Тери Пратчет
Дребнио волен народ (8) (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Глава 8
Страната на зимата

— Епа да, има си го она Първото Зрение, което си е верно, верно си е — чу се някъде зад гърба на Тифани гласът на Уилям, докато тя се оглеждаше в света на Кралицата — Виде она онуй дето си го има наистина.

Снегът се простираше околовръст под едно такова мръсно-бяло небе, все едно че Тифани беше влязла в топка за пинг-понг. Само пръснатите тук таме черни дънери с все едно набързо надраскани клони издаваха къде свършваше земята и започваше небето…

… и освен тях, разбира се, следите от копита. Те се нижеха към една гора от черни дървета отрупани със сняг.

От студа тя усещаше иглички по цялата си кожа.

Като погледна надолу, видя Нак Мак Фийгълите да се изсипват през портала газейки до кръста в снега. Те се пръснаха без приказки. Някои си изтеглиха мечовете.

Сега нито се смееха нито се майтапеха. Бяха бдителни.

— Убаво свършена работа — каза и Роб Секигоопрай — А сега ха ни почекай тука, па ние че ти го земеме мънечкото братче, нема проблема…

— Идвам с вас! — отсече Тифани.

— Не ма, не мо’е па келда да…

— Тая па мо’е! — заяви Тифани потръпвайки — Имах предвид може! Той е мой брат. А ние къде сме?

Роб Секигоопрай погледна нагоре към бледото небе. Нямаше никакво слънце.

— Епа като сме тука са, — рече той — мо’е би вече нема лошо и да ти ка’ем. Е на туй му се вика Страната на Феите.

— Страната на Феите ли? Не може да бъде! Виждала съм картинки. Страната на Феите е… еми тя е цялата в дървета и цветя и слънце грее и всичко блещука! И бузести бебенца с ританки и рогца! И крилати хора! И ъ… чудновати хора! Виждала съм картинките!

— Оно не е винаги тъй. — каза кротко Роб Секигоопрай — И не мо’еш да додеш с нас оти си немаш оръжие, гос’жа.

— Къде ми е тиганът? — попита Тифани.

Нещо дрънна до петата и. Тя се обърна и видя Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок да вдига тържествено тигана.

— Убаво, тиган си имаш — каза Роб Секигоопрай — ма тук ти требе баш меч от гърмовно железо. Оти оно се пада, найш ли, официално оръжие за нахлуванье у Страната на Феите.

— Знам как да използвам тигана — възрази Тифани — И съм…

— Идаат! — провикна се Прост Уили.

В далечината Тифани видя ред черни точки и усети, как някой се покатери по гърба и застана на главата и.

— Църните кучища са — обяви Не-толкоз-голем-като-Средно-голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок — С дузини, бе голем човек.

— Но ние не можем да надбягаме Псетата! — изкрещя Тифани и грабна тигана.

— Не ни и требе — каза Риб Секигоопрай — Имаме си гонагъл с нас тоя път. Ма ти мо’е по-добре да си запушиш ушите с пръсти.

Уилям, вперил поглед в наближаващата глутница, отвиваше някои от тръбите на гайдата и ги прибираше в торба висяща на рамото му.

Псетата бяха вече много по-наблизо. Тифани можеше да види бръсначите в устите им и пламъка на очите им.

Уилям без изобщо да бърза извади няколко много по-къси тръби проблясващи в сребристо и ги нави на гайдата.

Тифани стисна дръжката на тигана си. Псетата не лаеха. Ако лаеха, нямаше да е чак толкова страшно.

Уилям взе гайдата под мишница и духна в нея докато тя се изду. После, когато Псетата вече бяха толкова близо, че Тифани можеше да види как им текат лигите, той обяви:

— Я че свирим „Кррралю под Водите“

Всички пиктсита като едно хвърлиха мечовете си и си запушиха ушите.

Уилям нагласи гайдата на устата си, тропна веднъж дваж с крак и когато Псетата се наканиха да скочат срещу Тифани, засвири.

Много неща се случиха общо взето едновременно. Всичките зъби на Тифани задрънчаха. Тиганът завибрира в ръцете й и падна в снега. Очите на кучето срещу нея се събраха и вместо да скочи, то залитна.

Псетата на Мрака не обръщаха внимание на пиктситата. Те виеха. Търкаляха се по земята. Мъчеха се да си захапят опашките. Препъваха се и се блъскаха едно в друго. Редицата от тежко дишаща смърт се пръсна на дузини отчаяни зверове, извиващи се и гърчещи се и мъчещи се да се измъкнат от кожите си.

Снегът се топеше в кръг около Уилям, чиито бузи бяха почервеняли от напрежение. Вдигаше се пара.

Тогава той спря да свири. Псетата на Мрака, надигнаха глави хлъзгайки се в кишата. И после като едно подвиха опашки между краката си и хукнаха като хрътки назад през снега.

— Епа са и они ’наят дека ние сме тук — рече Роб Секигоопрай бършейки сълзи от очите си.

— Во тана? — попита Тифани докато докосваше зъбите си с език, за да провери всичките ли са на място.

— Он свири тоновете на болката — обясни Роб Секигоопрай — Ние не мо’ем ги чу, оти са твърде високи, но палетата си ги чуят. Удря ги у чутурите им. А са я най викам да одим преди она да ни е пратила нещо друго.

— Кралицата ли ги изпрати? Та те приличаха на нещо излязло от кошмар! — каза Тифани.

— Епа да — кимна Роб Секигоопрай — Баш оттам ги е зела.

Тифани погледна Уилям гонагъла. Той най-спокойно заменяше тръбите. Като я видя да го гледа, вдигна очи и й намигна:

— Нак Мак Фийгъл земат музиката много насеррррриозно.

После той кимна към снега до нозете на Тифани.

В снега имаше малко жълто захарно мече, направено от 100% Изкуствени Добавки. А снегът около Тифани се топеше.

 

Две пиктсита без усилия носеха Тифани. Тя се носеше над снега, а кланът търчеше покрай нея.

На небето нямаше слънце. Даже и през най-облачните дни можеше общо взето да се види къде би трябвало да е слънцето, но не и тук. И имаше още нещо необичайно, нещо, за което тя не можеше да намери точните думи. Не изглеждаше като истинско място. Не можеше да каже, защо го усеща така, но нещо не беше наред с хоризонта. Той изглеждаше толкова близък, че можеше да се пипне, което си беше тъпо.

И нещата тук някак… ами не бяха довършени. Дърветата в гората, към която се бяха запътили, например. Дървото си е дърво, мислеше си тя. Близко ли е или е далече, все си е дърво. Има си кора, клони и корени. И знаеш, че ги има, дори дървото да е толкова далече, че да се вижда само като петно.

Тук обаче дърветата не бяха такива. Тя имаше усещането, че те си бяха петна, а се сдобиваха с корени и клони и други подробности едва когато тя наближеше, като че ли си мислеха: „Бързо, някой идва! Заприличайте на истински!“

Беше все едно си в картина, където художникът не си е дал труда да доизкусури нещата на заден план, но бързо добавяше по малко реалистичност, когато погледнеш нещо.

Въздухът беше студен и безжизнен, като в старо мазе.

Когато стигнаха гората, светлината отслабна. Между дърветата тя ставаше синя и тайнствена.

Няма птици, помисли си тя. След това каза:

— Спрете.

Пиктситата я оставиха на земята. Но Роб Секигоопрай каза:

— Не бива да се мотаме тук много-много. Горе чутурите, момци.

Тифани извади жабока и той запримигва към снега.

— Ох, квак — простена той — Не е на добре тая работа. Трябва да изпадам в хибернация.

— Защо всичко тук е толкова… странно?

— Тук не мога да ти помогна — каза той — Виждам само сняг, лед и замръзване до смърт. Тук чувам вътрешната си жаба.

— Не е чак толкова студено!

— Изглежда си студено… поне… за мен — очите на жабока се затвориха. Тифани въздъхна и го прибра в джоба.

— Я че ти речем дека сме ние — каза и Роб Секигоопрай, докато очите му изследваха сините сенки — Найш ли ги онез дребни апливи буболечки, дето га се закачат за ягнища, се налочат с кръв и па се пуснат? Е тоя целио свет е като тех.

— Имаш предвид като кърлеж? Като паразит? Като вампир?

— Епа да. Мота си се оно доде не намери некое место, дето е по-лабаво, у некой свет, дето никой не си отваря зъркелите. И тогаз си отваря проход. И Кралицата праща нейните ора. Нал найш, да краднат. Плевни да ошушкат, да гепят говеда…

— Еха, харно си беше га гепехме мучеща стока — обади се замечтано Прост Уили.

— Уили, — каза му Роб Секигоопрай, сочейки го с върха на меча си — Помниш ли дето ти виках я, дека некой път требе да мислиш преди да си го олабиш големио тлъст плювалник?

— Епа да, Роб, помним.

— Е те тоя път беше такъв път — Роб се обърна и погледна Тифани доста плахо — Епа да, баш ние бехме най-върлите шампиони по краднене на Неено ’личество. Ората не излазяха на авджилък от бъзе пред Дребнио народ. Ма на нея туй й не стигаше. Она се сакаше още. Ма и рекохме ние, дека не е редно да гепнем на бабушкерата последната гуцка или па рънъта на некой дето си нема що да руча. Фийгъло, найш ли, нема да се кахъри задето е краднал златна чаша от некой големанец чорбаджия, ма да гепиш чашата дето стар дедо си слага зъбите — от тая работа го фаща срам, тъй и викаха те. Нак Мак Фийгъл че се тепат и че краднат — тук нема лабаво, ма кой че сака да тепа слабио и да крадне от сиромаси?

И така, на края на сенчестата гора Тифани чу историята за един малък свят, където нищо не растеше и където не грееше слънце и където всичко трябваше да идва отдругаде. Този свят взимаше, и не даваше нищо в замяна освен страх. Той нахлуваше и хората се научаваха да си стоят по леглата, като чуят нощем странни звуци, защото ако някой се изпречеше на пътя на Кралицата, тя можеше да управлява сънищата им.

Тифани почти разбираше как тя прави това, само дето оттам идваха неща като Псетата на Мрака и Конника без Глава. Тези сънища бяха… по-реални. Кралицата можеше да взема сънища и да ги прави… по-веществени. Можеш да влезеш в такъв сън и да си погинеш. В него не се събуждаш точно преди чудовищата да те настигнат…

Хората на Кралицата вземаха не само храна. Те вземаха и хора…

— …като свирачи — разказваше Уилям гонагълът — Феите, найш ли, свирнята не я могат. Она че си крадне чиляко зарад свирнята му.

— И деца взима — добави мрачно Тифани.

— Епа да. Твойто дребно братче не е първио — потвърди Роб Секигоопрай — Там, найш ли, нема много смех и забава. А она си мисли дека е добра с лапетиите.

— Старата келда каза, че тя няма да му стори лошо — каза Тифани — Това е вярно, нали?

Нак Мак Фийгълите може да се четат като книга. И то като голяма книга със съвсем малко едри букви и много шарени картинки на Кученцето Шаро и Голямата Червена Топка. Каквото и да си мислеха, то веднага се изписваше по лицата им, а сега на всичките се беше изписало: Кривънци, а дано не попита она за онуй дето нечеме да и кажеме…

— Това вярно ли е? — настоя тя.

— Епа да — каза бавно Роб Секигоопрай — Она нема да те лъже. Кралицата че се помъчи да е добра с него, ма не най она как да бъде добра. Ми елф си е она. Тех ич не ги бива да мислят за другите ора.

— Какво ще стане с него, ако не го върна?

Пиктситата отново я погледнаха сякаш казваха: Зор че видиме както тръгна…

— Попитах, какво… — повтори тя.

— Смеем да твърррдим, она че си го върне, като си мине вррреме. — каза Уилям — И он нема да остарррее нито с година. Там нищо си нема възраст. Нищо не расне. Ма ич нищо.

— Така че той ще е наред, нали?

От гърлото на Роб се чу хъхрене. Като че ли гласът му се опитваше да каже „Епа да“, но мозъкът му се противеше, защото знаеше, че отговорът е „Епа не“.

— Кажете ми каквото не ми казвате — нареди им Тифани.

Пръв се обади Прост Уили:

— Епа много неща има. Да речем оловото се топи га го нагрееш на…

— Времето тече се по-бавно га навлезеш у тоя свет — намеси се припряно Роб Секигоопрай — Години си минаат като дни. На Кралицата че и писне от ситното лапе след некой друг месец. Ма тукашни месеци, найш ли, дето времето е бавно и тежко. Обаче га си се върне он у смъртнио свет, ти че си бабушкера, или па мо’е да си веч умрела. Тъй че ако си имаш дечица, по-добре им речи да гледат за лепкав бебешор да слазя от ридо и да зяе за бонбонки, щото он мо’е да е технио Чичо Уентуърт. Ма туй мо’е и да не е най-лошото. Живото у сънищата за твърде дълго прави чиляко да изперкуляса, и нема да може истински да се събуди докрай нито па пак да я сфаща реалността както си требе.

Тифани го зяпна.

— И друг път е ставало тъй — рече Уилям.

— Аз ще го върна. — каза тихо Тифани.

— Не сме се и съмневали — каза Роб Секигоопрай — И дето и да идеш, ние че додеме с теб. Нак Мак Фигал от нищо се не плашат!

Последваха бодри викове, но на Тифани и се стори, че сините сенки ги засмукваха.

— Епа да, от нищо освен от адвокати ммфф ммфф — опита се да каже Прост Уили преди Роб да успее да му запуши устата.

Тифани пак тръгна по дирите от копита.

Снегът хрущеше зловещо под стъпките и.

Тя навлезе малко в гората, гледайки как дърветата стават по-правдоподобни, като ги наближаваше. После се огледа.

Всичките Нак Мак Фийгъли се промъкваха след нея. Роб Секигоопрай и кимна окуражително. Стъпките и бяха стопили снега и отдолу се подаваше трева.

Дърветата започнаха да я дразнят. Начинът по който нещата се променяха беше по-плашещ от каквито и да е чудовища. Чудовището можеш да го удариш, но не можеш да удариш гората. А на нея и се искаше да удари нещо.

Тя спря и отмете снега от основата на едно дърво и, само за малко, отдолу нямаше нищо освен сивота. Но докато тя гледаше, там също изникна кора. И си остана така, правейки се, че винаги си е била там.

Това беше по-обезпокоително дори от Псетата на Мрака. Та те бяха само чудовища. Можеше да ги биеш. А това беше… страшно…

И отново и дойде вторият акъл. Тя усещаше как страхът и се надига в нея, как коремът и се присви и залюти, как ръцете и се изпотиха. Но тя не беше… включена в това. Тя се наблюдаваше как се страхува, което значеше, че имаше част от нея, а именно наблюдаващата част, която не беше изплашена.

Белята беше, че тази част я носеха крака, които си бяха. Тази част трябваше много да внимава.

И тогава нещата се оплескаха. Страхът я сграбчи, цялата наведнъж. Тя беше в чудат свят пълен с чудовища, следвана от стотици малки сини престъпници. И… Черни кучета. Конници без глава. Чудовища в реката. Овце фучащи през полето заднишком. Гласове под леглото и…

Ужасът я обзе. Обаче, понеже тя беше Тифани, тя се втурна право към него, вдигайки тигана. Трябваше да прекоси гората, да намери Кралицата, да си вземе братчето и да напусне това място!

Някъде зад нея гласове се разкрещяха…

Тя се събуди.

 

Нямаше сняг, но за сметка на това я обкръжаваха белотата на чаршафите и на варосания таван на нейната спалня. Някое време тя ги гледаше, после се наведе и надзърна под леглото.

Там нямаше нищо освен гърнето. Когато отвори вратата на кукленската къщичка, там нямаше никого освен двете дървени войничета, плюшеното мече и безглавата кукла.

Стените бяха плътни и твърди. Подът си скърцаше както винаги. Пантофите и си бяха като винаги — вехти, удобни, с изтъркан розов пух.

Тя застана посред стаята и попита много тихо:

— Има ли някой тук?

Овце заблеяха в далечината, но те вероятно не я бяха чули.

Вратата се открехна със скърцане и котаракът Плъхарко влезе. Той се отърка в крака й мъркайки като далечна гръмотевица, после скочи на леглото и и се сви на кравай.

Тифани се облече замислено, очаквайки всеки момент стаята да стори нещо странно.

Когато тя слезе по стълбите, закуската беше сложена на печката. Майка и беше до мивката.

Тифани се шмугна през миялнята до мандрата. Запълзя на колене и ръце надничайки под мивката и зад рафтовете.

— Честна дума, сега можете да излезете. — каза тя.

Никой не излезе. Беше сама в стаята. Често беше сама тук и това и харесваше. Тук беше почти нейна собствена територия. Но сега тук беше някак си твърде празно, твърде чисто…

Когато тя се върна в кухнята, майка и все още беше до мивката и миеше чинии, но една паница топла каша беше сложена на масата.

— Днес ще направя повече масло — каза тя внимателно — Нищо не ни струва, докато си го имаме цялото това мляко.

Майка и кимна и остави една чиния на сушилката до мивката.

— Нали не съм направила нещо нередно? — попита Тифани.

Майка и поклати глава.

Тифани въздъхна. „И тогава тя се събуди и разбра, че всичко е било само сън“. Нямаше по-лош край за една приказка. А всичко изглеждаше толкова истинско. Помнеше задимения въздух в пещерата на пиктситата и колко нервен беше… о, кой беше той… а, да, казваше се Роб Секигоопрай… та колко нервен ставаше Роб Секигоопрай всеки път щом говореше с нея.

Странно е, помисли си тя, че Плъхарко се отърка в нея. Той би спал на леглото й ако можеше да му се размине, но денем се държеше настрана от Тифани. Колко странно…

Откъм лавицата над камината се чу тракане. Порцелановата пастирка на Бабината лавица се мърдаше сама натам насам и, когато Тифани я зяпна с лъжица каша спряла на половин път към устата и, тя падна и се разби на пода.

А тракането продължи. Сега пък идеше от голямата пещ. Вратичката и всъщност направо подскачаше на пантите си.

Тя се обърна към майка си, която тъкмо слагаше още една чиния в мивката. Но не я държеше с ръка…

Вратата на пещта се изкърти от пантите и падна на пода.

— Немой да я ручаш кашата!

Стотици Нак Мак Фийгъли нахлуха в стаята и плъзнаха по плочките.

Стените се изместиха. Подът се заклати. А нещото край мивката вече дори не беше човек, а беше… е не повече човек отколкото курабийковите човечета, сиво като старо тесто и променящо очертанията си, когато се заклатушка накъм Тифани.

Пиктситата се втурнаха покрай нея вдигайки вихър от сняг.

Тя погледна нагоре в малките черни очи на нещото.

Крясъкът излезе отнякъде дълбоко в нея. Нямаше Втори Акъл, нито дори първи акъл, а само крясък. Той като че се разду, като излезе от устата на Тифани, докато не се превърна в черен тунел пред нея, и тя падна през него, а някъде в суматохата зад нея се чу:

— Кого си мислиш, че зяпаш, брато? Кривънци, ма глей са как че те сритам!

 

Тифани отвори очи.

Лежеше на мократа земя в заснежената мрачна гора. Пиктситата я гледаха с тревога, но някои се взираха навън в мрака сред дърветата.

По дърветата имаше… нещо. Валма от нещо. Беше сиво и висеше като дрипи.

Тя се обърна и видя Уилям застанал зад нея със загрижен поглед.

— Това беше сън, нали…? — попита тя.

— Епа са — запъна се Уилям — оно си беше, ма се пак не беше…

Тифани рязко се изправи, така че пиктситата отскочиха от нея.

— Но тази… твар беше там, а после вие дойдохте през печката! — възкликна тя — Вие бяхте във моя сън! Какво е… какво беше това нещо?

Уилям я изгледа замислено и после рече:

— Е на туй му викаме сънтутник. Нали нищо не е истински тукашно, сещащ ли се? Сичко тук или е отражение от нещо вънкашно или па е отвлечено от некой дррруг свет или па мо’е би Кралицата го е направила с магия. А те туй се криеше у дървото, а па ти търчеше тъй бърже, че го не виде. Нали ги найш паяците?

— Разбира се!

— Епа паяко плете мрежи. А сънтутнико плете сънища. Тук това му е лесно. Свето отдето доде ти е а-а реален. А това место тук е а-а нереално, па си е почти без друго сън. Съновнико прави сън за теб и вътре слага капан. Изручаш ли нещо у съня, нема вече да сакаш да излезеш.

Той я погледна сякаш очакваше Тифани да е впечатлена.

— Защо му е това на сънтутника? — попита тя.

— Епа харесва му да зяпа сънища. Забавно му е да те гледа как се забавляваш. И че те гледа он как ручаш рънъта от съньо, докато не умреш от глад. Он тогаз че те изруча. Ма не веднага, оно се ’най. Он първо че почека да се поразкапеш, оти си нема он зъби.

— Тогава как може да му се измъкне човек?

— Най-добре става, като го намериш сънтутнико — обясни Роб Секигоопрай — Он че е там у съньо с теб предрешен. И тогаз го сритваш едно убаво…

— Какво имаш предвид под сритване?

— Епа да му я отсечеш чутурата най-често върши работа.

Е сега вече съм впечатлена, помисли си Тифани. Бих предпочела да не бях.

— Това било значи Страната на Феите? — продължи тя.

— Епа да. — отговори Уилям — Онуй от нея, речи го, дето турист го не види. А ти се оправи баш убаво. Ти се бори с него. Сети се ти, че оно не е наред.

Тифани си припомни дружелюбния котарак и падналата пастирка. Тя се беше опитвала да си прати съобщения. Трябваше да се послуша.

— Благодаря ви, че дойдохте за мен — каза им тя скромно — Как го направихте?

— Епа, че ние се че намерим път насекъде, па ако ще да е у сън — усмихна и се Уилям — Ми ний нали сме си крадлив народ се пак.

Едно парче от сънтутника падна от дървото и се разпльока по снега.

— Такова нещо няма да ме хване друг път! — заяви тя.

— Епа да. Вервам ти. У зъррркелите ти се види убийство — каза и Уилям с оттенък на възхищение — Ако я бех сънтутник, щех да съм си бая изплашен, ако си имах акъл де. Че има още от тех, имай го на ум, и некои от них са хитри. Кралицата ги държи за пазачи.

— Мен няма да ме измамят! — Тифани си спомни кошмара в момента, когато тварта тръгна към нея сменяйки формата си. Особено лошо беше, че това беше в нейната къща, на нейна територия. Тя беше почувствала истински ужас, когато нещото затропа по кухнята, но в нея имаше и гняв. То беше нахлуло на нейна територия.

Това нещо не просто се беше опитало да я убие, то я беше оскърбило…

Уилям я изгледа и рече:

— Епа да, върло свирепа изглеждаш. Бая че да си го обичаш мънечкото братче, щом зарад него излизаш на таквиз караконджули…

И Тифани не можа да си спре мислите: Аз не го обичам. Знам, че не го обичам. Та той е толкова… лепкав и не схваща и трябва да си губя толкова време да го наглеждам и той вечно реве за разни неща. Не разбира от дума. Той само иска и иска.

Но Вторият и Акъл каза: Той е мой. Моето място, моят дом, моят брат! Как смее който и да е или каквото и да е да взима каквото е мое!

Бяха я възпитали да не бъде себична. И тя знаеше, че не е, поне не и по начина, който хората имаха предвид. Опитваше се да мисли за другите хора. Никога не взимаше последния къшей хляб. Това усещане обаче беше различно.

Тя не беше смела или благородна или още нещо такова. Правеше това, защото трябваше да се направи, защото нямаше начин да се остави така. И тя си помисли за:

 

… светлината от фенера на Баба Болежкова, лъкатушещ през ридовете през ясни мразовити нощи или посред бури бушуващи като война, за да спасява агнета от премръзване или овни от падане в урвите. Тя мръзнеше и бъхтеше и се измъчваше през ноща заради безмозъчните овце, които нито веднъж не и благодариха и които сигурно ще са също толкова тъпи на следващия ден и ще изпаднат в същата глупава беда. Но тя го правеше защото беше немислимо да не го прави.

Веднъж те срещнаха на една ливада пътуващия търговец с магарето му. Магарето беше дребно и едва се виждаше под вързопите накачурени на него. А той го налагаше, защото беше паднало.

Тифани, като видя това, заплака, а Баба я погледна и каза нещо на Гръм и Мълния…

И търговецът чу ръмжене. Кучетата бяха застанали от двете му страни, така че той не можеше да вижда и двете едновременно. Той надигна пръчката си към Мълния и Гръм заръмжа по-силно.

„Не те съветвам да го правиш“ — му каза Баба.

Човекът не беше глупав. Очите на кучетата бяха като от стомана. Той отпусна ръката си.

„А сега хвърли пръчката“ — му каза Баба. Човекът тъй и стори, запращайки я в прахта все едно се беше нажежила до червено.

Баба пристъпи напред и взе пръчката. Беше от върбов клон — тънка и гъвкава.

Внезапно, толкова бързо, че ръката и не се виждаше, Баба шибна с нея два пъти по лицето на мъжа, оставяйки червени белези. Той се раздвижи, но сигурно някоя отчаяна мисъл го спаси в последния момент, защото кучетата си умираха да чуят командата „Дръж!“

„Боли, нали“ — каза му мило Баба Болежкова — „Е, аз те знам кой си, а и ти струва ми се знаеш коя съм. Ти продаваш грънци и тигани и те, както чувам, не са лоши. Но река ли аз моята дума, не ще имаш работа вече по моите ридове. Да знаеш. По-добре си храни добичето, но не го бий. Чуваш ли ме?“

Човекът кимна със затворени очи и разтреперани ръце.

„Тъй вече бива“ — заключи Баба Болежкова и изведнъж кучетата отново станаха две обикновени овчарски кучета, и седнаха с изплезени езици от двете и страни.

И Тифани видя, как човекът събра част от товара и го нарами на собствения си гръб и после много грижливо подкара магарето нататък по пътя. Баба го гледаше, като си пълнеше лулата с Веселия Моряк. И като я запали, продума, все едно току-що ѝ беше хрумнало:

„Които могат, трябва да вършат работа и зарад тия, които не могат. А някой трябва да говори и зарад тия, които нямат свой глас.“

 

И Тифани си помисли: Това ли било то да си вещица? Не е каквото си мислех! Кога ли ще е хубавата част?

Тя се изправи и каза:

— Е, да вървим.

— Ма ти не се ли измори? — учуди се Роб.

— Ще вървим!

— Епа тъй ли? Убаво, ма она сигур е отишла у нейното место оттатък гората. Не те ли носим, че минат неколко часа додето…

— Аз ще вървя! — отсече тя, докато споменът за голямото мъртво лице на сънтутника се опитваше да намери път до ума и, но от гняв там просто нямаше място — Къде ми е тиганът? Благодаря! Да вървим!

Тя крачеше покрай странните дървета. Следите от копита почти светеха в тъмнината. Тук там ги пресичаха други дири — такива, каквито биха оставили птичи крака, груби кръгли следи, които можеше да са от какво ли не, лъкатушещи линии като от змии, ако изобщо имаше такова нещо като снежни змии.

Пиктситата търчаха в редица от двете и страни.

Дори когато приливът на ярост започна да отминава, още и беше трудно да гледа дърветата, без да я боли глава. Неща, които изглеждаха далече, се приближаваха твърде внезапно, дърветата си променяха формата когато тя минаваше край тях…

Почти нереално, така беше казал Уилям. Почти сън. Този свят сигурно си нямаше достатъчно реалност та разстоянията и формите да работят както трябва. Вълшебният художник пак се беше бясно разрисувал. Вгледаше ли се тя в някое дърво, то се променяше и почваше да прилича повече на дърво, а не на нещо нарисувано от Уентуърт със затворени очи.

Този свят е нагласен, помисли си Тифани. Почти като в приказка. Дърветата няма нужда да са много изпипани, защото в приказката кой ти гледа дърветата?

Тя спря посред една малка поляна и се втренчи в едно дърво. То изглежда усети, че го наблюдават. Стана по-истинско. Кората му стана по-грапава, свястни вейки изникнаха по клоните му.

Снегът се топеше покрай краката и. Въпреки че „топене“ не беше точната дума. Той просто изчезваше, разкривайки под себе си трева и шума.

Ако аз бях свят, който си няма достатъчно реалност за подробности, помисли си Тифани, то снегът щеше да ми дойде много добре. Нямаше да изисква много усилия да се нагласи. Та той е просто нещо бяло. Всичко е толкова бяло и просто. Аз обаче мога да го направя сложно. Аз съм по-истинска от това място.

Над себе си тя чу бръмчене и погледна нагоре.

Изведнъж въздухът се изпълни с мънички човечета, по-малки от Фийгъли, с криле като на водни кончета. Златисто сияние ги обгръщаше. Очарована Тифани протегна ръка и…

В същия миг, нещо, което изглежда беше целият фийгълски клан, скочи на гърба й, събори я и я зарови в снега.

Когато тя се надигна, поляната се беше превърнала в бойно поле. Пиктситата подскачаха и замахваха към хвърковатите създания, бръмчащи около тях като оси. Докато тя примигваше две от тях се спуснаха, грабнаха Роб Секигоопрай за косата и го вдигнаха във въздуха.

Те го носеха, а той крещеше и се извиваше. Тифани скочи и го хвана през кръста опитвайки се да удари тварите с другата си ръка. Те пуснаха пиктсито и и се измъкнаха, пърхайки през въздуха бързо като колибрита. Едно от тях я ухапа по пръста преди да отхвърчи.

Някъде зад нея се надигна глас:

— Ооооооооуууууууооооооуууууууу…

Роб се заизвива в ръката на Тифани и закрещя:

— Бърже, пусни ме! Че има поезия!