Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (3)

Глава трета

Обезглавеният труп е аутопсиран; Съдията се съвещава с четиримата си помощници

В личния си кабинет съдията завари да го чака архиварят. Докато Хун и Тао Ган се суетяха в един ъгъл около чайника, Ди се настани зад писалището. Архиварят застана почтително край него и постави върху писалището връзка документи.

— Извикайте началника на прислугата! — нареди съдията и се зае да преглежда книжата.

Когато началникът на прислугата се яви, Ди вдигна глава и каза:

— След малко началникът на стражниците ще докара в трибунала тялото на госпожа Пан. Не искам да го зяпат външни хора и безделници и затова аутопсията няма да бъде публична. Накарай хората си да помогнат на следователя Гуо при приготовлението на всичко необходимо в страничната зала и кажи на пазачите, че освен служителите на трибунала могат да пуснат само двамата братя на убитата и пазача на южния квартал — никой друг!

Хун подаде на съдията чаша чай, над която се вдигаше пара. Ди отпи няколко глътки и каза с лека усмивка:

— Нашият чай не може да се сравнява с жасминовия, който пих преди малко в аптеката на Гуо. Между другото, двамата Гуо никак не си подхождат. И все пак, изглежда, че живеят много щастливо!

— Госпожа Гуо беше вдовица — каза Тао Ган. — Първият й мъж — струва ми се, че се казваше Ван — беше търговец на месо. Той умря преди четири години, след едно пребиване. Бих казал, че така е било по-добре за жената, защото съм чувал да говорят за Ван като за подъл и развратен човек.

— Да — добави архиварят, — месарят Ван остави големи дългове, включително към публичния дом зад пазара. Вдовицата продаде магазина и цялото му обзавеждане, но с това не можа да покрие дълговете на мъжа си към публичния дом. Съдържателят поиска тя да му стане робиня, но тогава се намеси старият Гуо. Той изплати дълговете и се ожени за вдовицата.

Съдията подпечата документа пред себе си с големия червен печат на трибунала, вдигна поглед и отбеляза:

— Тя прави впечатление на добре образована жена!

— Научила е много неща за билките и лекарствата от стария Гуо, Ваша Милост — каза архиварят. — Лекува чудесно различни женски болести. Отначало хората не одобряваха свободното й ходене по къщите, защото е омъжена жена, но сега са много доволни от нея. Тя лекува жените много по-добре от лекарите мъже, на които се разрешава, разбира се, да опипват само пулса на пациентките си.

— Доволен съм, че тя е главна надзирателка в женското крило на затвора ни — каза съдията, като подаваше книжата на архиваря. — Обикновено жените, натоварени с тази длъжност, са ужасни вещици, над които трябва да се упражнява непрестанен надзор, за да не малтретират и мамят затворничките.

Архиварят отвори вратата, но побърза да се дръпне встрани, за да направи път на двама огромни, широкоплещести мъжаги с дебели кожени куртки за езда и калпаци с наушници. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, другите двама помощници на съдията. От погледа, с който ги посрещна Ди, личеше привързаността му към тях. Някога и двамата се бяха препитавали като скитащи по пътищата разбойници, или както меко ги наричаха — „братя от зелените гори“. Преди дванадесет години, когато Ди пътуваше към мястото на първото си назначение като съдия, двамата го бяха нападнали на една пуста отсечка от пътя, но безстрашието и властният характер на съдията им бяха направили такова силно впечатление, че те на часа бяха изоставили разбойническия живот, за да постъпят на служба при него. През последните години тази чудесна двойка се бе оказала много полезна при задържането на опасни престъпници и изпълнението на други трудни и рисковани задачи. Сега съдията запита Ма Жун:

— Какво се е случило?

— Нищо особено, Ваша Милост! Две групи носачи на столове-носилки се бяха скарали в една кръчма, когато пристигнахме там с брат Цяо караницата тъкмо беше на път да премине в сериозно сбиване с ножове, но ние двамата ги понапердашихме по главите и много скоро всички се прибраха тихичко по домовете си. Доведохме със себе си четирима от подстрекателите. Ако Ваша Милост не възразява, можем да ги пъхнем да пренощуват в затвора.

— Много добре! — каза съдията. — Между другото, хванахте ли оня вълк, от който се оплакваха селяните?

— Убихме го, Ваша Милост — отговори Ма Жун. — Беше забележителен лов! Приятелят ни Чу Даюан го забеляза пръв — голям звяр! Но Чу не можа да постави навреме стрела в тетивата, и Цяо Тай заби своята стрела право в гърлото на звяра. Превъзходен изстрел, Ваша Милост!

— Забавянето на Чу ми даде възможност да си опитам късмета — отбеляза Цяо Тай със спокойна усмивка. — Не зная защо се забави, той е чудесен стрелец!

— И се упражнява всеки ден — добави Ма Жун. — Трябва да го видите как стреля по онези снежни човеци в естествена големина, които си прави сам! Обикаля ги с коня си в галоп, стреля и почти всяка стрела попада право в главата! — Ма Жун въздъхна с възхищение, после запита: — Какво е това убийство, за което говорят всички, господарю?

Лицето на съдията помръкна.

— Отвратителна история! — каза той. — Идете в страничната зала и вижте дали можем да започнем аутопсията.

Когато Ма Жун и Цяо Тай се върнаха и съобщиха, че всичко е готово, съдията отиде в страничната зала заедно с Хун и Тао Ган. Началникът на стражниците и двама слуги стояха в очакване край една висока маса. Съдията се настани зад масата, а четиримата му помощници се наредиха край отсрещната стена. Ди забеляза Йе Пин, Йе Тай и пазача Гао, застанали в един ъгъл. Той отговори на поклоните им с кимване и направи знак на Гуо. Гърбавият мъж отгърна юргана, който покриваше тръстиковата рогозка пред масата. За втори път през този ден съдията погледна към обезобразеното тяло. Въздъхна, взе четката и попълни един формуляр, като четеше написаното на глас:

— Тялото на госпожа Пан, по баща Йе. Възраст?

— Тридесет и две години — каза Йе Пин със задавен глас. Лицето му беше бледо като на мъртвец.

— Аутопсията може да започне! — каза съдията. Гуо потопи парче плат в медния съд с топла вода край себе си и навлажни ръцете на мъртвата. Разхлаби внимателно въжето. После се опита да раздвижи ръцете, но те напълно се бяха вкочанили. Свали сребърния пръстен от дясната ръка и го постави върху къс хартия. После старателно изми тялото, като го оглеждаше инч по инч. Мина доста време, преди да го обърне и да умие кървавите петна по гърба. Междувременно Хун успя да разкаже с бърз шепот на Ма Жун и Цяо Тай всичко, което знаеше за убийството. Ма Жун слушаше със затаен дъх.

— Виждаш ли тези следи от камшик по гърба? — промърмори той на Цяо Тай. — Почакай само да пипна чудовището, което ги е причинило!

Гуо отдели много време, за да разгледа остатъка от шията. Най-сетне се изправи и започна доклада си:

— Тялото е на омъжена жена. Няма признаци да е раждала. Кожа — гладка, без рождени белези и следи от стари наранявания. По тялото няма рани, но кожата около китките е протрита от въжетата, има охлузвания в областта на гърдите и мишниците. По гърба и бедрата има белези, явно причинени от удари с камшик.

Гуо изчака писарят да запише тези подробности и продължи:

— По остатъка от шията личат следи от голям нож. Предполагам, че е използван кухненски сатър.

Съдията гневно подръпна брадата си. Той нареди на писаря да прочете протокола от доклада на Гуо. След това следователят постави отпечатъка на палеца си под записаното. Ди нареди на Гуо да даде пръстена на Йе Пин. Йе го разгледа внимателно и каза:

— Липсва рубинът! Сигурен съм, че оня ден, когато видях сестра си, той беше на пръстена.

— Сестра ви не носеше ли други пръстени? — попита съдията.

Йе поклати отрицателно глава и съдията продължи:

— Сега можете да приберете тялото, Йе Пин, и да го поставите във временен ковчег. Отрязаната глава все още не е намерена, нямаше я нито в къщата, нито в кладенеца. Уверявам ви, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да заловя убиеца и да намеря главата. Тогава тя ще бъде поставена в ковчега при тялото и ще се извърши окончателното погребение. Братята Йе се поклониха мълчаливо, а съдията стана и се върна в личния си кабинет, последван от своите четирима помощници. Като влезе в просторното помещение, Ди потръпна от студ въпреки тежкия си кожух. Той каза кратко на Ма Жун:

— Добави въглища в мангала!

Ма Жун се зае да подсили огъня, а останалите насядаха. Известно време съдията само поглаждаше бавно дългите си бакенбарди, без да каже дума. Когато Ма Жун седна при другите, Тао Ган се обади:

— Без съмнение това убийство ще ни изправи пред някои сериозни затруднения!

— Виждам само едно — изръмжа Ма Жун, — и то е да пипнем в ръцете си онова чудовище Пан Фън! Да заколи жена си по такъв начин! А при това жената си я бива!

Вглъбен в мислите си, съдията не го чу. Изведнъж той възкликна ядосано:

— Но това е невъзможно! — Стана енергично, заразхожда се из кабинета и продължи: — Намираме съблечен труп на жена, а от дрехите и обувките й няма следа! Била е вързана, измъчвана и обезглавена, а няма признаци да се е съпротивлявала! Съпругът й, заподозрян в убийство, внимателно е прибрал отрязаната глава и всички дрехи, разтребил е стаята и е избягал, а не е взел скъпите накити на жена си, нито среброто от чекмеджето — представяте ли си?! Е, какво ще кажете сега за всичко това?

Хун отбеляза:

— Човек би помислил, Ваша Милост, че е замесено и трето лице!

Съдията спря да се разхожда, върна се на стола зад писалището и отправи настойчив поглед към помощниците си. Цяо Тай поклати глава и рече:

— Понякога дори на такъв силен мъж, какъвто е палачът, въоръжен с огромен меч, му е трудно да отсече главата на престъпника. А ние чухме, че Пан Фън е слаботелесен, възрастен мъж. Как е могъл да отсече главата на жена си?

— Възможно е — каза Тао Ган — Пан да е заварил убиеца в къщата. Уплашил се е толкова много, че е побягнал като заек и е зарязал всичкото си богатство.

Съдията бавно поглади брадата си и рече:

— В това, което казваш, има здрав смисъл. Но, така или иначе, трябва да намерим този Пан колкото е възможно по-скоро!

— И да го намерим жив! — добави многозначително Тао Ган. — Ако предположенията ми са верни, сега убиецът трябва да е по петите му.

Изведнъж вратата се отвори и като тътреше краката си, в кабинета влезе мършав, стар мъж. Това беше домашният иконом на съдията. Ди го изгледа учудено.

— Какво те води насам? — попита го той.

— Ваша Милост — каза старият иконом, — пристигна конен пратеник от Тайюан. Първата ви жена иска да знае можете ли да й отделите малко време.

Съдията стана и каза на помощниците си:

— Нека се срещнем отново тук към свечеряване Ще отидем заедно на вечерята у Чу Даюан.

Той кимна отсечено с глава и излезе от кабинета. Икономът тръгна след него.