои арендатори ми казаха, че са те видели да препускаш към тази къщурка. Това е единствената празна постройка тук.

— Колко си логичен. Както виждаш, аз съм напълно невредима.

— Не се сърдя за това, мадам. Ако не мислите за себе си, помислете за дъщеря ми.

Хари клекна пред огнището и се залови да пали огъня.

— Мередит се е разтревожила? — Лицето на Аугуста се озари от усмивка.

— Мередит не знае, че си излязла на езда. Тя е в класната си стая.

— О! — Усмивката й бавно се стопи.

— Но какъв пример ще дадеш на дъщеря ми?

— Нали тя не знае, че ме няма. Не виждам къде е проблемът.

— Това беше просто шанс.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш. Давам наистина лош пример. Но аз искам да ви предупредя, че в бъдеще вие трябва да свикнете с това. Аз съм преди всичко Нортъмбърланд-Болингър!

Хари рязко се изправи и пристъпи към нея със свирепо изражение. Тя потрепери и отстъпи крачка назад.

— Проклета да си, Аугуста! Престани да използваш репутацията на твоето семейство като извинение за глупавото си поведение! Престани, разбра ли!

Отново я побиха тръпки. Той беше ядосан, направо бесен, и най-вече за това, че тя бе излязла на езда в бурята.

— Да, милорд. Ще престана. Разбрах.

— Ти се държиш така, сякаш си последният Болингър, които се е изправил върху укрепленията на замъка и се сражава с врага. Аз не съм твой враг, Аугуста. — Той прокара нервно пръсти през мократа си коса.

— Така ли ще ме поучавате до края на живота ми, Грейстоун? Няма да ми бъде никак лесно.

— Надявам се, че до края на живота си все пак ще се научиш да се контролираш.

— Колко убедително! Съжалявам, че те накарах да препускаш след мен в дъжда.

— И аз съжалявам.

— Хайде, Хари, кажи ми най-важното! Откри ли нещо в стихотворението на Ричард? Това е причината, за да изляза с коня тази сутрин. Бях в ужасно настроение.

— Нямало е защо. Вчера с теб се разбрахме, че ти не си отговорна за деянията на брат си.

Аугуста се вцепени. Очакваше Хари да й съобщи нещо лошо. „Не, Ричард, ти не си предател. Не вярвам в това“ — повтаряше си тя наум.

— Бихте ли ми казали нещо по този въпрос? — помоли после гласно Аугуста.

— Изглежда, че е известие до някого. От думите става ясно, че Паяка е бил член на клуба „Сабя“.

— Доколкото си спомням, не съм чувала Ричард да е бил член на такъв клуб.

— Това е доста интересна история. Имаше навремето един малък мъжки клуб, където ходеха предимно военни. Бяха все млади хора. Той се намираше на улица „Сейнт Джеймс“. Не просъществува дълго, изгоря. Да… това беше преди две години, доколкото си спомням. Зданието изгоря напълно и клубът не се възстанови.

— Ричард дори не е споменавал за такъв клуб.

— Брат ти вероятно не е бил негов член, но по някакъв начин е открил, че Паяка е членувал в него. За жалост той не споменава кой е този човек.

— Но ако имаш списъка на членовете, може би ще откриеш кой е Паяка.

— Да, и аз мисля така. Много си умна.

— Можеш да ме вземеш на работа при теб.

— И дума да не става. В такъв случай изобщо не бих могъл да заспя. Ти ще ме държиш денонощно нащрек.

— Какво ще правиш сега?

— Ще започна разследване. Естествено, никой не бива да знае. Ще трябва да намерим управителя, може би той все още има списъка на членуващите в клуба.

— Решен си да намериш Паяка?

— Да.

Аугуста усети студенината в гласа му.

— Сега, след като прочете стихотворението на Ричард, не мислиш вече, че той е предател, нали?

— Случаят не е приключил и не мога да ти дам конкретен отговор. Единственото, което засега мога да кажа, е, че брат ти е искал да даде информация на нашите служби.

— Да, но си много сигурен.

— Не съм.

— Както винаги си много честен. Добре, ще запазя своето собствено мнение.

— Разбира се, това си е твое право. Вярвай, че брат ти е невинен. Това вече не интересува никого.

— Мен обаче ме интересува. Аз ще продължавам да го смятам за невинен. И ако той беше жив, а аз бях на негово място, той щеше да постъпи точно като мен. Ние, хората от моя род, сме привързани един към друг. И аз никога няма да забравя семейството си.

— Сега имаш ново семейство, Аугуста.

— Така ли? Мисля, че нямам, милорд. Имам дъщеря, която не ме нарича мамо, защото не съм толкова красива, колкото майка й. Имам съпруг, който не смее да рискува да се влюби в мен и да ме обича, защото се е разочаровал от жената преди мен.

— За бога, какво говориш? Мередит е още дете и те познава от няколко седмици. Дай й време.

— А ти? Колко време ще искаш ти, за да провериш чувствата ми? Та ти непрекъснато ме осъждаш, следиш и порицаваш.

Хари застана зад нея, сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си. Тя го погледна в лицето.

— Но какво искаш от мен, Аугуста?

— Искам да имам нормално семейство. Искам да ме обичат и да ми вярват. — Тя се разхлипа и сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

Хари я прегърна.

— Моля те, не плачи. Всичко ще бъде наред, ще видиш. Ти просто си много притеснена. Между нас нищо не се е променило и няма да се промени. Обещавам ти.

— Да, милорд.

— Искам само да те помоля никога повече да не съпоставяш своя род с новото си семейство. Зная, че хората от моята фамилия са по-студени и сухи по темперамент, но това не означава, че не те обичам и че Мередит не те възприема като майка.

— Добре, разбира се, така е. Извини ме, моля те. Днес съм много разстроена. Това е може би и от времето.

Хари се усмихна и й подаде носната си кърпа.

— Хайде, ела до огъня и се стопли. Разкажи ми какво си намислила за приема.

— Колко сте хитър, милорд. Това е тема, която би разведрила всяка лекомислена жена.

— Аугуста!

— Извинете, милорд, исках да ви подразня. Но не е честно от моя страна. Все пак вие искате да ме успокоите.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Нека ви разкажа за менюто…

Хари се усмихна. Отдавна в дома му не бе се случвало такова събитие.

 

 

Гостите започнаха да пристигат един след друг. Аугуста бе поела ролята си на домакиня. Разпореждаше се навсякъде — в кухнята, в спалнята, из двора. Мередит неотлъчно я следваше навсякъде.

— Всичко това било много сложно. Имам предвид организацията на приема.

— О, да. Майка ми ме е учила. Всички от нашия род обичаха приемите, баловете, изобщо забавленията.

— Татко изобщо не обича такива неща.

— Ще свикне — отсече Аугуста.

Следобед тя стоеше заедно с икономката, госпожа Гибънс, на стъпалата пред къщи, когато по алеята се зададе елегантен зелен кабриолет, теглен от два сиви коня.

— Госпожа Гибънс, моля ви, настанете господин Шелдрейк в жълтата стая.

— Но тя е точно до стаята на Клаудия Болингър.

— Точно така — усмихна се Аугуста.

Шелдрейк спря. Подаде юздите на един прислужник и тръгна по стълбите към тях.

— Колко мило от ваша страна, че дойдохте, господин Шелдрейк. Надявам се, че няма да се отегчите тук, на село. От няколко дни насам господин графът ми напомня, че селските празненства не били по вкуса ви — посрещна го Аугуста.

— Мадам, уверявам ви, че няма да скучая, щом вашата братовчедка Клаудия е тук.

— Тя пристигна преди половин час с баща си, сър Томас. Сега е горе и си почива.

Аугуста се усмихна и се наведе към Мередит.

— Познавате ли дъщерята на Грейстоун?

— Виждал съм я един-два пъти. Но съм забравил колко е красива.

— Благодаря. Двуколката ви е прекрасна, господин Шелдрейк — поклони се Мередит.

— Това е моята гордост. С нея взех първо място в надбягванията миналата седмица.

— Ще ме повозите ли? — попита детето.

— О, да, разбира се. С удоволствие. Ще ви повозя и двете.

— Трябва първо да искаме разрешение от моя съпруг. Той намира, че спортните двуколки са доста опасни.

— Щом сте с мен, опасност няма. Ще карам бавно.

— Какъв е смисълът да се качиш на двуколка и да се движиш бавно? Това е глупаво — засмя се Аугуста.

— Не го казвайте високо. Господин Грейстоун ще чуе и ще забрани на лейди Мередит и на вас да се разхождате с мен.

— А вашата спортна двуколка наистина ли е опасна? — обади се Мередит.

— Ако се управлява безразсъдно — да. Страхувате ли се, малка госпожице, да се качите?

— Не, въобще не се боя. Стига само татко да е съгласен.

— Имам предложение, Мередит. Просто няма да казваме на баща — ти колко е бърза тази количка — засмя се Шелдрейк.

— Много добре. Но ако татко настоява, ще му кажа цялата истина. Той не обича да го лъжат.

— Да, разбира се. Ако паднем в някоя кална канавка, вината ще бъде само моя.

— О! Какво е това? Каква е тази конспирация? — провикна се Хари, който идваше към тях. — Драги Шелдрейк, сега госпожа Гибънс ще ти покаже стаята. Щом се настаниш, веднага ела при мен в библиотеката. Искам да ти покажа нещо.

— Да, разбира се. — Питър хвърли поглед към Аугуста, усмихна се и последва икономката.

— Татко, мога ли да се повозя на двуколката на Шелдрейк? — попита Мередит и погледна баща си.

— Надявам се, че Питър ще внимава със скоростта, след като ще му поверя най-скъпите си същества.

— Ето че всичко се уреди така, както искахме — усмихна се щастливо Аугуста, стоплена от думите на Хари.

— Татко, ще ми купиш ли такава двуколка?

— Не ставай смешна. Да хвърля толкова пари за подобно нещо. Ще ме разорите напълно. Доста се охарчих за подменянето на гардеробите ви.

— О, съжалявам, татко — каза притеснено Мередит, като оглеждаше роклята си, по която се развяваха розови панделки. — Не предполагах, че си изхарчил толкова пари за моите дрехи.

— Мередит, баща ти те дразни. Ние тепърва започваме да го разоряваме. Надявам се, че харесва новите ни тоалети — успокои я Аугуста.

— Да, много. Доста са скъпички — каза галантно той.

— Каква прекрасна двуколка — рече Мередит, хвана ръката на Аугуста и я стисна.

— Да, хубава е — отвърна тя и на свой ред стисна нейната.

— Усещам, че дори у дъщеря ми се развива вкус към авантюри — каза тихо Хари, поглеждайки Аугуста.