Аманда Куик
Рандеву (13)

12

Зашеметен от това, че не се владее, Хари погледна яростно счупената чаша. Парчетата блестяха на слънцето като фалшивите рубини от огърлицата на Аугуста. Той не можеше да повярва, че тя го бе накарала да излезе от кожата си. Тази жена го беше омагьосала. Понякога я желаеше диво, друг път го изпълваше с особено чувство на благодарност, когато я гледаше как се занимава с дъщеря му. Имаше мигове, когато го караше да се усмихва, а след това да изпада в ярост. А сега тя направо го докара до ръба на лудостта. Той я ревнуваше от Ричард Болингър — смелия, неудържимия, а може би и изменника Ричард. Човекът, който още живееше в сърцето й не като любим мъж, но като неин любим брат, последен от рода Нортъмбърланд-Болингър.

Значи имаше в това сърце една част, запазена за Ричард. Тя не принадлежеше на Хари, бе заключена за другите и той не можеше да проникне там.

Аугуста щеше да запази завинаги представата си за величествената фигура на своя по-голям брат. И тя трябваше да брани неговата чест с цената на всичко.

„Да се продъниш в ада, проклето копеле! Ти още живееш в съзнанието на жена ми, но аз ще те изкореня оттам“ — изруга наум Хари и седна отново. Но веднага си спомни, че връзката му с Аугуста беше още крехка и ако тръгне срещу Ричард, тя без съмнение ще го намрази завинаги. Тя му го бе доказала току-що. „Копеле — помисли си Хари отново. — Но как ще се преборя с тебе, като си вече дух?“ Той се изтегна на стола и започна да обмисля ситуацията. Трябваше да признае, че от самото начало не постъпи правилно. Не беше нужно да вика Аугуста в библиотеката и да вдига такъв скандал, нито да й заповядва. Истината бе, че когато Мередит съвсем случайно спомена за това, Хари бе завладян от амбицията да види стихотворението час по-скоро. Той убеждаваше Шелдрейк да забрави всичко, свързано с войната, да остави преживяния ужас зад гърба си. Сега обаче разбра, че беше невъзможно. Да забрави човека, наречен Паяка! Толкова хора загинаха заради него. Много агенти рискуваха живота си, за да се доберат до следите му. Един от тях беше Питър Шелдрейк. Имаше доста неуспешни сражения именно заради този негодник. Грейстоун знаеше, че шпионинът е англичанин и този факт, го подлудяваше.

Хари имаше репутацията на хладнокръвен и логично мислещ разузнавач. Такъв трябваше да бъде всеки, който поемаше подобни трудни задачи и рискове. Ако за миг се поддадеше на чувствата си, веднага би се провалил.

В барутния дим на битките много неща останаха недоизяснени. Макар Хари да се бе заклел, че ще преодолява чувството за мъст, мисълта, че Паяка е някъде наблизо, бе предизвикателство.

Сега той може би беше попаднал на следа. Стихотворението на Ричард Болингър вероятно значеше нещо, водеше нанякъде, а може ми беше абсолютна глупост. Той трябваше да го види. Вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Но трябваше да бъде по-внимателен. Грешката беше само негова. Нямаше търпение да види стихотворението и беше сигурен, че Аугуста ще се подчини, ала удари на камък.

Ако сега отиде при нея и я застави насила да го даде, ще загуби любовта й. Тя няма да му прости никога. От друга страна чувството й за вярност към паметта на брат й беше много силно изявено, по-силно, отколкото чувството за вярност към съпруга… Той удари с юмрук по писалището и скочи от стола. По пътя към Дорсет бе казал на Аугуста, че не държи толкова на любовта, колкото на верността й. Верността беше по-важна от любовта и тя бе съгласна с това. Обеща, че ще бъде вярна. Закле се, че ще изпълнява съпружеските си задължения.

Той излезе от библиотеката и тръгна по коридора към спалнята на Аугуста.

Тя седеше на малкото диванче в стаята си и подсмърчаше в носната си кърпичка, поръбена с дантела. Когато вдигна поглед към вратата, очите й се изпълниха със страх, ярост и сълзи. „Тези Нортъмбърланд-Болингър са ужасно чувствителни“ — помисли си Хари.

— Какво правиш тук, Грейстоун? Ако си дошъл да вземеш стихотворението със сила, това няма да стане, защото го скрих на тайно място.

— Искам да ви уверя, мадам, че ако поискам, винаги бих го намерил. Знаете много добре, че обичам да се ровя в разни загадки и в скривалища. — Той затвори вратата и застана пред нея, леко разкрачил крака, готов сякаш всеки момент да започне битката.

— Ще ме измъчвате ли, господине?

— Не. Не желая разпри помежду ни, любов моя.

Тя изглеждаше толкова нещастна, обидена и горда, че Хари започна да омеква.

— Наричате ме „любов моя“? Та нали вие не вярвате в любовта? Не си ли спомняте какво говорехте?

Хари застана до тоалетната масичка и замислено се загледа в стъклениците с пудра, крем и парфюм, в обкованите в сребро четки, гребени и други женски дреболии. Помисли си колко обича да влиза незабелязано тук, да спира до вратата, свързваща двете спални, и да наблюдава съпругата си, седнала пред огледалото, облечена в прозрачната си нощница, как реше кестенявите си къдрици и ги прибира под дантелената нощна шапчица. Всичко това му доставяше огромно удоволствие. Сега обаче той рискуваше да загуби Аугуста, ако не внимава в думите и поведението си. Хари се отмести от тоалетката и я погледна. Тя бе вперила в него разтревожените си очи.

— Не мисля, че сега е време да разговаряме за твоето отношение към любовта изобщо — кратко рече той.

— Наистина, милорд. А за какво ще говорим?

— За твоята лоялност.

Тя премигна и още повече се напрегна.

— Какво искате да кажете, Грейстоун?

— В деня на сватбата ти се закле, че ще изпълняваш всички съпружески задължения. Едно от тях е верността. Или забрави за това?

— Не, милорд. Но…

— А след това, точно в тази стая и пред този прозорец ти се закле още веднъж, че ще следваш своя съпружески дълг.

— Но това не е честно.

— Кое не е честно? Не искаш да ти напомням за обещанията и клетвите ти? Надявам се, че ще ги спазваш.

— Но случаят е съвсем друг. Не можеш да ме обвиниш в нарушение на моите задължения. Въпросът засяга брат ми. Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам, че си разкъсана между предаността към паметта на брат си и верността към твоя съпруг. Намираш се в много трудна ситуация и съжалявам, че самият аз я предизвиках. Това е моментна криза, Аугуста.

— О, Хари, по дяволите! — Тя сви юмруци и удари коленете си.

— Разбирам как се чувстваш. Имаш право. Още веднъж се извинявам, че по този начин поисках стихотворението на Ричард. Но това е много важно за мен.

— За мен също.

— Да, така е. Аз усетих, че за теб бе по-важно да запазиш честта на брат си, отколкото да останеш вярна на съпружеските си задължения — настояваше Хари.

— А вашите задължения и вярност към съпругата ви?

— Аз обещах да пазя пълно мълчание по отношение на брат ви. Това е всичко, което мога да направя.

— Дори ако това стихотворение разкрие, че той е бил предател?

— Няма значение. Човекът е мъртъв. Никой не би преследвал мъртвец. Законът няма да се занимава с него.

— Да, но какво ще стане с неговата чест и репутация? Те остават и след него.

— Признай, че се страхуваш да узнаеш истинското съдържание на стихотворението. Ти се боиш заради самата себе си. Защото си издигнала брат си на пиедестал и не искаш той да рухне.

— Защо това стихотворение е толкова важно за теб? — изгледа го Аугуста през рамо.

— През последните три-четири години, по време на войната съществуваше човек с прозвището Паяка, който работеше за французите. Но ние бяхме убедени, че е англичанин, защото неговата информация беше много точна. Той причини смъртта на много смели мъже и ако все още е жив, бих му отмъстил за всичко това.

— Ти ще отмъщаваш?

— Да.

— И ще разрушиш нашата брачна връзка?

— Не виждам защо трябва да бъде разрушена.

— Добре, господине. Но вие все пак сте жесток.

Хари почервеня от ярост.

— А какво ще кажете за вашето отношение и поведение към мен? Да не би то да не е жестоко? Как се чувствам аз, знаейки, че вие предпочитате да защитите честта на мъртвия си брат, отколкото да изпълните съпружеските си задължения.

— Изглежда, че между нас се отваря пропаст, господине. Каквото и да стане, аз никога няма да залича случилото се помежду ни.

— Има мост над тази пропаст, госпожо, но вие не искате да минете по него. Вие можете да останете завинаги от едната му страна — там, където е брат ви — смелият, дързък Ричард Болингър. А от другата страна съм аз — вашето бъдеще. Сега оставям решението във вашите ръце. Помислете ще минете ли по моста или не.

Без да дочака отговор, Хари се обърна и излезе.

 

 

От два дни в къщата цареше мълчалива и студена любезност. Най-тежко бе на Хари, защото той бе предизвикал това и сега усещаше, че топлината липсва навсякъде. Графът бе осъзнал колко много неща се бяха променили след идването на Аугуста в дома му. Прислугата, която стриктно, но монотонно изпълняваше задълженията си, сякаш бе станала друга. След появяването на новата господарка лицата на всички бяха весели и ведри. Той си спомни какво му бе казал Шелдрейк за отношението на Аугуста към прислугата на Сали.

Мередит беше прилежно и изпълнително дете, което се подчиняваше безропотно на баща си. Тя беше доста меланхолична, ала откакто Аугуста пристигна, започна да рисува картини, да излиза на разходки и да развява весело рокличките си, върху които вече пъстрееха панделки и дантели. Детето отведнъж се оживи, стана по-весело. То с ентусиазъм се вживяваше в романите, които Аугуста му четеше на глас. Дори и Клариса, иначе стриктна жена, изпълняваща блестящо задълженията си на гувернантка, се измени напълно. Тя изцяло се подчини на Аугуста. В очите й се появи непознато досега въодушевление. Някой би помислил, че е влюбена. Имаше и още нещо, за което Хари вътрешно се досещаше, но не беше напълно сигурен: предполагаше, че Клариса работи над нещо. Издаваше я поведението й. Никога досега не бе напускала тъй бързо столовата, веднага след вечеря, за да се затвори с часове в спалнята си. Грейстоун знаеше, че Клариса не би могла да се влюби, той добре познаваше характера й, но беше любопитен да разбере причината за необичайния блясък в очите й. Може би това също се дължеше на Аугуста.

След скандала със съпругата си графът забеляза, че беше изчезнала топлата приятелска атмосфера, прислугата се държеше студено и официално, сякаш всички тайно се бяха наговорили. Те водеха тиха война и бяха на страната на новата си господарка.

Той смяташе, че всички тук му се подчиняват, дори и Клариса, но нещата се бяха променили. Хари добре осъзна това, но най-добре го знаеше Аугуста.

Беше му абсолютно ясно и друго — съпругата му беше вярна на спомените си и рода си.

Той прекара две нощи в леглото, надявайки се, че Аугуста ще отвори междинната врата, но остана излъган. Като си помисли само, че и тази нощ може да остане сам, той реши да оправи отношенията си по някакъв начин.

Хари отвори тихо вратата и влезе в класната стая.

— Добро утро, господине. Не ви очаквах тази сутрин — вдигна поглед Клариса.

Хари се направи, че не забелязва студенината в гласа й.

— Идвах насам и реших да посетя часа по рисуване на дъщеря ми. Как вървят уроците?

— Добре. Днес започна да рисува малко по-рано. Очаква всеки момент графинята. Тя се занимава с обучението по рисуване.

Мередит вдигна глава от рисунката. За миг очите й просветнаха, но после бързо помръкнаха и тя сведе поглед.

— Продължавай, Мередит. Исках само да погледам малко.

— Да, татко.

Тя потопи четката в черната боя и нарисува върху листа нещо като облак. За първи път използваше този цвят в картините си. Всичките й рисунки, закачени в галерията, бяха пълни с жизнерадостни, светли тонове.

— Това „Грейстоун“ през нощта ли е? — попита Хари.

— Да, татко.

— Не е ли доста тъмна?

— Да. Аугуста каза, че картините отразяват нашето настроение.

— И днес ти имаш желание да рисуваш в черно, макар че навън е слънчево?

— Да, татко.

Хари стисна устни. Разбра, че Мередит също беше разстроена от мълчаливата война между него и съпругата му. „Всичко това е заради Аугуста“ — помисли си той.

— Искаш ли да използваме хубавото време, да оседлая твоето пони и да отидем на езда? И ще яздим до поточето.

Мередит го погледна. В очите й се четеше недоверие.

— А може ли и Аугуста да дойде с нас?

— Ще я попитаме — отвърна той. Сигурен беше, че тя любезно ще откаже. През последните дни се появяваше само за обяд и вечеря. — Може би тя ще има други планове — добави Хари.

— Нямам нищо против. Ще ми бъде приятно да пояздя с вас до поточето — отговори Аугуста, която точно в този момент влизаше в класната стая.

— Ще бъде забавно. Веднага отивам да се преоблека за езда — извика детето щастливо. — Лельо Клариса, ще ме извините ли?

— Да, разбира се, Мередит.

— Ако разрешите, милорд, аз също трябва да се преоблека. Мередит и аз ще ви чакаме долу. — Аугуста извърна глава и учтиво се поклони.

„Какво ли означава това, за бога?“ — помисли си Грейстоун.

— Надявам се, че ще прекарате добре, господине — каза госпожица Флеминг.

— Да. И аз, Клариса. Благодаря ти — отговори Хари и се запита: „Какво ли пак е намислила?“.

 

 

Половин час по-късно той все още не можеше да намери отговор на въпроса си. Мередит беше весела, по детски изпълнена с въодушевление. Изглеждаше хубава в костюма си за езда, който беше като този на Аугуста. Малка шапчица с перо украсяваше русата й главица. Тя яздеше отпред, като непрекъснато подканяше сивото си пони.

Хари погледна жена си, която яздеше редом с него по алеята.

— Радвам се, че дойдохте с нас, мадам — каза той.

Графинята седеше грациозно върху седлото си, с ръце върху юздите.

— За вашата дъщеря е здравословно да подиша чист въздух. През последните няколко дни атмосферата в къщата ни не е много приятна, нали?

— Да. Милорд, вие сигурно сте учуден защо приех поканата за езда.

— Да, мадам. Много се радвам, че дойдохте с нас, но действително съм озадачен.

— Реших да ви дам стихотворението на брат си.

Хари си отдъхна. Искаше му се да протегне ръце, да я свали от коня и да я прегърне, но се въздържа.

— Благодаря ти, Аугуста. Мога ли да те попитам защо промени решението си? — Той напрегнато чакаше отговора.

— Мислих дълго и разбрах, че нямам друг избор. Вие изтъкнахте брачните ми задължения. И аз смятам за необходимо, като Ваша съпруга, да ви се подчиня.

— Да. Аз обаче съжалявам, че го правите единствено по задължение.

— А по какви други причини трябва да го направя, сър?

— Би трябвало да бъде от доверие към мен.

— Да. Точно така. Имам честната ви дума, че няма да изложите моя брат публично, и ви вярвам.

— Трябваха ви три дни и две нощи, за да го решите и да ми повярвате, мадам. — Грейстоун не можа да прикрие раздразнението си.

— Не, Хари. Аз ти вярвам. Вярвам ти изцяло. Ако искаш да знаеш, ти си достоен мъж. Честен и почтен. Всеки знае това. — После му прошепна тихо: — Страхувам се, милорд.

— От какво се уплаши? От това, че ще научиш нещо лошо за брат си? — Той говореше тихо, не искаше Мередит да чуе разговора им.

— Не е точно така. Сигурна съм в невинността му. Но се уплаших какво ще си помислиш за мен, ако след като прочетеш стихотворението, се окаже, че брат ми е бил замесен в някаква афера.

— Боже мой, Аугуста! Какво бих си помислил? Това няма значение.

— Аз също съм Нортъмбърланд-Болингър. Ако един от нас е способен да бъде предател, то и цялото семейство би трябвало да бъде такова.

— Ти мислиш, че ще те обвиня в това?

— Вие ме смятате за лекомислена. Много ви моля, не мислете така и за семейството ми. Ние с вас сме свързани за цял живот, доста труден и дълъг път имаме да извървим заедно. Затова не искам да мислите, че всички от моя род са хора без достойнство и чест.

— За бога, мадам, не съм мислил такова нещо. Вие имате достойнство и чест, но не и мозък.

— Хари!

Той я свали от коня и я притегли към своя, качи я до себе си и започна да я целува. Кобилата й избяга встрани, роклята й се развя над седлото на Хари.

— Хари, конят ми! Шапката ми!

— Татко! Татко, какво правиш с Аугуста? — викаше разтревожено Мередит.

— Целувам майка ти. Я иди и се погрижи за нейната кобила. Избяга нанякъде.

— Не се тревожи за кобилата, татко. Ще я хвана.

Хари въобще не мислеше за кобилата, която се мотаеше до една туфа с избуяла трева. Завладян бе единствено от желание да вкара Аугуста в леглото.

— Хари, моля те. Пусни ме веднага на земята. Какво ще си помисли Мередит?

— Кога пък стана толкова морална, мадам?

— Откакто имам голяма дъщеря — отвърна Аугуста и двамата избухнаха в смях.

 

 

Късно вечерта Хари отвори вратата на спалнята и свари съпругата си пред тоалетната масичка. Прислужницата току-що бе оправила леглото й.

— Готова съм, Бетси. Можеш да си вървиш.

Аугуста вдигна очи и в огледалото видя Грейстоун.

— Да, мадам. Лека нощ, господине. — Бетси направи реверанс и затвори вратата след себе си.

Аугуста се изправи. Халатът й се разтвори и Хари видя, че бе облечена в прозрачна муселинена нощница, през която се виждаха гърдите й. Той погледна по-надолу към тъмното хълмче, украсило като корона сгъвката между бедрата й. Почувствува как в него се надига възбудата.

— Идваш за стихотворението, нали? — попита жена му.

— То може да почака. Идвам за теб, Аугуста.