Аманда Куик
Рандеву (11)

10

— Хари! За бога! Хари! Не издържам! Това удоволствие минава границите!

Хари вдигна глава и погледна Аугуста. Тя изживяваше за първи път оргазъм. С притворени очи, с ръце, вкопчени в чаршафите, тя се бе извила и изопнала цялото си тяло като тетива на лък.

Хари лежеше между бедрата й. Топлият мирис на тялото й го омайваше.

— Мила! Такава те желая! — Той вкара пръста си в нежната цепнатина и бавно го извади. Почувства как мускулите й се свиха и отпуснаха. Пъхна пръстите си и започна да дразни с палец клитора й.

— Хари!

— О, колко е хубаво! Колко е сладко и топло! Хайде, мила, свий се и се отпусни още веднъж. Направи го пак.

Той продължаваше да гали клитора й и да плъзга пръсти вътре в нея. После се наведе и започна да целува обляния в сладостен сок венерин хълм и нежните устни.

Дланите на Аугуста се свиха в юмруци, хълбоците й се разтрепериха сякаш от силна треска. Тя повдигна крака още по-високо над главата му и усети езика му вътре в себе си.

Хари надигна глава и на светлината на свещта погледна розовата и влажна плът, която целуваше. Наведе се и продължи отново и отново.

Аугуста се разтресе силно и нададе силен вик на удоволствие, което се чу чак в големия салон. Тя цялата трепереше в ръцете му. Хари осъзна, че никога не беше виждал по-женствено и по-красиво изживяване от това. Огънят бушуваше в него, той не можеше да чака и секунда повече и докато възбудата й не беше напълно стихнала, проникна напълно в нея. Удоволствието, което изпита, бе сякаш свръхестествено. Това чувство го тласкаше към отвъдното, към нереалността, беше красиво и зашеметяващо. Той също извика и се отпусна върху Аугуста.

 

 

Дълго след това Хари лежеше в средата на леглото, заровил глава в чаршафите. Потърси с ръка Аугуста и като разбра, че я няма до него, отвори очи.

— Аугуста? Къде си?

— Тук съм.

Той извърна глава и я видя да стои до отворения прозорец. Беше облякла нощницата си. Прозрачната материя се плъзгаше по нея, панделките се развяваха от лекия ветрец. Изглеждаше нематериална и призрачна. Хари имаше чувството, че ако я докосне, тя ще се стопи и ще изчезне завинаги. Той седна и облегна гръб в таблата на леглото. Не, тя беше реална, от плът и кръв, и той нямаше да я загуби никога. Бяха се любили преди малко и тя му се бе отдала напълно, бе му принадлежала цялата, трепереща и стенеща от възбуда и удоволствие в ръцете му. Той се закле пред себе си, че ще я закриля, макар че тя едва ли желаеше това. Закле се, че ще се люби с нея често, за да й доставя същото удоволствие, и ще засили физическата връзка между тях.

— Върни се в леглото, Аугуста.

— След малко. Мисля си за нашия брак. — Тя гледаше през прозореца. Беше скръстила ръце на гърдите си.

— Какво има да мислиш? Всичко е ясно!

— Да, за теб е ясно, защото си мъж.

— А, започва един от интересните разговори!

— Радвам се, че го намираш за интересен.

— Не толкова интересен. Всичко това е загуба на време. Ти просто имаш пристрастие към подобни разговори, любима.

— Хари, понякога си много арогантен и надут.

— Добре, искам да ми кажеш защо смяташ, че съм именно такъв.

— Ами, ето, не мислиш ли, че в този момент си нахален, невъздържан, арогантен и прочее… Искам да ти кажа нещо и те моля да му обърнеш внимание.

— Слушам, мадам! Моля, продължавайте. — Той скръсти ръце под главата си и се опита да направи сериозна физиономия. Не му беше много лесно, защото тя изглеждаше толкова съблазнителна, че той се възбуди отново. Лунната светлина проникваше през прозореца и огряваше бедрата й. Искаше му се час по-скоро да я вкара пак в леглото. Представи си я легнала по гръб, с разтворени и вдигнати крака, лепнещи от сладката влага.

— Хари, слушаш ли ме?

— Да, любима.

— Искам да поговорим за нашите отношения. Ние сме съвсем различни, идваме от два различни свята. Ти си старомоден мъж, известен учен. Аз пък съм необуздана, твърдоглава, пълна с модерни разбирания.

— Не виждам никакви проблеми. — Той продължаваше да си мисли как за две-три минути ще я възбуди, след това ще му трябват приблизително пет, за да се овлажнят сладките й устни…

— Без съмнение ние с вас сме много различни по темперамент и маниери, сър. Напълно противоположни сме.

Хари продължи да си фантазира как я обръща по корем, а после я кара да коленичи по гръб към него. Това нямаше да му отнеме повече от двадесетина минути. Тя все още беше съвсем млада и неопитна за еротични изживявания.

— Зная много добре, че вие се оженихте доста бързо за мен заради случката в каретата на лейди Арбътнот…

А Хари продължаваше да си я представя легнала върху него така, че той може ясно да наблюдава лицето й…

— Ще си позволя да отбележа, милорд, че независимо от лошата репутация на рода ми моето семейство има чувство за дълг, не по-малко от вашето. Уверявам ви, независимо от това, че вие не ме обичате и изобщо не се интересувате колко ви обичам…

— Аугуста, моля те, повтори. — Думите й нарушиха еротичните му фантазии.

— Искам само да кажа, милорд, че зная своите съпружески задължения. Ще ви уважавам така, както се уважава един съпруг. Аз все пак съм Нортъмбърланд-Болингър и зная своя дълг. Чувството ми за отговорност и достойнство не е по-малко от вашето. И можете да разчитате на казаното от мен.

— Значи ти ще си добра съпруга само защото си задължена да правиш това? Така ли да те разбирам? — Той се вбеси.

— Точно така, милорд. Искам да ви уверя, че хората от моето семейство държат много на думата си.

— Господи! Ще ми изнася лекция за достойнствата и задълженията на съпрузите по това време на нощта? Аугуста, веднага лягай! Имам да ти кажа нещо интересно.

— Сериозно ли говориш? — Лицето й бе тъжно.

— Съвсем сериозно. — Хари отметна завивките и скочи, взе я на ръце и я положи на леглото.

Аугуста понечи да каже нещо, но той затвори устата й с целувка. Не беше изчислил правилно времето. Не минаха дори и петнадесет минути, когато той обърна Аугуста по корем и тя застана на колене, с гръб към него. И отново из къщата се разнесоха нейните викове на възторг и наслада. Хари разбра, че всичките й мисли за задълженията и достойнството отдавна се бяха изпарили.

 

 

На следващата сутрин, облечена в светложълта рокля и с богато набрано френско боне на главата, Аугуста се изкачи на горния етаж и отиде при заварената си дъщеря. Откри я в класната стая. Мередит, облечена в друга скромна и чистичка бяла рокля, седеше на стар и изпоцапан с мастило чин. Пред нея лежеше разтворена книга. Когато Аугуста отвори вратата, тя я изгледа учудено.

Клариса Флеминг, седнала зад голямото писалище, вдигна глава и погледна въпросително. Намръщи се, като видя кой беше нарушил тишината.

— Добро утро — каза весело Аугуста и заоглежда любопитно стаята, пълна с глобуси, карти, пера за писане и книги. Класните стаи винаги си приличаха.

— Добро утро, мадам — кимна Клариса. — Мередит, поклони се на новата си майка.

Мередит стана и направи реверанс. Погледът й излъчваше самоувереност.

— Добро утро, мадам.

— Мередит, знаеш много добре, че господин Грейстоун настоява да наричаш дамата „мамо“.

— Да, лельо Клариса, но не мога. Тя не ми е майка.

— Мисля, че вчера се уговорихме. Наричай ме както искаш. Можеш да ми казваш Аугуста. Не е нужно да ме наричаш „мамо“.

— Но татко настоява.

— Да, баща ти понякога е голям тиранин — отбеляза Аугуста.

— Така ли, госпожо? Какво означава думата „тиранин“?

— Ами понякога баща ти обича да заповядва.

Изражението на Клариса изведнъж се промени.

— Госпожо, няма да позволя да критикувате графа в присъствието на дъщеря му.

— Не съм и помисляла, госпожице Флеминг. Просто разкривам една черта от характера му. Ако той присъстваше тук, нямаше да отрече това. — Аугуста тръсна бонето си и започна да се разхожда из стаята.

— Мередит, кажи ми програмата, ако обичаш.

— Математика, латински и гръцки, естествознание и география. Това са предметите, които изучавам сутрин. Следобед се занимавам с френски, италиански и история.

— Да, много интересна програма за едно деветгодишно момиче. Баща ти ли я изготви?

— Да, мадам.

— Графът лично подбира програмата на дъщеря си. Той няма да приеме никакви поправки по нея — намеси се строго Клариса.

— Зная… Но какво виждам? Книгата на леля Прудънс „Съвети за поведението на младите дами“.

— Книгите на вашата леля са любимо четиво на Мередит. Нали, мила?

— Да, лельо Клариса.

— Лично аз ги намирам за скучни — отсече Аугуста.

— Мадам, много ви моля да не обърквате обучението ми.

— Глупости. Смятам, че за всяко момиче, което има собствени мисли в главата и свой собствен свят, книгите на леля ми Прудънс са тъпи и скучни. Например как да си пием чая, как да ядем торта. И всички тези глупости — за какво да разговаряме, когато сме на гости… А какви са тези дебели кожени книги?

— Гръцка и римска история — отговори Клариса, готова да воюва.

— О, разбира се. Очаквах такова нещо. Ами тези малките?

— Това са книги от поредицата на Маньол „Разнообразни исторически въпроси за млади хора“. Много подходящо четиво за младежи, мадам. Нали сте съгласна с мен? Мередит знае всички отговори на въпросите.

— Убедена съм. Сигурно може да отговори дори на въпроса къде расте индийското орехче. Зная също, че вие ме смятате за лекомислена.

— О, не, мадам. Графът никога не би се оженил за лекомислена жена.

— Наистина ли?

— Не исках да кажа това. Никога не бих посмяла да вземам отношение по въпроса за брака на Грейстоун.

— Не се притеснявайте. Аз действително понякога съм лекомислена и твърдоглава… Дойдох при вас тази сутрин, за да изведа Мередит на пикник.

— Пикник?! — Мередит погледна удивено.

— Искаш ли? — усмихна се Аугуста.

В изблик на гняв Клариса счупи едно перо и побледня.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Графът държи строго да се изпълнява учебната програма.

— Какво казахте, госпожице Флеминг?… Между другото, трябва ми някой, който да ме разведе из околността. Графът в момента е зает, така че аз реших да помоля за това Мередит. Тази разходка ще ни отнеме доста време и затова помолих готвача да ни приготви нещо за хапване.

— Много добре, мадам. Мередит може да ви придружи. Но занапред ще ви моля да не нарушавате програмата. — Очите на Клариса блеснаха предупредително.

— Разбира се — отвърна Аугуста и погледна детето, която чакаше с безизразно изражение, каквото имаше понякога баща й. — Ще тръгваме ли, Мередит?

— Да, мадам… Да, Аугуста.

 

 

— Тук е много красиво, моето момиче.

— Да, зная. — Мередит се разхождаше по алеята заедно с Аугуста.

Много трудно бе да се разбере за какво мисли детето. То беше учтиво като баща си, но не и общително. Аугуста започна да обсъжда времето, после книгата на Маньол, но не успя да го разговори.

— Преди живеех в една голяма къща в имението „Нортъмбърланд“ — започна да разказва Аугуста, като размахваше кошницата за пикник.

— Какво стана с къщата?

— Продадохме я след смъртта на родителите ми.

— Майка ти и баща ти са починали? — Мередит я погледна бързо.

— Да, загубих ги, когато бях на осемнайсет години. Много ми липсват.

— И на мен татко много ми липсва, когато, замине някъде. Беше ми много мъчно по време на войната. Сега съм така щастлива, че отново е тук.

— Да, представям си колко ти е липсвал.

— Надявам се, че ще си остане вече у дома.

— Сигурна съм.

— Когато тръгна за Лондон, той ми каза, че е много важно.

— Така ли?

— Клариса ми призна, че той непременно трябвало да се ожени, за да има наследник.

— Баща ти е човек с голямо чувство за отговорност.

— Леля Клариса ми каза, че татко, ще се ожени за жена, която ще прилича много на майка ми и ще бъде също тъй добродетелна.

— Трудна работа. Снощи видях портрета на майка ти. Тя действително е била много красива.

— Нали ти казах! Татко смята, че красотата не е най-важното. Най-ценното е добродетелта. Тя е по-скъпа дори от злато. Това е една от мислите на баща ми. Той пише много такива неща.

— Трябва да те разочаровам, но баща ти не е авторът на тази мъдрост.

— Той е много умен. И би написал много такива мисли, стига да поиска. Баща ми например решава и дешифрира и най-мъчните кръстословици и ребуси.

— Така ли?

— Когато бях по-малка, веднъж влязох в библиотеката и го видях надвесен над един труден ребус. Той ми каза, че е много важен, но и труден.

— Е, и какво беше това? Как беше заглавието?

— Не мога да си спомня. Беше много отдавна. Да, сетих се, говореше се нещо за мрежата на паяка.

— Мрежата на паяка?! Сигурна ли си?

— Да. Защо? — Мередит вдигна глава и я изгледа изпод дантелената сянка на шапката си. — Чувала ли си за такъв ребус?

— Не. Но брат ми веднъж ми даде едно стихотворение, озаглавено „Мрежата на Паяка“. Не мога да разбера текста, въпреки че обичам поезията. Брат ми никога не беше писал стихове.

Тя не спомена, че текстът бе написан с кръвта му. Това й беше неприятно.

— Ти имаш брат?

— Да. Но той почина преди две години.

— О, много съжалявам. Надявам се, че е отишъл в рая като мама.

— Това зависи само от Бога. Не зная дали той би допуснал в рая един Нортъмбърланд-Болингър — промърмори Аугуста.

— Не вярваш ли, че брат ти е в рая?

— Да, разбира се, че е там. Мередит, аз понякога се шегувам, имам много особено чувство за хумор… Хайде, ела тук. Да видим какво са ни приготвили за обяд.

— Леля Клариса казва, че трябва да бъда внимателна и да не цапам роклята си. Истинските дами не правят това.

— Глупости. На твоята възраст постоянно си цапах роклите.

Те седнаха на една полянка край малко поточе.

— Ти вероятно имаш доста рокли? — попита Аугуста.

— Да, имам.

— Тогава, ако се случи нещо с тази, просто ще я хвърлим, а ти ще облечеш друга. Каква е ползата да имаш много рокли, ако не ги сменяш?

— Никога не съм мислила по този начин. Може би си права — каза Мередит и надникна в кошницата.

Аугуста й се усмихна, взе покривката, изтърси я и я постла върху тревата.

— Ще трябва утре да викнем шивачката да ти ушие няколко рокли. Имаш нужда от нови дрехи.

— Така ли?

— Разбира се.

— Леля Клариса ми каза, че ще си износвам старите още шест или осем месеца.

— Това е невъзможно. Та ти ще пораснеш, ще се издължиш даже за една седмица:

— За седмица? — Мередит я погледна учудено. — Ти пак се шегуваш.

— Не, не се шегувам. Говоря сериозно.

— О, разкажи ми за брат си. Понякога искам да си имам и аз братче.

— Наистина ли? Да, братята са интересно нещо. — Аугуста заговори за добрите стари времена, за себе си и Ричард, а през това време Мередит похапваше сладко пай с месо, наденица, плодове и бисквити.

Двете, улисани в разговора, трепнаха, когато нечия сянка изникна над тях и чифт големи черни ботуши застанаха до бялата покривка.

— Обедът ще стигне ли за трима? — попита Хари.

— Татко! — извика детето и скочи. — Аугуста ме помоли да я разведа из имението.

— Чудесна идея. Никой не познава тези места по-добре от теб — усмихна се Хари.

— Искаш ли още пай с месо, татко? Готвачът е сложил няколко парчета в кошницата. Има и бисквити, и наденици.

— Недей да раздаваш храната, мила. Баща ти е неканен гост и ние имаме предимство — рече Аугуста.

— Много сте коравосърдечна, госпожо.

Пръстите на Мередит замръзнаха върху пая. Тя погледна Аугуста, после баща си.

— Но, татко, храната е много. Наистина. Искаш ли да ти дам моето парче?

— Не, мила. Ще взема от Аугуста. По-добре е да изям нейния дял.

— Но, татко!

— Хайде, стига. Баща ти се шегува с мен, а пък аз с него. Не се засягай, Мередит. Успокой се, има достатъчно храна.

— О! — Мередит погледна баща си и седна на покривката. После внимателно оправи роклята си, за да не се изцапа от тревата. — Толкова се радвам, че дойде при нас, татко. Не е ли чудесно? Никога не съм била на пикник. Аугуста ми разказа, че те с брат си често са излизали заедно на пикник.

— Така ли? — Хари се излегна на хълбок и подпря глава с ръка, взе си парче пай и погледна Аугуста.

Графинята забеляза, че Хари бе облечен в спортен костюм без вратовръзка. Беше го виждала да ходи така само когато бяха насаме. При тази мисъл тя се изчерви и се залови с пая.

— Знаеш ли, нейният брат бил от рода Нортъмбърланд-Болингър, а те били известни като вироглави и буйни. Знаеш ли това, татко?

— Да, дочух и аз такова нещо. Не мога да повярвам, че са способни на твърде смели постъпки, дори извършени в полунощ. — Хари дъвчеше пая си и не отместваше очи от Аугуста.

— Аз съм чувала, че мъжете от рода Грейстоун са много смели. Повече отколкото някой може да предположи — отбеляза Аугуста. Червенината на лицето й бе започнала да избледнява.

— Ами да. Понякога имаме възможност да се изявяваме — усмихна се Хари и взе още едно парче пай.

Мередит не разбираше за какво говорят и продължаваше да бърбори.

— Братът на Аугуста бил изключително смел, а и добър ездач. Веднъж той спечелил конните надбягвания.

— Чудесно!

— Ще хапнеш ли плодове, Мередит? — попита Аугуста и тихо се изкашля.

После двете отидоха до поточето, пуснаха в него две лодки от дърво и седнаха да наблюдават коя ще стигне първа до другия бряг. Хари също се включи в играта. После те оставиха детето само край потока и седнаха отново на тревата.

— Как хубаво се забавлява! Нуждае се от повече разходки на открито — рече Хари, като се излегна.

— Щастлива съм да го чуя, милорд. Това изживяване не може да се замени с нищо друго, дори и с картата и глобуса. С ваше позволение бих искала да променя нещо в нейната учебна програма.

— Например?

— Ами… Ще добавя рисуване и четене на разкази и романи.

— Не! В никакъв случай! Забранил съм всякакви промени! Няма да позволя Мередит да се занимава с глупости.

— Но вие сам казахте, милорд, че Мередит се нуждае от развлечения.

— Казах, че би могла понякога да излиза навън.

— Много добре. Може да рисува и чете книги на открито.

— О, по дяволите, Аугуста!

— Тихо, милорд. Нали не искате Мередит да чува ругатни? Тя е достатъчно притеснена и развълнувана от новия ви брак.

— Напълнила си й главата с разкази за твоя безстрашен брат-авантюрист.

— Да, той обичаше приключенията и беше много смел.

— Хм — изсумтя иронично Хари.

— Хари?

— Да?

— Знаеш ли слуховете около смъртта на брат ми?

— Да, зная. Но ги смятам за маловажни и не ме интересуват.

— Това, което се говори за Ричард, е лъжа. Но действително до тялото му бяха намерени документи. И аз се чудя как бяха попаднали там.

— Аугуста, ти трябва да свикнеш с мисълта, че понякога не можем да си отговорим на доста въпроси.

— Да, зная. Но аз искам да докажа, че моят брат е невинен, и имам своя теория.

— И каква е тя?

— Мисля, че Ричард е разполагал с тези документи, защото е бил свързан с английското разузнаване.

— И заради тази идея ти искаше Лъвджой да разследва случая?

— Да. Не мислиш ли, че това е възможно?

— Не. Абсолютно съм сигурен — тихо каза Хари.

— Но защо? Откъде си толкова уверен?

— Ако Ричард е бил свързан с английското разузнаване, тогава той е трябвало да работи за мен.

— Какво искаш да кажеш? — попита напрегнато Аугуста.

— Това какъв съм бил, не интересува вече никого. Войната свърши и аз съм щастлив, че е така. Занимавах се със събиране на сведения, работех в разузнаването.

— Ти си бил шпионин?!

— Да, любов моя. Та не си ли виждала как действам?

— Ето къде си се научил да отваряш ключалки и сейфове и винаги да бъдеш там, където най-малко те очакват. Но това не е било за теб, Хари, не ти прилича. Не е твоето призвание.

— Никога не съм го приемал като призвание, а като дълг към родината. Понякога ми беше досадно, защото трябваше да прекъсвам интересните си изследвания. Бях лишен от възможността да наглеждам имението си.

— Сигурно е било много опасно.

— В някои случаи да. Аз отговарях за секретните сведения, имах на разположение цяла група хора. Освен това дешифрирах кодове и писма, написани с безцветно мастило.

— Безцветно мастило? Пишеш и не се вижда нищо върху листа?

— Хм… да.

— Чудесно! Колко интересно! И аз бих искала да имам безцветно мастило.

— Ще ти дам, но трябва да знаеш, че получателят трябва да има специален разтвор.

— С такова мастило можеш например да си водиш дневник. Ето защо, значи, си прекарал толкова време на континента.

— За жалост, да.

— А всички са мислели, че си заминал за Европа заради твоите исторически проучвания.

— Занимавах се и с това, докато бях в Италия и Гърция, но по-голямата част от времето си бях посветил в служба на английската корона. Сега, когато войната свърши, бих искал да посетя континента просто за развлечение. Искаш ли да заминем, Аугуста? Ще вземем и Мередит, разбира се. Пътуване с учебна цел. — Хари се протегна и взе от кошницата една праскова.

— Кажи ми, коя от двете ще се нуждае повече от пътуване с учебна цел, а?

— На Мередит ще й бъде от полза. А от друга страна ти не би трябвало да напускаш спалнята, за да обогатиш още повече познанията си. Трябва да отбележа, че си добра ученичка.

— Какви неприлични неща говориш! Не се ли срамуваш?

— Не те разбрах, любима. Не знаех, че си толкова веща по въпросите на благоприличието. Прекланям се пред твоите познания.

— Млъкни! Ще изсипя кошницата върху главата ти.

— Както искате, мадам.

— Кажи ми сега, защо си толкова сигурен, че брат ми не е бил въвлечен в дейността на секретните служби?

— Казах ти вече. Ако е бил в разузнаването, щял е да работи за мен. Аз бях шефът, при мен идваше цялата информация.

— Но по онова време са участвали много хора — и тук, и в чужбина — поклати недоверчиво глава Аугуста. Все още беше объркана и не можеше да си представи Хари в тази роля.

— Да, разбира се. По време на война шпионите са като мравки, пръснати около скъсан чувал с жито: Не можеш да направиш нищо без тях.

— Щом ги сравняваш с насекоми, може би Ричард е бил замесен в някаква нищожна дейност и ти не си знаел дори името му.

— Предположих такава възможност и затова направих някои допитвания.

— Допитвания?! Какви?

— Попитах някои мои стари приятели и колеги дали Ричард Болингър е бил официално ангажиран с разузнавателна дейност. Отговорът бе отрицателен.

— Мисля, че моята теория е правилна. — Аугуста сви коленете си и ги обви с ръце. Хари мълчеше. — Трябва да признаеш, че има малка вероятност Ричард да е бил замесен в тези работи. Може би той съвсем сам е попаднал на някаква следа и е искал да предаде това на властите. Не мислиш ли, че поне малко съм права?

Хари замълча. Дояде бавно прасковата си и отговори:

— Искаш да те излъжа ли, Аугуста?

— Не. Разбира се, че не. Искам да ми кажеш, че не си знаел.

— Добре, ще се съглася с това, имайки предвид, че нито един от нас не може да знае всичко. Има и доста неизяснени неща от войната. Всички действия в тила и на бойното поле първоначално са потопени в мъгла. И едва когато мъглата се вдигне, преброяваме оцелелите. Никой не знае какво е ставало в мъглата. Но мисля, че така е по-добре — човек да не се опитва да знае.

— Съветваш ме да не се занимавам повече с брат си?

— Аугуста, спомняй си Ричард такъв, какъвто го знаеш — буен, смел и безразсъден. Не се мъчи да навлизаш дълбоко в нещата. Той все пак е последният от рода Нортъмбърланд-Болингър.

— Грешите, господине.

— В какво?

— Брат ми не е последният Болингър. Аз съм след него.

— Ти имаш друго семейство. Сама го каза снощи, когато бяхме в картинната галерия. — Хари я погледна предупредително.

— Промених мнението си. Реших, че вашите предци не са толкова симпатични, колкото моите.

— Грешиш. Никой не счита роднините ми за симпатични. Но сега ти си новата графиня Грейстоун и те моля никога да не забравяш това.