Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (56)

55.

Три часа след излитането от Ромни по екрана се изписа съобщение, изпратено без кодиране:

„ДО ВСИЧКИ КОРАБИ… ДО ВСИЧКИ КОРАБИ… КАВИТ Е НАПАДНАТ. ТААНЦИТЕ ОСЪЩЕСТВЯВАТ НАХЛУВАНЕ. ВСИЧКИ КОРАБИ ДА СЕ ВЪРНАТ В БАЗАТА. НАПАДНАТИ СМЕ, ПОВТАРЯМ — НАПАДНАТИ СМЕ“.

Фос вече бе заложил фиша в навигационния компютър.

— По моя заповед… — каза Стен. — Изпълнявай.

— „Нападнати сме, повтарям — нападнати сме“ — засумтя Алекс. — Туй не е заповед, ами покана да си докараме белята.

Килгър беше прав. Нямаше го „Клагет“… нямаше го и „Кели“… Стен предполагаше, че още сглобяват „Ричардс“ на Ромни. Нямаше намерение да нахълта с твърде уязвимия си кораб (а значи и с твърде уязвимото си тяло) насред меле между флотове.

Включи вътрешния комуникатор и прочете излъченото от Кавит съобщение на екипажа, без да допусне никакви чувства в гласа си. И добави също толкова безстрастно:

— Ако някой има идея какво да правим, когато стигнем до Кавит, моля да даде своя принос.

Алекс се пресегна към микрофона.

— Мъничко допълнение към словата на нашия командир. Идея, дето няма да ни донесе посмъртни медали. Мамчето на господин Килгър не ще се израдва, ако й върнат сина в сандък.

Нямаше идеи.

— Страхотно — измърмори Стен. — В тактиката сме тъпи като ван Дорман.

— Хич не се коркай. Ще се престорим майсторски, че не сме.

 

 

Лейди Атаго и адмирал Деска се престараха в усилията си да не оставят и нищожен шанс за втори провал на нахлуването. Повече от петстотин кораба загъмжаха в системата Калтор. Надмощието им над 23-ти имперски флот беше, меко казано, смазващо.

Махони бе разположил бойни групи от гвардейци по всяка планета и естествен спътник в системата. Те разполагаха с възможно най-усъвършенстваната апаратура за засичане. Тоест с нищо особено, макар че и последният детектор бе свален от поразените военни или граждански кораби. Оръжията за отблъскване на нашествието бяха също толкова набързо стъкмени.

Имаше всевъзможни ракети, частни яхти, извънатмосферни катери, остарели корабчета — спрени в пространството и свързани с импровизираните системи за насочване. Дори бившият влекач на мичман Тапиа бе роботизиран и безлюдната му командна зала се запълни с оплетени като спагети жици.

Повечето „ракети“ ръчна изработка бяха унищожени много преди да стигнат до целта си или се скапаха и я пропуснаха. Но някои нанесоха ударите си.

— Бийте по транспортните кораби — нареди Махони на гвардейците.

И те се опитаха. Войскови кораби се цепеха като консерви и изсипваха таански бойци да замръзнат в космоса или да се палят като метеорити в атмосферата.

Но таанците бяха прекалено силни.

Махони следеше в новия си щаб, заровен на сто метра под хълмче близо до космодрума на Кавит, как комуникационните му екипи един по един губят връзка с частите извън главната планета. Лицето му не изразяваше нищо.

Една техничка впери яростен поглед в своя генерал от кръглия балкон около централните пултове. „Този е целият от империум! — каза си вбесена. — На гадняра дори не му пука!“

А Махони все пак се опитваше да вникне в чувствата си. Мислеше си с одобрение, че нямаше нито едно съобщение хората му да са се огънали. „Ами ти, Йън? Вече имаш… я да видим, около двадесет и пет процента загуби. Е, как е? Не е чак толкова зле. Не по-лошо от, да речем, ампутация на дясната ръка без упойка. Я не се съжалявай, генерале. Ако направиш някоя тъпотия — разревеш се или се разпсуваш, цялата ти дивизия може да рухне. Брей, че самочувствие имаш. И какво като рухнат? Това ти е последното изпълнение, нали? Накрая няма да остане кой в Първа гвардейска да напише и предсмъртна бележка. Точно както казах на Стен. Ще дадем мъченици за каузата на Империята. Стига, Йън. Имаш работа за вършене“.

Махони направи знак на един оператор и незабавно го свързаха с командирите на всички оцелели части.

— Те напират. Изкарайте резервите от бърлогите и се подгответе.

Опората под краката на Махони внезапно се разтресе, осветлението примига два пъти, преди да се задейства изправна аварийна мрежа.

Таанците удряха по самия Кавит.

 

 

На предна линия пуснаха безпилотни кораби за обстрел на наземни цели. Зенитните батареи на флота и дивизията спазваха заповедта да не откриват огън. Почти нямаха запаси от муниции и ракети. Чакайте, бе им казано, истинските мишени — корабите с екипажи. Очакваше се те да са във втората вълна на атаката.

Но Атаго приложи друга тактика.

Вторият елемент от нахлуването бяха двадесет малки щурмови съда. Те се отвориха и от всеки към града паднаха шест капсули с войници. Всяка побираше отряд таански командоси.

За разлика от по-голямата капсула на въоръжение в Империята, която имаше криле и забавяше падането си с отделящи се парашути, тези имаха само спирачни реактивни двигатели, които се включваха обърнати надолу на съвсем малко разстояние от повърхността.

Някои капсули тъй и не заеха правилно положение и двигателите ги завъртяха във въздуха, преди да ги забият с все сила в земята. Дори онези, които изпълниха маневрата добре, намалиха скоростта до около 50 километра в час. Вътрешната облицовка трябваше да смекчи остатъчното сътресение… донякъде. Тридесет процента от командосите успяха да се измъкнат от разбитите си капсули, да се престроят и да се насочат към посочените им цели.

Това беше напълно задоволително — лейди Атаго предвиждаше и допускаше осемдесет процента загуби при кацането. Таанският цинизъм стигна и по-далеч. Тя не очакваше никоя от набелязаните цели да бъде завзета. Това не бе казано на командосите при инструктажа, нито пък им разкриха тяхното истинско предназначение — да боцкат като с игли отбраняващите се имперски войски, да отвличат вниманието им от приземяването на основните сили.

Въпреки всичко един отряд командоси стигна до целта — хотел „Карлтън“. Според Атаго не беше изключено там все още да е настанен щабът на 23-ти флот. Той обаче беше изоставен преди седмици. Ван Дорман се върна в „Блатен паток“, прибран в дълбоко укритие близо до космодрума. Командосите наистина отвличаха вниманието, но само на гвардейските патрули по улиците. Предните таански отряди се провалиха, обаче причиниха жертви и прахосване на боеприпаси. Империята не можеше да си позволи нито едното, нито другото.

Третата вълна беше най-мощна — четири линейни кораба, сред тях възстановеният „Форез“, отново станал флагман на Атаго и Деска, двадесет кръстосвача и цяла орда разрушители обсипваха с огън планетата. В средата на бойния строй бяха седемдесет и петте шишкави щурмови кораба.

Скритите дотогава ракетни батареи се подадоха от гола земя, от къщи и бараки, а един особено находчив разчет се възползва от двупалубен изоставен гравислед. Беше почти невъзможно да не улучат.

Но също толкова невъзможно беше да поразят всички таански кораби. Шестдесет и три щурмови кораба се приземиха в кръг с радиус към 400 километра около град Кавит, люковете им се отвориха като миди и щурмоваците се изсипаха навън.

Лейди Атаго си позволи доволна усмивка. Според нея оставаше само окончателното прочистване.