Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (24)

Глава двадесет и четвърта

Съдията тайно напуска трибунала и отива повторно на хълма на лекарствата

Ди напусна съдебната зала, последван от тримата си помощници. Тук-там из тълпата се чуха плахи одобрителни възгласи. Когато излязоха в коридора, Ма Жун шумно плесна Цяо Тай по рамото. Двамата едва успяваха да сдържат възторга си. Дори Тао Ган се изкиска щастливо, когато влязоха в личния кабинет на съдията. Но щом той се обърна към тях, за свое крайно изумление те видяха, че лицето му е все така студено и безстрастно, както и по време на заседанието.

— Денят беше дълъг и изморителен — спокойно каза той. — Ще бъде най-добре Цяо Тай и Тао Ган да идат да си починат. Колкото до тебе, Ма Жун, съжалявам, но ще трябва да те задържа.

Когато Цяо Тай и Тао Ган излязоха озадачени, Ди взе писмото си до префекта. Скъса го и хвърли късчетата върху въглените, блещукащи в мангала. Без да проговори, съдията ги изчака да се превърнат в пепел. После каза на Ма Жун:

— Иди да облечеш ловните си дрехи, Ма Жун. И се разпореди два коня да чакат готови на двора.

Ма Жун окончателно се стъписа. Искаше му се да попита нещо, но като видя изражението на съдията, излезе, без да каже дума.

Навън снегът валеше на едри парцали. Съдията погледна към оловното небе.

— Трябва да побързаме — каза той на Ма Жун. — При такова време скоро ще се стъмни. — Той уви шала около долната половина на лицето си и се метна на коня. Напуснаха трибунала през страничната врата.

Докато яздеха по главната улица, видяха, че много граждани се тълпят пред уличните сергии, без да обръщат внимание на снега и ледения вятър. Застанали плътно един до друг под временните навеси от навосъчена хартия, те оживено разискваха сензационното заседание на трибунала. Никой не обърна внимание на двамата конници. Когато стигнаха до северната градска порта, усетиха ледения порив на вятъра, връхлитащ откъм равнината. Съдията почука на вратата на стражевата къщичка с дръжката на бича си. Щом войникът се показа, той му заповяда да даде на Ма Жун един ветроупорен фенер от плътен пергамент.

Вън от града съдията пое в западна посока. Вече падаше мрак, но снеговалежът като че ли намаляваше.

— Далеч ли отиваме, Ваша Милост? — неспокойно запита Ма Жун. — В това време лесно можем да изгубим пътя между хълмовете!

— Аз познавам пътя добре — сряза го съдията. — Скоро ще стигнем. — И той пое към гробището.

Когато наближиха, Ди забави стъпките на коня си и започна внимателно да оглежда надгробните могили. Той отмина разровения гроб на Лу Мин и продължи към далечния край на гробището. Там слезе от коня и взе да обикаля гробовете, като си мърмореше нещо. Ма Жун го следваше по петите. Изведнъж съдията спря. Избърса с ръкава си снега от една надгробна плоча. Като видя името „Ван“, издълбано върху нея, той каза на Ма Жун:

— Ето какво търсех. Помогни ми да отворим гроба, в торбата на седлото ми ще намериш две къси лопати.

Съдията и Ма Жун изринаха снега и пръстта, затиснали надгробната плоча, и се заеха да я повдигнат. Задачата им не беше лесна. Беше се стъмнило, когато най-сетне успяха да я отместят. Тежки облаци закриваха луната. Въпреки студа Ди беше плувнал в пот. Той взе от Ма Жун запаления фенер, наведе се и се спусна в гроба.

В сравнение с виелицата навън застоялият въздух в отворената гробница изглеждаше странно неподвижен. Съдията вдигна фенера и видя, че вътре има три ковчега. Огледа надписите и се спря на този отдясно.

— Дръж фенера! — заповяда той на Ма Жун, като неволно понижи глас.

Ма Жун се взря с тревога в лицето на съдията, което изглеждаше още по-изпито на светлината на трепкащия пламък във фенера. Ди извади от ръкава си длето и като използуваше лопатата вместо чук, започна да разхлабва капака. Ударите отекваха глухо в подземната гробница.

— Заеми се с другата страна! — прошепна съдията на Ма Жун.

Ма Жун остави фенера на земята и заби лопатата в цепнатината под капака на ковчега. В главата му витаеха безредни мисли. Двамата оскверняваха гроб… Въздухът в тясната гробница беше почти топъл, а той трепереше от студ. Беше изгубил представа от колко време се трудят над ковчега, но когато най-сетне разковаха капака, гърбът го болеше. Като използуваха лопатите вместо лостове, те успяха да го повдигнат.

— Помогни ми да го избутаме надясно! — изпъшка съдията.

Тласнаха капака едновременно и той с тътен се строполи на пода на гробницата. Съдията закри с шала устата и носа си, а Ма Жун побърза да последва примера му. После Ди взе фенера и го вдигна над отворения ковчег. Вътре лежеше скелет, по чиито кости тук-там личаха останки от изгнилия покров. Ала Жун се дръпна назад. Съдията му подаде фенера, наведе се над ковчега и внимателно опипа черепа — той се бе отделил от останалите кости. Ди го извади и го огледа отблизо. На Ма Жун се стори, че осветени от трепкащото пламъче на фенера, празните орбити се хилят право в лицето на съдията. Изведнъж Ди разклати черепа. Чу се звън от дрънчащ метален предмет. Съдията погледна темето на черепа и го опипа с върха на пръста си. После внимателно го върна на мястото му и каза с дрезгав глас:

— Това е всичко. Хайде да излизаме!

Когато изпълзяха от гробницата, видяха, че облаците са се разпръснали и огрялата на небето пълна луна сипе сребристи лъчи над пустото гробище. Съдията угаси фенера.

— Помогни ми да върнем надгробната плоча на мястото й! — каза той.

Загубиха доста време, докато успеят да поставят плочата в първоначалното й положение. Съдията затрупа основата й с пръст и сняг и се качи на коня си. Докато яздеха към изхода на гробището, Ма Жун не можа да сдържи любопитството си.

— Кой беше погребан там, Ваша Милост? — попита той.

— Ще узнаеш утре — отвърна съдията. — По време на сутрешното заседание ще започна разследването на още едно убийство.

Щом стигнаха до северната градска порта, Ди спря коня си и каза:

— Виж колко е красива нощта след снежната виелица! Ти можеш да се върнеш в трибунала, а аз ще се поразходя между хълмовете, за да се освежа.

Преди Ма Жун да успее да продума, съдията обърна коня си и се отдалечи. Ди яздеше на изток. Щом стигна до подножието на хълма на лекарствата, спря. Наведе се от седлото и внимателно огледа снега. После слезе от коня, привърза юздите към един дънер и тръгна нагоре. На върха на хребета, близо до перилата, стоеше стройна жена в сиво кожено наметало, загледана надолу към бялата равнина. Като чу скърцането на снега под ботушите на съдията, тя бавно се обърна.

— Знаех, че ще дойдете — спокойно каза жената. — Очаквах ви.

Съдията застана пред нея, но не каза нищо и тя бързо продължи:

— Вижте, полите на дрехата ви са изпоцапани, по ботушите ви има кал! Ходихте ли там?

— Да — бавно отговори съдията. — Ходих. Заедно с Ма Жун. Това старо убийство трябва да бъде разследвано от трибунала.

Очите й се разшириха. Ди гледаше покрай нея и отчаяно се опитваше да намери подходящи думи. Жената се загърна по-плътно в наметалото си.

— Знаех, че това ще се случи — каза тя с беззвучен глас. — И все пак… — Замълча за малко и продължи съкрушено: — Вие не знаете…

— Зная, зная! — разпалено я прекъсна съдията. — Зная какво ви е накарало да постъпите така преди пет години, зная и… какво ви накара да ми кажете онези думи.

Тя наведе глава и зарида — беззвучно, безутешно.

— Истината трябва да се възкреси — продължи съдията със задавен глас. — Дори… ако това трябва да ни погуби. Повярвайте ми, тази необходимост е по-силна и от мен самия. Дните, които ни очакват, ще бъдат истинско терзание за вас… и за мен. От все сърце бих желал да постъпя другояче. Но не мога… А при това не друг, а вие ме спасихте! Простете мм… моля ви!

— Не говорете така! — проплака тя. После, усмихвайки се през сълзи, добави кротко: — Разбира се, знаех какво ще направите, иначе не бих ви казала нищо. Винаги съм искала да бъдете такъв, какъвто сте.

Съдията понечи да каже нещо, ала вълнението бе стиснало гърлото му. Той я погледна отчаяно, но тя отвърна глава и изстена:

— Не казвайте нищо! И не ме гледайте! Не мога да понеса…

Жената зарови лице в ръцете си. Съдията стоеше, без да помръдне. Струваше му се, че в сърцето му бавно се забива хладен меч. Изведнъж жената вдигна глава. Ди понечи да проговори, но тя бързо постави пръст на устните си и прошепна:

— Недейте! — После добави с развълнувана усмивка: — Стойте така! Спомняте ли си… за цветовете, падащи върху снега? Ако се вслушаме, можем да ги чуем… — Тя весело посочи към дървото зад него и бързо продължи: — Вижте, цъфнало е днес! Моля ви, погледнете!

Съдията се обърна. Когато вдигна поглед, разкрилата се пред него красота накара дъхът му да замре. Дръвчето се открояваше ясно на осветеното от луната небе. Малки червени цветове грееха като огнени рубини върху сребристите клони. Полъхна лек, хладен ветрец. Няколко листенца се отрониха и като потрепваха, бавно паднаха върху снега.

Внезапно съдията чу зад гърба си шум от скършено дърво. Обърна се и видя счупената ограда. Бе останал сам върху хребета.