Тери Пратчет
Дребнио волен народ (14) (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Глава 14
Мъничко като дъбови дървета

— Ей, де беше ошла ма? — гледаше я отдолу нагоре Роб Секигоопрай — Тамън щехме да им дадем на тея адвокати едно убаво правно разбирателство и у следващия миг теб и неено ’личество никакви ви нема!

Сънища вплетени в други сънища, помисли си Тифани хващайки се за главата. Но всички те бяха отминали, а просто не можеш да гледаш Нак Мак Фийгъл и да не знаеш кое е реално.

— Всичко свърши — каза им тя.

— Утепа ли я ма?

— Не.

— Она че се върне значи — въздъхна Роб Секигоопрай — Она нашта е страшно тъпа. Акъл има за сънуванье, я и го признавам, ма ич си нема мозък у чутурата.

Тифани кимна. Усещането за размазаност беше отминало. Мигът на напълно-будността беше изчезнал като сън. Но не бива да забравям, че не беше сън.

— Как се оправихте с онази огромна вълна? — попита ги тя.

— Епа ние сме си чевръсти у нозете — отговори Роб — Па и фаро си беше ячък. Макар че водата се дигна баш високо.

— А се намесиха и няколко акули, такива ми ти неща — допълни Не-толкоз-голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

— Епа да, също и неколко акулчета — сви рамене Роб — Че и едно от оних охлюподчетата…

— Беше гигантски калмар — уточни Уилям гонагълът.

— Убаво де, ма бърже си стана на кебап — обади се Прост Уили.

— На ти чутула у чутула бе, малко малко-малко! — закрещя Уентуърт, направо преизпълнен с остроумие.

Уилям се прокашля учтиво:

— А освен това голямата вълна изхвърли на брега купища потънали кораби пълни със съкррровища. Та ние поспряхме замалко да помаррродерстваме…

Фийгълите показаха невероятни скъпоценни камъни и едри жълтици.

— Но това със сигурност са само сънищни съкровища, нали? — възкликна Тифани — Златото на феите! Ами, че то на сутринта ще се е превърнало в боклук!

— Тъй ли ма? — замисли се Роб Секигоопрай и известно време се взираше в хоризонта. После рече:

— Убаво, момци, чухте нашта келда! Че имаме нейде към половин час да го шитнеме на некого! Че ни разрешиш ли да се чупиме, гос’жа?

— Ъ… о, да. Разбира се. Благодаря ви…

И те изчезнаха, като само за част от секундата премигна нещо синьо-червено.

Остана само Уилям гонагъла. Той се поклони на Тифани и й каза:

— Ма баш убаво си се опра’и. Сите се гордееме с тебе. И твойта баба че се горррдее. Туй да ’найш. Не е като да не те обичат.

Тогава и той изчезна.

Зад нея Роланд простена. И се раздвижи.

— Мале малки човечета ги няма. — продума с тъга Уентуърт в последвалата пауза — Кливънци ги няма.

— А те какво бяха? — изломоти Роланд, изправяйки се и хващайки главата си с ръце.

— Не е чак толкова просто. — запъна се Тифани — Ти… ъ… помниш ли всичко?

— Всичко ми изглежда… като насън… — заподбира думи Роланд — Спомням си… морето и как бягахме и как строших ореха, пълен с тези малките и как ловувах в онази голяма гора със сенките…

— Странни неща може да са това, сънищата — каза уклончиво Тифани. Тя стана и си помисли: Ще трябва за почакам още малко тук. Не знам откъде знам, че трябва, но го знам. Сигурно съм знаела и съм забравила. Но трябва да изчакам още нещо…

— Ще можеш ли да слезеш в селото? — попита го тя.

— Да. Сигурно. Обаче какво точно…?

— Тогава, ако обичаш, ще може ли да вземеш с теб и Уентуърт? Аз искам… да си поотпочина.

— Сигурна ли си? — загрижи се за нея Роланд.

— Да. Няма да е за дълго. Моля ти се. Ще го оставиш ли в чифлика? Кажи на наште, че аз ще сляза ей сега. Кажи им, че съм добре.

— Малки малки човечета — забърбори Уентуърт — Кливънци! Иска-ам нани-нани.

Роланд само я изгледа несигурно.

— Айде да те няма! — изкомандва тя и махна с ръка.

Когато те двамата се изгубиха надолу по склона, след като на няколко пъти се обръщаха и я поглеждаха, тя седна между четирите железни колела и обви коленете си с ръце.

В далечината се виждаше могилата на Нак Мак Фийгъл. Споменът за тях вече изглеждаше малко несигурен, нищо, че бяха с нея само допреди няколко минути. Обаче в момента, когато си тръгнаха, я оставиха с впечатлението, че никога не ги е имало.

Тя би могла да отиде до могилата и да провери за голямата дупка. Ами ако се окаже, че няма нищо? Или пък ако има дупка, но в нея има само зайци?

Не, всичко си беше вярно, каза си тя. Трябва да помня и това.

Чу се вик на ястреб някъде в просветляващото небе. Тя се загледа как той кръжи в сивотата на започващия ден, докато една малка точица не се отдели от птицата.

Беше твърде високо дори и за пиктси да издържи падането.

Тя скочи на крака, докато Хамиш падаше. И тогава… нещо се изду над него и падането стана меко-меко като на пухче.

От издутото нещо стърчаха две издължени ивици. Докато се приближаваше, очертанията му ставаха по-ясни и… по-познати.

Той се приземи, а върху него се надипли един чифт от долните гащи на Тифани, онези с дългите крачоли и шарката на розички.

— Епа туй беше велико — проби си той път през тъканта — Нема вече кацанье на чутура, нема!

— Най-хубавите ми гащи — каза морно Тифани — Откраднал си ги от простора, нали…?

— Епа да. Чиста работа — потвърди бодро Хамиш — Ма требеше да му отрежем сите дантели оти ми се пречкаха, ма я ги не фърлих, та пак че мо’еш да си ги зашиеш. — И той широко й се усмихна, точно като някой, който за пръв път не е рухнал тежко на земята.

Тя въздъхна. Беше си харесвала дантелите. Нямаше си чак толкова много неща, които да не са практични.

— По-добре си ги запази. — каза му тя.

— Убаво, че си ги запазим — рече Хамиш — Ми са, кво имаше да ти река…? А, да. Че имаш посещение. Видех ги я над доло. Глей там.

Там горе имаше още две неща, по-големи от ястреб, толкова високо, че слънцето вече ги беше огряло. Те се заспускаха на широки кръгове.

Бяха метли.

Знаех си, че трябва да изчакам! — помисли си Тифани.

Ушите й изпищяха. Тя се озърна и видя как Хамиш хукна през тревата. Ястребът се спусна и го понесе нанякъде. Тя се зачуди, дали не се беше изплашил или, най-малкото, май не му се искаше да се среща… с който там идваше.

Метлите наближиха.

На тази, която летеше по-ниско, бяха седнали две фигури. Когато кацна, едната от тях се оказа мис Тик, вкопчила си в по-нисичката фигура управляваща полета. Мис Тик наполовина скочи от метлата, наполовина се катурна от нея, и се запрепъва към Тифани.

— Няма да повярваш какво преживях — заговори тя — Същински кошмар! Летяхме през истинска буря! Наред ли си?

— Ъ… да…

— Какво стана?

Тифани я изгледа. Как да започнеш да отговаряш на подобен въпрос?

— Свършено е с Кралицата — каза тя. Това като че изчерпваше всичко.

— Какво? Свършено било с Кралицата ли? Ами… ъ… тези дами са г-жа Ог…

— Добрутро — поздрави я другата жена от метлата, докато се ровеше в дългата си черна рокля, изпод диплите на която се дочу пляскането на нещо еластично. — Вятърът там горе си духа както си ще, хич не искайте да ви разправям!

Тя беше ниска и дебела с приветливо лице като ябълка държана твърде дълго в килера. Когато се усмихна, всичките й бръчки се раздвижиха в различни посоки.

— А това, — продължи мис Тик — е госпожица…

— Госпожа — рязко я поправи другата вещица.

— О, много съжалявам, Госпожа Вихронрав — забързано каза мис Тик, после се приближи до Тифани и й прошепна — Много, ама много добри вещици. Голям късмет имах, че ги срещнах. Горе в планините вещиците се радват на уважение.

Тифани беше впечатлена, че някой може толкова много да смути мис Тик, а другата вещица изглежда постигаше това, като просто си стои наблизо. Беше висока…, макар че Тифани забеляза, че не беше чак толкова висока, но се извисяваше, което можеше лесно да те излъже ако не внимаваш. И също като другата вещица, тя носеше доста похабена черна рокля. Имаше старо, тясно лице, което не издаваше нищо. Пронизителни сини очи огледаха Тифани от глава до пети.

— Добри ботуши — каза вещицата.

— Разкажи на Госпожа Вихронрав какво се случи… — започна мис Тик. Но вещицата само вдигна ръка и мис Тик незабавно млъкна. Сега Тифани беше още по-впечатлена.

Погледът на Госпожа Вихронрав премина направо през главата на Тифани и продължи още около пет мили оттатък. След това тя се приближи до камъните и махна с ръка. Беше чудновато движение, като трепване във въздуха, но за миг остави след себе си светеща диря. Чу се звук, направо съзвучие, като че едновременно се струпаха всички възможни звуци, прозвуча и внезапно замлъкна.

— Тютюн Веселия Моряк? — произнесе вещицата.

— Да — потвърди Тифани.

Вещицата пак махна с ръка. Последва още един рязък и сложен звук. Госпожа Вихронрав изведнъж се обърна и се вгледа в далечната гънка на бърдото, където беше могилата на пиктситата.

— Нак Мак Фийгъл? Келда?

— Ъъ, да. Само временно — каза Тифани.

— Ммм — каза Госпожа Вихронрав.

Замах. Звук.

— Тиган?

— Да. Обаче се изгуби.

— Хм.

Замах. Звук. Тази жена като че извличаше случилото се направо от нищото.

— Напълнили са кофите?

— А също и дръвника — уточни Тифани.

Замах. Звук.

— Виждам. Специално Средство за Овчи натривки?

— Да, баща ми казва, че от него…

Замах. Звук.

— А, да. Снежната страна.

Замах. Звук.

— Кралица.

Замах. Звук.

— Бой.

Замах. Звук.

— На морето?

Замах. Звук. Замах. Звук…

Госпожа Вихронрав се вглеждаше в нищото и виждаше неща, която само тя можеше да съзре. Г-жа Ог седна до Тифани, късите и крака се вирнаха нагоре, докато се настаняваше удобно.

— Опитвала съм Веселия Моряк — каза тя — Мирише на неизмити крака, нали?

— О, да! — каза с благодарност Тифани.

— А за да си келда на Нак Мак Фийгал, трябва да се ожениш за един от тях, нали? — подпита невинно тя.

— Ами да, но намерих начин да заобиколя това — отговори Тифани. Разказа й. Г-жа Ог се засмя. Беше много дружелюбен смях, от този вид смях, който те кара да се почувстваш удобно.

Звуците и проблясъците бяха престанали. Известно време Госпожа Вихронрав стоеше загледана в нищото, после рече:

— Накрая ти победи Кралицата. Но мисля, че някой ти е помогнал.

— Да. Така е. — отговори Тифани.

— И това беше…?

— Аз да не би да Ви разпитвам за вашите работи? — каза Тифани още преди да осъзнае, че възнамерява да го каже.

Мис Тик зяпна. Очите на г-жа Ог се присвиха и тя замести поглед ту към Тифани ту към Госпожа Вихронрав, все едно гледаше мач по тенис.

— Тифани, Госпожа Вихронрав е най-прочутата вещица в целия… — започна строго мис Тик, обаче вещицата пак й махна с ръка. Наистина трябва да науча как се прави това, помисли си Тифани.

Тогава Госпожа Вихронрав свали заострената си шапка и се поклони на Тифани.

— Добре го каза — рече тя, като се изправи и се взря право в Тифани — Нямах право да те питам. Това си е твоята страна, а ние сме тук с твое допущение. Аз ти показвам уважение, също както и ти ще ме уважаваш в замяна.

За момент въздухът като че замръзна и небето като че притъмня. След това Госпожа Вихронрав продължи с безгрижен тон като че гръмоносният момент изобщо не се беше случвал:

— Но някой ден, когато благоволиш да ми кажеш повече, ще съм ти благодарна да чуя още нещо по въпроса. А и онези твари, дето са като направени от сурово тесто, иска ми се да знаех повече за тях. Никога досега не се бях натъквала на такива. А баба ти изглежда точно като личност, с която много би ми харесало да се срещна. — Тя се изправи още повече. — Междувременно, я да видим, останало ли е нещо, на което все още да можем да те научим.

— А, ето кога значи ще ми кажете за училището за вещици — предположи Тифани. За момент настъпи тишина. После Госпожа Вихронрав я прекъсна:

— Училище за вещици ли?

— Ами… — обади се мис Тик.

— Значи тогава ти си била метафурна, нали? — досети се Тифани.

— Мета фурна? — набърчи чело г-жа Ог.

— Тя има предвид метафорична — измънка мис Тик.

— Също като в приказките — възбудено заговори Тифани — Всичко е наред. Разгадах го. Това е училището, нали? Вълшебното място, нали така? Светът е. Тук. И докато не погледнеш няма как да го видиш. Знаете ли, че пиктситата мислят, че светът е рай? Само дето ние не го виждаме. Не може да има уроци по вещерство. Не и истински. Всичко опира до това как ти си… си ти, предполагам.

— Добре го каза — одобри Госпожа Вихронрав — Остър ти е умът. Но има и магия. Ще я схванеш. Тя не изисква чак толкова много ум, иначе вълшебниците нямаше да се оправят.

— Ще ти трябва и занаят — добави г-жа Ог — Вещерството къща не храни. Защото, видиш ли, не може да правиш магия за тебе си. Желязно правило.

— Правя хубаво сирене — каза Тифани.

— Сирене, а? — замисли се Госпожа Вихронрав — Хм. Да. Добро нещо е сиренето. А разбираш ли нещо от церове? А от бабуване? Ето това е добро подръчно умение.

— Ами, помагала съм при трудно агнене — отвърна Тифани — И гледах, когато се раждаше брат ми. Не си сториха труда да ме изпъдят. Не изглеждаше чак толкова трудно. Но си мисля, че сиренето като че ли е по-лесно и не дига толкова шум.

— Добро нещо е сиренето — повтори, кимайки, Госпожа Вихронрав. — Живо е.

— А какво правите всъщност вие? — попита ги Тифани.

За миг слабата вещица се поколеба, после каза:

— Ние наглеждаме… границите. Има много граници, повече отколкото смятат хората. Между живота и смъртта, между този свят и оня, между деня и нощта, между право и криво… и те трябва да се наглеждат. Ние ги наглеждаме, пазим съвкупността на нещата. И никога не искаме възнаграждение. Това е важно.

— Е, хората ни дават разни работи, не се тревожи. — намеси се г-жа Ог — Понякога хората може да са много щедри към вещиците. Понякога в нашто село, като е ден за печене, две крачки не мога да мръдна, без да ме почерпят. Много начини има нищо да не искаш, ако ме разбираш какво имам предвид. Харесва им на хората вещицата да е доволна.

— Да, но тук хората си мислят, че вещиците са лоши! — оплака се Тифани, а Вторият й акъл отбеляза: Я си спомни, колко рядко й се налагаше на Баба Болежкова сама да си купува тютюн.

— Трудно е да се повярва, как хората свикват с какво ли не — възрази г-жа Ог — Само започни да ги навикваш полекичка.

— Ние обаче нямаме много време — отбеляза Госпожа Вихронрав — Един мъж се е задал насам на селски кон. Светла коса, червено лице…

— Май е баща ми!

— Хубаво, подкарал е горкото добиче в галоп — каза Госпожа Вихронрав — Да не се помайваме. Искаш ли да изучиш уменията? Кога можеш да напуснеш дома си?

— Моля? — попита Тифани.

— Тукашните момичета не ходят ли да се цанят за слугини и подобно? — помогна г-жа Ог.

— А това ли? Да. Като станат малко по-големи от мен.

— Добре, значи като станеш малко по-голяма от теб. Мис Тик тук ще дойде да те потърси — реши Госпожа Вихронрав. Мик Тик кимна. — Горе в планината има възрастни вещици, които биха се съгласили да споделят знанието си в замяна на малко помощ по къщите им. Докато те няма, това място ще бъде под надзор, можеш да разчиташ на това. Междувременно имаш право на три яденета дневно, собствено легло и служебна метла… така се прави при нас. Съгласна ли си?

— Да — радостно се усмихна Тифани. Чудесният миг отминаваше твърде бързо, за да зададе всичките въпроси, които й се искаше.

— Да! Обаче, ъ…

— Да? — подкани я г-жа Ог.

— Нали няма да се налага да танцувам без никакви дрехи и такова, нали? Защото подочух туй онуй и…

Госпожа Вихронрав изви очи към небето. Г-жа Ог обаче й се ухили приятелски:

— Добре, тази процедура има и добрите си страни…

— Не, няма защо да го правиш! — отсече Госпожа Вихронрав — Никакви къщурки от сладкиши, никакво кикотене и никакви танци!

— Освен ако не ти се иска — добави г-жа Ог и се изправи — Какво му е лошото на мъничко покикотване, когато се намериш в настроение? Още сега бих те научила на едно много яко, но наистина трябва да тръгваме.

— Но… но как успя? — не изтърпя да попита мис Тик — Та това е варовик! Тебешир! Станала си вещица върху варовик! Как така?

— Според което на теб ти е известно, Проницателина Тик — намеси се Госпожа Вихронрав — Обаче костите на тези хълмове са от кремък. Твърд, остър и полезен. Цар на всички камъни.

Тя си все метлата и отново се обърна към Тифани:

— Как мислиш, ще си имаш ли неприятности?

— Сигурно ще имам — отговори Тифани.

— Помощ искаш ли?

— Неприятностите са си мои, аз ще се оправям — каза Тифани, макар че ѝ се искаше да извика: Да, да! Ще ми трябва помощ! Нямам си и представа какво ще стане щом баща ми дойде! Баронът сигурно съвсем ще се разлюти! Но аз не искам те да си мислят, че не мога да се справя със собствените си проблеми! Длъжна съм да мога да се оправя!

— Правилно — съгласи се Госпожа Вихронрав. Тифани се зачуди, дали тя не й чете мислите.

— Мислите ли? Не — каза Госпожа Вихронрав възсядайки метлата си — Това, което чета, са лица. Ела насам, млада госпожице.

Тифани се подчини.

— Там е работата, че вещерството — заобяснява Госпожа Вихронрав — изобщо не е като училище. При нас първо изкарваш изпита, а после може да ти отнеме години, докато разбереш как си го изкарала. В това отношение то си е съвсем като живота.

Тя протегна ръка и внимателно повдигна брадичката на Тифани, за да я погледне в очите. И каза:

— Виждам, че си си отворила очите.

— Да.

— Добре. Мнозина тъй и не го сторват. Въпреки това може и да не ти е леко. Ще ти трябва това.

Тя протегна ръка и описа кръг около косата на Тифани, после вдигна ръка над главата й поглаждайки въздуха с върховете на пръстите си.

Тифани вдигна ръце към главата си. За миг и се стори, че там няма нищо, но после напипа… нещо. Беше по-скоро като усещане във въздуха. Не го ли очакваш, пръстите ти просто преминаваха право през него.

— Наистина ли я има? — ахна тя.

— Кой знае? — рече вещицата — Това е виртуална островърха шапка. Никой освен теб няма да знае, че я има. Може да си има свойте удобства.

— Имате предвид, че съществува само в главата ми ли? — попита Тифани.

— Много неща има в главата ти. Това обаче не значи, че не са истински. Най-добре да не ми задаваш много-много въпроси.

— А какво стана с жабока? — обади се мис Тик, която постоянно задаваше въпроси.

— Отиде да живее с Дребния Волен Народ — отговори Тифани — Оказа се, че преди е бил адвокат.

— Какво? Дала си собствен адвокат на един клан Нак Мак Фийгъли? — надигна глас г-жа Ог — Светът ще има да трепери. Макар че, както винаги съм казвала, малко трепет винаги се отразява добре.

— Настана време, о сестри, оттук да отлетим — продума мис Тик, настанила се на другата метла зад г-жа Ог.

— Какви ги плещиш? — рече г-жа Ог — Такива приказки са само театро. Чао-чао, Тиф. Пак ще се видим.

Метлата й се издигна плавно във въздуха. Превозното средство на Госпожа Вихронрав обаче издаде само едно тихичко печално пуоп като от върха на шапката на мис Тик. Госпожа Вихронрав ръчна метлата и тя каза джъга-джъга-цък.

Госпожа Вихронрав въздъхна:

— Тия джуджета. А казаха, че уж го били оправили. И естествено първия път в работилницата им си запали от воле…

В далечината се чу тропот на копита. С изненадваща пъргавина Госпожа Вихронрав скочи от метлата, хвана я здраво с две ръце и се затича през торфа, така че полите на роклята ѝ се заразвяваха след нея.

Беше се смалила до петънце в далечината, когато бащата на Тифани се показа иззад гънката на хълма. Дори не беше спрял да нахлузи кожените навуща на коня и големи резени земя колкото големи супени чинии^[1], изхвърчаха всеки път, когато желязото на копитата се забиваше в торфа.

Когато той скочи от коня, някъде далече зад себе си Тифани дочу едно джъга-джъга-джъга-ввввъммм.

За нейна изненада той едновременно плачеше и се смееше.

 

Всичко беше като насън.

Тифани откри, че е много удобно да казва това. „Толкова е трудно е да си спомня, всичко беше като насън.“ „Всичко беше като насън, така че не съм съвсем сигурна.“

Пощурелият от радост Барон обаче беше напълно сигурен. Несъмнено тази жена — Кралицата или каквато е там тя, е отвличала деца, обаче Роланд я е победил, о да, че и отгоре на всичко е помогнал да се измъкнат и на тези две дечица.

Майка й настояваше Тифани веднага да си легне, макар да си беше бял ден. Всъщност тя нямаше нищо напротив. Беше си уморена и се сгуши под завивките в онзи чудесен розов свят някъде между будността и съня.

Чу как Баронът и баща й си говорят на долния етаж. Историята се тъчеше и оплиташе между тях докато се мъчеха да разгадаят какво се е случило. Несъмнено момичето било постъпило много храбро (казваше Баронът), обаче, добре де, ами тя нали е на осем? И си няма и на представа как се върти меч! Докато Роланд e вземал уроци по фехтовка…

И така нататък. По-късно, когато Баронът си тръгна, родителите й обсъждаха и други неща. Като например това защо Плъхарко е заживял на покрива.

Тифани си лежеше в леглото и миришеше на мазилото, с което майка й й беше натрила слепоочията. Тифани ще да си е ударила главата, беше казала тя, поради това как все се държеше за главата.

Така значи… Роланд с лицето си като наденица, взел, че излязъл герой, моля ви се. А пък тя била досущ като някоя глупава принцеса, която си е навехнала крачето и цялото време припадала, а? Беше толкова нечестно!

Протегна ръка към масичката до леглото й, където беше оставила невидимата шапка. Вярно, майка й беше оставила там купа бульон, която беше минала направо през шапката, но тя все пак си беше там. Пръстите й едва доловимо напипаха грубата материя на периферията.

Никога не искаме каквато и да е отплата, помисли си тя. Освен това нали всичко си беше нейна тайна. Никой освен нея не знаеше за Дребния Волен Народ. Е, вярно, че Уентуърт беше почнал да търчи из къщата вързал покривка от маса около кръста си и викаше: „Мале малки човечета! Я че те джаснем у ботушо!“, но г-жа Болежкова все още толкова му се радваше, че се е върнал и че говори за неща, които не са бонбонки, че изобщо не обръщаше внимание, какви точно ги приказва.

Не, тя не можеше да каже на никого. Изобщо нямаше да й повярват, а пък ако пък случайно й повярваха и отидеха да ръчкат покрай могилата на пиктситата? Не можеше да допусне да случи такова нещо.

Какво би направила Баба Болежкова в такъв случай?

Баба Болежкова щеше да си мълчи. Баба Болежкова често си мълчеше. Само се усмихваше на нещо нейно си и пуфкаше с лулата си и чакаше да му дойде времето.

Тифани се усмихна на нещо нейно си.

Заспа и не сънува.

И мина цял ден.

И още един ден.

На третия ден заваля. Тифани отиде до кухнята, когато никой не се навърташе наоколо и взе порцелановата пастирка от полицата. Пъхна я в една торба, измъкна се от вкъщи и хукна към бърдото.

Времето беше най-лошо от двете страни на Варовитище, което пореше облаците като корабен кил. Обаче когато Тифани стигна до мястото със старата пещ и четирите железни колелета и където тя изряза чим от торфа и внимателно издълба дупка за порцелановата пастирка, а после върна торфа отгоре… тогава вече валеше достатъчно силно, за да го накваси и да му даде шанс да оживее. Струваше й се правилно да стори тъй. И беше сигурна, че я лъхна миризма на тютюн.

След това отиде до могилата на пиктситата. Тревожеше се. Знаеше, че са там, нали така? Поради което да иде да провери, дали наистина са там беше… все едно… да покаже, че се съмнява дали ги има, нали така? Те имаха купища неща за вършене. Имаха да оплачат старата келда. Вероятно бяха много заети. Ето това си казваше тя. Не беше заради някакво съмнение, дали пък в действителност в дупката няма да се намери нищо, освен може би зайци. Ама изобщо не беше това.

Тя беше келдата. Имаше дълг.

Чу музика. Чу гласове. И внезапната тишина, когато се вгледа в тъмнината.

Внимателно извади от торбата шишето Специално Средство за Овчи Натривки и го мушна в дупката.

После си тръгна и чу, как някой отново подхвана музиката.

Помаха с ръка на ястреба, кръжащ лениво под облаците и беше сигурна, че една малка точица и помаха в отговор.

 

На четвъртия ден Тифани имаше да бие масло, както и друга къщна работа. Имаше и кой да и помага.

— А сега искам да идеш да нахраниш кокошките — каза тя на Уентуърт — Какво искам да направиш?

— Да хланя ко-ко — произнесе бавно и усърдно Уентуърт.

— Кокошките — поправи го строго Тифани.

— Кокошките — повтори послушно Уентуърт.

— И не си бърши носа в ръкава! Дадох ти кърпичка. А като се връщаш, виж дали ще можеш да донесеш цяла цепеница, а?

— Ау, кливънци! — измънка Уентуърт.

— А какво не биваше да казваме? — каза Тифани — Ние не казваме…

— …думичката кливънци. — изломоти Уентуърт.

— И не я казваме пред кого?

— Плед Мама.

— А така. А когато аз си свърша работата, ще имаме време да идем на реката.

Уентуърт грейна и рече с надежда:

— Малки малки човечета?

Тифани не му отговори веднага. Откакто се беше върнала вкъщи не беше видяла нито един Фийгъл.

— Може и да са там — рече тя накрая — Но сигурно ще са много заети. Трябва да си намерят нова келда, пък и… така де, много са заети. Предполагам.

— Малки малки човечета казват че те фласнем у чутулата либешка мутло! — зарадва се Уентуърт.

— Ще видим — каза Тифани, чувствайки се направо като родител — А сега, моля те, върви да нахраниш кокошките и вземи яйцата.

Когато той затопурка накъм курника, носейки с две ръце кошницата за яйца, Тифани извади малко масло на мраморния плот и взе лопатките да го разфасова на, ами на разфасовки. После ще ги мине с дървения печат. Хората обичаха на маслото им да има по някоя картинка.

Когато започна да оформя маслото, усети сянка на прага и се обърна.

Беше Роланд.

Погледна я с лице още по-червено от обикновено. Въртеше нервно в ръце много скъпата си шапка, също както правеше навремето Роб Секигоопрай.

— Да? — подкани го тя.

— Виж, за онова… такова де, за всичко, което… ами за такова… — започна Роланд.

— Е?

— Ами виж, аз не… имам предвид, че не съм лъгал на никого за нищо — изломоти той — Но баща ми някак си реши, че аз съм бил героят и той просто изобщо не слушаше нищо от онова, което му казвах после за това, как… колко…

— Колко съм ти помогнала ли? — довърши Тифани.

— Да… имам предвид не! Той каза, ами той каза, че било късмет за теб, че аз съм бил наблизо и още каза, че…

— Няма значение — прекъсна го Тифани.

— И той продължи да разправя на всички, колко смел съм бил и…

— Казах, че няма значение — повтори Тифани. Пляс-пляс-пляс — потропваха малките лопатки по прясното масло.

Ченето на Роланд увисна за кратко и пак се затвори.

— Имаш предвид, че нямаш нищо напротив ли? — каза той накрая.

— Да. Нямам нищо напротив.

— Но това не е честно!

— Ние сме единствените, които знаят истината — каза Тифани.

Пляс-пляс-пляс. Роланд се втренчи в гъстото мазно масло, докато тя най-спокойно му придаваше форма.

— О — каза той — Нали… ъ… нали няма да кажеш на никого? Имам предвид, ти имаш пълното право, но…

Пляс-пляс-пляс…

— Никой не би ми повярвал — каза Тифани.

— Аз се опитах — каза Роланд — Честна дума. Наистина се опитах.

Вярвам ти, помисли си Тифани. Само че ти не си чак толкова умен, а пък Баронът със сигурност е човек лишен от първо зрение. Той вижда света такъв, какъвто иска да го види.

— Някой ден ще станеш Барон, нали? — попита го вместо това тя.

— Е, да. Някой ден. Виж обаче, ама ти наистина ли си вещица?

— Като станеш Барон, да очаквам ли, че ще си добър? — попита Тифани и обърна маслото — Справедлив и щедър и почтен? Ще плащаш ли добри надници и ще се грижиш ли за старите хора? Нали няма да позволиш на хората да изхвърлят една старица от къщата й?

— Добре, надявам се, че аз…

Тифани се обърна с лице към него, хванала по лопатка за масло във всяка ръка:

— Защото, виждаш ли, аз ще съм там. Озърнеш ли се, ще видиш, че те наблюдавам. Аз ще съм там, в края на тълпата. Цялото време ще съм там. Всичко ще наглеждам, защото произхождам от дълга редица Болежкови и това е моята земя. Ти обаче можеш да си Барон за нас и се надявам, че ще си добър. Защото ако не си… ще има равносметка.

— Виж, аз знам, че ти… че ти беше… — започна Роланд и се зачерви.

— От голяма помощ ли? — вметна Тифани.

— …обаче, знаеш ли, не можеш да ми говориш така!

Тифани беше сигурна, че на пределите на слуха си дочу как някой каза от покрива:

— Леле, кривънци, брей, че дребен лигльо…

За миг тя затвори очи, а после, с разтуптяно сърце, посочи с лопатка към една от празните кофи и заповяда:

— Кофа, напълни се!

Тя примигна и заплиска. Вода прокапа по единия й край на пода.

Роланд зяпна. Тифани се обърна към него с една от най-сладките си усмивки, която можеше да си е доста страшничка:

— Нали няма да кажеш на никого?

Той се обърна към нея пребледнял и изпелтечи:

— Никой не би ми повярвал.

— Епа да — съгласи се Тифани — Разбрахме се значи. Не е ли чудесно? А сега, ако нямаш нещо напротив, аз трябва да завърша това тук и после имам да се заема с едно сирене.

— Сирене ли? Но ти… ти можеш да правиш каквото ти се иска! — избухна той.

— А точно сега ми се иска да правя сирене — рече спокойно Тифани — Върви си.

— Този чифлик е на баща ми! — каза Роланд и чак тогава усети, че го е казал на глас.

Чуха се две леки, но изненадващо гръмки тупвания, когато Тифани хвърли лопатките и се обърна.

— Току-що каза нещо, което беше много смело — каза му тя — но ми се струва, че съжаляваш, че си го казал, сега, след като се позамислиш едно хубаво, така ли е?

Роланд, който си беше затворил очите, кимна с глава.

— Добре. — рече Тифани — Днес ще правя сирене. Утре ще правя нещо друго. По-късно по някое време може и да не съм тук и ти ще се чудиш: Къде ли е тя? Но част от мен винаги ще е тук, ама винаги. Винаги ще мисля за това място. Ще му хвърлям по едно око. И ще се върна. А сега да те няма!

Той се обърна и побягна.

Когато стъпките му заглъхнаха в далечината, тя каза:

— Добре сега, кой е тук?

— Я съм, гос’жа. Не-толкоз-голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок, гос’жа.

Пиктсито се показа иззад кофата и продължи:

— Роб Секигоопрай вика дека требе да дождаме да ти фърляме по некое око, па и да ти благодарим за армагано.

Пак си е магия, нищо, че знаеш как става, помисли си Тифани. А на глас каза:

— Тогава ще ми хвърляте по око само в мандрата. Никакво шпиониране!

— Нема таквоз нещо, гос’жа — отвърна малко нервно Не-толкоз-голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок. После се ухили — Фиона че ръгва да ста’е келда у един клан горе у планината на Меден Рудник. Па ме помоли она да дода с нея за гонагъл!

— Честито!

— Епа да, а па Уилям вика, дека че се оправим, ако практикувам повече с гайдата — продължи пиктсито — И… ъ…

— Е? — подкани го Тифани.

— Ъ… Хамиш вика, дека има една мома от клана на Дългото Езеро, дето сака да става келда… ъ… он клано й е свестен… ъ… — пиктсито полилавя от смущение.

— Добре — каза Тифани — Ако бях мястото на Роб Секигоопрай, веднага щях да я поканя да дойде.

— Ма ти немаш ли възражения? — попита затаил дъх Не-толкоз-голем-като-Средно-Голем-Джок-но-по-голем-от-Дребен-Джок-Джок.

— Никакви — успокои го Тифани. Е, имаше съвсем мъничко възраженийце, но трябваше да си признае, че е такова, че може да го прибере на някой забутан рафт в главата си.

— Брей, че убаво! — зарадва се пиктсито — Оти момците мънечко се кахъреха, ’найш ли. Я че бегам да им кажем. — след което той добави по-тихо — А не сакаш ли да ръгна подир оня дългококилестия дето са си ойде, па да уредим па да падне от коньо, а?

— Не! Недей. В никой случай. — заговори припряно Тифани.

После вдигна лопатките и продължи с усмивка:

— Оставете го на мен. Всичко можете да оставите на мен.

Когато отново остана сама, тя завърши маслото… пляс-пляс-пляс…

Тогава остави лопатките и с връхчето на много чистия си пръст надраска на повърхността му крива линия, после още една, лекичко докосваща я, така че двете заедно приличаха на вълна. После прокара под тях още една, този път права, за Варовитище.

Земя под вълните.

После набързо пак заглади маслото и взе печата, който беше направила предния ден. Много грижливо го беше издялала от парче ябълково дърво, което й беше дал г-н Блок дърводелецът. Натисна с него маслото и внимателно го вдигна.

И ето я, лъщяща върху мазната, гъста жълта повърхност една гърбава луна и, рееща се пред нея, една вещица на метла.

Тя пак се усмихна, този път с усмивката на Баба Болежкова. Някой ден нещата ще са различни.

Но трябва да се започне с малко, както е с дъбовите дървета.

След това тя се зае да прави сирене…

…в мандрата посред чифлика, там където зелени морави се стелеха под парещото лятно слънце, където стадата овце бавно плуваха по торфищата като облаци по зелено небе, а тук таме овчарски кучета се втурваха през торфа като комети. Сега и завинаги.