Алън Кол, Крис Бънч
Флотът на прокълнатите (51)

50.

— Капитан трети ранг Стен — каза адмирал ван Дорман, щом отмести поглед от екрана с доклада за проведените операции, — поздравявам ви.

— Благодаря ви, сър.

— Знаете ли — подхвана ван Дорман и закрачи към един от затъмнените прозорци в командирските си покои, — опасявам се, че в този флот е твърде лесно човек да придобие определени нагласи. И да свикне с тях. Решава, че са възможни само конкретни правила. Смята, че колкото по-малък е корабът, толкова по-малки са и възможностите му. Вярва, че демонстрацията на сила е предостатъчна, за да се поддържа сигурността на Империята. И си мисли… по дяволите, мисли си какво ли не. Един ден обаче разбира, че греши.

Според Стен адмиралът произнесе доста честно и точно обобщение и присъда над самия себе си. Май трябваше само да добави влечението си към бляскавата показност и тъпия си инат. Това дали би подтикнало ван Дорман да постъпи разумно, например да подаде оставка или да погълне отрова, както постъпваха таанците, ако забъркат страшна каша? Ха-ха.

— Реших да ви удостоя с Ордена за изключителни заслуги и да ви упълномощя да наградите с Имперския медал четирима от подчинените ви в тактическата ескадрила, според ваша преценка.

— Благодаря, сър.

Стен би предпочел да получи два резервни двигателя и пълен боекомплект ракети.

— Бих искал вие и избраните от вас четирима да се явите отново в този щаб в два часа следобед. С парадни униформи.

— Слушам, сър. Разрешавате ли да попитам защо?

— За церемонията по награждаването. Ще уредя да бъде предавана изцяло по сим-мрежата. После ще има пресконфренеция.

— Сър… ъъъ, според мен няма да е много подходящо.

— Не бъдете излишно скромен, капитане! Вие постигнахте победа. А в този момент Кавит… не само Кавит, а цялата Империя има голяма нужда от добри новини.

— Не че съм скромен, сър… но ние оставихме там още четири минни полета, които са капан за таанци. Ако се разчуе какво сме направили… сър, това би провалило цялата операция.

Ван Дорман дори благоволи да чуе казаното от Стен. Върна се зад бюрото и замислено потри брадичката си.

— Има ли възможност да… за друго обяснение, да речем?

Превод — можем ли да излъжем?

— Може би, сър. Но… хората от сим-мрежата не биха ли поискали да говорят с моите екипажи? Не вярвам те да се справят. Не са обучени за работа с дезинформация.

Ако Килгър чуеше това, щеше да го разкъса — Алекс беше сред най-изпечените лъжци на служба, които Стен бе срещал.

— Да, рисковано е — съгласи се ван Дорман. — Вероятно сте прав. Засега ще отложа пресконференцията. — После смени темата. — Капитане, още нещо. Нямам желание да променям дадените ви заповеди. Справяте се великолепно като самостоятелна единица. Но бих искал да се съсредоточите върху по-близки цели в бъдещите си действия.

— Например?

— Ще ви бъда признателен, ако вашата ескадрила нанася удари, доколкото е възможно, в най-близките звездни системи, окупирани от таанците.

— Може да се окаже трудно, сър. Те се охраняват много строго.

— Това е изключително важно.

— Позволете един въпрос, сър. Защо се налага тази промяна?

— Подготвям провеждането на операция през следващите седмици, за която ще бъде необходима подкрепата на целия флот. За съжаление не бива да казвам нищо по-конкретно в момента… оперативните планове са строго секретни.

Значи краткият досег на ван Дорман с действителността бе свършил. Стен би могъл да му подхвърли, че има по-висока степен на достъп до секретни материали от всички в 23-ти флот, включително и от самия него. И че е адски трудно човек да подкрепи атака (или щеше да е отстъпление?), ако представа си няма какво се подготвя. И че „строго секретно“ за скапаняците в щаба на ван Дорман означава, че най-вероятно целият офицерски клуб вече обсъжда операцията.

— Слушам, сър — отсече Стен. — Съвместно с щаба си ще подготвя няколко оперативни варианта и ще ви ги представя.

— Отлично, капитане. И отново ви поздравявам.

Стен впери бодър поглед в адмирала и излезе. Питаше се дали влиянието на ван Дорман не е заразно. „Оперативни варианти“ ли? „Щаб“ ли? Той се състоеше от четирима офицери, един подофицер и един спиндар, които предъвкваха кроежите си около бутилката. Тръгна да потърси Бриджит.

 

 

Надяваше се да я завари в романтична обстановка — да речем, на обсипана с цветя полянка далеч от гледките и шумовете на войната. Освен това се надяваше Бриджит да се е опомнила достатъчно от смъртта на майка си, за да има и мъничко похот в душата й.

Намери я на трийсетина метра под земята, пременена с гащеризон на кървави петна — буташе болнична носилка на колела покрай дълбаещ скалорез.

У някого в щаба на ван Дорман се бе запазил малко ум и хитрост. След атаката в Деня на Империята болниците на Кавит бяха претъпкани и този незнаен далновиден човек явно добре си представяше таанските похвати във войната. За тях червеният кръст, нарисуван върху покрива на болница, беше просто прекрасна мишена. Затова болницата на базата се бе свряла дълбоко в плътните скали, и то точно под зданието, където преди години се бе намирало таанското консулство в Пограничните светове.

Стен помогна на Бриджит да настани пострадалия в машината за анализи, после попита кога й свършва дежурството. Тя се усмихна уморено и каза, че ще работи до другия ден. Дотогава Стен щеше да е далеч от планетата. Край на романтичните приумици.

Бриджит се насили за още една усмивка със следа от съчувствие. Досещаше се какво бе намислил. Вместо утеха го заведе в навалицата на столовата за персонала и го почерпи чаша отвратително кафе.

Бе постъпила доброволно на работа тук в деня след погребението на майка й. Предвоенният свят на бели дрешки, скука и градинско купонясване бе изпепелен.

Стен се впечатли искрено и понечи да каже нещо, но първо се заслуша истински в умърлушеното й бъбрене.

Доктор Морисън това, доктор Морисън онова, колко всеотдайно работела доктор Морисън и колко души спасила. Научи, че Бриджит е старша сестра в операционната зала на доктор Морисън. Освен това проумя, че дори да се бе озовал заедно с Бриджит на въображаемата полянка, тя само щеше да го помоли да сплете венче от цветя за доктор Морисън.

Все тая. Стен не би си позволил да каже с ръка на сърцето, че е подходящ за слънцето на нечий живот, дори ако загърбеше факта, че по продължителност на живота командирът на тактическа ескадрила се мери само с мушиците еднодневки.

Изражението на Бриджит изведнъж се смекчи, после лицето й грейна. Той си спомни, че съвсем неотдавна гледаше него така.

— Ето я! Доктор Морисън! Елате при нас.

Стен по неволя призна, че капитан трети ранг Елън Морисън от Имперската медицинска служба почти не отстъпва по красота на Бриджит. Тя го поздрави хладнокръвно, сякаш виждаше бъдещ пациент, и седна при тях. Без да се замисли, Бриджит хвана ръката й.

Стен поприказва още няколко минути за дреболии, допи си чашата, извини се, че бърза, и напусна.

Войната променя всичко, което докосне. Понякога дори за добро.

 

 

След няколко дни ван Дорман се сдоби с прословутата си победа благодарение на имперския тактически кораб „Ричардс“, лейтенант Естил и мичман Тапиа. Поне всички освен мичман Тапиа вярваха в победата.

Мина една седмица след излитането от Кавит, когато се натъкнаха на мишената — един от чудовищните таански щурмови кораби, от който се спускаха атмосферните десантни съдове. Според сведенията в съответния фиш на „Джейн“ корабът би трябвало да е с лека броня и при попадение, преди да са затворени аварийните прегради в хангара, щеше да се превърне в радващ окото факел.

Имаше обаче проблем. Съпровождаха го един кръстосвач и половин дузина разрушители, а точно в тази вахта на „Ричардс“ нямаше хора, склонни към самоубийство.

Тапиа остави Естил да прекара през компютъра пет-шест варианта за атака, преди да направи предложението си. Макар че то изобщо не се вписваше в традиционните методи, Естил поумняваше от натрупания опит в ескадрилата. Предаде й командването и заяви, че ако има полза от идеята й, той ще „полети“ с ракетата „Кали“.

„Ричардс“ се понесе с пълна мощност пред таанските кораби, леко промени курса си, а после „умря“ насред космоса точно на пътя им, изчислен от Тапиа. Тя изключи всички системи, дори генератора на Маклийн за изкуствена гравитация. После всичко освен боеприпасите бе изхвърлено през шлюзовете — кресла, дажби, метално фолио на такива гънки, че да дава прекрасно отражение за радарите, дори двата резервни скафандъра.

След това зачакаха. Системата за пречистване на въздуха също не работеше и скоро стана задушно.

Пасивните им детектори засякоха опипващите сензорни лъчи на таанските кораби.

Продължаваха да чакат.

Един разрушител изскочи от глутницата и описа осморка в пространството — компютърът му очевидно анализираше какво има точно пред него.

— Това ще е интересно — съвсем ненужно прошепна Тапиа на Естил.

Малко беше да се каже, че е интересно. Ако маскировката им като пострадал кораб не свършеше работа, разрушителят щеше да ги нападне всеки миг. Тапиа не знаеше дали рефлексите им и мощността на „Ричардс“ ще са достатъчни, за да избягат.

Екраните на пасивните детектори угаснаха и тя си отдъхна. При неуспех на измамата те щяха да покажат, че боен компютър прицелва насочващ лъч в тактическия кораб.

— Когато сте готов, лейтенант.

Естил кимна. Тапиа подаде захранване в своя пулт. Лейтенантът пусна насочващ лъч към щурмовия кораб. Сближаване… сближаване… точно в целта.

Тя рязко подаде мощност… прати сигнал на инженера, който направи същото… и „Ричардс“ оживя. След две секунди Естил изстреля своята „Кали“.

Системите за тревога в таанските кораби ревнаха. Разрушителите се престроиха в атакуваща формация, а кръстосвачът се устреми напред да защити поверения му щурмови кораб, който пък започна маневри за избягване на нападението.

Тапиа беше прекалено заета, за да гледа какво става. Движеше „Ричардс“ с пълна мощност по ексцентрична орбита, заложена в компютъра, и сега я интересуваше само оцеляването.

„Кали“ беше на броени секунди от мишената, когато таанският щурмови кораб я посрещна със залп от ракети за противодействие.

Те би трябвало да се окажат безполезни.

Стандартна процедура за всеки оръжейник, насочващ ракетата чрез шлем за управление, беше да остане с „птичката“ си до мига на контакта. Но незнайно защо Естил преживяваше сблъсъка като илюзорна смърт. В последния миг натисна бутона за взривяване и смъкна шлема от главата си.

Експлозията заличи всичко от екраните за заден обзор в „Ричардс“.

— Разбихме го! — викна лейтенантът.

Пак нахлупи шлема и пусна рояк ракети „Гоблин“, за да прикрият изтеглянето им.

Тапиа се взираше в индикатора за обсег — към тях летяха таански ракети. Сближаване… невъзможно. „Ричардс“ ги надбягваше.

Успя да отдели само миг, за да види мигащите точки на главния екран. Те показваха същия брой таански кораби както преди десет минути.

Никой не й повярва… освен таанците. „Кали“ наистина се взриви при стълкновение с антиракета. Четири от носещите рамки в корпуса на щурмовия кораб се разкривиха, но фронтовите ремонтни бази на таанците щяха да го поправят за няколко дни.

Тя все пак се опита… но никой не желаеше да я изслуша.

Лейтенант Нед Естил незабавно се превърна в герой. Ван Дорман го награди с Галактическия кръст, макар че формално това можеше да стане само с лична заповед на Императора. Хората от сим-мрежите пощуряха — по-подходящ герой от Естил изобщо не биха могли да си съчинят. Само за часове неговото лице и подвизите му се разнесоха навсякъде из Империята.

Тапиа сподели със Стен насаме какво всъщност се бе случило според нея. Той помисли и я помоли да забрави тази история. Хич не му пукаше за медалите, Империята имаше нужда от герои, а Естил искрено вярваше, че е унищожил щурмовия кораб.

Заповяда обаче всички офицери и оръжейници да опреснят уменията си със симулатори. Един път грешката е простена, но ако Естил я повтореше, можеше да е последната в живота му.

А Стен не можеше да си позволи да загуби „Ричардс“.

 

 

Лейтенант Ламин Сека още беснееше. Разговорът му със Стен започна с ехидство и продължи все по-ожесточено. Сека се чувстваше още по-потиснат от това, че идеята поначало беше негова.

Стен се постара да изпълни смътното указание на ван Дорман да тормози колкото се може повече близките светове. А за да ги тормози, имаше нужда от разузнавателни данни. И то конкретни — например кои планети от какви сили са окупирани и къде са разположени те.

Тактическата ескрадрила отдели твърде много време за шпионски задачи, преди изобщо да се заеме с набелязването на целите.

Сека намери една от най-сочните мишени.

Планетата имаше географска забележителност — река, проточила се на хиляди километри. Над устието й, всъщност разклонена делта, имаше огромна равнина, плодородна от речните наноси. За таанците това беше идеално място да разположат пехотата си. На периодично наводняваното от речни разливи поле наглед имаше към две дивизии във временен бивак преди кацането в системата Калтор.

Сека дори бе успял да установи най-вероятното място на щаба.

Стен го поздрави.

— А сега, лейтенант, вървете да ги изтребите.

— Сър?

От преумората Стен беше малко сприхав.

— Казах да вземете кораба си, да го заредите с боеприпаси и да унищожите таанците.

— Не съм дете, капитане!

Стен вдиша дълбоко.

— Извинявай, Ламин. Но какъв ти е проблемът? Намираш си цяла тълпа таанци. Ами виж им сметката.

— Може би не си представям съвсем ясно какво искате от мен.

— Я да видим… — Стен мислено прерови арсенала, с който разполагаше. — Ето какво ти предлагам. Първо свали системите за изстрелване на „Гоблин“. Сложи още осем скорострелни оръдия в техните гнезда. Отърви се от всички ракети „Лисица“ освен от две. Ще имаш нужда от допълнителни касети със снаряди. Извади и „Кали“. В оная гробница отвън стърчи един разнебитен кораб за огнева поддръжка. Май системата му за непрекъснато подаване на тактически ракети още работи. Монтирай я в тръбата на „Кали“. Най-добре да използваш атомни миниглави по два-три килотона. Когато връхлетиш, ти предлагам да ги пускаш през пет секунди.

— Още нещо, капитане? — попита Сека с треперещ глас.

— Ех, ако знаех как да се докопам до хубав нервнопаралитичен газ с голяма проникваща способност… но не знам. Май това е всичко.

Стен нарочно се престори, че не забелязва реакцията на Сека, защото се надяваше, че няма да му се наложи да се занимава с нея. Обаче сбърка.

Сека скочи от стола.

— Капитане, аз не съм убиец!

Стен също се изправи.

— Лейтенант Сека, застанете мирно. Искам да си отпушите ушите и да си затворите устата. Да, вие сте убиец. Вашата задача е да унищожавате хората от вражеската пехота и флот… по всеки възможен начин. Това означава и да ги удушите веднага след раждането им, ако някой изобрети машина на времето! Кой, по дяволите, управлява според вас онези кораби, по които стреляхте досега? Роботи ли?

— Това е друго.

— Казах ви да млъкнете, лейтенант! Друго било, как пък не! Какво очаквахте да ви заповядам? Да почакате, докато онези войски се натоварят в консервните си кутии, и чак тогава да ги гърмите? Така по-оправдано ли ще бъде? Или може би да отложим до кацането им тук, на Кавит? Лейтенант Сека, може би родът ви е живял с легенди прекалено дълго. Най-добре е да си втълпите, че ако не беше войната, всеки воин щеше да бъде хвърлен в камерите на смъртниците за извършването на предумишлени убийства. Това е всичко. Получихте заповеди. Искам ви далеч от планетата след четиридесет И-часа. Свободен сте!

— Може ли да кажа нещо?

— Не може! Казах, че сте свободен!

Сека безупречно отдаде чест, обърна се кръгом и излезе. Стен се смъкна на стола си. Чу сдържан кикот откъм другата врата, която водеше към столовата на „Гембъл“.

Алекс влезе и си намери стол.

— Ама аз ръководя не бойна част — изпъшка Стен, — а шибан богословски факултет!

— Горкият задръстеняк — каза със съчувствие Алекс. — Малко му остава да си въобрази, че на война има и правила. Може пък да му просветне пред очите, ако му разкажа вица за петнистите змии.

Стен се ухили.

— Алекс, ще те прокарам под кила на кораба. Да де, ако нашите кораби имаха килове. Хайде да сложим нашите скаутчета да си легнат.

Сека изпълни заповедите и излетя с кораба си. Планът му за проникване бе осъществен успешно… и от този успех имаше вкус на пепел в устата. Спусна „Кели“ в атмосферата през нощта над морето, далеч отвъд хоризонта на видимост и под прикритието на буря. Вкара кораба си в устието, без да се подава над повърхността, и предпазливо изплава срещу течението, а накрая легна на дъното точно срещу базата на таанците. Те изобщо не помисляха да патрулират в морето или по реката на този свят, който още се намираше на съвсем първобитен етап в еволюцията си.

Екипажът беше мрачен и смълчан като командира си.

Сека стигна до извода, че заповедта е неправилна… но реши да я изпълни толкова съвършено, колкото позволяваха уменията му. Спомни си собственото си обучение и прецени, че всяка армия е най-уязвима около час след разсъмване. Ако ще в частта да се провежда и сутрешна, и вечерна проверка, час по-късно всеки е зает с миене, закуска или криене от старшините, които търсят на кого да стоварят най-гадните задачи.

Щом часовникът отброи определения час, той изкара „Кели“ от водата и с надути докрай двигатели се стрелна в зигзаг, който щеше да го отведе точно над района на щабовете. Бе нагласил контролните системи за полет четири метра над контурите на терена.

Щом навлезе в периметъра, заповяда на хората от екипажа да открият огън с допълнителните скорострелни оръдия. Лично включи системата за верижно изстрелване на тактическите ядрени заряди и видя как малките бомби изхвърчат стотици метри във въздуха, преди да се спуснат в дъга. Докато паднеха и избухнеха, той щеше да е на много километри от експлозиите.

Бе изключил всички екрани за заден обзор. Той беше убиец. Допускаше, че капитан трети ранг Стен е прав и всички воини са убийци. Но не смяташе, че е задължително да бъде и очевидец.

Атаката, проведена от един-единствен малък кораб, продължи двадесет минути, В края й, когато „Кели“ се издигна към космоса и премина на АМ2-тяга, щабът на едната дивизия беше унищожен напълно, а в другия четиридесет процента от състава бяха убити. От над 25 000 таански войници почти 11 000 бяха мъртви или смъртно ранени. И двете дивизии вече не съществуваха като боеспособни съединения.

Лейтенант Ламин Сека отказа да приеме медала, помоли за тридневен отпуск и в продължение на три денонощия се поддържаше в пълна безчувственост с наркотици и алкохол.

След това се излекува от махмурлука, обръсна се, изкъпа се и се върна да изпълнява дълга си.

 

 

Ш’аарл’т си бе намерила великолепна цел. Никой обаче не можеше да измисли как да я унищожи, без да бъде пръснат и той на парчета.

Целта беше таански склад за боеприпаси. Таанците си бяха избрали широка долина, обрамчена с канари. Нацвъкаха по скалите наоколо противовъздушни ракети и лазери, патрулираха с въздушни бойни коли отгоре, имаха и въоръжен спътник в стационарна орбита малко отвъд пределите на атмосферата. И сякаш за да стане още по-лошо, планетата Орагент беше почти винаги плътно покрита с облаци.

Ш’аарл’т бе проследила таанските кораби за презареждане до този свят и изчисли приблизителните координати на мястото, където кацат. Движението беше твърде усилено и това изостри интереса й. Тя предположи, че долу има някакъв склад, защото сред кацащите и излитащите съдове имаше съвсем малко бойни кораби.

За да стесни още повече областта на догадките си, тя се прокрадна към единичен кораб без охрана, насочи лъч и пусна една-единствена ракета, която управляваше грижливо, за да пръсне само двигателните установки на кораба. След това имаше намерение да го човърка с ракети „Лисица“, докато не открие какъв товар пренася.

Ракетата избухна… и таанският кораб просто изчезна.

— Следователно можем да смятаме — каза Ш’аарл’т на своя оръжейник, — че този скапан шлеп не пренасяше хранителни дажби.

— Пак не е сигурно, госпожо. Таанците май обичат гозбите по-лютивички.

— Тъпа шегичка, господинчо. Ама като си толкова остроумен днес, я ми кажи как ще се пъхнем в този оръжеен склад да го изтърбушим?

Въпроса си го биваше. Да установят какво има под облаците с пилотиран разузнавателен полет можеше да се окаже фатално. А всяко друго събиране на данни трябваше да бъде извършено, без таанците да усетят.

Ш’аарл’т кацна с „Кели“ на една от луните на Орагент и се захвана да умува над проблема.

Първата й стъпка беше монтирането на напълно стабилизирана камера с извънредно голямо фокусно разстояние на обектива. Инфрачервените снимки и компютърният анализ свършиха останалото. Тя вече виждаше приблизително кръглата територия на склада. Рискува с няколко бързи лазерни сканирания и получи достатъчно информация, която подсказваше, че складът е в долина. Поредицата от инфрачервени снимки постепенно показа по-топли петна в един участък от долината (сигурно беше площадка за кацане) и понякога отражения от скалните стени. Най-вероятно противовъздушни лазери.

Тогава тя се върна на Ромни и се посъветва със Стен.

Съвсем лесно изясниха какво не може да се направи. Стоварването на ракета право към склада едва ли имаше особени шансове за успех. Дори „Кали“ с разделящи се независими бойни глави (никой не знаеше дали ще успеят да я модифицират така) нямаше да мине покрай спътника, камо ли през пръстена от противовъздушни батареи.

Някой специализиран кораб клас „Невестулка“ може би щеше да смаже отбраната достатъчно, за да успее нападението… но корабите „Невестулка“ бяха сред многото неща, без които напоследък бе останал 23-ти флот.

— Ето го и проблема — заяви Ш’аарл’т. — Няма начин да се промъкнем.

— Ще те поправя, момиче — намеси се Алекс. — Няма високотехнологичен начин да се промъкнем. И се хващам на бас, че таанците мислят досущ като тебе.

Стен схвана намека му.

— Кой знае — проточи със съмнение. — Първо, не вярвам Дебилманда ни даде назаем щурмоваците си за десант. А дори да се съгласи, как да разчиташ, че са по-способни от останалите му подчинени?

— Хич не съм мислил да си вземам белята назаем, щом като стигаме и ние двамцата.

— Вие ли? — прихна Ш’аарл’т. — Кои вие?

— Че аз говоря за безстрашния ни командир Стен, то си е ясно.

— Да смятам ли, че пак си изтърсил нескопосан майтап?

— А, не. Тоя път съм си мъртвешки сериозен.

— Тези приказки са истински дракх, господин Килгър — скастри го тя. — Двамата не сте суперкомандоси. Не те знам какво си правил преди, Килгър, но нашият командир, който не трепва пред лика на смъртта, си е бил най-обикновен гвардеец. Забрави ли?

Даа… Тъкмо такова прикритие имаха Стен и Алекс в досиетата си за годините, прекарани в „Богомолка“.

— Ей, ти да не се двоумиш? Капитане, бъз те е, че не можеш да се мериш с дърт скапаняк като мене, нали? Или пък си се размекнал? Напоследък те гледам, че си пуснал шкембенце.

Според Ш’аарл’т това беше нагла непочтителност. Тя зачака да се разрази бурята. Стен обаче само се обиди.

— Килгър, изобщо не затлъстявам.

— Да бе, момко, прав си. Само гащеризонът ти е провиснал малко отпред.

— Ама вие двамата да не говорите сериозно!?

— Може би това е единственият начин да го направим — каза Стен.

— Нали знаеш, че в имперския устав има член, който задължава офицера да освободи от длъжност своя пряк началник, цитирам — „в случай на раняване, поради което е неспособен да изпълнява задълженията си, при отказ да изпълни поставена му задача или при…“ — подчертавам — „… психични смущения“, край на цитата?

— Че кой ще отсъди в тоя флот от прокълнати, заблудени, побъркани и празноглавци?

— Добре де. Ще опитам още веднъж. Няма начин двама флотски загубеняци да видят сметката на цял оръжеен склад. Това се случва само в сим-филмчетата.

Стен и Алекс се спогледаха. Някакъв си скапан оръжеен склад ли? По дяволите, няколко правителства на звездни системи най-внезапно се сблъскваха с неприятни промени благодарение на двама-трима агенти на „Богомолка“.

— Да смятам ли, че планът ти е малко по-обмислен от простото нахлуване с размахана сабя в ръка? — осведоми се Стен.

— Хич нямам планове засега — призна си Алекс. — Ама все нещо ще ми хрумне.

— Не се напъвай, господин Килгър. Споходи ме една мисъл.

— Леле, той мисли! Значи здраво сме загазили.

— Като излизаш, ще кажеш ли на Фос да си довлече задника тук?

Ш’аарл’т ги изгледа изпитателно. Изобщо не можеше да се каже, че е глупава.

— Много интересно — сподели тя. — Или и двамата сте превъртели окончателно… или някой ме е лъгал.

— Моля?

— Помня как споменаха пред мен веднъж, че когато потайните типове на Империята придърпат някого на работа, фалшифицират служебното му досие. Нещо да кажете?

— Страхотна историйка измисли, Ш’аарл’т. Някой ден ще си побъбрим за нея. Е, господин Килгър? Временцето си лети.

 

 

Планът на Стен щеше да бъде осъществен с крайно примитивни средства, но самият метод на нападение беше извънредно техничарски. Или по-скоро антитехничарски.

Стен и представа си нямаше как се борави с прашка, но се надяваше да преживее голямо забавление, докато замеря таански глави с таански камъни.

Откриха възможността в големия напредък на системите за управление на огъня и противовъздушната отбрана.

Отдавна бяха отминали дните на храбрите зорки стрелци, присвити зад оръжията си и гърмящи по налитащите отгоре въздушни машини. Ракетният комплекс или лазерното устройство бяха свързани с централен пункт за управление на огъня. И този център (Стен предположи, че е някъде насред долината) обновяваше данните си за ситуацията над склада с помощта на радарите, спътника и други сензори във въздуха и на повърхността.

Ако имаше нахлуване в контролираното въздушно пространство, системата за управление на огъня анализираше заплахата, при нужда задействаше зенитния комплекс, определяше целите на различните оръжия и започваше да стреля.

Отделните оръжия може би имаха, а може би нямаха възможност за самостоятелни действия, ако центърът бъде унищожен. Но около всяко едва ли се навъртаха повече от един-двама стрелци, неизбежните двама-трима техници по поддръжката и вероятно охрана от няколко души.

Щом оръжията се управляваха дистанционно, разполагането им изискваше малко повече усилия от точното установяване на координатите. Задължително беше за всяко оръжие да се програмира зона, забранена за обстрел — каквото и да прави нападащата въздушна машина, оръжието например не би стреляло към точка в отсрещния край на долината, където може да улучи друга защитна инсталация. А отбранителният пръстен заобикаляше пълен с експлозиви склад, затова при никакви обстоятелства не би имало стрелба към долината.

Стен предложи да променят този факт.

Да разбъзикаш местна система за управление на огъня според Фос било толкова лесно, колкото да задремеш от някой виц на Килгър. Трудно беше да прикачиш своето устройство.

За късмет не всички таански кораби, свалени над Кавит в Деня на Империята, бяха напълно съсипани. Стен и Фос ровичкаха из отломките и старателно изучаваха всички технически похвати, прилагани от таанците. Разгледаха внимателно и изоставените оръжия на Ромни — Стен предположи, че са таанско производство.

За щастие се оказа, че трябва да предвидят не повече от десетина варианта. Фос разчиташе и да има известно сходство между имперските и таанските системи за управление.

В окончателния си вид устройството, кръстено от Фос „злодейската джаджа“, се състоеше от един модул за управление, метализиран в същия цвят като намерените сред останките, висящи кабели и самостоятелно захранване. Всичко това се побра в две раници по двадесет и пет килограма всяка.

Сътън изрови от някакъв склад два комплекта от фототропните камуфлажни униформи на „Богомолка“, които приблизително бяха по мярка на Стен и Алекс. Сложиха на една бойна кола покритие, поглъщащо радарните лъчи, както и покривало срещу сензори. Нито една от предпазните мерки не беше съвършена, но Стен се уповаваше на основната идея на Килгър — че таанците няма да се взират чак толкова усърдно в посоката, откъдето щяха да се появят те. Поне се надяваше да е така.

Ш’аарл’т настоя да осъществят проникването с „Клагет“ — все пак тя бе открила целта и макар че нямаше да участва в атаката, тя си беше нейна. Стен не можеше да познае дали е наежена от гняв и увереност, че нейният командир е полудял, или пък се тревожи за него.

Ш’аарл’т спусна „Клагет“ в атмосферата от другата страна на планетата, после последва контурите на терена, докато сензорите на тактическия кораб не започнаха да улавят сигнали от оръжейния склад. Пак разчиташе на имперското превъзходство в техниката за засичане.

Стен и Алекс разтовариха бойната кола от капсулата, окачена под „Клагет“. На същото място щяха да ги приберат след две местни денонощия.

Ш’аарл’т печално им помаха с едната си мандибула, люкът се затвори със съскане и „Клагет“ отлетя.

Стен и Алекс се качиха в колата и съвсем бавно се понесоха на метър над земята към склада. Не бяха определили курса по права линия, а криволичеха в посока към долината. Ако таанците забележеха непознат обект, тоест возилото им, такъв маршрут може би щеше да ги обърка.

И двамата бяха леко въоръжени — ако дракхът им се стовареше на главите, нямаше какво да направят освен да отвърнат за малко на огъня и да се прикрият.

Носеха миниуилигъни и четири зашеметяващи гранати. Имаха също и кукри — извитите бойни ножове, с които се бяха научили да боравят, докато бяха на служба заедно с гурките. Стен притежаваше и собствения си миниатюрен нож, скрит в калъфа под кожата на дясната предмишница.

Той спря бойната кола на десет километра от долината и изчака да притъмнее. В здрача виждаше пръстена от планини. Разгледа ги с бинокъл и се досети, че долината май е прастар кратер на вулкан. Поне нямаше съмнение, че склоновете около нея са особено стръмни. Още по-добре — никой не би очаквал натрапници да минат оттам.

Щом мракът се сгъсти, Стен подкара пълзешком колата до подножието. Двамата нагласиха качулките с усилващи светлината очила, нарамиха раниците и започнаха катеренето.

Изкачването беше мъчително, но не се наложи да ползват въжета. Най-неприятни бяха хлабавите парчетии под краката им. Всяко подхлъзване не само щеше да предизвика голямо свлачище, но и вероятно щеше да задейства алармени инсталации. Предварително набелязаният маршрут ги водеше към един от лазерните бластери близо до входа на каньона.

Изглеждаше, че Килгър е избрал най-правилната тактика — никой не би очаквал тъпи пешаци да направят опит за проникване.

Първата охранителна система беше направо първобитна — лъч, минаващ един метър над земята. Ако на този свят имаше дребни гадинки, можеха да минават отдолу, без да смутят дрямката на някой дежурен.

Стен и Алекс се престориха на дребни гадинки и пропълзяха под лъча.

Втората защитна линия вероятно би им отнела повече време за преодоляването й — състоеше се от наредени полусферични сензори, предполагаемо настроени за натрапници с определени телесни особености. Може би щяха да се задействат при движение на тяло над някакви размери, с температура над някаква стойност или дори от сътресенията на почвата. Килгър беше готов да заблуди сензора с излъчвател, който в „Богомолка“ имаше прякора „Невидимия бандит“. Не се наложи — системата дори не беше включена. Но за да не се случи това, след като я преодолеят, Стен извади ножа от ръката си, сряза металоидната кутия на сензора и усърдно накълца електронните му вътрешности.

Дотук задачата вървеше като по учебник — и новобранец от гвардията би успял да проникне.

След това трябваше да има опънати жици, които вдигат тревога при допир. Имаше. Двамата внимателно минаха през тях.

Изключиха захранването на системите за нощно виждане в качулките и запълзяха да намерят часовия. Пред тях беше ръбът на клисурата, над която се издуваше корпусът на лазерното оръдие, а до него се виждаха двете самоходни жилищни машини за обслужващия екип.

Стен първо огледа района с бинокъла, нагласен на пасивно приемане и усилване на светлината. Ако някой друг наблюдаваше с активен увеличител, бинокълът щеше да го открие. Нямаше такъв наблюдател. Стен превключи на активно наблюдение.

И намери стража на оръдието, седнал на стъпенката пред единия модул, огнестрелното му оръжие бе облегнато до него. Май зяпаше съсредоточено земята между краката си.

Стен си представи как Алекс мърка наум: „Няма пррроблеми“. Отново включиха качулките си и запълзяха към лазера.

Килгър намери съединителните контакти на линиите за входящите сигнали от центъра и щом се увери, че не са свързани с аларма, ги откачи. Провериха сред стърчащите като пипала на октопод контакти на своята диверсионна кутия. Пак им провървя — един контакт, сложен от Фос, подхождаше идеално.

Изтеглиха проводника под оръдието и нагласиха кутията и резервния енергиен източник. Алекс разхлаби ключалката на капака, закриващ външния датчик, и просветнаха бледи знаци. Ако всички бяха прави в догадките си, значи бяха успели със задачата и фитилът вече съскаше.

Стен и Алекс отново се сляха с нощта и се плъзнаха надолу по склона към бойната кола. Стен все си повтаряше, че нищо няма да стане — толкова хитроумна измама рядко сбъдваше очакванията.

Но следващата част, след прибирането им от „Клагет“, можеше да се окаже интересна.

В командната зала в кораба настана голяма навалица, защото Стен и Алекс настояха да видят с очите си ще даде ли плод тяхното велико начинание.

Ш’аарл’т снижи кораба в атмосферата на старателно изчислено разстояние, колкото да го засекат сензорите на спътника, после пикира към повърхността.

Надяваха се, че така ще предизвикат бойна готовност на зенитните системи.

После Ш’аарл’т пусна две въздушни коли с дистанционно управление, които бяха преправени, за да ги определят сензорите като тактически кораби. И тя, и нейният оръжейник си сложиха шлемовете за управление (макар че нейният повече приличаше на предпазни очила, едва покрили очите й) и запратиха колите с бясно ускорение към долината.

Четири километра до целта… Ш’аарл’т промърмори:

— Откриха ни…

Три километра… и системата за управление на огъня даде команда на всички следящи оръжия да започнат стрелба.

Едно от тези следящи оръжия, разбира се, беше и пренастроеният от Стен и Алекс лазер. Той се завъртя не встрани от долината, а към средата й и тръбата му незабелязано от никого се наведе към дъното й. Колите бяха на два километра, когато отвесните канари избухнаха в пламъци и лумна виолетова светлина. Системата за управление на огъня не се занимаваше със ставащото в долината. Тя продължи да стреля. Едната дистанционна кола бе улучена от два лазерни лъча и три ракети и се изпари. В „Клагет“ Ш’аарл’т изруга и дръпна шлема от главата си.

Аналитичен компютър, който беше част от системите за проверка, установи повреда в един от лазерите и го изключи от схемата. Това задейства собственото захранване на диверсионния модул и включи втора програма. Лазерът започна да обстрелва с максимално учестени импулси цялата долина.

При екипа за поддръжка се разпищяха сирени. Техниците изскочиха навън и видяха как техният лазер методично унищожава онова, което уж трябваше да пази.

Втурнаха се към таблото за аварийно изключване тъкмо когато втората въздушна кола кривна в пламъци към отвесната каменна стена и целият оръжеен склад експлодира.

Ш’аарл’т насочи „Клагет“ по шеметна крива към космоса; единият й чифт очи търсеше на екраните таански съдове, опитващи се да ги прехванат, но иначе цялото й внимание бе насочено към бушуващите пламъци и пушеци на хоризонта, които вече достигаха горните слоеве на атмосферата.

Стен и Алекс се спогледаха.

— Успяхме. — В гласа на Стен се прокрадна изненада.

— Ами да де. Кога се е случвало някой от моите кроежи да потръгне накриво?

— Твоите, а?

— Стига си се заяждал. За нашия план говоря.

— Тъй бива — примири се Стен. — Май трябва да се радвам, че приписваш и на мен частичка от заслугата.