Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (10)

Глава десета

Съдията разследва подлото престъпление; Той намира отровно цвете в чаената чаша

На широката улица пред минералната баня се бе събрала възбудена тълпа. Пред вратата на банята беше застанал пазачът на пазара с помощниците си. Той поиска да спре съдията, но Ди нетърпеливо смъкна шала си. Пазачите го познаха и бързо се дръпнаха встрани.

В голямата приемна собственикът на банята, набит мъж с кръгло лице, излезе напред и се представи. Съдията никога не бе идвал тук, но знаеше, че горещата вода се хваща от извор и че й се приписват лечебни свойства.

— Покажете ми къде се е случило всичко! — нареди Ди.

Когато собственикът ги въведе в горещото преддверие, изпълнено с пара, Ма Жун и Цяо Тай започнаха да се разсъбличат.

— Най-добре съблечете всичко освен долните си дрехи, господарю — предупреди Ма Жун. — Вътре е още по-горещо.

Докато съдията се събличаше, собственикът обясни, че като минат по коридора, от лявата страна ще видят общия басейн, а отдясно — десетте кабини с отделни вани. Учителят Лан винаги наемал кабината в самия край на коридора, защото там било по-спокойно.

Мъжът отвори тежката дървена врата и облаци от гореща пара изригнаха насреща им. Съдията различи смътно фигурите на двама служители, облечени в черни жакети и панталони от непромокаем плат, които ги предпазваха от горещата пара.

— Тези двама служители казаха на всички къпещи се да излязат — отбеляза собственикът. — Ето кабината на учителя Лан!

Влязоха в широката кабина. Хун и Тао Ган мълчаливо направиха път на съдията. Една трета от гладкия каменен под бе заета от вдлъбната вана, пълна с вода, над която се вдигаше пара. Насреща имаше малка каменна маса и пейка от бамбук. Едрото тяло на Лан Таокуй, съвсем голо, лежеше сгърчено на пода между масата и пейката. Лицето му бе разкривено и имаше странен, зеленикав оттенък. Набъбналият му език се подаваше от устата.

Съдията отвърна глава. На масата видя голям чайник и няколко картончета.

— Ето чашата му! — каза Ма Жун, като посочи към пода.

Съдията се наведе и погледна порцелановите парчета. Вдигна дъното на счупената чаша. В него все още имаше малко кафява течност. Като го постави внимателно на масата, Ди запита собственика:

— Как бе открито убийството?

— Учителят Лан — отвърна собственикът — имаше много постоянен режим, идваше тук през вечер по едно и също време. Първо се киснеше във водата около половин час, след това пиеше чай и правеше упражнения. Беше ни наредил строго да не го безпокоим. След около час сам отваряше вратата и повикваше служителя да му донесе още чай. Изпиваше няколко чаши, после се обличаше в преддверието и се прибираше вкъщи. — Мъжът преглътна и продължи: — Тъй като всички служители го обичаха, един от тях обикновено стоеше с чайник в коридора по времето, когато се очакваше учителят да отвори вратата. Но тази вечер той не я отворил. След като почакал около половин час, служителят дойде да ме повика, защото сам не посмял да обезпокои учителя Лан. Аз познавах твърдите му навици и затова се уплаших, че може да му е станало лошо. Веднага отворих вратата и видях… това!

Известно време никой не проговори. После Хун каза:

— Пазачът изпрати човек да съобщи в трибунала, но тъй като Ваша Милост беше излязъл, ние дойдохме веднага — трябваше да се погрижим нищо да не се размества. Заедно с Тао Ган разпитахме служителите, а в това време Ма Жун и Цяо Тай взеха имената на всички, които излизаха от банята. Никой не бе забелязал друг човек да влиза или излиза от кабината на учителя Лан.

— Как е била сложена отровата в чая? — попита съдията.

— Това трябва да е станало в самата кабина, Ваша Милост — отговори Хун. — Ние установихме, че на всеки посетители е бил поднасян готов чай от една голяма делва в преддверието. Ако убиецът беше изсипал отровата в делвата, щяха да умрат и всички други гости. Понеже учителят Лан никога не е заключвал вратата си, предполагаме, че убиецът е влязъл в кабината му, сипал е отрова в чашата с чай и е излязъл.

Съдията кимна. Като посечи малкото, бяло цветче, прилепнало към една от отломките на чашата, той запита собственика:

— Тук предлагате ли жасминов чай?

Човекът категорично поклати глава и рече:

— Не, Ваша Милост. Не можем да си позволим да приготовляваме такъв скъп чай!

— Излей остатъка от чая в малка чашка — нареди съдията на Тао Ган, — после увий дъното и другите парчета от счупената чаша в пергамент. Внимавай да не повредиш този жасминов цвят! Вземи и чайника, като предварително го запечаташ. Следователят ще установи дали в него също има отрова.

Тао Ган бавно кимна. Той внимателно гледаше картонените парченца на масата. Изведнъж каза:

— Вижте, Ваша Милост, когато е влязъл убиецът, учителят Лан е подреждал седемте картончета!

Всички погледнаха картончетата. Те изглеждаха безразборно нахвърляни върху масата.

— Виждам само шест картончета — забеляза съдията. — Я потърсете седмото! Липсва вторият малък триъгълник.

Докато помощниците му претърсваха пода, съдията остана неподвижен, свел поглед към трупа. Внезапно каза:

— Дясната ръка на учителя е свита в юмрук. Вижте дали не държи нещо в нея!

Хун внимателно отвори безжизнената ръка. Към дланта й бе прилепнало малко картонено триъгълниче. Хун го подаде на съдията.

— Това доказва — възкликна Ди, — че учителят Лан е подреждал някаква фигура, след като е изпил отровата! Дали не се е опитвал да ни насочи към убиеца си?

— Изглежда, е разместил парчетата с ръката си, докато се е свличал на пода! — отбеляза Тао Ган. — Както са подредени сега, те не изобразяват нищо смислено.

— Скицирай разположението на картончетата, Тао Ган! — каза съдията. — Ще го обсъдим на спокойствие. Хун, кажи на пазача да се разпореди да отнесат тялото в трибунала. Останалите да претърсят внимателно кабината. Аз ще ида да разпитам касиера.

Ди се обърна и излезе от кабината. След като се облече в преддверието, той каза на собственика да го заведе в будката на касиера при входа на банята.

Съдията седна до малкото бюро при гишето и попита потния касиер:

— Спомняш ли си кога влезе учителят Лан? Не се плаши, човече! Тъй като си бил в тази будка през цялото време, ти си единственият тук, който не би могъл да извърши убийството! Хайде, говори!

— По… помня много добре, Ваше Превъзходителство! — запелтечи касиерът. — Учителят Лан дойде по обичайното време, плати пет медни монети и влезе.

— Сам ли беше? — запита съдията.

— Да, Ваша Милост, той винаги идва сам — отвърна човекът.

— Предполагам — продължи съдията, — че познаваш по лице повечето клиенти. Спомняш ли си кой от тях влезе след учителя Лан?

Касиерът сбърчи чело.

— Мисля, че да, Ваша Милост — каза той, — защото идването на учителя Лан, нашия прославен майстор на бойните изкуства, винаги е било за мене нещо като събитие, разделящо вечерта на две части, така да се каже… Пръв след него дойде месарят Лиу… две медни монети за общия басейн. После — майстор Ляо, пет монети за отделна вана. След него — четирима младежи, нехранимайковци от пазара. После…

— Онези четиримата познаваше ли ги? — прекъсна го съдията.

— Да, Ваша Милост — отговори касиерът. После, като се почеса по главата, добави: — Всъщност познавам трима от тях. Четвъртият идваше за първи път. Беше млад човек, облечен в черни дрехи — жакет и панталони, — каквито носят татарите.

— За какво плати той? — попита съдията.

— Всички платиха по две медни монети за басейна и аз им раздадох черните номерца.

Съдията вдигна вежди. Собственикът бързо свали от една полица на стената две дъсчици от черно дърво, окачени на връв.

— Ето какви номера използуваме, Ваша Милост — обясни той. — Черните са за басейна, а червените — за отделните вани. Всеки гост дава едната дъсчица на служителя в преддверието, който пази дрехите, а другата — със същия номер — задържа у себе си. Когато излизат от банята, гостите дават на служителя втората дъсчица, а той им връща дрехите.

— И това ли е целият надзор, който упражнявате? — навъсено запита съдията.

— Ами, Ваша Милост — извинително отговори собственикът, — ние само внимаваме някой да не се промъкне в банята, без да си плати, или пък да излезе с чужди дрехи.

Съдията реши, че повече не би могло и да се очаква. Той попита касиера:

— Видя ли всичките четирима да излизат от банята?

— Наистина не бих могъл да кажа, Ваша Милост… — отговори касиерът. — След откриването на убийството се насъбра толкова народ, че аз…

Влязоха Хун и Ма Жун. Те докладваха, че в кабината не са намерени други улики. Съдията попита Ма Жун:

— Когато с Цяо Тай проверявахте излизащите от банята, видяхте ли между тях младеж, облечен като татарин?

— Не, Ваша Милост — отвърна Ма Жун. — Взехме имената и адресите на всички. Не бих пропуснал да забележа човек в татарски дрехи, защото тук рядко се срещат такива.

Съдията се обърна към касиера и каза:

— Излез навън и се опитай да намериш из тълпата на улицата кой да е от ония четирима младежи!

Човекът излезе, а съдията остана да седи край масата, като мълчаливо почукваше по нея с дървеното номерче.

Касиерът се върна с един младеж, който застана сковано пред съдията.

— Кой е оня твой приятел, татаринът? — попита съдията.

Младежът го погледна уплашено.

— Аз… аз наистина не го познавам, господарю! — заекна той. — Видях го оня ден — навърташе се край банята, но не влезе. И тази вечер беше тук. Когато влязохме, той ни последва.

— Опиши го! — нареди съдията.

Младежът се притесни още повече. След известно колебание проговори:

— Беше доста нисък и слаб, струва ми се. Носеше черен татарски шал, увит около главата. Шалът покриваше устата му, затова не можах да видя дали има мустаци, но забелязах да се подава кичур от дългите му коси. Приятелите ми поискаха да го заговорят, но той ни изгледа така, че те се отказаха. Тези татари винаги носят дълги ножове и…

— Не го ли разгледа по-добре, докато бяхте в банята? — запита съдията.

— Изглежда, че си е взел отделна вана — каза младежът. — Не го видяхме в басейна.

Съдията го стрелна с поглед.

— Това е всичко! — кратко каза той, а когато младежът се втурна навън, заповяда на касиера: — Преброй си номерцата!

Касиерът веднага се зае да разпределя номерата, а Ди го наблюдаваше, като поглаждаше бавно брадата си. Най-сетне касиерът каза:

— Странно, Ваша Милост! Липсва черната дъсчица с номер тридесет и шест!

Съдията стана, обърна се към Хун и Ма Жун и каза:

— Сега можем да се връщаме в трибунала, тук няма повече какво да правим. Поне научихме как убиецът е влязъл в банята и как е излязъл, без да го забележат. Имаме и обща представа как изглежда. Хайде да си вървим!