Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (1)

Глава първа

Неочаквана среща в градинската беседка; Съдията Ди научава, че е извършено пъклено убийство

КАРТА НА БЕЙДЖОУ

1 — Трибунал

2 — Стар учебен полигон

3 — Кула на барабана

4 — Къща на Чу

5 — Аптека на Гуо

6 — Храм на бога на войната

7 — Военни складове

8 — Антикварен магазин на Пан Фън

9 — Магазин за хартия на братята Йе

10 — Кула на камбаната

11 — Храм на бога на града

12 — Магазин за памук на госпожа Лу

13 — Къща и а Лан Таокуй

14 — Минерална баня

16 — Храм на Конфуций

17 — Къща на майстор Ляо

18 — Главна улица

19 — Хълм на лекарствата

20 — Гробище

Съдията трябва да се бори с бурните вълни от злоба,

мъст и недоверие,

а единственият мост през тях е прав и тесен като

острието на рапира.

Той няма право на погрешна стъпка, няма право своето

сърце да слуша —

трябва само справедливостта да чува — пътеводната

звезда негаснеща, но все пак винаги далечна и

студена.

Снощи бях седнал съвсем сам в градинската си беседка и се наслаждавах на прохладния вечерен ветрец. Беше доста късно и жените ми се бяха прибрали отдавна, всяка в своите покои. Цялата вечер се бях трудил усърдно в библиотеката си, подпомаган от слугата, който снемаше книги от лавиците и преписваше необходимите ми пасажи.

Както ви е известно, през свободното си време съставям компендиум на престъпленията, извършени и разкрити по времето на сегашната ни велика династия Мин. Смятам да добавя и притурка с биографиите на разследвачи на престъпления, прославили се в по-далечното минало. Точно сега работя върху биографията на Ди Жендзие, изтъкнат държавник, живял преди седемстотин години. През първата половина на кариерата си, когато още е служил като околийски управител и съдия в различни провинции, той е разкрил извънредно голям брой загадъчни престъпления и затова сега е известен главно като „съдията Ди“, знаменитият майстор сред разследвачите на престъпления от славното ни минало.

Когато слугата започна да се прозява, изпратих го да си легне и написах дълго писмо до по-възрастния си брат, който заема поста главен секретар на префекта на Бейджоу, далеч на север. Той бе назначен там преди две години и остави на моите грижи старата си къща на съседната улица. Писах му за откритието си, че Бейджоу е последното място, където съдията Ди е служил като управител, преди да бъде назначен на по-висок пост в столицата. Помолих го да се порови — в местната архива не беше изключено да ми намери интересни сведения за разкритите там престъпления от съдията Ди. Знаех, че брат ми ще направи всичко, което е по силите му, защото двамата винаги сме били много привързани един към друг.

Когато свърших писмото, забелязах, че в библиотеката е много горещо. Излязох да се поразтъпча в градината, където над изкуственото езеро с лотоси полъхваше хладен вятър. Реших, че няма да е лошо, преди да се прибера, да поседна в малката беседка, която бях наредил да построят в дъното на градината, край няколкото бананови дръвчета. Не ми се лягаше, защото, да ви кажа право, наскоро си имах известни домашни неприятности. То беше по повод на Третата жена, която си бях взел. Тя е красавица, а е и много добре образована. Не мога да проумея защо Първата и Втората ми жена незабавно дадоха да се разбере, че не я харесват, и ми се цупят за всяка нощ, прекарана с нея. Тази вечер обещах да прекарам нощта в покоите на Първата си жена и трябва да си призная, че съвсем не горя от нетърпение да се запътя натам.

Седнал в удобното бамбуково кресло, размахвах лениво пред лицето си ветрилото от пера на жерав и съзерцавах градината, обляна в хладните сребристи лъчи на луната.

Изведнъж видях, че малката задна врата на градината се отваря. Кой може да опише приятната ми изненада, когато видях, че влиза по-възрастният ми брат! Скочих и се спуснах по градинската пътечка да го посрещна.

— Какво те води насам? — възкликнах аз. — Защо не ме предупреди, че се каниш да дойдеш на юг?

— Наложи се да тръгна съвсем неочаквано — рече брат ми. — Реших първо да дойда да те видя. Надявам се, че ще ме извиниш за късното посещение!

Силно развълнуван, го хванах за ръка и го поведох към беседката. Забелязах, че ръкавът му е влажен и студен. Настаних го в креслото си, а аз седнах на стола срещу него и го загледах разтревожено. Беше много отслабнал, лицето му имаше сивкав оттенък, а очите му бяха леко подпухнали.

— Може би лунната светлина ме заблуждава — казах му обезпокоен, — но ми се струва, че си болен. Навярно пътуването ти от Бейджоу е било много изморително?

— Наистина се оказа трудно — спокойно рече брат ми. — Надявах се да пристигна тук преди четири дни, но имаше такава мъгла… — Той изчетка едно петно засъхнала кал от простия си бял халат и продължи: — Знаеш ли, напоследък не се чувствувам много добре, усещам една пареща болка тук… — Той леко докосна темето си. — Спуща се дълбоко надолу, зад очите… От време на време ме втриса.

— Топлият климат на родното ни място ще ти помогне да се пооправиш — утеших го аз, — а пък и утре ще помолим нашия стар лекар да те прегледа. Сега ми разкажи всички новини от Бейджоу!

Той ми разказа накратко за службата си там. По всичко личеше, че се разбира добре с началника си, префекта. Но щом стигна до своите лични работи, доби загрижен вид. Каза, че Първата му жена напоследък започнала да се държи доста странно. Отношението й към него се променило, не можел да разбере защо. Намекна, че има някаква връзка между това и внезапното му заминаване. После го втресе силно и аз не настоях да ми разказва повече подробности по този въпрос, който очевидно съвсем не му беше приятен. За да разсея мислите му, промених темата и подхванах разговор за съдията Ди. Казах му за писмото, което току-що бях написал.

— О, да! — рече брат ми. — В Бейджоу се разказва необикновена стара история за това, как съдията Ди, докато бил на служба там, разкрил три тайнствени престъпления. Предавана от поколение на поколение, разказвана и преразказвана в чайните, тази история, разбира се, е разкрасена с доста измислици.

— Едва минава полунощ — възбудено казах аз. — Ако това няма да те умори прекалено много, бих желал да ми я разкажеш!

Изпитото лице на брат ми се разкриви от болка. Но щом започнах да му се извинявам за неуместната си молба, той вдигна ръка и ме прекъсна.

— Може би ще ти бъде от полза да чуеш тази странна история — бавно каза той. — Ако аз самият й бях обърнал повече внимание навремето, сега нещата можеха да бъдат по-други…

Гласът му заглъхна. Той отново леко докосна темето си, а после продължи:

— Ти, разбира се, знаеш, че по времето на съдията Ди, след победоносната война срещу татарите^[1], северната граница на империята ни за първи път е била изместена далеч на север, в равнините оттатък Бейджоу. Сега Бейджоу е процъфтяваща, гъсто населена област, оживен търговски център на северните провинции. Но по онова време това е била една все още доста изолирана околия. Населението й е било оскъдно, имало е много семейства с примес на татарска кръв. Те тайно изпълнявали загадъчните обреди на варварските магьосници. На север от Бейджоу, за да закриля империята на династията Тан от нападенията на татарските орди, била разположена Северната армия на главнокомандуващия Уън Луо…

След този увод брат ми започна един необикновен разказ. Когато най-сетне стана и каза, че трябва да си върви, беше ударил часът на четвъртата нощна стража.

Поисках да го придружа до дома му, защото вече целият се тресеше, а пресипналият му глас беше станал толкова тих, че едва чувах какво приказва. Но той решително отказа и се разделихме пред вратата на градината.

Все още не ми се спеше. Върнах се в библиотеката и бързо започнах да записвам странния разказ на брат си. Когато пурпурното зарево на изгрева обагри небето, оставих четката и легнах да спя върху бамбуковата кушетка на верандата.

Когато се събудих, наближаваше обяд. Накарах слугата да донесе ориза ми на верандата и ядох с апетит, като за първи път посрещнах с удоволствие съобщението на слугата, че Първата ми жена иска да ме види. Тя щеше да започне да ме обвинява, че не съм отишъл при нея през нощта, но аз тържествуващо щях да прекъсна тирадата й, изтъквайки като неоспоримо извинение неочакваното посещение на по-възрастния си брат. Щом поставех на мястото й тази вечно оплакваща се жена, щях да ида при брат си, за да побъбрим на спокойствие. Може би тогава той щеше да ми каже защо точно е отпътувал от Бейджоу и щях да имам възможност да го помоля за разяснения относно някои неща от снощния разказ, които не ми бяха станали съвсем ясни. Но тъкмо когато оставях на масата пръчиците за хранене, дойде икономът ми и съобщи, че е пристигнал специален пратеник от Бейджоу. Пратеникът ми връчи писмо от префекта, който с прискърбие ме осведомяваше, че преди четири дни, в полунощ, по-възрастният ми брат е починал внезапно в Бейджоу.

 

Загърнат в дебел кожух, съдията Ди седеше на креслото зад писалището в личния си кабинет. Носеше стара кожена шапка с наушници, но все пак усещаше ледения полъх на вятъра в просторното помещение. Като погледна към двамата си възрастни помощници, седнали на табуретки пред писалището, той каза:

— Този вятър прониква и през най-малките пролуки!

— Той иде право от пустинните равнини на север, Ваша Милост — отбеляза възрастният мъж с рядката брада. — Ще повикам слугата да добави въглища в мангала. — Той стана и бавно се отправи към вратата. В това време съдията сви вежди и каза на другия си помощник:

— Изглежда, че тази северна зима не ти пречи особено, Тао Ган.

Мършавият мъж, когото нарекоха така, пъхна ръцете си по-дълбоко в ръкавите на покрития с кръпки кафтан от козя кожа и рече с кисела усмивка:

— Влачил съм старото си тяло из цялата империя, Ваша Милост. Студ или жега, суша или влага — все ми е едно! А пък имам и този чудесен татарски кафтан, който е много по-добър от скъпите кожуси!

Съдията си помисли, че рядко бе виждал по-окаяна премяна, но знаеше, че този негов хитър стар помощник обича пестеливостта. В миналото Тао Ган бе изкарвал прехраната си като странствуващ мошеник. Преди девет години, като управител на Ханюан, Ди бе измъкнал Тао Ган от много критично положение. Тогава мошеникът се бе отказал от занаята си и бе помолил съдията да го вземе на служба при себе си. От този момент широките му познания върху хитростите, използувани в престъпния свят, и способността му да разбира постъпките на бившите си събратя се бяха оказали изключително полезни при разобличаването на не един ловък злодей.

Хун се върна, придружен от един слуга, който носеше съд с нажежена жарава. Той изсипа въглените върху тлеещия огън в големия меден мангал край писалището.

Хун седна на предишното си място, потри мършавите си, ръце и каза:

— Неудобството на това помещение, Ваша Милост, е, че прекалено голямо! Никога не сме имали такъв просторен кабинет.

Съдията погледна към тежките дървени греди, поддържащи високия, почернял от времето таван и широките прозорци насреща, облепени с дебела навосъчена хартия, която смътно отразяваше белотата на натрупания в двора сняг.

— Не забравяй, инспекторе — рече той, — че допреди три години този трибунал е бил главна квартира на Главнокомандуващия на Северната армия. Изглежда, военните предпочитат винаги да им е по-широко!

— На Главнокомандуващия няма да му липсва простор там, където е сега! — забеляза Тао Ган. — Цели двеста мили на север, в средата на скованата от студ пустиня!

— Струва ми се — каза Хун, — че онези от Управлението на държавните служители в столицата са малко поизостанали от времето. Когато изпратиха тук Ваша Милост, те очевидно са смятали, че Бейджоу все още се намира на северната граница на империята!

— Може и да си прав! — каза съдията с мрачна усмивка. — Когато ми връчваше документа с назначението, началникът на Управлението много любезно, но малко разсеяно изрази увереността си, че ще се справя с непокорните варвари така, както съм се справил и в Ланфан. Но тук в Бейджоу между мене и варварските племена отвъд границата има повече от триста мили разстояние и стохилядна армия!

Старият Хун гневно подръпна брадата си. Той стана и отиде в ъгъла на кабинета, при масичката с горещия чайник. Едно време Хун служеше при бащата на съдията и се бе грижил за малкия Ди в неговото детство. Преди дванадесет години, когато за първи път назначиха съдията Ди за управител в провинцията, Хун, независимо от напредналата си възраст, настоя да замине с него. За да оправдае постоянното му присъствие в трибунала, Ди чу бе дал званието „инспектор“. Дълбоко привързан към съдията и семейството му, старецът се бе превърнал в неоценим доверен съветник, с когото Ди споделяше открито всичките си затруднения.

Съдията прие с благодарност голямата купа горещ чай, която му поднесе Хун. Като я пое с двете си ръце, за да ги стопли, той отбеляза:

— Общо взето, не можем да се оплачем! Хората в тази околия са здрави, честни и трудолюбиви. За четирите месеца, откакто сме тук, освен текущата си работа сме имали само няколко случая на опити за физическо насилие и обиди, но Ма Жун и Цяо Тай бързо се справиха с виновниците. Трябва да добавя и това, че военната полиция си гледа работата много добре и взема бързи мерки срещу дезертьорите от Северната армия, които бродят из околията. — Той поглади бавно дългата си брада. — И все пак… ето че преди десет дни изчезна госпожица Ляо…

— Вчера — каза Тао Ган — срещнах баща й, стария водач на гилдия, майстор Ляо. Той отново ме попита дали има някакви новини за дъщеря му Лиенфан.

Съдията остави чашата си на писалището. Смръщи рунтавите си вежди и каза:

— Огледахме пазара, разпространихме описанието й между военните и гражданските власти на околията… Мисля, че направихме всичко, което можехме да направим…

Тао Ган поклати глава.

— Струва ми се, че случаят с изчезването на госпожица Ляо Лиенфан не заслужаваше да си даваме толкова труд — каза той. — Аз все още мисля, че тя е забягнала с таен любовник. Няма да мине много време и ще се върне с някое дебело бебе на ръце и свенлив съпруг край себе си и ще помоли стария си баща да й прости и забрави всичко!

— Имай предвид обаче — забеляза Хун, — че тя е била сгодена!

Тао Ган само се усмихна скептично.

— Съгласен съм, че всички обстоятелства говорят за бягство — каза съдията. — Отишла е на пазара с гувернантката си и докато е стояла в гъстата тълпа, наблюдавайки татарина с танцуващата мечка, изведнъж е изчезнала. Тъй като не е възможно да се отвлече млада жена в такава тълпа, човек наистина би предположил, че става въпрос за умишлено изчезване.

Някъде отдалече долетя плътният звук от удара на бронзовия гонг. Съдията стана.

— Трябва да открия сутрешното заседание на трибунала — рече той. — Но на всяка цена ще прегледам още веднъж записите ни във връзка със случая на госпожица Ляо. Изчезванията на хора винаги са ми били много неприятни. Бих предпочел да имам работа с явно убийство!

Докато Хун му помагаше да наметне съдийската мантия, Ди добави:

— Чудя се защо Ма Жун и Цяо Тай още не са се завърнали от лова.

Хун рече:

— Снощи ми казаха, че ще тръгнат преди зазоряване, за да хванат оня вълк, и ще се върнат навреме за сутрешното заседание.

Съдията свали с въздишка топлата си кожена шапка и я смени със служебната — от черна коприна. Точно когато отиваше към вратата, влезе началникът на стражниците и запъхтян каза:

— Хората са много развълнувани, Ваша Милост! Тази сутрин в южния квартал на града е намерена някаква жена, зверски убита!

Съдията се закова на място. Обърна се към Хун и каза бавно:

— Забележката, която направих преди няколко минути, беше много глупава, инспекторе! Човек никога не трябва да говори с леко сърце за убийство!

Тао Ган каза развълнувано:

— Да се надяваме, че убитата не е онази девойка, Лиенфан!

Съдията не отговори. Докато пресичаше коридора, свързващ личния му кабинет със задната врата на съдебната зала, той попита началника на стражниците:

— Виждал ли си Ма Жун и Цяо Тай?

— Върнаха се преди няколко минути, Ваша Милост — говори началникът на стражниците, — но ей сега дотича пазачът на пазара и съобщи, че в една кръчма е избухна жестока свада. Помоли за бързо съдействие и двата помощници на Ваша Милост веднага тръгнаха с него.

Съдията поклати глава. Той отвори вратата, дръпна завесата и влезе в съдебната зала.