Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (22)

Глава двадесет и втора

Съдията приема неочакван посетител; Той решава да проведе втора аутопсия

Съдията стана и се приближи до мангала. Докато топлеше ръцете си, чу вратата зад него да се отваря. Той се обърна раздразнен, но с изненада видя, че е влязла госпожа Гуо. Усмихна й се бързо и каза любезно:

— Точно сега съм много зает, госпожо Гуо! Ако има нещо важно, можете да го съобщите на старши писаря.

Но госпожа Гуо остана на мястото си. Тя стоеше мълчаливо, със сведен поглед. След известно време каза с тих глас:

— Чух, че Ваша Милост се кани да ни напусне. Бих желала да благодаря на Ваша Милост за вниманието, проявено към съпруга ми и мене.

Съдията се обърна и застана с лице към прозореца. Отразената от снега светлина се прецеждаше през хартията. Той каза с усилие:

— Благодаря ви, госпожо Гуо! Дълбоко съм признателен за помощта, която вие и вашият съпруг ми оказвахте по време на моята служба тук.

Той остана неподвижен, очаквайки да чуе как вратата се затваря. Но ненадейно долови аромата на изсъхнали треви и чу тихия й глас зад гърба си:

— Зная, че за мъжете е трудно да разберат какво точно мисли една жена.

Съдията бързо се обърна и тя веднага продължи:

— Жените имат свои собствени тайни, които мъжете никога не могат да разгадаят. Не е чудно, че Ваша Милост не успя да разкрие тайната на госпожа Лу.

Ди пристъпи към нея.

— Искате да кажете — напрегнато попита той, — че сте открили нова улика?

— Не, не нова… — въздъхна госпожа Гуо. — Стара… Но единствено тя може да изясни убийството на Лу Мин.

Съдията я прониза, с поглед и дрезгаво каза:

— Говорете, госпожо!

Госпожа Гуо се загърна в наметалото си, сякаш я побиха тръпки. Когато заговори, гласът й звучеше много уморено.

— Погълнати от ежедневната домакинска работа, заети да кърпим дрехи, които отдавна са за изхвърляне, и да шием плъстените подметки на старите си обувки, ние оставяме мислите си да витаят… Напрягаме очите си на трепкащата светлина, на свещите, работим… работим… и се питаме: „Това ли е всичко?“ Плъстената подметка е твърда, пръстите ни се израняват. Вземаме дългия тънък гвоздей, вземаме дървения чук и пробиваме дупка след дупка в подметката…

Съдията гледаше съсредоточено крехката фигура, застанала пред него с наведена глава, и се мъчеше да измисли няколко любезни думи. Но изведнъж тя продължи със същия уморен, безразличен глас:

— Ние забиваме и изваждаме гвоздея, отново го забиваме и отново го изваждаме… А мислите ни витаят като неспокойни сиви птици, кръжащи около празното си гнездо.

Госпожа Гуо вдигна поглед към съдията. Блясъкът в широко отворените й очи го порази. Тя каза много бавно:

— И тогава, една вечер, я осенява хрумването… Тя спира да шие, вдига дългия гвоздей и го оглежда… като че ли го вижда за първи път. Добрият гвоздей, който спасява изранените й пръсти, верният другар, споделил с нея безброй самотни часове на тъжна размисъл…

— Искате да кажете… — възкликна съдията.

— Да — отвърна госпожа Гуо със същия беззвучен глас. — Главичката на гвоздея е извънредно малка. Ако той бъде забит докрай с дървен чук, миниатюрната главичка ще остане незабелязана в косата на темето… Никой никога няма да разбере как го е убила… и се е освободила.

Съдията впи пламналия си поглед в госпожа Гуо.

— Госпожо — възкликна той, — вие ме спасихте! Това е решението на загадката! Сега е ясно защо тя толкова много се страхуваше от аутопсията и защо следователят не можа да установи причината за смъртта!

Радостна усмивка озари изпитото лице на съдията. Той добави нежно:

— Колко сте права! Наистина само една жена би могла да се досети за това!

Госпожа Гуо го гледаше, без да каже дума. Съдията бързо я попита:

— Но защо сте тъжна? Повтарям, че сигурно сте права. Това е единственото решение!

Госпожа Гуо вдигна качулката на наметалото си. Като гледаше съдията нежно усмихната, тя каза:

— Да, ще се убедите, че това е единственото решение. — После тръгна към вратата и излезе.

Съдията остана прав, загледан в затворената врата. Изведнъж лицето му побледня. Дълго време той не помръдна от мястото си. После извика слугата и му заповяда да каже на тримата му помощници да дойдат веднага в кабинета.

Ма Жун, Цяо Тай и Тао Ган влязоха неохотно. Но като видяха изражението на съдията, лицата им се оживиха от радостно недоумение.

— Убеден съм, приятели, че макар и в последния момент, ще разкрием престъплението на госпожа Лу! Трупът на Лу Мин ще бъде аутопсиран повторно!

Ма Жун изгледа стъписано двамата си другари, но после се усмихна широко и възкликна:

— Щом Ваша Милост казва така, значи случаят ще бъде разрешен! Кога ще се проведе аутопсията?

— Колкото е възможно по-скоро! — бързо отвърна съдията. — Но този път няма да ходим на гробището, а ще накараме да донесат ковчега тук, в трибунала.

Цяо Тай кимна одобрително.

— Настроението на хората е опасно — каза той — и аз мисля, че ще бъде много по-удобно да ги държим под око тук, отколкото вън на открито.

Тао Ган все още изглеждаше неуверен. Той рече бавно:

— Когато казвах на слугите да приготвят хартия за обявите, по лицата им познах, че разбраха всичко. Новината, че Ваша Милост се кани да си подаде оставката, сигурно вече се е пръснала из целия град. Страхувам се, че ако пристъпим към втора аутопсия, ще избухне бунт.

— Напълно съзнавам това — твърдо каза съдията — и съм готов да поема риска. Кажи на Гуо да приготви всичко за аутопсия в съдебната зала. Ма Жун и Цяо Тай, вие отидете при водачите на гилдията на месарите и майстор Ляо. Уведомете ги за решението ми и ги помолете да ви придружат до гробището, за да присъствуват на изравянето на ковчега и да дойдат с него тук в трибунала. Ако всичко това се извърши бързо и тихо, ще имаме ковчега, преди хората да са разбрали какво става. А когато новината се пръсне, вярвам, че любопитството ще надделее над негодуванието им срещу мене, пък и присъствието на водачите на гилдии, в които те имат доверие, ще ги накара да се въздържат от необмислени действия. При това положение се надявам, че няма да се случи нищо нередно, докато открия заседанието на трибунала.

Той се усмихна окуражаващо на помощниците си и те тръгнаха незабавно. Веднага след излизането им усмивката на съдията застина. Само с цената на върховни усилия той бе успял да си придаде пред тях безгрижен вид. Сега отиде при писалището, седна зад него и зарови лице в шепите си.