Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (9)

Глава девета

Съдията Ди отвежда у дома изгубено момиченце; Съобщават му за ново убийство

Ма Жун и Цяо Тай излязоха бързешком, а малко подир това ги последваха и Хун, и Тао Ган, които отидоха да вечерят. Съдията се зае да работи над куп служебни книжа, пристигнали от префектурата.

На вратата тихо се почука. Ди отмести книжата встрани и извика:

— Влез!

Мислеше, че е слугата, който носи подноса с вечерята му. Но като вдигна глава, видя крехката фигура на госпожа Гуо. Беше облечена в дълъг халат с качулка, изработен от сива кожа. Дрехата й стоеше отлично. Когато се поклони пред писалището му, съдията долови полъха на същата приятна миризма на сладки треви, която бе усетил в аптеката.

— Седнете, госпожо Гуо! — каза той. — Тук не сте в съдебната зала.

Госпожа Гуо седна на крайчеца на една табуретка и каза:

— Дръзнах да дойда тук, Ваша Милост, за да ви докладвам за двете жени, задържани днес следобед.

— Моля, говорете! — каза съдията, като се настани назад в креслото. Той взе чашата си, но като видя, че е празна, я върна обратно. Госпожа Гуо бързо стана и я напълни от големия чайник, оставен в ъгъла на писалището. После започна:

— И двете жени са дъщери на селяни от юг. Родителите им ги продали на един сводник миналата есен, когато реколтата беше много оскъдна. Сводникът ги довел тук в Бейджоу и ги препродал в един от публичните домове на пазара. Собственикът ги настанил в онази частна къща и ги накарал няколко пъти да изиграят оня номер с изнудването, който са опитали и вчера. Не мисля, че са лоши момичета, те не харесват живота, който водят, но не могат да направят нищо, защото продажбата им е редовна: собственикът на публичния дом има разписка, подписана и подпечатана от родителите им.

Съдията въздъхна.

— Старата история! — каза той. — Все пак, тъй като собственикът им е използувал къща без разрешително, можем да направим нещо. Как са се отнасяли с жените онези негодници?

— И тук — старата история! — отвърна госпожа Гуо с едва забележима усмивка. — Често са ги биели и са ги товарели с тежката работа по почистването на къщата и приготовлението на храната.

Тя нагласи качулката със сръчно движение на изящната си ръка. Съдията неволно си помисли, че наистина е изключително привлекателна жена.

— Обичайното наказание за отваряне на къща без разрешително — отбеляза той — е тежка глоба. Но това няма да ни свърши работа — собственикът ще плати глобата и ще си върне парите чрез момичетата! Тъй като срещу него има подадена и жалба за изнудване, ще анулираме договора за продажбата. И понеже вие твърдите, че поначало момичетата са добри, ще ги върна на родителите им.

— Проявявате голяма доброта, Ваша Милост! — каза госпожа Гуо и стана.

Докато стоеше в очакване да бъде освободена, съдията почувствува, че му се иска този разговор да продължи. Ядосан на себе си, той каза доста рязко:

— Благодаря ви за ценните сведения, госпожо Гуо! Сега можете да си вървите!

Тя се поклони и излезе.

Съдията се заразхожда из стаята с ръце на гърба. Кабинетът му се стори по-пуст и по-студен от всякога. Осъзна, че жените му вероятно вече бяха стигнали до първата станция, и се зачуди дали квартирите им там са удобни.

Слугата донесе вечерята и Ди я изяде набързо. После се надигна и изпи чая си, застанал до мангала.

Вратата се отвори и влезе Ма Жун, който изглеждаше доста оклюмал.

— След като е обядвал, Йе Тай е излязъл, Ваша Милост — каза той, — и не се е прибирал за вечеря. Един слуга ми каза, че той често вечеря навън с други комарджии и се връща късно през нощта. Цяо Тай още стои на пост пред къщата.

— Жалко! — разочарован каза съдията. — Надявах се бързо да измъкна момичето. Е, за тази нощ няма смисъл да продължаваме наблюдението. Утре Йе Тай сигурно ще дойде на сутрешното заседание заедно с Йе Пин и тогава ще го хванем.

Щом Ма Жун си отиде, съдията седна зад писалището си. Той се зае със служебните документи и се опита да продължи с четенето им. Но не можа да съсредоточи мислите си. Беше много обезпокоен, че Йе Тай не се е прибирал. Каза си, че раздразнението му е съвсем неоснователно — защо пък мошеникът да е избрал именно тази нощ, за да посети тайното си убежище?

И все пак неприятно беше да бездействува принудително точно сега, когато се виждаше краят на делото. Може би точно в този момент престъпникът крачеше натам, след като бе вечерял в някой ресторант? Черната качулка лесно би се забелязала в тълпата… Изведнъж съдията се изправи в стола си. Къде бе видял такава качулка за последен път? Не беше ли някъде из тълпата, близо до храма на бога на града?

Ди стана енергично. Отиде до големия шкаф край стената в дъното на стаята и започна да тършува из многобройните стари дрехи, оставени там. Намери един оръфан, покрит с кръпки кожух, който изглеждаше все още достатъчно добър, за да му държи топло. След като го облече, съдията смени кожената си шапка с дебел шал, който омота стегнато около главата и долната половина на лицето си. После взе преносимото сандъче с лекарства, което държеше в кабинета си, и го преметна през рамо. Погледна се в огледалото и като реши, че може да мине за странствуващ лечител, напусна трибунала през западната странична врата.

Навън падаха дребни снежинки. Съдията си помисли, че навярно скоро ще спре да вали. Тръгна към храма на бога на града, като се взираше в хората, минаващи забързано край него, загърнати в кожусите си. Но всичка носеха калпаци и само тук-там се виждаше някой татарски тюрбан.

След като Ди поскита известно време без посока, небето се проясни. Той си даде сметка, че вероятността да срещне Йе Тай е едно на хиляда. В същото време осъзна смутено, че всъщност бе излязъл не за да срещне него… По-скоро бе търсил някаква промяна — всичко друго бе по-добро от този негов студен, самотен кабинет… Съдията все повече се ядосваше на себе си. Той спря и се огледа. Видя, че се намира в една тясна, тъмна улица и наоколо няма никой. Тръгна бързо напред. Трябваше да се върне в кабинета си, да поработи още малко…

Изведнъж дочу някакво хленчене в мрачината вляво от себе си. Забави крачка и забеляза дребно дете, сгушено в ъгъла на един празен портал. Като се наведе, Ди видя, че това е момиченце на около пет или шест години, което седеше там и горчиво плачеше.

— Какво ти се случило, момиченце? — любезно попита съдията.

— Изгубих се и не мога да се прибера у дома! — жално изплака детето.

— Аз зная точно къде живееш и ще те заведа у вас! — успокоително рече съдията. Той остави на земята сандъчето с лекарствата, седна върху него и взе детето на ръце. Като забеляза, че дребното му телце трепери в тънко подплатената домашна рокличка, Ди разгърна кожуха и притисна момиченцето до себе си. Скоро то спря да плаче.

— Първо трябва да се стоплиш! — рече съдията.

— И после ще ме заведеш у дома! — зарадва се детето.

— Да — отговори Ди. — Та как те наричаше майка ти?

— Мейлан! — отвърна с укор момиченцето. — Нима не знаеш?

— Как да не знам? — каза съдията. — Цялото ти име е Ван Мейлан.

— Не се заяждай! — нацупи се малката. — Знаеш, че се казвам Лу Мейлан!

— О, да! — каза Ди. — Нали баща ти работи в оня магазин…

— Само се преструваш! — разочаровано рече детето. — Татко умря, а в магазина за памук работи мама. Ти май нищо не знаеш!

— Аз съм доктор, винаги съм много зает — заоправдава се съдията. — Хайде сега, кажи ми от коя страна на храма на бога на града минавате с майка ти, когато отивате на пазара.

— От оная страна, където са двата каменни лъва! — бързо отговори момиченцето. — Ти кой харесваш повече?

— Оня с топката под лапата! — каза съдията, като се надяваше, че поне този път ще улучи.

— И аз! — щастливо каза детето.

Съдията стана. Окачи с една ръка сандъчето на рамото си и като носеше детето в обятията си, се насочи към храма.

— Бих искала мама да ми покаже онова котенце! — Гласът на детето бе изпълнен с копнеж.

— Кое котенце? — разсеяно попита съдията.

— Котенцето, на което говореше онзи чичко с хубавия глас онази вечер, когато дойде да види мама — нетърпеливо каза момиченцето. — Не го ли познаваш?

— Не — рече съдията. Но за да не развали веселото настроение на детето, добави: — Кой е той?

— Не зная — отвърна малката. — Мислех, че ти знаеш. Той идва понякога късно вечерта и го чувам да говори на котенцето. Когато попитах мама, тя се разсърди и каза, че съм сънувала. Но това не е вярно!

Съдията въздъхна. Очевидно тази вдовица Лу имаше таен любовник.

Бяха стигнали пред храма. Съдията запита един търговец къде се намира магазинът за памук на госпожа Лу и човекът му даде някои напътствия. Като продължи пътя си, Ди запита детето:

— Защо си излязла от къщи толкова късно?

— Сънувах лош сън — отговори то. — Събудих се толкова уплашена! Тогава тръгнах да търся мама.

— А защо не повика слугинята? — попита съдията.

— Мама я отпрати след като татко умря — каза момичето. — Нямаше никой вкъщи.

Съдията спря пред една врата с надпис: МАГАЗИН ЗА ПАМУК НА ЛУ. Магазинът бе разположен на една средно голяма улица. Ди почука и много скоро след това вратата се отвори. Появи се една дребна, доста слаба жена. Тя вдигна фенера си, огледа съдията от главата до петите и гневно попита:

— Какво правите с дъщеря ми?

— Беше се загубила — спокойно отговори съдията. — Можеше зле да настине. Трябва да се грижите по-добре за нея.

Жената го стрелна със змийски поглед. Ди видя, че е на около тридесет години, доста хубава. Но злият блясък в очите й и тънките, жестоки устни не се харесаха на съдията.

— Гледай си работата, шарлатанино! — изсъска тя. — Няма да откопчиш бакшиш от мене!

Издърпа детето вътре и тръшна вратата.

— Любезна жена, няма що! — измърмори съдията, вдигна рамене и тръгна обратно към главната улица.

Докато си проправяше с лакти път през гъмжилото от хора пред един голям магазин за юфка, Ди се сблъска с двама високи мъже, които, изглежда, много бързаха. Първият ядосано сграбчи съдията за рамото и грубо изруга. Но изведнъж дръпна ръката си и възкликна:

— Велики боже! Това е нашият съдия!

Като гледаше с усмивка изумените лица на Ма Жун и Цяо Тай, съдията каза малко сконфузено:

— Бях решил да се поогледам за Йе Тай, но се наложи да отведа едно изгубено момиченце до дома му. Сега можем да опитаме всички заедно.

Напрегнатите лица на двамата му помощници не се отпуснаха. Съдията попита неспокойно:

— Какво се е случило?

— Ваша Милост — каза Ма Жун с унил глас, — тъкмо отивахме в трибунала да съобщим… Лан Таокуй е бил намерен убит в банята.

— Как е бил убит? — бързо попита съдията.

— Отровили са го, Ваша Милост — горчиво каза Цяо Тай. — Гнусно престъпление на страхливец!

— Да идем там! — кратко рече съдията.