Тери Пратчет
Дребнио волен народ (10) (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на диска (30)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wee Free Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 79гласа)

Информация

Любителски превод от английски: de Cyrvool, 2008

Сътрудничество в превода и редакция: i_m_i и Deimiana, 2008

Дизайн на корицата: Haplio

История

  1. —Добавяне

Глава 10
Майсторски удар

Жегата й се стовари като от горелка, толкова силно и внезапно, че тя се задъха.

Веднъж, когато беше излязла на рида без бонето си, й се беше случил слънчев удар. И сега беше като тогава, светът около нея се изпълни с обезпокоителни оттенъци мътно-зелено, жълто и мораво, изобщо без сенки. Въздухът беше толкова пропит с жега, че и се струваше, че може да изстиска от него пушек.

Тя беше насред… тръстики като че ли, много по-високи от нея…

… из които растяха слънчогледи, само дето…

… слънчогледите бяха бели…

… защото всъщност изобщо не бяха слънчогледи.

Бяха маргаритки. Тя ги позна. Много пъти ги беше гледала на онази чудата картинка във Вълшебните Приказки. Маргаритки си бяха, а и онова около нея изобщо не бяха гигантски тръстики, а стръкове трева, а пък тя самата беше много, ама много малка.

Беше вътре в смахнатата картинка. Картинката беше взета от съня или пък сънят беше взет от картинката. Нямаше значение кое откъде, тъй като тя беше насред всичкото това. Също както ако падаш от някоя урва, ще е все тая дали земята хвърчи към теб или ти към нея. И в двата случая ще е на лошо.

Отнякъде се дочу едно шумно тряс! и нестройни викове. Някой изръкопляска и някак си мързеливо промълви:

— Много добре. Браво. Добра работа…

С малко зор Тифани си проби път през стръковете трева.

На един плосък камък един човек с чук с дълга дръжка трошеше лешници големи наполовината колкото него. Цяла тълпа хора се бяха насъбрали да го зяпат. Е, Тифани ги нарече „хора“, понеже не се сети за нищо по-подходящо, но думата трябваше малко да се понасили, за да пасне на всичките… хора.

Първо на първо на големина бяха най-различни. Някои от мъжете бяха по-високи от нея, е, като не се забравя, че всичките бяха по-низки от тревата. Други пък бяха съвсем мънички. Някои имаха лица, които човек не би погледнал втори път. Други пък имаха лица, които никой не би поискал да погледне дори веднъж.

В крайна сметка това е сън, каза си Тифани. Няма защо да е смислен, нито пък има защо да е приятен. То това си е сън, а не блян. Онези, които казват неща като „Дано всичките ти сънища се сбъднат“, защо не вземат да поживеят в някой поне за пет минутки.

Тя излезе на ярката, нажежена и задушна поляна тъкмо когато човекът отново надигаше чука и каза:

— Извинете?

— Да? — отвърна той.

— Да има тук някъде една Кралица?

Човекът избърса челото си и посочи накъм другия край на поляната.

— Нейно Величество се оттегли под балдахина — каза той.

— Това в градина ли е или над легло? — попита Тифани.

Човекът кимна и рече:

— И този път вярно, госпожице Тифани.

Да не вземеш да го попиташ, откъде ти знае името, рече си Тифани.

— Благодаря — рече тя на глас и понеже я бяха възпитали да е учтива, добави: — Успешно лешникотрошене.

— Този ми е най-коравият — каза мъжът.

Тифани тръгна през поляната, опитвайки се да изглежда сякаш тази сбирщина почти-хора са си най-обикновена тълпа. Май-че най-страшни от всички бяха Големите Жени, две на брой.

Едрите жени се ценяха на Варовитище. Селяните харесваха едри жени, понеже на село работата си беше мъчна и на никого не му трябваше жена, която да не може да нарами прасета във всяка ръка или пък копа сено. Тези двете обаче можеха да нарамят всяка по някой кон. Те я изгледаха високомерно. Имаха си на гърбовете мънички глупави крилца.

— Прекрасен ден да се гледа лешникотрошене, нали! — поздрави ги Тифани докато ги подминаваше. Грамадните им бледи лица се набръчкаха, като че се мъчеха да проумеят що ли ще да е тя.

Наблизо до тях беше седнал загледан с интерес в лешникотрошача дребен човечец с една ми ти голяма глава, рехава бяла брада, заострени уши и много старомодни дрехи. Очите му проследиха Тифани, когато тя мина покрай него.

— Добро утро — поздрави го тя.

Снибс! — каза той, но в главата и изникнаха думите: „Бягай оттук!“

— Моля? — не разбра тя.

Снибс! — повтори човекът кършейки ръце. И думите отлово се понесоха през ума и: „Тук е страшно опасно!“

Той махна с ръка, като че отпъждайки я. Тифани поклати глава и продължи нататък.

Тук имаше богато пременени господа и дами, хора с прилични дрехи и дори някои овчари. Но някои от тях изглеждаха някак скалъпени. Всъщност те и напомняха на една книжка с картинки от вкъщи.

Тя беше от дебел картон, оръфан по краищата от поколения Болежкови деца. На всяка страница беше нарисуван по някой, но всички бяха разрязани на по четири ивици, които можеха да се разместват както ти скимне. Цялата работа беше скучаещото дете да може да обръща частите от страници и да сменя премяната на нарисуваните хора. Така можеше да се стигне до някой с глава на войник, рамене на хлебар, рокля на слугиня и кондури на селянин.

Тифани никога не беше достатъчно отегчена за тая работа. Струваше и се, че дори неща прекарали целия си живот, висейки с главата надолу от някой клон, нямаше да са достатъчно отегчени, за да прекарат повече от пет секунди с тази книжка.

Хората около нея изглеждаха сякаш взети от тази книжка, или сякаш се бяха обличали в тъмното за маскарад. Един-двама й кимнаха, когато тя се изравни с тях, но никой не изглеждаше изненадан да я види тук.

Тя се свря под едно кръгло листо, много по-голямо от нея, и пак извади жабока.

— Кккво има? Толкова е студддено! — каза той, присвивайки се на дланта й.

— Как да е студено? Виж как пече!

— Тук има само сняг — не се съгласи жабокът — Прибери ме, че замръзвам!

Един момент, помисли си Тифани и попита:

— Жабите сънуват ни?

— Не!

— О… значи всъщност не е горещо?

— Не! Ти само си въобразяваш!

— Псът! — извика я един глас.

Тифани скри жабока и се зачуди, дали ще посмее да обърне глава.

— Аз съм! — каза гласът.

Тифани се обърна и видя китка маргаритки на половината на човешки ръст. Което не и помогна кой знае колко.

— Ти луда ли си? — попитаха маргаритките.

— Търся брат си — сопна се Тифани.

— А, онова гнусно хлапе, което постоянно писка за бонбонки ли?

Маргаритките се разтвориха и момчето Роланд се измъкна и се присъедини към нея под листото.

— Да — каза тя, отдръпвайки се и мислейки си, че никой освен сестра няма правото да нарича „гнусен“ дори брат като Уентуърт.

— И оставиш ли го сам, заплашва, че ще ака? — продължи Роланд.

— Да! Къде е той?

Това значи е брат ти? Дето цялото време е лепкав?

— Нали ти казах!

— И ти наистина ли искаш да си го върнеш?

— Да!

— Защо?

Как така „защо?“ Та той ми е брат, помисли си Тифани.

— Защото ми е брат! А сега ми кажи къде е!

— Сигурна ли си, че можеш да се измъкнеш от тук? — попита Роланд.

— Разбира се — излъга Тифани.

— А мен можеш ли да ме вземеш с теб?

— Да. — Е, поне се надяваше, че може.

— Добре. Ще ти позволя да го направиш — каза удовлетворено Роланд.

— О, щял си да ми позволиш, а? — каза Тифани.

— Виж сега, аз не знаех какво си ти, нали разбираш? — заоправдава се Роланд — Тук в гората е пълно със странни неща. Изгубени хора, парчета от сънища, все още мотаещи се наоколо… трябва да се внимава. Обаче ако наистина знаеш пътя, аз ще трябва да се върна, преди баща ми да се е разтревожил твърде много.

Тифани усети как Вторият й Акъл се задейства. Каза й: Той да не вземе да прочете нещо по лицето ти. Само… провери…

— От колко време си тук? — предпазливо го подпита тя — Ама точно?

— Добре де, светлината тук си остава все същата — каза момчето — Изглежда сякаш съм тук… ами от часове. Може би цял ден…

Тифани много се постара лицето и да не я издаде, но не се получи. Очите на Роланд се присвиха.

— Толкова е, нали? — попита той.

— Ъ… защо питаш? — отчаяно се опита да се измъкне Тифани.

— Защото някак си… изглежда… сякаш е повече. Огладнях само на два-три пъти и само веднъж бях по… нали знаеш, така че няма как да е било много дълго. Но пък правих куп неща… ту туй ту онуй и… — гласът му заглъхна.

— Ами. Прав си. — каза Тифани — Времето тук се точи бавно. Тук си от… малко по-отдавна.

— Сто години ли? Само не ми казвай, че са сто години! Станала е някаква магия и са минали сто години, нали?

— Какво? Не! Ъ… няма и година.

Този път реакцията на момчето я изненада. Сега изглеждаше наистина изплашен.

— О, не! Че това е по-лошо и от сто години!

— Защо пък? — учуди се Тифани.

— Ако бяха сто години, нямаше да ям пердах, като се върна вкъщи!

Хм, помисли си Тифани. А на глас каза:

— Не мисля, че ще стане така. Баща ти много се изтормози. Освен това не е твоя вината, че те открадна Кралицата… — Тя се поколеба, защото този път неговото изражение го издаде — Твоя ли е вината?

— Добре де, като изникна тази изискана дама на кон със звънчета по всичките му такъми и, като мина покрай мен в галоп, както си бях излязъл на лов и аз разбира се препуснах след нея и… — той замлъкна.

— Сигурно не е било добро решение — рече Тифани.

— Ами тук не е… чак толкова лошо — заусуква го Роланд — Само дето е… променливо. С всичките му… портали. Имам предвид проходи към други… места — и гласът му пак замря.

— Най-добре започни от начало — каза му Тифани.

— Най-напред беше страхотно — заразправя Роланд — Мислех си, че съм насред, нали знаеш, приключение. Тя ме хранеше с карамелки и…

— Какво точно са те? — поинтересува се Тифани. В нейния речник нямаше такова — Това да не е нещо от мляна карантия?

— Не знам. Какво е карантия?

— Вътрешностите на животното, които стават за храна, наричат ги още дреболийки — каза Тифани — Това последното не е особено удачна дума, така си мисля.

Лицето на Роланд цялото се зачерви от мисловни усилия:

— Ами тези приличаха по-скоро на нуга.

— Както и да е. Давай нататък. — каза Тифани.

— И тогава тя ми каза да пея и да скачам и да пляскам с ръце и да играя. Тя каза, че дечицата били правели така.

— А ти какво?

— Ти щеше ли да се съгласиш? Щях да се чувствам като идиот. Ами че аз, знаеш ли, съм на дванайсет — тук той се запъна — Тоест, ако е истина това, което казваш, вече съм на тринайсет, нали?

— Защо и е на нея да подскачаш и да пляскаш с ръце? — попита Тифани, докато и се искаше да му каже: „Не, още си на дванайсет, а се държиш като на осем.“

— Тя просто каза, че дечицата били правели така — каза Роланд.

Това озадачи Тифани. Доколкото тя знаеше, децата най-вече се дърлеха, вряскаха, търчаха като щурави, кикотеха се, бъркаха си в носовете, цапаха се и се цупеха. Вземеше ли някое хем да подскача, хем да пляска с ръце, хем да пее, то сигурно ще да го е ужилила оса.

— Странно — заключи тя.

— И тогава, когато и казах, че няма пък, тя ми даде още сладки.

— Още нуга ли?

— Захаросани сливи — каза Роланд и уточни — Те са като, нали разбираш, сливи. Със захар по тях. Тя винаги гледа да ми дава захар! Тя си мисли, че ми харесва!

Едно звънче задрънча в паметта на Тифани.

— Не ти ли дойде на ум, че тя иска да те угои, та после да те опече в печката и да те изяде, а?

— А, не. Само злите вещици правят така.

Очите на Тифани се присвиха.

— О, разбира се — каза тя внимателно — Бях забравила. Та значи на сладки ли си я карал?

— Не. Аз мога да ловувам! Тук идва истински дивеч. Нямам представа как. Снибс мисли, че се натъкват на порталите по случайност. Те умират от глад, понеже тук винаги е зима. Освен това понякога кралицата праща грабителски отряди ако се отвори проход към някой по-интересен свят. Цялото това място е като… пиратски кораб.

— Да, или като кърлеж — помисли на глас Тифани.

— Това пък какво е?

— Насекомо, което хапе овцете и им смуче кръвта и не се пуска докато не се напълни цялото. — обясни Тифани.

— Пфу. Явно това е от нещата, които селянията трябва да ги знаят — каза Роланд — Аз пък се радвам, че не ги знам. Зърнах един-два свята през порталите. Те обаче не ме пускаха навън. От единия получихме картофи, а от другия риба. Мисля, че те наплашват хората, та да им дават разни неща. О, имаше го и света откъдето са сънтутниците. Те го удариха на смях и ми казаха, че ако искам да ходя там, да заповядам. Аз пък не отидох! Той е целият червен, като по залез. Едно ми ти грамадно червено слънце на хоризонта и червено море, което почти не се вълнува и червени канари и дълги сенки. И тези ужасни твари седят по скалите и се изхранват с раци и нещо като паяци и разни малки четинести неща. Отвратително е. Около всеки от тях натрупани в кръг щипки и черупки и костици.

— Кои са те? — попита Тифани, която си отбеляза думата „селяния“.

— Моля?

— Говориш все за някакви „те“. Кого имаш предвид? Хората от поляната ли?

— Тези ли? Повечето от тях дори не са истински — каза Роланд — Имах предвид елфите. Феите. Нали тя е тяхната кралица. Ти не знаеше ли?

— Мислех, че те са мънички!

— Аз пък мисля, че те могат да са големи колкото си поискат — обясни Роланд — Те не са… съвсем истински. По-скоро са като… сънища за самите себе си. Могат да са фини като въздух или пък плътни като камък. Снибс казва така.

— Снибс? — не разбра отначало Тифани — А да… човечецът, който казва снибс, но истинските думи ти се явяват направо в главата.

— Да, същият. Той е тук от години. От него знам, че времето тук е шантаво. Веднъж Снибс се върнал в собствения си свят и всичко се било променило. Той толкова се натъжил, че намерил друг портал и се върнал пак тук.

Върнал се е? — изуми се Тифани.

— Той казва, че по-добре да си на място, където не ти е мястото, отколкото да не си на място там, където някога си си бил на мястото и си спомняш това — обясни Роланд — Е, поне той казва така. Казва също, че тук не е лошо, стига да не се пречкаш на пътя на Кралицата. Казва, че много неща можело да се научат.

Тифани пак погледна изгърбената фигура на Снибс, все още гледащ лешникотрошенето. Не изглеждаше като да учи каквото и да е. Обаче изглеждаше като някой, страхувал се от толкова дълго време, че това е станало част от него, както става с пъпките.

— Обаче не бива да ядосваш Кралицата — продължаваше Роланд — Виждал съм, какво става с хората, които я ядосат. Тя насъсква Женищата Земни пчели по тях.

— Да не говориш за онези грамадански жени с мъничките крилца?

— Точно така! Гадни са. А ако Кралицата наистина се ядоса на някого, просто го поглежда и… той се променя.

— В какво?

— В друго нещо. Хич не искам да ти го обрисувам — Роланд потръпна — А пък ако ти го обрисувах, щеше да ми трябва много червено и мораво. А после го хвърлят на сънтутниците. — Той поклати глава — Виж, сънищата тук са истински. Наистина истински. Когато си в тях, не си… точно тук. Кошмарите също са реални. Можеш да умреш.

Но не го усещам като реално, каза си Тифани. На усещане е като сън. А-а да се събудя от него.

Никога не трябва да забравям кое е истинско.

Тя погледна избледнялата си синя рокля с разкривените шевове по долния край поради твърде многото отпускания и свивания, докато многото момичета носели я, порастваха. Това беше истинско.

И тя самата беше истинска. Сиренето беше истинско. Някъде не особено далече имаше свят от зелен торф под синьо небе, който беше истински.

Нак Мак Фийгъл бяха истински и отново и се дощя и те да бяха тук. Имаше нещо толкова успокояващо в начина по който викаха „Кривънци!“ и налитаха на всичко пред очите им.

Вероятно и Роланд беше истински.

Почти всичко останало беше всъщност сън във един грабителски свят живеещ от каквото отмъкне от истинските светове и където времето беше почти спряло и където всеки момент можеха да се случат ужасни неща. Не искам да знам нищо повече за него, реши тя. Искам само да си взема братчето и да се прибера вкъщи, докато съм все още ядосана.

Защото спра ли да се ядосвам, пак ще започна да се страхувам и този път ще съм наистина изплашена. Твърде изплашена, за да мисля. Изплашена като Снибс. А трябва да мисля…

— Първият сън, в който паднах, беше като един от моите — каза тя — Имала съм сънища, в които се събуждам, а все още спя. Но балната зала, аз никога…

— О, този беше от моите — намеси се Роланд — Това беше като бях малък. Една нощ се събудих и слязох в голямата зала, а там бях всичките тези хора с маските и танцуваха — За миг той изглеждаше замечтан — Това беше докато майка ми още беше жива.

— Този пък е от картинката в една книга вкъщи — отбеляза Тифани — Тя трябва да я е взела от мен…

— Не, тя често я използва — каза Роланд — Харесва и. Тя взима сънища отвсякъде. Колекционира ги.

Тифани се изправи и пак взе тигана.

— Отивам да се видя с тази Кралица — заяви тя.

— Недей — каза и Роланд — Ти си единственото истинско човешко същество тук освен Снибс, а той не става за компания.

— Отивам да си взема брат ми и да се прибирам — каза сухо Тифани.

— Тогава аз няма да дойда с теб — рече Роланд — Хич не искам да видя в какво ще те превърне.

Тифани излезе под ослепителната светлина без сенки и продължи по пътя нягоре по склона. Гигантските треви се скланяха над главата и. Тук таме нови чудато облечени и чудато оформени хора се обръщаха да я изгледат, но се държаха сякаш тя е обикновен минувач не интересуващ никого.

Тя се озърна назад. В далечината орехотрошачът беше намерил по-голям чук и тъкмо замахваше за удар.

— Иска-ам иска-ам иска-ам бонбонка!

Главата на Тифани се завъртя като ветропоказател при торнадо. Тя хукна по пътя навела глава, готова да халоса с тигана всичко, което й се изпречи, и се промуши през тревата в едно място цялото окичено с маргаритки. Може да е имало и балдахин. Тя не изгуби време да провери.

Уентуърт седеше на голям плосък камък обграден от бонбонки. Доста от тях бяха по-големи от него. По-малките бяха струпани на купчини, големите се извисяваха като талпи. Бяха във всякакви цветове, каквито изобщо можеше да бъдат едни бонбони, като например Не-съвсем-ягодово червено, Лъже-лимоново жълто, Подозрително-химическо оранжево, Някакво-си-отровно зелено и Кой-знае-какво бяло.

Сълзи капеха от брадичката му на едри капки. Тъй като падаха сред бонбони, очертаваше се сериозна лепкавост.

Уентуърт виеше. Устата му беше голям червен тунел с лигавото нещо, на което никой не му знае името, мятащо се на дъното на гърлото му. Преставаше да реве, само когато изборът беше да вдиша или да умре, а и това траеше само за един подсмърчащ момент и воят продължаваше.

Тифани моментално разбра къде е проблемът. И преди го беше виждала, на рождени дни. Брат й страдаше от трагично лишение от бонбонки. Да, той беше обкръжен от бонбонки, но посегнеше ли към която и да е от тях, неговият извратен от захарта мозък му казваше, че това значи, че не е взел останалите. А имаше толкова много бонбонки, че той никога не би изял всичките. Твърде много бяха, за да се справи. Единственото останало решение беше да избухне в сълзи.

Тифани пусна тигана и го взе на ръце.

— Аз съм Тифи — прошепна му тя — Отиваме си вкъщи.

Ето тук, помисли си тя, идва срещата с Кралицата. Обаче нямаше яростен писък, нито експлозия от магия… нищо.

Имаше само далечно жужене на пчели и шумът от вятъра в тревата и подсмърчането на Уентуърт, твърде стреснат, за да реве.

Сега тя можеше да види в отсрещния край на поляната ложе от листа, над което висяха цветя. То обаче беше празно.

— Това е защото съм зад теб — чу се в самото и ухо гласът на Кралицата.

Тифани бързо се обърна.

Нямаше никой.

Още съм зад теб — каза Кралицата — Този свят е мой, дете. Никога няма да си бърза като мен, нито умна като мен. Защо искаш да вземеш моето момче?

— То не е твое! То е наше! — викна Тифани.

— Ти никога не си го обичала. Сърцето ти е като малка снежна топка. Аз виждам.

Челото на Тифани се сбърчи.

— Обич ли? — рече тя — Тя пък какво общо има? Той ми е брат! Моят брат!

— Да, точно като вещица, нали? — каза гласът на Кралицата — Себичност. Мое, мое, мое. Вещицата се грижи само за каквото е нейно.

— Ти го открадна!

— Да съм го откраднала? Да не би той да ти принадлежи?

Вторият Акъл и каза: Тя напипва слабостите ти. Не я слушай.

— О, ама ти имаш Втори Акъл — възкликна Кралицата — Може би си мислиш, че това ти придава много вещерскост, нали?

— Защо не ме оставиш да те видя? — попита Тифани — Страх ли те е?

— Страх? — възмути се гласът на Кралицата — От нещо като теб ли?

И ето я Кралицата право пред нея. Беше много по-висока от Тифани, но също толкова тънка, косата и беше дълга и черна, лицето и бледо, устните и червени като череши, роклята и в бяло, черно и червено. И всичко това беше, едва забележимо, неправилно.

Вторият Акъл на Тифани каза: Това е защото е много съвършена. Напълно съвършена. Като кукла. Никой, който е истински, не е толкова съвършен.

— Това не си ти — каза Тифани абсолютно сигурна в думите си — Това е само твоят сън за тебе си. Изобщо не си ти.

Усмивката на кралицата изчезна за миг, за да се появи отново злобна и язвителна.

— Колко грубо, а едва ме познаваш — каза тя, сядайки на ложето от листа.

Потупа листата до себе си и каза:

— Седни. Да се стои така е толкова конфликтно. Аз обаче ще приема лошото ти възпитание за обикновено объркване. — и тя дари Тифани със сладка усмивка.

Виж я как си движи очите, каза Вторият Акъл на Тифани. Не мисля, че ги използва да те гледа. Те са само декорация.

— Ти нахълта в моя дом, уби някои от моите създания и изобщо се държа по крайно подъл и отвратителен начин — каза Кралицата — За мен това е оскърбително. Обаче, както разбирам, си била подведена от подривни елементи…

— Ти открадна брат ми — прекъсна я Тифани здраво стискайки Уентуърт — Ти крадеш какво ли не.

Но гласът и прозвуча в ушите и слаб и жалък.

— Той се скиташе изоставен — каза спокойно Кралицата — Аз го заведох у дома и го утеших.

Ето какво беше гласът на Кралицата: той ти казваше, приятелски и разбиращо, че тя е права, а ти не. И, да бъдем точни, това не било твоя вина. Вероятно вината е била в родителите ти, или храната ти или пък в нещо толкова ужасяващо, че напълно си го забравила. Важното беше, че Кралицата разбирала, че вината не била твоя, защото ти си прекрасна личност. Само че за нещастие всичките тези лоши влияния ти били повлияли така, че да направиш погрешен избор. Ако само признаеш това, Тифани, светът щял да стане много по-щастливо място… а именно това студено място пазено от чудовища, в свят където никой не остарява и никой не пораства, каза Вторият Акъл. Където всичко е по думата на кралицата. Недей да слушаш.

Тя успя да направи крачка назад.

— Нима съм чудовище? — каза Кралицата — Всичко, което исках, беше само малко компания…

И тогава Вторият Акъл на Тифани, почти заглушен от вълшебния глас на Кралицата, каза: Госпожица Женско Потомство Робинсън…

 

Тя се бе цанила за слугиня в един от чифлиците преди много години. Казват, че била израсла в Дома за Безпризорни в Йелп. Казват, че била родена там, след като майка и дошла посред страшна буря, пък управителят бил записал в големия си черен дневник следното: „На г-ца Робинсън, женско потомство“, а майката не била кой знае колко умна, а пък така или иначе била пред умирачка и си помислила, че точно това било името на бебето. Та нали било вписано в официална книга.

Сега г-ца Робинсън вече беше поостаряла, никога не бе говорила много, никога не бе яла много, но и никога не можеше да бъде видяна да не работи нещо. Никой не можеше да лъска подове като госпожица Женско Потомство Робинсън. Тя имаше тясно пъпчиво лице с остър червен нос и тесни бледи ръце с червени кокалчета, които постоянно шетаха. Госпожица Робинсън работеше здраво.

Тифани не схвана доста от нещата станали, когато се случи престъплението. Жените говореха за това скръстили ръце на групички по две-три по градинските порти и минеше ли някой мъж спираха и го изглеждаха втренчено.

Тя долови някои откъслеци от тези разговори, макар че понякога те и се струваха шифровани, да речем: „Никога не си е имала някого, горкичката. Не е виновна тя, че е толкова хърбава и мършава“ или пък „Казват, че като я намерили, тя го люлеела и казвала, че било нейно“ и също „Къщата била пълна с изплетени от нея бебешки дрешки“. Последното доста озадачи Тифани, защото беше казано със същия тон, с който някой би казал: „И къщата била пълна с човешки черепи!“

Но всичките бяха съгласни за едно нещо: Не можем да го оставим това така. Престъплението си е престъпление. Трябва да се каже на Барона.

Госпожица Робинсън беше откраднала едно бебе — Пунктуалност Ридъл, горещо обичано от младите му родители, нищо че бяха нарекли момиченцето си „Пунктуалност“ (защото, разсъждаваха те, щом като деца били наричани на добродетели като Надежда, Вяра или Любов, то какво му било лошото на спазването на сроковете?)

Бебето било оставено в люлката си на двора и изчезнало. И се отпочнало цялото обичайно лудо тършуване и вайкане, докато някой не споменал, че г-ца Робинсън почнала да взима за вкъщи повече мляко…

Това си беше отвличане. На Варовитище нямаше много огради и повечето врати не се заключваха. На всякакъв род кражба се гледаше много сериозно. Че ако не можеш да оставиш твоето си без надзор поне за пет минутки, докъде ще се стигне? Законът си е закон. Престъплението си е престъпление.

Тифани дочу откъслеци от спорове по цялото село, но все едни и същи думи се повтаряха отново и отново: Горкичката не е искала зло на никого. Добра работничка беше тя, никога не се оплакваше. Разхлопала й се е дъската. Законът си е закон. Престъплението си е престъпление.

Така че в крайна сметка беше казано на Барона и той свика съд в Голямата Зала, и надойдоха всички, които не бяха извън закона, включително г-н и г-жа Ридъл, тя изнервена, той с решителен вид. Там беше и г-ца Робинсън, която само гледаше в пода свила в скута си ръцете си с червените кокалчета.

Беше малко пресилено да се нарече това съд. Госпожица Робинсън не беше наясно, в какво ще да е виновна, а на Тифани и се струваше, че изобщо никой не беше наясно. Те не бяха сигурни какво правят там и затова бяха дошли, за да разберат.

Баронът също беше смутен. Законът беше ясен. Кражбата беше чудовищно престъпление, а да откраднеш човешко същество беше много по-лошо. В Йелп имаше затвор, точно зад Дома за Безпризорни. Казваха, че между тях даже имало пряка вратичка. Там отиваха крадците.

А Барона не го биваше много много в мисленето. Хората от рода му бяха задържали Варовитище толкова време, като гледаха да не си променят становището за каквото и да е със стотици години. Та той седеше и слушаше и потропваше с пръсти по масата и се вглеждаше в лицата на хората и изобщо се държеше като човек седнал на нажежен стол.

Тифани беше на първия ред. Тя беше там, когато той започна да изрича присъдата си, пълна с „ъъъ“ и „ами“, мъчейки се да не каже това, което знаеше, че трябва да каже и така, докато не се отвори вратата от задната страна на залата и не влязоха овчарските кучета Гръм и Мълния.

Те минаха по пътеката между редовете пейки и клекнаха току пред Барона, гледайки го с ясни, внимателни очи.

Само Тифани се озърна назад по пътеката. Вратата все още беше едва едва открехната. И тя беше твърде тежка, за да я отвори дори и много силно куче. И тя мярна как някой надзърта през процепа.

Баронът спря и зяпна. И той също погледна към другия край на залата.

И после, след още малко време, той бутна настрани книгата със законите и рече: „Изглежда ще трява да го направим по друг начин“.

И наистина имаше такъв друг начин, състоящ се преди всичко в това, хората да обръщат малко повече внимание на г-ца Робинсън. Не беше съвършен този начин и не всички останаха доволни, но свърши работа.

Когато съдът свърши, Тифани усети мириса на Веселия Моряк пред вратата на залата. И си помисли за кучето на Барона. „Запомни този ден“ беше казала Баба Болежкова и още: „Някой ден и аз ще дойда с тъжба“.

Бароните от време на време имат нужда от напомняне…

 

— Кой ще говори за теб? — попита на глас Тифани.

— Да говори за мен ли? — изви вежди Кралицата.

А Третият Акъл на Тифани каза: Гледай й лицето като е нервна.

— Няма кой, нали? — каза Тифани отстъпвайки — Има ли някой, на когото да си сторила добро? Някой, който да каже, че си нещо повече от крадла и изнудвачка? Защото си точно такава. Ти имаш… ти си точно като сънтутниците, имаш си само един трик…

И ето. Сега можеше да види онова, което беше забелязал Третият Акъл. За миг лицето на Кралицата беше премигнало.

— А това не е твойто тяло — не я оставяше на мира Тифани — Това е само за пред хората. Не е истинско. То е като всичко останало тук, то е кухо и празно…

Кралицата се впусна напред и я шамароса много по-силно, отколкото би било редно да може един сън. Тифани тупна на мъха, а Уентуърт се изтърколи крещейки „Иска-ам да аа-каам!“

Добре, каза Третият Акъл на Тифани.

— Добре ли? — продума на глас Тифани.

— Кое да е добре? — не разбра Кралицата.

Да, каза Третият Акъл на Тифани, защото тя не знае, че можеш да имаш Трети Акъл, и защото ръката ти е само на някоя друга педя от тигана, а пък такива като нея не понасят желязо, нали? Тя е ядосана. А ти я накарай да побеснее, та да не може да мисли. Засегни я.

— Ти само си живуркаш тук, в страна скована от зима, и само бленуваш за лято — каза Тифани — Нищо чудно, че Кралят си е тръгнал.

За миг Кралицата застина, подобно на прекрасна статуя, на каквато тя толкова приличаше. И сънят отново премигна и на Тифани и се стори, че вижда нещо. Не беше много по-високо от нея, почти човекоподобно, леко похабено и, поне за миг, изглеждаше шокирано. В следващия момент Кралицата беше пак тук, висока и яростна и тя си пое дълбоко въздух и…

Тифани грабна тигана и замахна докато се претърколи накъм краката и. Уцели само крайчеца на високата фигура, но Кралицата затрептя като мараня над нагорещен път и изпищя.

Тифани не изчака да види какво ще последва, а отново награби брат си и побягна надолу през тревата покрай странните образи озъртащи се натам, откъдето се чуваше гневът на Кралицата.

Сега вече през не хвърлящата сенки трева се раздвижиха сенки. Някои от хората — онези смехотворните, които изглеждаха като излезли от книжката с прегъващи се листчета, си промениха облика и се впуснаха след Тифани и врещящото и братче. От другата страна на поляната се дочу бръмчене. Двете грамадански твари, които Роланд беше нарекъл Женища Земни Пчели тъкмо излитаха, мъничките им крилца невидими от бързото замахване.

Някой я сграбчи и я избута сред тревата. Беше Роланд.

— Сега можеш ли да се измъкнеш оттук? — попита настоятелно той със зачервено лице.

— Ъ… — започна Тифани.

— Тогава по добре бягай — каза и той — Дай ръка. Айде!

Ти знаеш ли изхода оттук? — попита задъхано Тифани, докато се шмугваха през едни гигантски маргаритки.

— Не — също тъй задъхано отговори Роланд — Няма такъв. Нали видя… сънтутниците отвън… това е един наистина як сън…

— Тогава защо бягаме?

— За да не и стоим… на пътя. Ако… се спотайваш достатъчно време… Снибс казва, че тя… забравя…

Не мисля, че ще ме забрави скоро, помисли си Тифани.

Роланд беше спрял, но тя си издърпа ръката и хукна нататък с онемелия от изненада Уентуърт вкопчен в нея.

— Къде отиваш? — извика след нея Роланд.

— Аз наистина не ща да съм на пътя и!

— Върни се! Бягаш на обратно!

— Не! Бягам си право напред!

— Но това е сън! — изкрещя Роланд, този път по-силно, защото я настигаше — Връщаш се право…

Тифани изскочи на поляна…

… на поляната.

Женищата Земни пчели кацнаха от двете и страни, а Кралицата излезе напред.

— Знаеш ли — рече и тя — Наистина очаквах повече от теб, Тифани. А сега ми върни момчето, а аз ще си помисля какво да те правя.

— Този сън не е голям — измънка някъде зад нея Роланд — Ако отидеш твърде надалеч, в крайна сметка се озоваваш в средата…

— Бих могла да ти направя сън по-малък и от самата теб — каза и мило Кралицата — това може да е доста болезнено!

Цветовете бяха по-ярки. Звуците бяха по-силни. Освен това Тифани можеше да подуши нещо, което беше странно, тъй-като досега тук изобщо нямаше миризми.

Беше остра и горчива миризма, каквато не можеше да се забрави. Миризмата на сняг. А отвъд жуженето на насекомите из тревата тя дочу почти недоловим глас:

— Кривънци! Не мо’ем да намерим пътьо!