Аманда Куик
Рандеву (2)

1

Вратата на библиотеката се отвори безшумно. От лекия полъх пламъкът на свещта затрептя. Свита в мрака, в другия край на дългата стая, Аугуста Болингър се вцепени. Точно в този миг се мъчеше да пъхне фиба в ключалката на писалището. Както бе коленичила зад широкото дъбово писалище, тя се втренчи уплашено към единствената свещ, която й служеше за осветление. Пламъкът затрептя още веднъж. Някой беше затворил вратата. С нарастващ страх Аугуста надникна зад ръба на писалището и огледа стаята.

Мъжът, влязъл в библиотеката, стоеше тихо в тъмното край вратата. Бе висок, облечен в тъмен халат. Тя не виждаше лицето му в мрака. Въпреки това, свита и със стаен дъх, Аугуста изпита обезпокояващото чувство, че той дебне. Само един мъж имаше такова влияние върху нея. Нямаше нужда дори да го вижда ясно или да рискува да се покаже заради някой, който се таеше като хищник в тъмнината. Беше абсолютно сигурна, че това е Грейстоун. Той не вдигна тревога в къщата, което беше огромно облекчение за нея.

„Странно, как необезпокоявано се появи в тъмнината, сякаш всичко му е добре познато“ — каза си Аугуста. После си помисли окуражително, че може би не е видял нищо подозрително. Просто е слязъл долу, за да потърси някоя книга, и ще предположи, че тази свещ е запалена от някой, който е дошъл тук преди него.

За момент Аугуста дори си помисли, че той даже не я е забелязал как тревожно наднича иззад писалището. Все пак тя беше чак в другия край на стаята. Бързо скри глава зад ръба на тежкото, покрито с резба дъбово писалище.

Върху дебелия персийски килим не се чуваха стъпки, но не след дълго гласът на мъжа се чу само на няколко стъпки от нея.

— Добър вечер, госпожице Болингър. Вярвам, че тук, долу, зад писалището на лорд Енфилд, сте намерили нещо подходящо и възвишено за четене. Но там действително светлината е много слаба.

Аугуста позна веднага ужасяващо спокойния, безчувствен глас и изстена, защото нейните предположения излязоха верни. Това беше Грейстоун. Имаше лош късмет. От всички гости, посетили вилата на лорд Енфилд през този уикенд, я откри точно човекът, който беше най-добрият приятел на чичо й — Хари Флеминг, граф Грейстоун. Единственият, който не би повярвал на нито една от нейните така добре скроени лъжи.

Аугуста се притесняваше от Грейстоун по няколко причини. Объркваше я начинът, по който я гледаше право в очите, сякаш надничаше в душата й и настояваше за истината. А освен това той беше изключително умен.

Тя тутакси започна да подбира най-подходящите измислици от тези, които бе предвидила за случаи като този. Трябваше да бъде нещо умно скроено. Грейстоун не бе глупак. Реши, че няма избор и че трябва да излезе от неудобната ситуация. Помъчи се да се усмихне весело, като погледна нагоре с престорено учудване:

— О, здравейте, господине. Не очаквах да срещна някого тъй ненадейно в библиотеката по това време. Търсех фибата си. Вероятно съм я изпуснала някъде тук.

— Изглежда, че фибата ви се е завряла в ключалката на писалището.

Аугуста го погледна със същия учуден израз и се изправи.

— О, господи! Ето я. Паднала е на необичайно място.

Пръстите й се разтрепериха, докато изваждаше фибата от ключалката. Тя я пусна в джоба на тънкия си халат.

— Слязох долу да потърся нещо за четене, защото не мога да заспя, и открих, че съм си изгубила фибата.

Грейстоун сдържано разглеждаше усмивката й на светлината на свещта.

— Учуден съм, че не можете да спите, госпожице Болингър. Имахте доста изтощителен ден. Надявам се, че днес следобед сте участвали в състезанията по стрелба, които бяха организирани специално за дами. После имаше разходка до Римските развалини и пикник. Всичко завърши тази нощ с много танци и музика… Би трябвало да сте доста уморена.

— Да, така е. Но това може би се дължи на смяната на обстановката. Вие знаете, господине, как се чувства човек, в друго легло.

Студените му сиви очи, които винаги караха Аугуста да ги сравнява с хладно зимно море, леко проблеснаха.

— Какво интересно изказване! Имате ли навика да спите в чужди легла, госпожице Болингър?

Аугуста го погледна. Не знаеше как да приеме въпроса му. Склонна бе да вярва, че в забележката му вероятно имаше определен намек. Все пак това е Грейстоун и той не би казал нищо неуместно в присъствието на дама. А може би той не я смяташе за дама.

— Не, господине, нямам възможността да пътувам, така че не съм свикнала да сменям често леглата си. А сега, ако позволите, най-добре ще е да се върна горе. Братовчедка ми може би се е събудила и е забелязала, че ме няма. Ще се тревожи.

Аугуста потръпна. Стана й ясно, че е паднала много ниско в очите на графа. Надяваше се, че той не би я сметнал за крадла.

— Не бих искала да тревожа Клаудия. Довиждане, сър.

Тя изправи глава и го заобиколи. Графът не помръдна и Аугуста бе принудена да спре точно пред него. Забеляза, че беше доста висок. Близо до него тя се почувства обладана от твърдата му, непоколебима сила. Аугуста събра кураж.

— Вие искате да ми попречите да се върна в стаята?

Грейстоун леко повдигна вежди.

— Не бих желал да се върнете в стаята си без това, за което бяхте дошли.

„Той не може да знае за дневника на Розалинд Морис“ — помисли си тя.

— Много ми се спи, господине, и не мисля, че ще се нуждая от нещо за четене.

— Дори и от това, което се надявахте да намерите в писалището на Енфилд?

Аугуста се опита да прикрие смущението си, като каза възмутено:

— Как смеете да ме обвинявате, че съм искала да отворя писалището на Енфилд! Казах ви, че моята фиба съвсем случайно се е закачила в ключалката.

— Ще ми разрешите ли, госпожице Болингър? — Грейстоун извади от джоба си дълга жица и леко я пъхна в ключалката на чекмеджето.

Чу се слабо, но ясно щракване. Аугуста учудено наблюдаваше как той с лекота отвори горното чекмедже и започна да изучава съдържанието му. После я повика с ръка и я подкани да потърси това, което искаше. Тя предпазливо погледна графа, прехапа долната си уста, стоя напрегната няколко секунди, после се наведе бързо и започна да рови в чекмеджето. Под свитъците намери малка, облечена с кожа книга и я грабна.

— Господине, не зная какво да кажа. — Аугуста стисна дневника и вдигна очи, за да срещне погледа му.

На светлината на свещта строгите очи на графа изглеждаха още по-мрачни. Той не беше красив, но тя го намираше някак странно неопределим още от онзи момент, когато чичо й го представи в началото на сезона. Имаше нещо в тези сиви очи, което я караше да поглежда дълбоко в тях, макар и да знаеше, че той нито ще иска, нито ще й благодари за това. Усещаше, че в него има една затворена врата, която тя копнееше да отвори. Не беше нейният тип мъж. И все пак тя го смяташе за опасна загадка.

Грейстоун имаше гъста прошарена коса. Беше около четиридесетгодишен. Лицето му изразяваше твърдост и сериозност, които говореха за доста жизнен опит и познания. Лице, необичайно за учен-класик. Това беше другата страна на загадката.

Халатът очертаваше ясно широките рамене и стройните и здрави форми на тялото му. Той излъчваше скрита мъжка привлекателност, която я караше странно да настръхва. Никога досега не бе срещала мъж, който да има такова въздействие върху нея. Не можеше да разбере защо толкова я привлича. Те бяха напълно противоположни по темперамент и обноски. Тръпка на вълнение и възбуда вибрираше вътре в нея, докато стоеше близо до графа. Завладяваше я чувство на безпокойство и копнеж, когато разговаряше с него. Тя беше напълно убедена, че Грейстоун преживяваше загубата така, както и тя. Нуждаеше се от смях и любов, които да победят пустотата и студенината в очите му. На всички беше известно, че си търси съпруга, но Аугуста знаеше, че той няма да намери жена, която да промени неговия стриктно направляван живот. Ще избере съвсем друг тип жена. Беше чула клюките и знаеше каква графът предпочита за съпруга. Носеше се слух, че стриктен и систематичен, Грейстоун си е съставил списък от имена. Знаеше се също и за неговите високи изисквания. Всяка жена, която би искала да бъде в този списък, би трябвало да е образец на добродетелност, пример за съвършенство. Сериозна, изискана в маниерите и поведението си, напълно неопетнена дори и от най-дребни клюки. Накратко казано, съпругата на Грейстоун би трябвало да бъде идеал за благоприличие. „Такава жена, която никога не би се решила посред нощ да пребърква писалището на домакина си“ — помисли си Аугуста.

— Бих предположил — измърмори графът, като погледна книгата в ръцете й, — че колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Вероятно притежателят на този дневник е ваш близък приятел.

Тя въздъхна. По-нататъшните опити да доказва своята невинност бяха напълно излишни. Грейстоун очевидно знаеше много повече за тази нощна авантюра.

— Да, господине. — Аугуста вдигна глава. — Моята приятелка направи глупава грешка, записвайки в този дневник някои сърдечни неща. По-късно тя трябваше да се разкайва за чувствата си, когато научи, че този мъж не е бил искрен.

— Този мъж Енфилд ли е?

Тя сви устни.

— Отговорът е ясен. Дневникът е в неговото писалище, нали? Лорд Енфилд може да е приет в най-изисканите салони заради титлата и показания героизъм през войната, но се боя, че е един презрян грубиян, що се отнася до жените. Дневникът на приятелката ми беше откраднат непосредствено след като тя ми каза, че не го обича повече. Ние смятаме, че е подкупил прислужницата.

— Ние? — повтори тихо Грейстоун.

Аугуста нарочно подмина въпроса му. Нямаше намерение да му разказва всичко. По-скоро само да го осведоми какво бе направила, за да попадне в имението на Енфилд точно през този уикенд.

— Енфилд каза на моята приятелка, че възнамерява да поиска ръката й и че ще използва съдържанието на дневника, за да бъде сигурен, че тя ще приеме.

— Защо Енфилд ще я изнудва? Той е доста популярен сред жените.

— Те всички изглежда са полудели по него заради героизма му при Ватерло. Моята приятелка е наследница на голямо богатство, господине — сви рамене Аугуста. — Клюките говорят, че Енфилд е проиграл на континента по-голямата част от своето наследство. Под влияние на майка си той е решил да се жени за пари.

— Разбирам. Не съм и предполагал, че новините за загубите на Енфилд ще се разпространят толкова бързо сред нежния пол. Той и майка му доста добре прикриват това.

Аугуста се усмихна.

— Да, когато мъжът започне да преследва по-особен вид съпруга, слуховете за неговите намерения го изпреварват и по-интелигентните от набелязаната плячка вземат мерки.

— Да не намеквате за моите намерения, госпожице Болингър?

Аугуста усети как се изчервява, но не отвърна на неговия студен и неодобрителен поглед. Той й изглеждаше все така подозрителен, докато разговаряше с нея.

— След като ме питате, мога да ви кажа. На всички е известно, че вие търсите особен вид съпруга. И дори се знае, че имате списък — каза строго Аугуста.

— Зашеметяващо. А знаете ли кой е в този списък?

— Не. Чу се само, че не е много дълъг. Но мисля, че това е напълно разбираемо, ако разгледаме вашите изисквания, за които се говори, че са абсолютно стриктни, определени и строги.

— Заинтригувахте ме. Какви са по-точно моите изисквания за съпруга?

Аугуста искаше да премълчи. Но в характера на един Болингър от рода Нортъмбърланд благоразумието никога не е било свойствена черта.

— Слуховете говорят, че вашата съпруга, подобно онази на император Цезар, трябва да бъде извън съмнение във всяко отношение. Една сериозна жена с изключително изтънчени чувства и маниери. Образец на благоприличие. С други думи, вие търсите съвършената жена. Желая ви успех.

— От тона ви личи, че няма да бъде никак лесно да намеря истинската добродетелна жена.

— Зависи какво разбирате под добродетелност — троснато отвърна тя. — От това, което чух, съдя, че вие сте доста строг в изискванията си. Много малко жени могат да бъдат истински примерни. Знаете ли, много е отегчително да бъдеш образец, господине. Наистина трябва да направите един доста дълъг списък и да подберете най-подходящата, както лорд Енфилд например, който търси богата наследница. А ние знаем, че те са съвсем малко.

— Това зависи от гледната точка и ситуацията. Не търся богата наследница. Може би имам други изисквания. Слуховете за моите лични намерения ме учудват. Изглежда, че сте добре информирана. Мога ли да ви попитам как стигнахте до тези подробности?

Тя, разбира се, нямаше намерение да му разказва за женския клуб „Помпея“, бездънен кладенец на клюки и информация.

— В града винаги се носят мълва и слухове, господине.

— Да, наистина. — Грейстоун присви очи и я изгледа подозрително. — Клюките са нещо обикновено и често срещащо се явление, както калта из лондонските улици. Нали? Вие сте напълно права, че предпочитам неопетнена и порядъчна съпруга.

— Вече казах. Желая ви успех, господине. Надявам се, че няма да съжалявате, щом имате толкова високи изисквания. Бихте ли ме извинили, искам да се кача в стаята си.

— О, разбира се. — Грейстоун се поклони сдържано, отстъпи встрани и направи място.

Аугуста се възползва от възможността да избяга, заобиколи тежкото писалище и профуча покрай графа. Осъзнаваше напълно деликатността на ситуацията. Облечен спортно или официално, Грейстоун винаги беше привлекателен. Буйната й натура нямаше да издържи дълго, гледайки го така по халат.

Беше стигнала средата на стаята, когато си спомни, че забрави нещо много важно. Спря се и обърна лице към него.

— Господине, трябва да ви задам един въпрос.

— Да?

— Ще сметнете ли за свое задължение да споменете нещо за този неприятен инцидент пред лорд Енфилд?

— Какво бихте направила вие на мое място, госпожице Болингър? — попита сухо той.

— О, аз бих постъпила тъй, както би постъпил един джентълмен. Бих си замълчала. Подобна случка би опетнила репутацията на една млада дама.

— Да, наистина. Вашата също бе подложена на риск тази нощ. Нали, госпожице Болингър? Вие си играете с нещо, което е много ценно. Добрата репутация е като скъпоценен камък в короната на всяка жена.

„Проклет да е! Наистина се държи като арогантно животно. Много е надменен“ — помисли си Аугуста.

— Да, вярно е, че рискувам тази вечер, господине. Но трябва да помните, че аз съм Болингър от рода Нортъмбърланд, а не Болингър от Хемпшир — студено отвърна тя. — Жените от моя род никога не са зачитали общественото мнение.

— Не разбирате ли, че нормите за поведение са измислени заради вас, жените, за да ви предпазват?

— Ни най-малко. Нормите за поведение са измислени за улеснение на мъжете.

— Нека се разберем, госпожице Болингър. Има случаи, когато правилата за поведение не са никак лесни за един мъж. И ви казвам, този е един от тях.

Тя се намръщи и реши, че трябва да реагира на забележката му.

— Господине, зная, че сте приятел на чичо ми и ние не трябва да бъдем врагове.

— Напълно съм съгласен. Уверявам ви, че не бих желал да бъда ваш враг.

— Благодаря ви. И все пак трябва да ви кажа съвсем чистосърдечно, че между нас няма нищо общо. Напълно се различаваме по предпочитания и темперамент. Сигурна съм, че ще го разберете. Вие сте мъж, който винаги ще е обвързан с нормите на поведение, които управляват обществото.

— А вас какво ви обвързва, госпожице Болингър?

— Нищо, господине. Възнамерявам да живея живота си неограничавана от никакви норми и правила. Аз съм последната Болингър от Нортъмбърланд. Така че един Болингър винаги би предпочел да рискува, отколкото да живее под тежестта на някакви глупави норми.

— Госпожице Болингър, вие ме разочаровате. Чувала ли сте да казват, че честта е нашата най-голяма награда?

Тя си помисли, че Грейстоун нарочно я дразни. След малко разбра, че не беше права.

— Бихте ли отговорили на моя въпрос? Ще кажете ли на лорд Енфилд, че ме намерихте в библиотеката му тази нощ?

Той я погледна с премрежени очи и пъхна ръце в джобовете си.

— А вие как мислите?

Тя бавно се усмихна.

— Мисля, че вие добре сте се впримчил в нормите на поведение пред обществото. И за да го направите, просто трябва да изневерите на себе си.

— Напълно сте права. Няма да кажа и дума на Енфилд. Има обаче друга причина, която вие не е нужно да знаете.

— Причината за мълчанието ви се крие в това, че сте близък на чичо ми и не искате да видите най-добрия си приятел притеснен и огорчен заради мен.

— Близо сте до истината, но това не е всичко.

— Каквото и да е, много съм ви благодарна. — Аугуста се усмихна. Тя бе в безопасност, а също и Розалинд Морис. След това в съзнанието й изплува друг въпрос.

— Откъде знаехте какво бях запланувала тази вечер?

Сега беше ред на Грейстоун да се усмихне. Тръпки на безпокойство побиха Аугуста.

— Оставям ви да мислите цяла нощ по този въпрос. Може би за вас ще бъде добре да разберете факта, че женските тайни са винаги благодатен източник за клюки и слухове. И една млада дама трябва да внимава, когато поема рискове като този.

— Най-добре е да не ви задавам въпроси от този род. Очевидно такъв изключително умен човек като вас не престава да чете своите поучителни лекции при всеки отдал му се случай. Аз обаче ви прощавам, защото съм ви благодарна за помощта и мълчанието.

— Вярвам, че ще продължавате да ми бъдете благодарна.

— Надявам се. — Аугуста бързо се върна и спря точно пред него. Надигна се на пръсти и леко го целуна по бузата. Грейстоун стоеше като вкаменен. Тя знаеше, че бе събудила нещо в него.

Възбудена от смелостта си, тя се завъртя на пръсти и се спусна към вратата.

— Госпожице Болингър!

— Да, господине. — Тя се спря и се обърна към него, като се надяваше, че той няма да забележи зачервеното й лице.

— Забравихте да вземете свещта. Ще ви бъде необходима — той взе свещта и й я подаде.

Аугуста се подвоуми, после тръгна към него, грабна я и излезе бързо от библиотеката.

Докато се изкачваше по стълбите, тя си мислеше колко е щастлива, че не е в списъка на Грейстоун. Момиче от рода Нортъмбърланд-Болингър не би могло да свърже живота си с такъв старомоден и строг господин. Освен в темперамента, те се различаваха и в друго. Грейстоун беше изключителен историк и лингвист. Занимаваше се с историята на Древна Гърция и Рим, както и чичо й, сър Томас Болингър. Освен това графът пишеше трактати и книги, които се приемаха добре в научните среди. Ако Грейстоун беше някой от съвременните поети, известни с горещото си перо и гневен поглед, Аугуста може би щеше да разбере влечението си към него. Но той не беше такъв. Пишеше отегчителни книги със заглавия като „Дискусии върху някои части от историята на Тацит“ или „Дискусии върху някои съчинения на Плутарх“. И двете бяха публикувани наскоро с успех. Аугуста, по необясними за нея причини, беше прочела и двете от начало до край. Тя загаси свещта и влезе тихо в стаята си. Отиде на пръсти до леглото и съблече халата си. Тънък лунен лъч се прокрадна през процепа на драпираните пердета и освети лицето на братовчедка й.

Клаудия имаше светлоруса коса, като повечето представители на рода Болингър от Хемпшир. Върху възглавницата се открояваше нейният римски профил. Миглите й бяха дълги и закриваха половината от очите й. Наричаха я Ангела. Това прозвище й бе измислено от младите мъже, които я ухажваха.

Аугуста имаше лична заслуга за успеха на братовчедка си в обществото. Двадесет и четири годишната Аугуста беше тази, която въведе Клаудия в него. По този начин тя искаше да се отблагодари на чичо си и на братовчедка си, задето след смъртта на брат й я прибраха да живее при тях.

Сър Томас Болингър, потомък на рода Хемпшир-Болингър, беше богат и щедър човек. Не жалеше пари нито за дъщеря си, нито за племенницата си. Останал вдовец, той отбягваше контакти с жени, които биха му помогнали при представянето на Клаудия през сезона. Липсваше му също усет за мода и елегантност. Хемпшир-Болингър бяха много богати, докато пък Нортъмбърланд-Болингър знаеха как и какво да облекат.

Аугуста беше привързана към братовчедка си, но двете бяха твърде различни, както деня и нощта. Клаудия например никога не би и помислила да влиза със свещ в ръка в кабинета на своя домакин. Тя не се интересуваше от клуба „Помпея“. Би се чувствала неудобно да стои по халат и да разговаря с един известен учен като Грейстоун. Клаудия имаше чувство за благоприличие.

Аугуста смяташе, че името на братовчедка й е в списъка на графа.

 

 

Хари дълго стоя до прозореца долу в библиотеката, загледан в градината, обляна от лунна светлина. Нямаше желание да приема поканата на Енфилд за този уикенд. Обикновено отбягваше такива тържества, които му се струваха отегчителни, и той смяташе, че само си губи времето, като присъства. Но през този сезон той си търсеше съпруга, а жената, която си бе набелязал, се появяваше точно там, където най-малко я бе очаквал. Тази нощ Хари не скучаеше. Неговата задача беше да предпази от опасност своята бъдеща съпруга и, разбира се, да се разсее малко извън града. Чудеше се колко ли такива срещи трябва да изживее, докато най-после се ожени.

Тя беше такава лудетина! Би трябвало да се ожени преди година-две за някой мъж със здрав разум. Нуждаеше се от съпруг с яка ръка. Макар че той трудно би се справил с нейния буен нрав.

Аугуста Болингър беше на двадесет и четири години, все още неомъжена по няколко причини, една от които бе смъртта на нейните роднини. Сър Томас му беше казал, че тя е загубила баща си и майка си, преди да навърши осемнадесет. Бяха загинали при катастрофа. Бащата на Аугуста карал каретата и се надбягвал с друга. Съпругата му настояла да го придружи. Безразсъдството, бе признал сър Томас, за нещастие е нещо типично за Нортъмбърланд-Болингър. Родителите на Аугуста бяха оставили в наследство на нея и брат й Ричард малко пари. Ричард разпродаде останалата част от наследството си, за да си откупи военния чин. Остана им една селска къща, където живееха с Аугуста.

Брат й беше убит не в битка, а от разбойник, когато се връщал от Лондон, за да посети сестра си. Убийството бе станало в една тиха и тясна уличка.

Според сър Томас Аугуста била смазана от смъртта на Ричард. Тя беше съвсем сама на света и чичо й бе настоял да живее при него. Няколко месеца Аугуста беше в дълбока меланхолия. Темпераментът и очарованието й, така характерни за рода й, сякаш бяха изчезнали. Тогава на сър Томас му дойде гениална идея. Той я помоли да представи дъщеря му в настоящия сезон. Клаудия — млада, привлекателна и образована дама, навършила двадесет години, не бе имала възможността да се появи в града поради смъртта на майка си.

Клаудия заслужаваше да се покаже в обществото, но като потомка на интелектуалните среди нямаше представа как да стане това. Аугуста имаше усет към тези неща, а беше и приятелка със Сади — лейди Арбътнот, на която държеше много. Тя прие отначало с неохота предложението на чичо си, но по-късно се втурна да урежда всичко със сърце и душа като истинска Нортъмбърланд-Болингър. Работеше от сутрин до вечер за успешното представяне на Клаудия. Резултатите бяха неочаквани. Добре възпитана, скромна и красива, тя бе незабавно приета и наречена Ангела. Но и Аугуста пожъна големи успехи. Сър Томас бе споделил с Хари, че е много доволен. Очакваше и двете дами да получат подходящи предложения.

Хари обаче знаеше, че няма да е лесно. Подозираше, че Аугуста няма никакво намерение да си търси съпруг. Тя просто се забавляваше. С тази буйна кестенява коса и живи, немирни очи с цвят на топаз Аугуста Болингър можеше да си намери стотина кандидати, но само ако наистина желаеше да се омъжи. Графът беше абсолютно сигурен в това. Нестихващият му интерес към нея го учудваше. На всичкото отгоре тя не отговаряше на неговите изисквания за съпруга.

Въпреки това Аугуста не излизаше от ума му още от мига, в който лейди Арбътнот му предложи да впише името й в своя списък. Той беше омагьосан от нея. Завърза дори лично приятелство със сър Томас само за да бъде по-близо до бъдещата си съпруга, макар че тя не подозираше какво се крие зад новата дружба между нейния чичо и Хари. Много малко хора се досещаха за ловкия му ход и истинските причини. От разговорите си със сър Томас и лейди Арбътнот Хари научи, че упоритата и безразсъдна Аугуста притежава чувство за вярност към семейството и приятелите си. Той знаеше, че верността е най-голямата добродетел. През последните няколко седмици стигна до заключението, че макар да преживява моменти на душевна борба, ще се ожени за Аугуста. Към нейната вярност можеше да се прибави и това, че тя бе главозамайващо непредсказуема. Хари, който винаги бе завладяван от всякакви загадки, нямаше да пропусне и тази.

Той бе омагьосан. Аугуста беше неговата съдба. В близост до нея цялото му тяло се изпълваше с напрежение. Тя излъчваше женственост и енергия и магнетично го привличаше. Мисълта за Аугуста го преследваше. Когато разговаряше с нея или я гледаше, той усещаше как очите му се плъзгаха по очертанията на гърдите й, които се подаваха от скандално дълбоките й деколтета. Тънката й талия и движението на бедрата й възбуждаха тялото му. Тя не беше красива, той си повтаряше това за стотен път. Не беше класически тип. Признаваше обаче, че в нейните очи се криеше необяснимо очарование и жизнерадост. Беше обхванат от неудържимия глад да вкуси аромата на устните й. Хари се задъхваше…

Тя не притежаваше изключителна красота, но чарът и присъствието й бяха омайващи. Без съмнение той беше полудял, щом искаше да се ожени за нея. Тръгнал бе да търси съвсем различен тип жена — сериозна, благоразумна и възпитана. Някоя, която да бъде добра майка на дъщеря му Мередит, да бъде привързана към дом и семейство. Най-вече жена, която да не бъде въвличана в интриги и клюки.

Съпругите от рода Грейстоун са носели винаги нещастие и това се предаваше от поколение на поколение. Хари не възнамеряваше да продължава тази тъжна традиция. Следващата Грейстоун трябваше да бъде изключителна. Като жената на Цезар.

Беше тръгнал да търси онова богатство, което всеки интелигентен мъж винаги смяташе за по-ценно от всичко друго — добродетелна съпруга, а вместо това намери едно безразсъдно, твърдоглаво, непостоянно същество, наречено Аугуста. Тази жена несъмнено щеше да направи живота му ад. Хари осъзна, че трябва да зачеркне всички други имена в списъка.