Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (15)

Глава петнадесета

Инспекторът Хун отива на покрития пазар; Той намира човека с качулката в една кръчма

Като поскита безцелно край уличните сергии, Хун забеляза, че бе започнало да се смрачава. Помисли си, че е време да се върне в трибунала.

Търпеливият разпит на двамата младежи, влезли в банята заедно с младия татарин, не даде особен резултат. Те не успяха да прибавят нищо към онова, което приятелят им бе казал на съдията. И двамата твърдяха, че татаринът им се видял най-обикновен млад човек. Единственото нещо, което им направило впечатление, било бледото му лице. Не бяха забелязали кичура коса и Хун реши, че първият младеж е бил заблуден от някоя гънка на шала.

Старецът се спря за малко пред сергията на един билкар и се опита да разпознае корените с причудливи форми и малките изсушени животинки, поставени на таблички върху тезгяха. Един едър мъж го блъсна, минавайки край него. Хун се обърна и видя широк гръб и заострена черна качулка. Бързо си проправи път сред тълпата от безделници, като работеше с лакти, и успя да зърне мъжа точно в момента, когато той се канеше да свърне зад близкия ъгъл. Хун забърза след него и го видя отново пред сергията на един бижутер. Качулатият поиска нещо, бижутерът извади подставка с блестящи предмети и мъжът започна да ги разглежда. Хун събра кураж и се приближи с надеждата да види поне част от лицето на непознатия. Но качулката му пречеше. Тогава той се спря до съседната сергия и си поръча купичка юфка за две медни монети. Докато продавачът загребваше с черпака от юфката, Хун не сваляше поглед от качулатия. Но други двама евентуални купувачи бяха започнали да се пазарят с бижутера и пречеха на Хун да вижда добре. Успяваше да следи само ръкавиците на мъжа с качулката, който разглеждаше една стъклена купа, пълна с червени камъни. Той свали ръкавицата си, избра един рубин и го постави на дясната си ръка. После погали камъка с показалеца на лявата. Другите двама купувачи се отместиха и сега Хун можеше да вижда цялата фигура на мъжа. Но той стоеше с наведена, глава и лицето му все още оставаше скрито.

Хун беше толкова развълнуван, че едва преглъщаше юфката. Видя как бижутерът вдигна ръце към небето и даде простор на красноречието си. Явно бе, че пазарлъкът е започнал. Но колкото и да напрягаше слуха си, старецът не можеше да долови нито дума от разговора, защото застаналите край него любители на юфка приказваха помежду си доста шумно.

Хун бързо хапна от юфката. Когато погледна отново, бижутерът вдигаше рамене. Той уви нещо дребно в къс хартия и го подаде на качулатия, който бързо се обърна и изчезна в тълпата. Хун остави на тезгяха купичката си, все още наполовина пълна с юфка и тръгна след него.

— Хей, дядко, не ти ли хареса юфката ми?! — обидено извика продавачът. Но Хун не го чу. Успя да види отново качулатия тъкмо когато той влизаше в една винарна.

Хун въздъхна с облекчение. Забави крачка и надзърна над главите на хората наоколо. С мъка успя да разчете полуизтритите йероглифи на една мръсна табела, която гласеше: „Пролетен вятър“. Заоглежда минувачите, като се мъчеше да открие между тях някой познат. Но наоколо имаше само хамали и дребни търговци. Изведнъж видя един обущар, чиито услуги бе използувал няколко пъти, и бързо го сграбчи за ръкава. Човекът отвори уста да му се скара, но като го позна, на лицето му светна усмивка.

— Как сте, господарю Хун? — вежливо попита той. — Кога ще окажете честта на вашия покорен слуга да ви направи едни хубави зимни ботуши?

Хун го придърпа встрани от минувачите. Извади от ръкава си малката, обшита с избелял брокат кутийка, в която държеше визитните си картички, и един сребърник.

— Слушай — прошепна той, — искам да изтичаш в трибунала колкото е възможно по-бързо и да поискаш да те пуснат при негово превъзходителство съдията. Кажи на пазачите, че носиш спешно съобщение от мене и за доказателство им покажи кутийката. Като видиш съдията, кажи му да дойде незабавно в ей онази кръчма с тримата си помощници, за да арестуват човека, когото издирваме. Ето, вземи този сребърник за труда си!

Като видя сребърника, обущарят ококори очи. Той започна да благодари многословно, но Хун бързо го прекъсна.

— Тръгвай! — изсъска той. — Тичай колкото ти държат краката! — После се запъти към кръчмата и влезе.

Помещението се оказа по-обширно, отколкото бе очаквал, повече от петдесет души бяха насядали на групи по трима или четирима около чамовите маси. Те пиеха евтини напитки и шумно разговаряха. Между масите сновеше навъсен слуга, закрепил върху вдигнатата си ръка поднос с винени кани.

Хун бързо огледа помещението през зловонния пушек на лампите. Не видя човек с качулка. Като си проправяше път между масите, изведнъж забеляза, че в дъното на кръчмата, близо до една тясна врата, се намира нещо като ниша. Там имаше място само за една малка маса и край нея гърбом към помещението, седеше човекът с качулката.

Хун изгледа със свито сърце тясната врата и каната с вино пред качулатия. Той знаеше, че в долнопробните заведения като това поръчките се плащат веднага, което означаваше, че ако човекът с качулката решеше да си тръгне, можеше да го стори по всяко време. Трябваше да го задържи на всяка цена в кръчмата до пристигането на съдията.

Хун се отправи към нишата и потупа качулатия по рамото. Оня се обърна стреснат и двата рубина, които разглеждаше, паднаха на пода.

Хун го позна и лицето му пребледня.

— Какво, за бога, правите тук? — смаяно попита той. Мъжът хвърли бърз поглед към другите маси. Никой не им обръщаше внимание. Той сложи пръст на устните си. После прошепна:

— Седнете, ще ви разкажа всичко! — Придърпа към себе си една табуретка и накара Хун да седне. — Сега слушайте внимателно! — продължи мъжът и се приведе към инспектора. В същото време дясната му ръка се показа от ръкава. В нея блесна дълъг, тънък нож и той със светкавична бързина го заби дълбоко в гърдите на Хун.

Очите на стареца се разшириха, той се опита да извика, но от устата му шурна струя кръв. Като кашляше и хъркаше, Хун падна по очи на масата.

Качулатият го наблюдаваше невъзмутимо, като същевременно се озърташе наоколо. Никой не гледаше към тях.

Дясната ръка на Хун се раздвижи. С треперещ пръст той изписа върху кръвта по масата йероглифа на едно фамилно име. Тялото му се сгърчи конвулсивно, после се отпусна.

Качулатият пренебрежително изтри йероглифа. След това обърса окървавените си пръсти в рамото на Хун. Хвърли още един поглед към хората наоколо, стана, отвори задната врата и изчезна.

Когато съдията, Ма Жун, Цяо Тай и Тао Ган дотичаха до уличката, на която се намираше кръчмата „Пролетен вятър“, видяха, че под фенера, окачен над входа на заведението, се бяха насъбрали хора, които възбудено разговаряха.

Сърцето на съдията се сви. Някой извика: „Ето ги служителите от трибунала! Те ще разследват убийството!“

Хората бързо се отдръпнаха и съдията се втурна вътре, последван от тримата си помощници. Той разбута встрани мъжете, струпани в дъното на помещението и се спря като вкаменен. Тялото на инспектора Хун лежеше сгърчено върху масата, в локва кръв.

Собственикът на кръчмата понечи да каже нещо, но като видя лицата на четиримата мъже, бързо се отдръпна и направи знак на останалите да идат с него в другия край на стаята.

Съдията дълго стоя така, после се наведе и нежно докосна рамото на мъртвия старец. След това внимателно вдигна посивялата му глава, разгърна халата и огледа раната. Постави бавно главата обратно на масата и скръсти ръце в ръкавите си. Тримата му помощници обърнаха глави. Бяха видели, че по бузите на съдията се стичат сълзи.

Тао Ган беше първият, който се съвзе от ужасния удар. Той огледа масата, после насочи поглед към дясната ръка на инспектора и отбеляза:

— Струва ми се, че храбрият старец се е опитал да напише нещо в собствената си кръв. Тук има странно петно.

— Ние сме нищожества в сравнение с него! — яростно каза Цяо Тай. Ма Жун хапеше устните си с такава сила, че по брадата му започна да се стича кръв.

Тао Ган коленичи и започна да оглежда пода. Когато се изправи, мълчаливо подаде на съдията двата рубина, които бе намерил.

Ди поклати глава и каза с чужд, дрезгав глас:

— Зная за рубините. Но вече е твърде късно. — Помълча и добави: — Попитайте собственика дали нашият Хун е дошъл тук заедно с един мъж с черна качулка.

Ма Жун извика собственика. Човекът преглътна няколко пъти, после заекна:

— Ние… ние не знаем нищо, Ваше Превъзходителство! Някакъв… някакъв мъж с черна качулка седеше сам на тази маса. Никой от нас не го познаваше. Слугата каза, че си е поръчал кана вино и е платил веднага. Сигурно малко подир това този нещастен господин е седнал при него. Когато слугата го забеляза, другият си беше отишъл.

— Как изглеждаше оня, другият? — кресна му Ма Жун.

— Слугата е видял само очите му, Ваше Превъзходителство! Мъжът кашляше, беше закрил устата си с качулката и…

— Няма значение! — прекъсна го съдията с беззвучен глас.

Собственикът побърза да се оттегли.

Ди мълчеше. Никой от помощниците му не смееше да наруши тишината.

Внезапно съдията вдигна глава. Той впи пламналия си поглед в Ма Жун и Цяо Тай. След минутно размишление им каза строго:

— Слушайте внимателно! Утре на зазоряване ще тръгнете за Селото на петте овена. Вземете със себе си Чу Даюан, той знае много преки пътища. Идете в селската странноприемница и поискайте подробното описание на човека, с когото се е срещал Пан Фън, докато е бил там. След това се върнете право в трибунала, заедно с Чу Даюан. Разбрахте ли?

Помощниците му кимнаха и съдията добави съкрушено:

— Отнесете тялото на инспектора в трибунала! После се обърна и излезе, без да каже нито дума повече.