Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (18)

Глава осемнадесета

Жената на следователя докладва за две затворнички; Младата вдовица отново е изправена на разпит пред съда

Когато тримата помощници на съдията си отидоха, влезе госпожа Гуо. Ди й направи знак с ръка да седне и да си налее чаша чай. Чувствуваше се много виновен пред тази жена. Тя се наведе през писалището да напълни първо неговата чаша, но съдията долови отново онова благоухание, което беше сякаш част от нея.

— Дойдох да доложа на Ваша Милост — каза тя — че госпожа Пан отказва да яде и непрекъснато плаче. Попита ме дали не бихте позволили на мъжа й да я посети поне веднъж.

— Правилникът не разрешава — смръщено отвърна съдията. — И освен това не вярвам, че подобно посещение ще бъде от полза както за нея, така и за него.

— Жената знае — тихо каза госпожа Гуо — че ще бъде екзекутирана и се е примирила със съдбата си. Но сега е разбрала, че не е била до такава степен безразлична към съпруга си. Иска да му се извини и да умре с чувството, че е изкупила поне част от греха си.

Съдията помисли малко и каза:

— Главната цел на правосъдието е да възстановява справедливостта, да поправя — доколкото е възможно — вредните последствия от престъпленията. Тъй като извинението би могло да утеши господин Пан, молбата на жена му ще бъде удовлетворена.

— Искам да ви уведомя също — продължи госпожа Гуо, — че мазах гърба на госпожа Лу с различни мехлеми. Раните ще заздравеят, но…

Гласът й стана неуверен. Съдията кимна окуражително и тя продължи:

— Госпожа Лу не изглежда много здрава физически, Ваша Милост, крепи се благодарение на забележително силната си воля. Страх ме е, че едно следващо бичуване ще увреди здравето й непоправимо.

— Това предупреждение е полезно — каза съдията. — Ще го имам предвид.

Госпожа Гуо се поклони и след известно колебание каза:

— Понеже тя не проронва нито дума, позволих си да я попитам за дъщеричката й. Каза, че съседите се грижат за детето и че, така или иначе, трибуналът скоро ще трябва да я освободи. Все пак мисля да намина към къщата на госпожа Лу и да проверя сама. Ако детето страда, ще го взема в собствената си къща.

— Вземете го при всички случаи! — каза съдията. — Същевременно бихте могли да претърсите къщата и да се опитате да намерите черни татарски дрехи или други, които могат да минат за такива. Тази работа може да бъде свършена само от жена!

Госпожа Гуо се поклони с усмивка. Съдията за малко не я попита какво мисли за една евентуална връзка между госпожа Лу и учителя Лан, но се въздържа. Вече бе стигнал твърде далече, съветвайки се с жена за работите на трибунала. Вместо това я попита какво мисли съпругът й за състоянието на Чу Даюан. Госпожа Гуо бавно поклати малката си глава.

— Съпругът ми — каза тя — отново приложи силно приспивателно. Той смята, че разсъдъкът на Чу е непоправимо разстроен.

Ди въздъхна, кимна с глава и госпожа Гуо си отиде.

 

След като откри вечерното заседание на трибунала, съдията първо изясни какви са пълномощията на военната полиция и добави, че написани на плакати, те ще бъдат разпространени из цялата околия. После заповяда на началника на стражниците да доведе пред съдийската маса госпожа Лу.

Ди забеляза, че тя отново се бе погрижила старателно за външността си. Беше вчесала косите си просто, но ефектно и носеше нова брокатена блуза. Държеше се изправена, макар че очевидно раменете много я боляха. Преди да коленичи, тя хвърли бърз поглед към залата и сякаш остана разочарована, като видя само неколцина зрители.

— Вчера — каза съдията с равен глас — вие обидихте този съд. Не сте глупава жена, госпожо Лу и вярвам, че този път ще отговорите на въпросите ми честно — в интерес на справедливостта и в свой собствен интерес.

— Покорната ви слугиня няма навика да лъже! — отвърна хладно госпожа Лу.

— Кажете ми — продължи съдията, — вярно ли е, че наред със собственото име ви наричат и с галеното име „Котенце“?

— Ваша Милост подиграва ли се с мене? — попита подсъдимата с презрителна надменност.

— В този трибунал въпросите се задават от съда — спокойно каза съдията. — Отговорете!

Госпожа Лу понечи да вдигне рамене, но лицето й внезапно се разкриви от болка. Тя преглътна, после отговори:

— Да, имам такова галено име. С него ме наричаше покойният ми баща.

Съдията кимна и запита:

— А покойният ви мъж обръщал ли се е понякога към вас по този начин?

В очите на госпожа Лу блесна зъл пламък.

— Не! — грубо отговори тя.

— А да ви се е случвало — продължи съдията — да носите мъжки татарски дрехи?

— Не желая да ме обиждате! — извика госпожа Лу. — Как може една порядъчна жена да носи мъжки дрехи?

— Фактът е — отбеляза съдията, — че такива дрехи са намерени между вашите принадлежности.

Ди забеляза, че госпожа Лу за първи път се почувствува неловко. След известно колебание тя каза:

— На Ваша Милост сигурно е известно, че аз съм от татарско потекло. Тези дрехи бяха оставени в къщата ми преди много време от един мой братовчед, който сега живее оттатък границата.

— Сега ще ви върнат в затвора — каза съдията. — Когато ми потрябвате, ще накарам да ви повикат отново, за да продължим разпита.

След като я отведоха, съдията прочете две служебни съобщения относно някои промени в закона за наследствата. Той забеляза, че съдебната зала е вече пълна, а прииждат и нови зрители. Някой беше пръснал новината, че отново разпитват госпожа Лу.

Началникът на стражниците доведе пред масата трима младежи. Те бяха много смутени и боязливо поглеждаха към стражниците и съдията.

— Няма от какво да се страхувате! — любезно им каза Ди. — Само ще застанете между зрителите на първия ред и ще огледате едно лице, което ще доведат след малко пред тази маса. Тогава ще ми кажете дали сте го виждали и ако да — кога и къде.

Госпожа Гуо въведе госпожа Лу. Подсъдимата беше облечена в черните дрехи, намерени в къщата й. Тя тръгна към масата със ситни, превзети стъпки. С изискано движение остави черния жакет да се смъкне и да открие малките, твърди гърди и заоблените й хълбоци. Полуобърната към зрителите, тя придърпа под лек ъгъл черния шал, увит около главата й, усмихна се с престорена свенливост и нервно заопипва с пръсти долния ръб на жакета. Съдията разбра, че е опитна артистка. Той направи знак на началника на стражниците да доведе тримата младежи пред масата и попита най-възрастния:

— Познавате ли това лице?

— Не, Ваша Милост — плахо отвърна младежът.

— Не е ли това лицето, което срещнахте пред входа на банята? — търпеливо зададе въпроса си съдията.

— Не би могло да бъде, Ваша Милост! — с усмивка каза момчето. — Онова лице беше млад мъж!

Съдията погледна към другите двама. Те поклатиха глави, ококорени срещу госпожа Лу. Тя им хвърли кокетен поглед, после бързо прикри устата си с ръка.

Ди въздъхна и даде знак на началника на стражниците да отведе младежите. Веднага щом те си отидоха, лицето на госпожа Лу се промени като по магия. То придоби предишното си студено, злобно изражение.

— Разрешавате ли на покорната ви слугиня да запита каква е целта на този маскарад? — рече тя с подигравателна усмивка. — Трябва ли една жена, чийто гръб е бит до кръв, да бъде още унижавана и като я показват тук пред хората, облечена с мъжки дрехи?