Тери Пратчет
Дребнио волен народ (11) (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Глава 11
Събуждане

От другата страна на поляната, където онзи човек трошеше лешници, беше останал един последен лешник, голям до кръста на Тифани. И той леко помръдваше. Трошачът замахна към него с чука, той обаче се оттърколи настрани.

Я виж какво си имаме в действителност… каза си Тифани и се засмя.

Кралицата я изгледа озадачено.

— Нещо смешно ли има? — изсумтя тя — Какво точно намираш за смешно? Нещо в цялата ситуация да е забавно?

— А, хрумна ми една забавна мисъл — отговори Тифани.

Кралицата я зяпна, както правят хората без чувство за хумор, когато се натъкнат на подхилване. Не си особено умна, помисли си Тифани. Никога не ти е трябвало да си. Всичко каквото си поискаш може да си го вземеш само като си помечтаеш за него. Ти вярваш в сънищата си, поради което не ти е нужно да мислиш.

Тя се обърна и прошепна на Роланд:

— Строши лешника! Не се тревожи за мене, ами строши лешника!

Момчето я изгледа с празен поглед.

— Какво му каза? — сопна се Кралицата.

— Казах му сбогом, — отвърна Тифани, притискайки към себе си братчето си — Каквото и да правиш, няма да предам брат си!

— Знаеш ли, какъв цвят са вътрешностите ти? — попита Кралицата.

Тифани безмълвно поклати глава.

— Добре, ей сега ще научиш — сладко-сладко и се усмихна Кралицата.

— Не си достатъчно могъща за такова нещо — заяви Тифани.

— Да знаеш, права си — рече Кралицата — Подобна физическа магия действително е много трудна. Но мога да те накарам да си мислиш, че съм ти сторила най-… ужасните неща. И това, малката ми, е всичко, което ми трябва. Искаш ли да молиш за милост сега? После може и да не можеш.

Тифани помълча някое време и после каза:

— А, не. Май няма да ти се моля.

Кралицата се надвеси над нея. Сивите и очи изпълниха света на Тифани, когато тя каза:

— Хората тук дълго ще помнят това.

— Да се надяваме — промълви Тифани и добави — Стро-ши лешника.

За момент кралицата отново изглеждаше озадачена. Не я биваше да се оправя с внезапни промени.

— Какво? — извика тя.

— Ъ? А да… разбира се — измънка Роланд.

— Какво му каза? — настоя Кралицата, докато момъкът се втурна накъм мъжа с чука.

Тифани я срита по пищяла. Такова нещо не отиваше на една вещица. Толкова приличаше на работа на осемгодишна, че на Тифани и се прищя да беше измислила нещо друго. От друга страна тя имаше солидни ботуши, а и ритника си го биваше.

Кралицата я разтърси:

— Защо направи това? Защо не искаш да правиш каквото ти казвам? Всички можеха да са щастливи, ако само правеха каквото аз им казвам!

Тифани се вглеждаше в лицето и. Сега очите и бяха сиви, но зениците и бяха като сребърни огледала.

Знам, какво си ти, каза нейният Трети Акъл. Ти си нещо, което цял живот нищо не е научило. Нищичко не знаеш ти за хората. Ти си само едно… дете, което е поостаряло.

— Иска ли ми кралицата бонбонки? — прошепна тя.

Зад нея се чу крясък. Тя едва успя да се извърне в хватката на Кралицата и видя как Роланд се бореше за чука. Докато тя гледаше той отчаяно се изви и вдигна тежката джаджа над главата си, изпусна я и чукът халоса елфа зад гърба му.

Докато чукът падаше, Кралицата я завъртя грубо към себе си.

— Бонбонки ли? — изсъска тя — Ще ти покажа аз едни бо…

— Кривънци! Оно е неено ’личество! И она, кикимората ниедна, ми гепила нашта келда!

— Нема кралица! Нема господарье! Дребнио волен народ!

— А ми дайте да утепам кебапо!

— Фащайте я ма!

Сигурно Тифани беше единственото същество във всички възможни светове, което можеше да се зарадва да чуе Нак Мак Фийгъли. Те изригнаха от разбития лешник. Някои още бяха с папийонки. Други пак си бяха навлекли препаските.

Но всичките бяха в настроение за битка и, за да не губят време, се биеха помежду си, за да понаберат скорост.

Поляната се изпълни с тях и се… изпразни от всички останали. Истински или присънени, хората ясно виждаха бедата, когато тя придойдеше към тях като ревяща и псуваща синьо-червена приливна вълна.

Тифани приклекна, изплъзна се от ръцете на кралицата и се шмугна в тревата откъдето загледа.

Голем Йън мина покрай нея държейки над главата си мятащ се възедър елф. Той спря рязко и го запрати високо над поляната.

— И си ойде он, и право на чутура! — изкрещя той, обърна се и пак се върна в битката.

Нак Мак Фийгълите не можеха да бъдат стъпкани или смачкани. Те действаха на групи, качвайки се на гърбовете на другарите си, за да се изкачат достатъчно високо, за да ударят някой елф с юмруци, или за предпочитане с глава. А паднеше ли веднъж някой, беше готов за ритане.

Те си имаха свой метод за водене на бой. Например, те винаги избираха най-едрия противник, защото, както каза по-късно Роб Секигоопрай, „тех, сфатуеш ли, нема зор да ги уцелиш“. И почнеха ли нямаше спиране. Това противниците им не можеха да издържат. Беше като да ти налетят оси с юмруци.

Някое време им отне докато осъзнаят, че им са се свършили хората за биене. А и тогава продължиха да си се бият помежду си още някое време, както си бяха започнали, а после се успокоиха и се заеха да пребъркват джобовете на падналите врагове.

Тифани се изправи.

— Ич не беше зле таз работа, дума напреки на туй нема да кажем — каза Роб Секигоопрай, като се огледа — Ей че въргал, мило да ти домилее, даже се не наложи да прибегнуеме до поезия.

— Как успяхте да влезете в тоя сбъркан лешник? — поиска да знае Тифани — Имам предвид, ами че то е толкова… сбъркано!

— Епа друг път немохме да намерим — обясни Роб Секигоопрай — Оти се требе да се тражи път дето да става. Мъчна работа е туй, навигируньето у сънища.

— А най-мъчно е га сме се мънечко нафиркали — ухили се широко Прост Уили.

— Какво? Отишли сте били да… пиете? — възмути се Тифани — Аз се изправям срещу Кралицата, пък вие в туй време сте отишли на кръчма?

— Не ма! — отрече Роб Секигоопрай — Нал го найш оня сън с големио купон! Дето ти беше с оная ми ти гиздава премяна и таквоз, а? Епа запецнааме там ние.

— Но аз нали убих сънтутника!

Тогава Роб се поомълрлуши:

— Да де, ма ний не смогнааме тъй леко като тебе. Позабави ни мънечко тоя ми ти сън.

— Та доде не излочииме сичката пиячка — довърши услужливо Прост Уили.

Роб го зяпна и го скастри:

— Ма тъй ли требеше да го изръсиш туй ма?

— Искате да кажете, че сънят може и да продължи, така ли? — заитнересува се Тифани.

— Ми мо’е щом си прежаднел — изтъкна Прост Уили — А па не беше само пиячката, ми още онея ми ти а-парите-ви че и ора-да-уври и мезелъци.

— А аз си мислих, че ако изядеш или изпиеш нещо в съня, там ще си и останеш! — напомни Тифани.

— Епа за повечето ора си е тъй — обясни Роб Секигоопрай — Ма не за нас. Къщя или банки или сънища, за нас е се тая. Нема таквоз место, дека да не можеме да влезнеме или па да излезнеме от него.

— Мале, само с кръчмите май ни иде нанагорно — сети се Голем Йън.

— Епа да — бодро се съгласи Роб Секигоопрай — Излазюването от кръчма понекогиж ни причинява некои затррруднения, туй я че си признаем.

— Ами Кралицата къде отиде? — поиска да знае Тифани.

— Ми, че она се чупи на моменто га дойдохме — докладва Роб Секигоопрай и добави — И ние също беж да ни нема, гос’жа, доде съньо се не запроменюва.

После посочи с глава Уентуърт:

— Оно ли е ситното лапе? Мале, че пълен нос със сополи!

— Искам бонбонка! — изрева на автопилот Уентуърт.

— Да ама за теб нема! — скастри го Роб Секигоопрай — И ха ми спри да цивриш, ми а да додеш с нас и да не обременявуеш мънечката си сестра!

Тифани отвори уста да протестира, но пак я затвори, когато Уентуърт след кратък шок се изкиска.

— Виж! — викна той възбудено — Малко човече! Мале малко човече!

— Божичко — въздъхна Тифани — Сега пък започна една.

Но въпреки това тя много се изненада, тъй като досега Уентуърт никога не беше проявявал такъв интерес към някого, който не беше направен от желатин.

— Абе Роб, тук има един истински — викна едно от пиктситата.

За неин ужас Тифани видя как няколко Нак Мак Фийгъли надигат главата на изпадналия в несвяст Роланд. Целият се беше изпънал на земята.

— Я, ма туй бил момъко, дето беше груб с теб — забеляза Роб — И на сичко отгоре се опита да джасне Голем Йън с чуко. Ич не беше умно да стори това, ма ич. И к’во да го пра’им са?

Тревите се заклатиха. Небето притъмня. А и въздухът нещо позахладня.

— Не можем да го изоставим тук! — заяви Тифани.

— Убаво бе, с нас че си го влачим — съгласи се Роб Секигоопрай — А да бегаме, ма веднагически!

— Мале малко човече! Мале малко човече! — викаше радостно Уентуърт.

— Опасявам се, че цял ден ще е такъв — каза Тифани — Съжалявам.

— Бегай към вратнико ма! — настоя Роб Секигоопрай — Не мойш ли да го видиш вратнико?

Тифани отчаяно се заозърта. Вятърът съвсем се беше разлютил.

— Виж го вратнико! — изкомандва Роб.

Тя примигна и се заобръща и рече:

— Ъ… ъ…

Усещането за отвъдния свят, което и се беше появило, докато я беше страх от Кралицата, сега никакво го нямаше. Тя се опита да се съсредоточи. Мирисът на сняг…

Нелепо беше да се говори за мириса на сняг. Та той нали беше чиста замръзнала вода. Но Тифани всеки път, като се събуждаше, разбираше кога през нощта е валяло сняг. Снегът имаше миризма като вкуса на тенекията. Тенекията си няма вкус, но определено вкусът и беше като миризмата на снега.

Стори ѝ се, че чу как мозъкът и пращи от усилие. Щом като е в сън, значи ще трябва да се събуди. От бягане нямаше полза. Сънищата бяха тъпкани с бягане. Но все пак имаше една посока, която изглеждаше… рехава и бяла.

Тя затвори очи и започна да мисли за сняг, хрущящ и бял като прясно изпрани чаршафи. Съсредоточи се върху усещането да й е под краката. Трябваше й само да се събуди…

Беше се изправила в снега.

— Правилно — одобри Роб Секигоопрай.

— Измъкнах се! — зарадва се Тифани.

— Епа понекогиж вратнико е право у твойта си чутура — каза Роб — Аре са да одим!

 

Тифани усети, че я издигат във въздуха. До нея изпод хъркащия Роланд изникнаха дузини малки сини крачета.

— И нема спиранье доде се не изнесем оттук! — заповяда Роб Секигоопрай — Аре, Фийгъли!

Те се понесоха през снега, като групи Фийгъли търчаха пред тях. След някоя друга минута Тифани погледна назад и видя, че синкавите сенки се разнасят.

— Роб… — започна тя.

— Да ма, знаем — каза той — Беж момци!

— Но те са бързи, Роб!

— И туй го знаем!

Снегът се блъскаше в лицето на Тифани. Дърветата се размазваха от бързината с която преминаваха. Но сенките се разпростираха напряко на пътя им и всеки път, щом преминаваха някоя от тях, те изглеждаха някак си твърде плътно, като мъгла.

Сенките зад тях сега вече бяха посредата черни като нощ.

Пиктситата обаче подминаха и последното дърво и пред тях се простряха заснежените поля. Тогава те спряха, толкова внезапно, че Тифани насмалко да се катурне в снега.

— Какво стана?

— Дека са старите ни стъпки ма? — възкликна Прост Уили — Ей са тук си беха па ги нема! И са дека да одим?

Утъпканата пъртина, водила ги досега беше изчезнала. Роб Секигоопрай се обърна и погледна назад към гората. Мрак се кълбеше над нея като дим, разпростирайки се чак до хоризонта.

— Она прати по нас кошмари — изръмжа той — Са че ни доде върличко, момци.

Тифани различи някакви форми в надигащата се нощ. Прегърна по-здраво Уентуърт.

— Кошмари — повтори Роб, този път обръщайки се към нея — Ти нема що да ги найш тех. Ний че ги запрем мънечко. А ти требе да бегаш колкото държиш. Айде беж оттук!

— Няма къде да бягам! — рече Тифани.

Откъм гората се чу пронзителен звук като от цвъркане на насекоми. Пиктситата се скупчиха. Обикновено те се ухилваха щом се зададеше битка, сега обаче изглеждаха смъртно сериозни.

— Епа она, не’но ’личество не ’най как да губи — изкоментира Роб.

Тифани се озърна към хоризонта зад нея. И там вреше чернилка, тя беше навсякъде околовръст и кръгът все се стесняваше.

Навсякъде има проходи, помисли си тя. Старата келда каза, че проходите са навсякъде. Трябва да намеря проход.

Тук обаче има само сняг и няколко дървета.

Пиктситата си изтеглиха мечовете.

— Кошмарите дето идват, ъ… какви са навид? — попита Тифани.

— Епа от многокракио вид с големи крачища и грамадни зъби и хлопащи криле и стотици очи, таквиз — обясни Прост Уили.

— Епа да, ма и по-лоши — продума Роб Секигоопрай, загледан в прииждащия мрак.

— Че какво е по-лошо от това? — попита Тифани.

— Нормалните неща га ръгнат накриво — отвърна Роб.

За момент Тифани го изгледа неразбиращо, а после потръпна. О да, знаеше ги тя тези кошмари. Не се случваха често, но случеха ли се, беше ужасно. Веднъж се беше събудила потръпвайки от мисълта за ботушите на Баба Болежкова хукнали да я преследват, а друг път това беше сторил един пакет захар. Всичко можеше да бъде кошмар. С чудовищата още как да е, но никак не и се искаше да се изправи срещу полудели ботуши.

— Ъ… имам идея — каза тя.

— И я си имам една — отвърна Роб Секигоопрай — И она е да те нема тук!

— Ей там има китка дървета — посочи тя.

— Е и? — каза Роб. Беше се загледал във фронта на кошмарите. Сега в чернилката се виждаха фигури — зъби, челюсти, очи, ребра. От начина по който ги гледаше ставаше ясно, че каквото и да стане по-късно, първите няколко чудовища ще да се изправят лице в лице със сериозен проблем. Е, стига да си имат лица.

— Вие можете ли да се биете с кошмари? — попита ги тя.

Пищящите звуци доста се бяха засилили.

— Ми оно нема нещо, дето да не стае за тупаник — изръмжа Голем Йън — Има ли чутура, че му дадеме цела глава пърхут на чело, нема ли си чутура, подлежи на яко ритане!

Тифани се взря в прииждащите… неща и отбеляза:

— Някои имат по повече от една глава!

— Иха, имаме си късмет! — възкликна Прост Уили.

Пиктситата си наместиха тежестта, готови за бой.

— Гайдарю, — каза Роб Секигоопрай на Уилям гонагъла — А свирни жалейка. Па да се тепаме под песента на миша гайда…

— А не! — надигна глас Тифани — Това аз няма да го търпя! Начинът да биеш кошмар е да се събудиш! Аз съм ви келда! Това е заповед! Отиваме към онези дървета, веднага! Правете каквото ви казвам!

— Мале малко човече! — обади се и Уентуърт.

Пиктситата изгледаха дърветата, а после Тифани.

— Давайте де! — крясна тя толкова силно, че някои от тях се присвиха — Ама веднага! Каквото ви казвам! Има по-добър начин!

— Ич не мо’ем да се репчим на бабаяга, Роб — промълви Уилям.

— Аз ще ви отведа вкъщи! — отсече тя. Надявам се, добави тя наум. Но нали беше видяла малкото, кръгло, бледо лице надничащо иззад един дървесен ствол. Сред тези дървета имаше сънтутник.

— Епа да, ма… — започна Роб, после погледна нещо покрай Тифани и рече — Мале не, вижте туй…

Пред редицата настъпващи чудовища имаше едно по-светло петно. Снибс бягаше колкото му държаха силите. Размахваше ръцете си като бутала. Дребничките му крака мязаха на въртящи се колела. Бузите му се бяха издули като балони.

Потопът на кошмарите го застигна и го погълна и продължи напред.

Роб си прибра меча и ревна:

— Аре момци, чухте нашта келда! Фащайте я! Арррре беж!

Някой вдигна Тифани. Други дигнаха още неосвестилия се Роланд. И всички се втурнаха към дърветата.

Тифани извади ръката си от джоба на престилката и разви изпомачканата опаковка от тютюна Веселия Моряк. Трябваше и да се фокусира на него, да и напомня за един сън…

Хората казваха, че морето можело да се види от самия връх на рида, Тифани обаче колкото и да се взираше в ясни зимни дни, когато въздухът беше най-чист, не можеше да види нищо освен някаква синкава мътилка в далечината. Морето на опаковката от Веселия Моряк обаче беше ясно синьо с бели гребени по вълните. Това за Тифани беше морето.

Онова в дърветата изглеждаше като малък сънтутник. Значи не беше много силен. Надяваше се да е така. Оставаше и само да се надява, така че да…

Дърветата наближаваха. Кръгът на кошмарите също. Някои от звуците бяха ужасни — като от тракащи кокали или трошащи се камъни или жилещи насекоми и врещящи котки и всички те идваха все по-близо и по-близо…