Тери Пратчет
Дребнио волен народ (1) (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Глава 1
Добре свършено дрънчене

Някои неща започват преди други.

Валеше летен дъждец, ама май дъждецът не знаеше това, понеже валеше като зимна буря.

Мис Проницателина Тик беше седнала под жалкия заслон на занемарения плет и изследваше вселената. Тя не забелязваше дъжда. Вещиците съхнат бързо.

Вселената беше изследвана посредством две вейки, вързани с канап, камък с дупка, яйце, един от чорапите на мис Тик (и той с дупка), карфица, къс хартия и малко парче молив. За разлика от вълшебниците, вещиците са се научили да се оправят с малко.

Нещата бяха вързани и оплетени помежду си и образуваха… устройство. То се движеше по чудат начин, щом тя го ръчнеше. Една от пръчките, да речем, изглежда минаваше право през яйцето и си излизаше от другата страна, без да остави следа.

— Да, — рече си тя тихичко, докато дъждът преливаше през ръба на шапката й. — Ето това е то. Несъмнено трептене по стените на света. Много обезпокоително. Вероятно чужд свят се опитва да установи контакт. Това никога не е на добро. Трябва да отида там. Обаче… според левия ми лакът там вече си имат вещица.

— Че тогава тя да се оправя — обади се един засега тайнствен гласец откъм краката й.

— Не, това не може да е вярно. С тая ми ти варовита земя — каза мис Тик — Добра вещица на варовик не вирее. Та това нещо е само малко по-твърдо от глина! Трябва ти добра яка скала, за да се пръкне вещица, повярвай ми. — Мис Тик поклати глава и от шапката й се разхвърчаха капки — Но като цяло лактите ми са много достоверен източник^[1].

— Ами стига толкова приказки. Да идем и да видим — каза гласът — Тук не ни е особено добре, нали?

Вярно, че не беше добре. Низините не бяха място за вещици. Мис Тик изкарваше по някой грош със знахарство и черно-гледане^[2] и най-често нощуваше по плевни. На два пъти я бяха хвърляли във вирове.

— Не може да се натрапвам. — каза тя — Не и в територията на друга вещица. Това никога, ама никога не свършва добре. Но пък… — замисли се тя — вещиците не се пръкват ей така от нищото. Я да видим…

Тя измъкна от джоба си напукана купа и изля в нея водата насъбрала се в шапката й. После извади от друг джоб шишенце мастило и сипа точно колкото водата да почернее. После събра ръце над купата, за да я пази от дъжда и се вслуша в очите си.

 

 

Тифани Болежкова лежеше по корем край реката и пръстите и шареха за пъстърва. Така пъстървата я беше гъдел, а на Тифани и харесваше как тя се смее. Смехът й излизаше на мехурчета.

Малко по-нататък по брега, на един каменист плаж брат й Уентуърт бърникаше нещо с пръчка и почти със сигурност ставаше лепкав.

Всичко можеше да направи Уентуърт лепкав. Остави го измит и сухичък по средата на чиста стая и след пет минути Уентуърт ще е вече лепкав. Комай то изобщо не идеше от никъде. Той просто си ставаше лепкав. Но пък беше лесно за гледане дете, стига да гледаш да не яде жаби.

Частица от ума на Тифани беше малко несигурна за нещо относно името Тифани. Тя беше на девет години и усещаше, че ще е мъчно да се живее така, че да й отива да е Тифани. Освен това тъкмо преди една седмица тя беше решила, че като порасне ще стане вещица, а беше сигурно, че тук Тифани просто няма да върши работа. Хората ще се смеят.

Друга, по-голяма част от ума на Тифани мислеше за думата „шептание“. Малцина са мислили достатъчно за тази дума. Докато пръстите й шареха по гушката на пъстървата тя обръщаше и обръщаше тази дума в главата си.

Шептание… според речника на баба й това значеше „тих мек звук като при шепнене, шушукане“. Харесваше й вкусът на тази дума. Караше я да мисли за тайнствени хора в дълги плащове, които си шепнат важни и секретни неща зад някоя врата: шушу-шушу-шушу-шушу…

Тя беше прочела речника от начало до край. Никой не й беше казвал, че речници не се четат така.

Както си мислеше това, тя забеляза, че веселата пъстърва е отплувала. Но пък във водата имаше нещо друго, само на няколко инча от лицето й.

То беше кръгла кошница, не по-голяма от половин кокосов орех, увита с нещо, което да запушва дупките и да й дава да плува. В нея се беше изправило малко човече, високо само шест инча. То имаше мърлява рижа коса с вплетени в нея няколко пера, мъниста и парцали. Имаше рижа брада, която хич не изглеждаше по-добре от косата. Останалата част от него, която не беше покрита със сини татуировки, беше покрита с малка препаска. Та този човек размахваше юмрук към нея и крещеше:

— Кривънци! Бегай ма, тъпо дребно лапе! Па’и се от зелената чутура!

Като каза това, той дръпна някакъв конец, провесен от лодката му и на повърхността изплува още едно рижо човече, жадно гълтащо въздух.

— Оно не е време за риба! — каза първото човече, докато вмъкваше второто в лодката — Зелената чутура иде!

— Кривънци! — каза плувецът, докато водата се стичаше от него — Бегай да бегаме!

И като каза това, той хвана едно много малко гребло и с чевръсти движения засили кошницата надалеч.

— Извинявайте! — извика Тифани — Вие елфчета ли сте?

Нямаше отговор. Малката кръгла лодка изчезна в тръстиките.

Вероятно не са, реши Тифани.

Тогава, за нейна мрачна радост, дойде шептанието. Нямаше вятър, но листата на елшите покрай речния бряг затрептяха и зашумоляха. Тръстиките също. Те не се накланяха, само някак се размътиха. Всичко се размъти, като че нещо беше взело целия свят и го бълникаше. Въздухът бучеше. Хора шепнеха зад затворени врати…

Водата забълбука, право от подмола. Тук не беше много дълбоко, ако Тифани беше наджапала в реката, щеше да й стигне само до коленете, но изведнъж водата потъмня и позеленя и някак-си много се задълбочи…

Тя отстъпи няколко крачки назад, тъкмо преди дълги мършави ръце да изригнат от водата и да задращят диво по брега, тъкмо където беше застанала тя до преди малко. За миг тя зърна тясно лице с дълги остри зъби, грамадни кръгли очи и мокра зелена коса като водорасло и нещото се гмурна обратно в дълбините.

Когато водата се затвори над него, Тифани вече бягаше покрай брега към малкия плаж, където Уентуърт мяташе жабки. Тя грабна детето, точно когато мехурчетата взеха завоя на реката и стигнаха до плажа. Тогава водата пак завря, зеленокосата твар изскочи и дългите ръце задрапаха по калта. Тогава то изкряска и пак потъна във водата.

— Искам да-ъ пиш-кам! — викна Уентуърт.

Тифани не му обърна внимание. Тя се беше загледала замислено в реката.

Изобщо не съм изплашена, помисли си тя. Странно. Трябваше да съм изплашена, а съм само ядосана. Е, все пак усещам уплахата като нажежено кълбо, но ядът не й дава да излезе…

— Искам искам искам искам да-ъ пиш-кам! — зарева Уентуърт.

— Давай де! — каза разсеяно Тифани. Вълните още се разбиваха в брега.

Нямаше как да каже за това на когото и да е. Всеки щеше само да каже „Брей, че въображение има това дете“ ако се случеше в добро настроение, или „Я не ми разправяй врели-некипели!“ ако не се случеше.

Все още беше много ядосана. Как смееше някакво си чудовище да се разкарва из реката? Особено чудовище, което е толкова… толкова… смехотворно? За кого се мислеше то?

Ето я Тифани, връщаща се вкъщи. Да започнем от ботушите. Те бяха големи и тежки ботуши, много пъти поправяни от баща й и принадлежали на разни сестри преди нея. Тя носеше по няколко чифта чорапи, за да не й изпадат ботушите. Бяха големи. Понякога Тифани чувстваше, че тя самата не е нищо повече от средство за придвижване на ботушите.

По-нататък — роклята. Преди нея тя беше била на много нейни сестри и беше толкова много пъти подгъвана и отпускана от майка й, че всъщност си беше време да бъде изхвърлена. Но Тифани си я обичаше. Тя стигаше до глезените й и, какъвто и цвят да е била някога, сега беше млечно синя, което по случайност беше тъкмо цветът на пеперудите, пърхащи покрай пътеката.

По-нататък — лицето на Тифани. Светло розово, с кафяви очи и кафява коса. Нищо особено. Главата й би могла да направи впечатление на някого, вгледал се, примерно, в купа пълна с черна вода, че е мъ-ъничко по-големичка в сравнение с останалата част от тялото, но може би това ще се оправи, когато тя порасне.

Сега пък да се отдалечим още и още докато пътеката не стане панделка, а Тифани и брат й — две малки точици, и ето я тяхната страна…

Наричат я Варовитище. Зелени морави се стелят под парещото лятно слънце. Погледнато от тук стадата овце бавно плуват по торфищата като облаци по зелено небе. Тук там овчарски кучета се втурват през торфа като комети.

И, като се отдалечи още погледът, ще види дълъг зелен рид, полегнал като кит насред света…

…посред мастилената дъждовна вода в купата.

 

Мис Тик вдигна поглед.

— Ами че онзи дребосък в лодката беше Нак Мак Фийгъл! Най-страховитата от всички елфически раси! Дори троловете бягат от Дребния волен народ! А един от тях да вземе да я предупреди!

— Значи тя е вещицата, нали? — попита гласът.

— На тази възраст? Невъзможно! — отсече мис Тик — Няма кой да я е учил! По Варовитище няма вещици! То е твърде меко. И все пак… тя не се изплаши…

Дъждът беше спрял. Мис Тик се загледа във Варовитище, показващо се изпод ниските кълбести облаци. То беше само на пет мили оттук.

— Това дете трябва да бъде наглеждано — рече тя — Но варовитата земя е твърде мека, за да се пръкне на нея вещица…

 

 

Само планните се извисяваха над Варовитище. Те се издигаха назъбени, синьо-сиви, нашарени с дълги ивици сняг по върховете си дори през лятото. „Невести на небето“ — ги беше нарекла веднъж баба Болежкова, а тя толкова рядко продумваше, особено ако не ставаше дума за овце, че Тифани го запомни. Освен това то си беше точно така. Планините си изглеждаха така през зимата, когато бяха целите бели и виелиците по върховете им бяха като була.

Баба използваше старовремски думи и казваше чудати стари поговорки. Тя не казваше на бърдото Варовитище, а му казваше „кърището“. Из кърището ни открито студено е и ветровито, си мислеше Тифани, та думата остана в главата й.

Тя се прибра в чифлика.

Хората все някак оставяха Тифани сама. В това нямаше нищо жестоко или неприятно, но чифликът беше голям и всеки си имаше работа за вършене, тя пък вършеше нейната работа много добре, така че стана в известен смисъл невидима. Тя работеше в мандрата и беше добра в това. Правеше по-добро масло от майка си и хората разправяха колко я бива със сиренето. То си беше дарба. Понякога, когато странстващите учители минаваха през селото, тя отиваше да получи по малко образование. Но най-често работеше в мандрата, където беше тъмно и студено. Харесваше й. Защото правеше нещо за чифлика.

Всъщност чифликът си се казваше Дома. Баща й го вземаше на аренда от Барона, чиято собственост беше земята, но Болежкови я обработваха от векове, та баща й казваше (тихо и само понякога след някоя бира привечер), че ако питаха земята, тя беше собственост на Болежкови. Майката на Тифани все му казваше да не говори така, макар че откакто Баба се помина преди две години, Баронът винаги се бе отнасял с уважение към господин Болежков и го наричаше най-добрия овчар по хълмовете, а като цяло хората в селото казваха, че в последно време той не бил чак толкова лош. Да показваш уважение си се изплащало, казваше майката на Тифани, а и горкият човек си имал своите си грижи.

Но понякога баща и настояваше, че Болежкови били споменати в древни документи за областта от много векове насам. Тия хълмове са им в костите, казваше той, и те винаги са били овчари.

Тифани много се гордееше с това, макар че всъщност изобщо не би било зле да се гордееш и че предците ти също така са ходели някъде или понякога са опитвали нови неща. Но все с нещо трябва да се гордееш. И откакто се помнеше, тя чуваше баща си, иначе тих и не обичащ да припира човек, отново и отново да казва Шегата, която трябва да е била предавана от поколение на поколение, от Болежков на Болежков през вековете.

Да речем, той ще каже „Още един ден работа, а Болежката си е същата“ или пък „Легна си и Болежка, стана и пак Болежка“ или дори „Все е тъй при мен — Болежка та Болежка“. Примерно след третия път вече не беше особено смешно, но щеше да й липсва, ако той не казваше такива неща поне по веднъж седмично. Нямаше нужда да бъде смешно, това си бяха татковите шеги. Във всеки случай, те винаги са били оставащи на мястото си Болежкови, никога не са били Бежкови.

Тифани не завари никого в кухнята. Майка й сигурно беше отишла да занесе обяд на мъжете, които тая седмица стрижеха. Сестрите й Хана и Фина също ще да са там, да събират вълна и да се заглеждат по младите момци. Те двете винаги имаха голям мерак да работят по време на Стрижене.

Край голямата черна печка имаше лавица, която майка й още наричаше Библиотеката на Баба Болежкова, понеже на майка й и харесваше мисълта, че си имат библиотека. Всички останали я наричаха Бабината лавица.

Лавицата беше мъничка и книгите се гушеха между буркан кристализирал джинджифил и порцелановата пастирка, която Тифани спечели на панаира, когато беше на шест години.

Имаше само пет книги ако не се брои големият дневник на чифлика, който според Тифани не можеше да се бои за истинска книга, понеже сам трябва да си го пишеш. Първата книга беше Речникът. До него беше Алманахът, който се сменяше всяка година. До него беше „Болести по овцете“, подута от белязките, наслагани в нея от баба й.

Баба Болежкова беше експерт по овцете, макар да казваше, че те са „само чували кокали, очни ябълки и зъби, търсещи си само нови начини за умиране“. Другите овчари изминаваха мили да докарат стоката си да ги излекува Баба от разни недъзи. Те казваха, че тя имала Усет, макар че тя само казваше, че най-добрият цяр и за овце и за хора е малко терпентин и добро проклетисване и някой ритник. Късове хартия със собствените рецепти на Баба за овчи цярове се подаваха от цялата книга. Повечето включваха терпентин, а някои включваха проклетисване.

До книгата за овцете имаше малко томче, озаглавено „Цветята на Варовитище“. Торфищата бяха пълни със ситни деликатни цветя като иглики и тинтяви и още по-малки цветчета, които някак си успяваха да преживеят пашата. На Варовитище цветята трябваше да са яки и хитри, за да оцелеят след овцете и зимните виелици.

Някой преди много време бе изрисувал цветни картинки на цветята. На предния лист на книгата беше изписано със стегнат почерк „Сара Дърташка“, което беше моминското име на Баба. Вероятно тя си е мислила, че Болежкова поне ще да е по-добре от Дърташка.

И последната книга беше „Книжица С Вълшебни Приказки За Доброто Детенце“.

Тифани стъпи на един стол и я смъкна. Запрелиства страниците, докато не намери каквото търсеше и известно време го гледаше съсредоточено. После върна книгата на полицата, прибра стола на мястото му и отвори шкафа с приборите за маса. Намери супена чиния, отиде до чекмеджето, взе шивашкия метър на майка си и измери чинията.

— Ха — каза си тя — Осем инча. Защо просто не си кажат така?

Тя свали от пирона най-големия тиган, в който можеше да се изпържи закуска за половин дузина души наведнъж, после взе няколко бонбона от буркана на дрешника и ги сложи в стара книжна кесия. Тогава, за изумление на Уентуърт, тя го хвана за лепкавата ръка и го поведе обратно към реката.

Там нещата изглеждаха съвсем нормално, но тя не се остави това да я измами. Всичките пъстърви бяха избягали и птиците не пееха.

Тя намери място на брега на реката с храст с нужния размер. После заби един клон в земята толкова здраво колкото можеше, току до водата, и завърза на него кесията със бонбоните.

— Хайде на бонбонките, Уентуърт! — извика тя.

Тогава тя хвана тигана и тихичко се скри зад храста.

Уентуърт дотопурка до бонбонките и се опита да вземе кесията. Но тя не помръдваше.

— Искам да-ъ пиш-кам! — извика той, защото тази заплаха обикновено сработваше. Дебелите му пръстчета чоплеха възлите.

Тифани внимателно наблюдаваше водата. Дали не стана по-тъмна? Дали не стана по-зелена? Дали това долу не бяха само водорасли? Дали тези мехурчета не бяха смехът на някоя пъстърва?

Не.

Тя изскочи от скривалището си замахвайки с тигана като с тояга. Ревящото чудовище изхвръкна от водата и се срещна с тигана с дрънчене.

Добро дрънчене беше това, с мощното дррръуъуъуъуъуъуънннннннн, което е белег на добре свършеното дрънчене.

За момент тварта увисна над водата, докато няколко зъба и парчета зелени водорасли пльокнаха във водата, после бавно се свлече и потъна, пускайки купища мехурчета.

Водата се избистри и отново си беше същата стара река, плитка и ледено студена, с дъно цялото в ситни камъчета.

— Искам искам бонбонки! — изврещя Уентуърт, който никога не забелязваше нищо друго, когато наблизо имаше бонбонки.

Тифани развърза възела и му даде. Той ги залапа твърде бързо, както винаги правеше със бонбонките. Тя изчака докато му стане лошо и после си тръгна замислено към вкъщи.

Долу в тръстиките, ама съвсем долу, някакви гласчета зашепнаха:

— Кривънци! Дребен Боби, виде ли туй ма?

— Епа да. Бегай да бегаме па да кажеме на Големио човек, дека сме намерили бабаягата.

 

Мис Тик бягаше по прашния път. Вещиците не обичат да ги виждат да бягат, това изглежда непрофесионално. Също така не беше редно да ги виждат да мъкнат разни неща, а тя си носеше палатката на гърба. Освен това тя оставяше след себе си облаци пара. Вещиците съхнат изотвътре.

— Ама то имаше всичките ония зъби! — обади се тайнственият глас, този път откъм шапката й.

— Знам! — отсече мис Тик.

— А тя само да замахне и да го удари!

— Да. Знам.

— Просто ей така!

— Да. Много впечатляващо. — каза мис Тик. Задъхваше се. Освен това вече беше стигнала ниските склонове в долината, а тя не беше добра на варовика. Една бродеща вещица обича да има твърда почва под краката, а не толкова мек камък, че да можеш да го режеш с нож.

— Впечатляващо ли? — не мирясваше гласът — Та тя използва брат си за стръв!

— Изумително, нали? — отвърна мис Тик — Толкова бързо да съобразява… о, не…

Тя спря и се облегна на една крайпътна ограда, докато отмине световъртежът.

— Какво стана? Какво стана? — извика гласът от шапката й — Замалко да падна!

— Това е от проклетия варовик! Вече почти го усещам! Мога да правя магии на прилична почва, да не говорим за добра яка скала, а и на глина се оправям, дори… но варовикът на нищо не прилича! Аз, знаеш ли, съм много чувствителна към геологията.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита гласът.

— Варовикът е… жадна земя. Аз нямам чак толкова сила на варовик.

Скритият собственик на гласа попита:

— И какво сега, ще се сринеш ли?

— Не, не! Само дето магията не ми излиза…

 

Мис Тик не приличаше на вещица. Повечето вещици не приличаха на вещици, особено тези които скитат от място на място. Да приличаш на вещица може да е опасно когато се движиш сред необразованите. Поради тази причина тя не носеше окултна бижутерия, нямаше си светещ магически кинжал, нито сребърен потир с гравирани черепи, нито мятаща искри метла — тъй като това са все фини намеци, че наблизо може да има вещица. В джобовете й не ще намериш нищо по-магично от някое друго клонче, може би парче канап, една-две монети и, разбира се, муска за късмет. Всички по селата носеха муски за късмет и мис Тик бе установила, че ако си нямаш муска, може да те заподозрат, че си вещица.

Мис Тик имаше островърха шапка, но тази шапка беше скришом островърха, а ставаше явно островърха, само когато мис Тик изрично го пожелаеше.

Единственото нещо в торбата й, което може би би могло да предизвика у някого подозрения, беше една малка оръфана книжка озаглавена „Въведение в Ескейпологията“ от Великия Уилямсън. Ако един от рисковете на професията е да бъдеш метната с вързани ръце в някой вир, то нито умението да проплуваш тридесет ярда под вода и то напълно облечена, нито умението да се спотайваш под водораслите дишайки през куха тръстика не ще струват нищо, освен ако същевременно не си изключително добра с възлите.

— Значи не можеш да правиш магии тук? — попита гласът.

— Не мога — каза мис Тик.

Тогава тя чу звънци. Странна процесия идеше по белия път. Магарета теглеха каручки с ярко боядисани чергила. До каручките вървяха хора целите в прах. Повечето бяха мъже облечени в ярки роби, или най-малкото роби, които са били ярки преди да бъдат мъкнати години наред през кал и прахоляк. Всеки от тях имаше чудновата черна квадратна шапка.

Мис Тик се усмихна.

Те изглеждаха като калайджии, но нито един от тях не ще може да калайдиса котле. Това, което правеха те бе да продават невидими неща. Като ги продадяха, те продължаваха да си ги имат. Те продаваха нещо, от което всеки има нужда, но рядко го иска. Те продаваха ключа от вселената на хора, които изобщо не подозираха, че вселената била заключена.

— Не мога да го направя — каза мис Тик и се изправи — Но мога да уча другите!

 

До пладне Тифани работи в мандрата. Сиренето си искаше работа. На обяд имаше хляб и мармалад. Майка й й каза:

— Днес в селото идват учителите. Можеш да идеш ако си си свършила работата.

Тифани се съгласи, че да, наистина, имало едно-две неща, за които тя искала да научи нещо повече.

— Тогава вземи половин дузина моркови и едно яйце. Смея да твърдя, че яйцето ще им дойде добре, на горкичките.

След обяда Тифани ги взе и отиде да получи образование за стойността на едно яйце.

Повечето момчета от селото, като пораснеха, се заемаха с поминъка на бащите си, или в краен случай с друг поминък някъде из селото, където нечий друг баща можеше да ги учи. От едно момиче се очакваше, като порасне, да стане нечия жена. От момичетата се очакваше също да могат да четат и пишат, което се считаше за лека домашна работа твърде лабава за момчета. Обаче всички усещаха, че има неща, които дори и момчетата е добре да знаят, за да не си губят времето да се чудят за подробности като „Какво има оттатък планините?“ или „Защо ли дъждът пада от небето?“.

Всяко семейство в селото си купуваше Алманаха всяка година и това даваше един вид образование. Той беше голям и дебел и отпечатан някъде много далече и даваше куп подробности за неща като фазите на луната и точното време за сеене на боб. Той съдържаше също някое друго пророчество за идещата година и споменаваше чужбински места с имена като Клач и Хершеба. Тифани беше видяла в Алманаха рисунка на Клач. Тя изобразяваше камила посред пустиня. Тя не би разбрала, че тези двете неща са точно това, ако майка й не й беше казала. Та Клач беше тъкмо това — камила в пустиня. Тя се чудеше дали няма и още нещо, но изглежда никой не знаеше друго, освен че „Клач = камила + пустиня“.

И точно там беше белята. Ако не намериш начин да го спреш, хората ще продължат да задават въпроси.

Точно за това бяха учителите. Катуните им бродеха из планините наред с калайджиите, бродещите налбанти, хората продаващи чудодейни лекарства, амбулантните търговци, гледачките и всякакви други странници продаващи неща, които на хората не им трябват всеки ден, но от време на време се оказват от полза.

Те пътуваха от село на село и даваха уроци по много различни предмети. Не се мешаха с другите странници и бяха много тайнствени с опърпаните си роби и странните си квадратни капи. Използваха дълги думи като „гофрирана ламарина“. Водеха нелек живот, изхранвайки се само от уроци, давани на всекиго, който би пожелал да слуша. Ако никой не искаше да слуша, те оставаха на печен таралеж. Спяха под звездите, които учителите по математика можеха да броят, учителите по астрономия да измерват, а учителите по литература да именуват. Учителите по география се губеха в горите и падаха в трапове за мечки.

Хората обикновено се радваха да ги видят. Те обучаваха децата, колкото беше нужно да ги накарат да млъкнат, което в крайна сметка си беше най-важното. Важно беше и да не забравиш да ги изпъдиш от селото, като падне нощта, та да не крадат пилци.

Днес ярките малки навеси и шатри бяха опънати на поляната край селото. Зад навесите малки квадратчета бяха оградени от високи платнища и зорко надзиравани от учителските чираци никой да не подслуша Образованието, без да си плати. Най-близката палатка си имаше табела на която пишеше:

Тифани беше чела достатъчно да знае, че на този конкретен учител, дори да беше факир по усновните кунтиненти, не би му повредила помощта на човека от съседната палатка:

Следващата сергия беше украсена със сцени от историята, най-вече крале отсичащи главите на други крале и подобни подбрани моменти. Учителят пред нея беше облечен в опърпана червена роба украсена със заешка кожа, на шапкана си беше набол знаменца и имаше малък мегафон, който насочи към Тифани:

— Смъртта на кралете през вековете? Много образователно, с купища кръв!

— Не е за мен — каза Тифани

— О, трябва да познаваш корените си, госпожице — каза учителят — Иначе как ще разбереш накъде отиваш?

— Корените ми са много поколения Болежкови — каза Тифани — И мисля, че отивам в друга палатка.

Тя намери каквото търсеше в навес отрупан с картинки на животни, включително, за нейно задоволство, една камила.

На табелата пишеше:

Тя не беше сигурна в полезността на съществото от реката, но това изглежда беше единственото място да разбере. Няколко деца вече чакаха на пейките под навеса започването на урока, но учителят още стоеше навън в надеждата си да запълни останалите свободни места.

— Здравей, малко момиченце — поздрави той и това беше само първата от грешките, които допусна — Сигурен съм, че ти искаш да знаеш всичко за таралежите, нали?

— Този урок го минах миналото лято — каза Тифани.

Човекът се вгледа по-внимателно и усмивката му посърна.

— О, да — въздъхна той — Спомням си. Ти зададе всички онези… въпросчета.

— Днес бих искала да ми отговорите на един въпрос — заяви Тифани.

— Стига това да не е въпросът откъде идват малките таралежчета — каза човекът.

— Не — каза търпеливо Тифани — Въпросът ми е по зоология.

— Зоология, а? Голяма дума, нали?

— Всъщност не е. — рече Тифани — Голяма дума е „покровителствено“. Зоология е доста кратка дума.

Очите на учителя се присвиха още повече. Деца като Тифани бяха лоша новина.

— Виждам, че си умно момиченце. — промълви той — Но аз не знам тъдява да има учители по зоология. По ветъринарство има, ама по зоология няма. Някакво конкретно животно ли те интересува?

— Зеленозъбата Джейни. Сладководно чудовище с големи зъби и нокти и очи като супени чинии. — каза Тифани.

— Супени чинии какъв размер? Големи супени чинии ли имаш предвид, дето са пълна паница, може би с някоя бисквита или дори с комат хляб, или пък онези малки чинии, дето ти дават, като поръчаш само супа и салата?

— Размерът чинии, които са осем инча в диаметър. Аз проверих. — отвърна Тифани, на която никога не й се беше случвало да поръчва само супа и салата.

— Хъм, това си е загадка — рече учителят — Не мисля, че знам такова. Със сигурност не е полезно същество. Прилича ми на измислено.

— Да, и аз си помислих това — каза Тифани — Но все пак искам да знам повече за него.

— Добре, тогава опитай при нея. Тя е нова тук.

Учителят посочи с пръст към малка палатка в края на редицата. Тя беше черна и доста похабена. Нямаше афиши и абсолютно никакви възклицателни знаци.

— На какво учи тя? — попита Тифани.

— Не мога да ти кажа — отвърна учителят — Тя твърди, че било мислене, но не знам как можеш да учиш на това. Един морков, моля.

Като приближи, Тифани видя малка бележка, забодена с карфица за чергилото. На нея бе изписано с букви, които по-скоро шепнеха, а не крещяха: