Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (9)

Глава девета

Съдията се любува на луната от мраморната тераса; По време на едно вечерно посещение му разказват странна история

Когато съдията завърши вечерята си, той каза на слугата да му поднесе чая на терасата. Качи се бавно по широките каменни стъпала и се настани в едно удобно кресло. Хладният вечерен бриз бе отнесъл облаците надалеч. Пълната луна заливаше с тайнствена светлина ширналото се в ниското езеро.

Ди засърба горещия чай. Слугата, обут в плъстени обувки, се оттегли безшумно и той остана съвсем сам на широката тераса. С въздишка на облекчение разхлаби халата си, отпусна се върху облегалката на креслото и се загледа в луната. Опита се да хвърли поглед назад към събитията от последните два дни. С учудване установи обаче, че не може да съсредоточи мислите си. Във въображението му се мяркаха несвързани образи. Лицето на мъртвата куртизанка, което го гледаше втренчено изпод водата, ужасната, обезобразена глава на убития дърводелец, изпитото лице, надничащо през прозореца на брачната стая — всички те се въртяха пред очите му в бясна вихрушка.

Съдията нервно се изправи. Тръгна към мраморните перила и застана край тях. В града животът кипеше с всичка сила. До слуха му едва-едва долиташе глъчката от пазарния площад срещу храма на Конфуций. Това беше неговият град, с хиляди хора, поверени на грижите му. А между тях се прокрадваха подли убийци и замисляха кой знае какви нови престъпления! И той, съдията, не беше в състояние да ги спре.

Силно разстроен, Ди закрачи по терасата с ръце на гърба. Изведнъж спря. Помисли за момент, обърна се и с бързи стъпки напусна терасата.

В личния си кабинет, където не го чакаше никой, съдията отвори сандък, пълен със стари дрехи. Избра един вехт, дрипав халат от избелял син памук. Като наметна невзрачната одежда, той облече отгоре един стар жакет, покрит с кръпки, и го пристегна с въже около кръста. Свали копринената шапка, разпусна косите си и ги уви с мръсна кърпа. Постави две връзки пари в ръкава си, излезе и пресече на пръсти тъмния двор.

В тясната уличка навън съдията гребна шепа прах и натри брадата и бакенбардите си. После пресече улицата и заслиза по стъпалата, водещи към града.

Когато стигна до пазарния площад, Ди начаса се смеси с гъмжащата тълпа. Като си проправяше път с лакти, той стигна до една улична лавка и си купи мекица, запържена в гранясала мазнина. Преодоля погнусата си и отхапа. Мазнината потече по мустаците и бузите му.

Като се шляеше насам-натам, съдията търсеше удобен случай да завърже запознанство с някой от скитниците, които се навъртаха наоколо, но никой не му обръщаше внимание. Опита се да заговори един продавач на кюфтета. Но преди да успее да си отвори устата, човекът пусна една медна монета в ръката му и отмина забързано, като продължи да съблазнява тълпата с викове: „Най-вкусните кюфтета! Само пет пари парчето!“

Съдията реши, че в някоя евтина гостилница ще намери по-добра възможност да се свърже с хората от престъпния свят. Свърна в една тясна странична уличка, където беше забелязал червен фенер с надпис, обещаващ топла юфка. Дръпна встрани мръсната завеса на входа. Лъхна го миризма на пържена мазнина и евтино вино. Около дузина ратаи бяха насядали край дървени маси и шумно и лакомо ядяха юфката си. Съдията седна на скамейката край една ъглова маса. Приближи се раздърпан слуга и Ди му поръча купичка юфка.

Съдията беше добре запознат с навиците и поведението на хората от престъпните кръгове и свободно разговаряше на техния жаргон, ала все пак слугата го гледаше с подозрение.

— От кой край си, чужденецо? — запита грубо той. Съдията започна да се безпокои. Той съобрази, че е пренебрегнал едно обстоятелство: в такава малка, затворена общност един чужденец не можеше да остане незабелязан. Ди побърза да отговори:

— Току — що пристигам от Дзянбей. Но какво те засяга това? Донеси ми юфката и си прибирай парите. Хайде, по-живо!

Слугата вдигна рамене и на висок глас предаде поръчката към кухнята в дъното.

Внезапно завесата на входа рязко се отмести и в гостилницата влязоха двама мъже. Първият беше висок, плещест юначага с торбести панталони и елек без ръкави, който даваше възможност да се видят дългите му мускулести ръце. Имаше почти триъгълно лице с гъста, къса брада и четинести мустаци. Вторият беше слаб и носеше покрит с кръпки халат. Лявото му око бе закрито с черна превръзка. Той побутна с лакът спътника си и посочи към съдията. Двамата бързо се запътиха към масата на Ди и седнаха от двете му страни.

— Кой ви е поканил да седнете тук, песоглавци? — сопна им се съдията.

— Затваряй си устата, мръсен натрапнико! — изсъска високият.

Съдията усети върхът на кама, опрян в хълбока му. Едноокият се приближи още. Той вонеше на чесън и стара пот. Ухили се ехидно и каза:

— Видях те с очите си, когато изпроси една пара на рибния пазар. Как мислиш, ние, просяците, ще позволим ли на един мръсен натрапник да краде от залъка ни?

За част от секундата съдията осъзна цялата глупост на постъпката си. Като беше започнал да проси, без да се включи предварително в гилдията на просяците, той бе нарушил грубо вековните неписани правила.

Острието на камата се впиваше по-дълбоко. Високият мъж кресна:

— Хайде, излизай вън! Отзад има закътан двор. Камите ще покажат дали имаш право да си тук, или не!

Умът на съдията работеше трескаво. Той беше добър боксьор и прекрасно владееше сабята, но в боя с ками, който се използуваше в света на престъпниците, беше съвсем неопитен. Да им каже кой е, не можеше да става и дума, разбира се. По-скоро щеше да умре, отколкото да стане за смях на цялата провинция! Най-добрият изход бе да въвлече двамата главорези в бой още тук, веднага. Ратаите вероятно щяха да се намесят в сбиването й това би могло да облекчи положението му. С мощен тласък съдията повали едноокия на пода. В същото време отклони камата, като замахна назад с десния си лакът. Почувствува остра болка в хълбока. Но успя да скочи и да стовари юмрука си в лицето на човека с камата. Ритна пейката встрани и заобиколи масата. Взе една табуретка и като отчупи единия й крак, го вдигна пред лицето си като шит. С гръмогласни ругатни двамата разбойници скочиха на крака и се нахвърлиха върху съдията, без да крият дългите си ножове. Ратаите се обърнаха. Но вместо да се намесят в борбата, те се настаниха удобно, доволни, че ще наблюдават безплатно една интересна схватка.

Високият замахна с камата. Съдията отрази удара с крака на табуретката, после удари по главата нападателя си с импровизирания боздуган. Оня бързо се наведе. В този момент откъм входа изкрещя свиреп глас:

— Кой тук създава безредици?

Едни слаб като скелет, леко прегърбен човек се приближи към тях. Двамата разбойници бързо скриха камите си и се поклониха. Поставил ръце върху тоягата, с която се подпираше, старецът стоеше и ги оглеждаше с опитни очи изпод сивите кичури на веждите си. Въпреки че беше облечен във вехт кафяв халат и носеше мазно кепе, той без съмнение беше човек с авторитет. Погледна към едрия мъжага и каза строго:

— Какви ги вършиш, Мао Лу? Знаеш, че не обичам убийствата вътре в града!

— Законът е натрапниците да се убиват! — измърмори високият.

— Това решавам аз! — грубо каза старецът. — Като глава на гилдията на просяците аз имам своите отговорности! Не осъждам никого, преди да го изслушам. Хей, ти, какво имаш да кажеш за свое оправдание?

— Просто исках да хапна един залък, преди да ви се представя — нацупено каза Ди. — Пристигнах в този проклет град само преди няколко часа, но ако тук човек не може да си изяде дори юфката на спокойствие, по-добре да се върна там, откъдето идвам!

— Вярно е, шефе! — намеси се в разговора слугата. — Преди малко говорих с него и той ми каза, че пристига от Дзянбей.

Сивобрадият изгледа недоверчиво съдията и запита:

— Намират ли ти се пари?

Ди извади от ръкава си връзка монети. Другият ги грабна от ръката му с поразителна бързина и рече по-кротко:

— Таксата за членуване в гилдията е половин връзка монети, но ще приема цялата като знак на добра воля от моя страна. Всяка вечер ще идваш при мене в кръчмата „Червеният шаран“ и ще ми даваш десет процента от припечеленото. — Той хвърли на масата една мръсна дъсчица, на която бяха изписани номер и някакви кабалистични знаци, после добави: — Това е дъсчицата ти за членство. Желая ти успех!

Високият разбойник изгледа стареца със злобен поглед:

— Ако питаш мене… — започна той.

— Не се опитвай да ме плашиш! — озъби се главатарят на просяците. — И не забравяй, че аз се погрижих за тебе, когато те изритаха от гилдията на дърводелците! А всъщност ти какво правиш тук? Казаха ми, че си заминал за Острова на трите дъба.

Мао Лу смънка, че първо трябвало да види някакъв приятел, а едноокият каза със злобна усмивка:

— Приятел, ама в пола! Дойде да вземе момичето си, но то се престори на болно. Ето защо е в такова отвратително настроение!

Мао Лу изруга.

— Хайде, тръгвай, тъпак! — кресна той. Двамата мъже се поклониха на главатаря си и излязоха.

На Ди му се искаше още малко да поговори със сивобрадия, но оня бе загубил всякакъв интерес към него, обърна се и си тръгна, а слугата почтително го съпроводи до вратата.

Съдията се върна на предишното си място. Слугата постави пред него купичка юфка и чаша, а после рече, вече по-любезно:

— Неприятно недоразумение, братко! Ето: собственикът те черпи чаша вино — безплатно! Идвай по-често!

Ди спокойно се зае с юфката и я намери изненадващо вкусна. Помисли си, че бе получил добър урок. Ако друг път му се наложеше да излезе преоблечен, щеше да е по-добре да играе ролята на странствуващ лекар или гадател. Те по правило не се задържаха повече от няколко дни на едно място и не бяха организирани в гилдии.

Когато довърши юфката си, Ди забеляза, че раната на хълбока му все още кърви. Плати си и излезе. Отиде в една аптека на пазарния площад. Докато промиваше раната, помощникът на аптекаря рече:

— Имал си късмет, мой човек! Раната ти не е много дълбока. Вярвам, че другият е пострадал повече!

Той залепи върху раната някакъв пластир. Ди му даде пет медни монети и отново излезе из града. Когато бавно заизкачва стъпалата, водещи обратно към улицата на трибунала, търговците вече затваряха дървените си кепенци. На равната улица пред трибунала съдията въздъхна с облекчение. След като се увери, че наоколо няма никои от пазачите, той бързо пресече улицата и се шмугна в тясната алея, където беше страничният вход. Изведнъж се закова на мястото си, после се притисна към стената. Навътре в алеята, точно пред страничния вход, той видя една облечена в черно фигура. Човекът се бе привел и очевидно изучаваше ключалката.

Съдията напрегна зрението си, за да види какво прави непознатият. По едно време оня внезапно се изправи и погледна към входа на алеята. Ди не можа да разпознае лицето — главата бе увита в черен шал. Щом видя съдията, човекът бързо се обърна и побягна. Но Ди го настигна с три скока и го сграбчи за ръката.

— Не ме закачай! — изплака черната фигура. — Иначе ще викам!

Силно изненадан, съдията отслаби хватката си. Това беше жена!

— Не се плаши! — каза бързо Ди. — Аз съм от трибунала. А ти коя си?

Жената се поколеба. После каза с разтреперан глас:

— Приличаш на разбойник!

— Бях излязъл преоблечен по специална работа — обясни раздразнено съдията. — Сега казвай: какво правиш тук?

Жената остави шала да се смъкне от главата й. Беше младо момиче с умно, много привлекателно лице.

— Трябва да видя съдията по един неотложен въпрос — каза то.

— Тогава защо не влезе да се представиш през главния вход? — попита Ди.

— Никой от служителите на трибунала не трябва да узнае, че съм идвала при съдията — бързо отвърна девойката. — Надявах се да привлека вниманието на някоя слугиня и тя да ме въведе в личната му резиденция. — Момичето погледна недоверчиво към Ди и запита: — Откъде да зная, че вие наистина сте от трибунала?

Съдията извади от ръкава си ключ и отвори вратата. После каза отсечено:

— Аз съм съдията. Последвайте ме!

Момичето зяпна от учудване. Като се приближи към Ди, то промълви с бърз шепот:

— Аз съм Върбов пух, дъщерята на Хан Юнхан, Ваша Милост! Праща ме баща ми. Той бе нападнат и ранен. Моли ви да отидете бързо при него! Каза, че Ваша Милост трябва да бъде уведомен за случилото се. То е от изключителна важност!

— Кой е нападнал баща ви? — запита учуден съдията.

— Убиецът на Бадемов цвят, куртизанката! Моля ви, Ваша Милост, елате веднага у дома! Не е далеч!

Съдията влезе в двора. Откъсна две червени рози от храста, израснал край градинската стена, после излезе обратно на алеята, заключи вратата и подаде на момичето цветята.

— Закачи ги в косите си! — нареди той. — После ме отведи у вас!

Девойката се подчини и тръгна към изхода на алеята. На няколко крачки след нея вървеше съдията. Ако се случеше да срещнат нощната стража или някой закъснял минувач, щеше да изглежда, че тя е проститутка, която си води клиент.

Не след дълго стигнаха до разкошната порта на къщата, в която живееше Хан. Следвана от съдията, девойката заобиколи оградата, спря се пред черния вход, извади от пазвата си малък ключ, отвори вратата и двамата влязоха. Пресякоха малката градинка пред една от страничните постройки. Върбов пух бутна някаква врата, която не беше заключена, и направи знак на съдията да влезе. Намериха се в малка, но изискано обзаведена стая. Широко и високо легло от гравирано сандалово дърво закриваше почти цялата отсрещна стена. На леглото, подпрян с големи копринени възглавници, лежеше Хан. Върху масата за чай край прозореца бе поставен сребърен свещник. Светлината на свещта хвърляше отблясъци върху бледото му, изпито лице. Щом видя съдията, облечен в такава необичайна премяна, той нададе уплашен вик и се опита да стане. Ди каза бързо:

— Не се плашете! Това съм аз, съдията. Къде сте ранен?

— Повалили са го с удар в слепоочието, Ваша Милост! — каза Върбов пух. Докато съдията се настаняваше на табуретката край леглото, тя отиде при масата за чай и взе една кърпа от легена с топла вода. Обърса с нея лицето на баща си и посочи дясното му слепоочие. Съдията се наведе и видя, че там наистина имаше едно грозно, тъмносиньо петно. Върбов пух внимателно притисна към него топлата кърпа. Сега, когато бе свалила черното си наметало, съдията се увери, че тя наистина е много стройна и привлекателна девойка. Загриженият поглед, с който наблюдаваше баща си, показваше, че е силно привързана към него.

Хан гледаше съдията с широко отворени, уплашени очи. Той съвсем не приличаше на човека, когото Ди бе видял следобед. Цялата му високомерност се бе изпарила. Под мътните му очи имаше торбички, а около устните му — страдалчески бръчки. Той прошепна с дрезгав глас:

— Безкрайно съм благодарен на Ваша Милост, че дойдохте! Тази вечер ме отвлякоха, Ваша Милост! — Хан хвърли неспокоен поглед към вратата и прозореца, после добави с тих глас: — Хората на „Белият лотос“^[1]!

Съдията изправи гръб.

— „Белият лотос“! — възкликна той, не вярвайки на думите на Хан. — Празни приказки! Тази секта бе напълно унищожена преди много години!

Хан бавно поклати глава. Върбов пух отиде да приготви чай.

Съдията впери в домакина остър, изпитателен поглед. „Белият лотос“ бе някогашна организация, пръсната из цялата държава, която си беше поставила за цел да свали императорския двор. Движението бе оглавено от отделни висши чиновници, които твърдяха, че бог ги е надарил със свръхестествени сили и им е дал да разберат посредством разни поличби, че времето на императорския двор е изтекло и те са призвани да основат нова династия. Към тайното общество се бяха присъединили голям брой злонамерени сановници с болни амбиции, главатари на разбойнически банди, дезертьори от войската и бивши каторжници. Пипалата му се бяха разпрострели из цялата империя. Но заговорът бе разкрит, правителството взе сурови мерки и плановете на предателите бяха пресечени в самия си зародиш. Ръководителите бяха екзекутирани заедно с целите им семейства, а всички техни последователи — издирени и безмилостно избити. Въпреки че всичко това се бе случило по време на предишния император, организираният метеж бе разтърсил империята из основи и дори сега малко хора се осмеляваха да споменат страшното, вдъхващо ужас име „Белият лотос“. Но съдията никога не бе чувал да се говори за нови опити да се възроди движението против династията. Той вдигна рамене и запита:

— Е, какво се случи?

Върбов пух поднесе на съдията чаша чай, после предложи и на баща си. Хан отпи жадно и започна:

— След вечеря често правя кратка разходка пред будисткия храм, за да се насладя на вечерния бриз. Излизам винаги сам. Както обикновено, и тази вечер наоколо нямаше много хора. Само като минавах край портата на храма, срещнах един закрит паланкин, носен от шестима носачи. Изведнъж изотзад на главата ми бе метнато плътно парче плат. Преди да разбера какво става, ръцете ми бяха вързани на гърба. Вдигнаха ме и ме хвърлиха в паланкина. После свързаха и краката ми с въже и понесоха паланкина с бърз ход. Дебелото парче плат не ми даваше възможност да чуя нищо, почти се задушавах. С вързаните си крака започнах да ритам страничната стена на паланкина. Тогава някой разхлаби малко плата, за да мога да си поема въздух. Нямам представа колко време са ме носили. Струва ми се, не по-малко от час. После оставиха паланкина на земята. Двама души грубо ме измъкнаха от него и ме понесоха по някакви стъпала. Чух да се отваря врата. Срязаха въжетата около глезените ми, пуснаха ме да стъпя на краката си и ме вкараха в някаква стая. Притиснаха ме в едно кресло и махнаха покривалото от главата ми.

Хан въздъхна дълбоко и продължи:

— Видях, че седя край квадратна маса от черно дърво в малка стая. От другата страна на масата седеше мъж в зелена мантия. Главата и раменете му бяха изцяло покрити с бяла качулка, на която имаше само два отвора за очите. Все още полузашеметен, говорейки с мъка, започнах да протестирам. Но мъжът удари гневно с юмрук по масата и…

— Как изглеждаше ръката му? — прекъсна го съдията. Хан се поколеба. Помисли малко и отвърна:

— Наистина не зная, Ваша Милост! Той носеше дебели ловни ръкавици. Нямаше нищо, по което бих могъл да го разпозная. Зелената мантия висеше свободно на него и скриваше формата на тялото му, а качулката приглушаваше гласа му. Докъде бях стигнал? А, да! Той прекъсна протестите ми с думите: „Това е предупреждение, Хан Юнхан! Онази вечер танцьорката ти каза нещо, което не биваше да ти казва. Знаеш какво се случи с нея. Беше много разумно от твоя страна, че не го съобщи на съдията, Хан, много разумно! «Белият лотос» е могъщ и доказа това с убийството на твоята любовница Бадемов цвят!“

Хан опипа с върховете на пръстите си натъртеното място върху слепоочието. Върбов пух се спусна към него, но той тръсна глава и продължи с печален глас:

— Нямах и най-малка представа за какво говореше този човек, Ваша Милост! Танцьорката — моя любовница! Каква нелепост! Вие сам знаете, че по време на угощението тя изобщо почти не ми проговори. И така, отвърнах му ядосано, че приказва глупости. Той се изсмя — мога да ви призная, че иззад маската му смехът прозвуча ужасяващо — и рече: „Не лъжи, Хан! Няма смисъл! Да ти повторя ли какво точно ти прошушна тя? Слушай! Тя каза: «Трябва да ви видя по-късно, в този град се готви опасен заговор!»“ Гледах го, слисан от безсмислиците, които говореше, а той продължи със злобен смях: „Нямаш какво да отвърнеш на това, нали, Хан? «Белият лотос» знае всичко! Ние сме всемогъщи, както можа да се убедиш тази вечер. Подчини се на заповедта ми, Хан, и забрави какво ти каза тя — всичко и завинаги!“ Той направи знак към някого, който трябва да беше застанал зад креслото ми, и продължи: „Помогни на този мръсник да забрави всичко и недей да го жалиш много-много!“ Получих страхотен удар по главата и загубих съзнание…

Хан отново въздъхна дълбоко и приключи разказа си с думите:

— Когато се съвзех, видях, че лежа пред задната врата на къщата си. За щастие наоколо нямаше жива душа. Изправих се и успях да се добера до този малък кабинет. Накарах да доведат дъщеря ми и й казах веднага да повика Ваша Милост. Но никой не трябва да узнае, че съм ви разказал всичко това, Ваша Милост! Животът ми е в опасност! Убеден съм, че „Белият лотос“ има шпиони навсякъде, дори в трибунала!

Хан се облегна на възглавниците и притвори очи. Съдията замислено гладеше бакенбардите си. По едно време запита:

— Как изглеждаше онази стая?

Хан отвори очи. Смръщи чело и като че ли дълбоко се замисли. След малко отговори:

— Можех да виждам само онази част, която беше пред мене. Останах с впечатление, че е малка шестоъгълна стая. Бих помислил, че е градински павилион, ако въздухът не беше толкова тежък. С изключение на квадратната маса единствената мебел в стаята беше един лакиран в черно скрин зад стола на мъжа с качулката. Струва ми се също така, че стените бяха покрити с овехтели зелени тапети.

— Имате ли представа — запита отново съдията — в каква посока ви отнесоха похитителите ви?

— Съвсем смътна — отговори Хан. — Отначало бях толкова объркан от нападението, че не обърнах внимание на това, но съм сигурен, че, общо взето, вървяхме в източна посока. Струва ми се, че слязохме по някакъв наклон. След това през последните четиридесет и пет минути се движехме по равно.

Съдията стана. Раната в хълбока го прищракваше. Мечтаеше да се прибере вкъщи.

— Много съм ви благодарен, че своевременно ми съобщихте за случилото се — каза той. — Склонен съм да мисля, че някой се е пошегувал с вас. Имате ли някой неприятел, който би могъл да си позволи да разиграе тази ненавременна и напълно безотговорна шега?

— Нямам никакви неприятели! — възкликна Хан, изпълнен с негодувание. — И каква ти тук шега?! Мога да ви уверя, че оня мъж беше сериозен като самата смърт|

— Имах предвид, че са ви скроили „номер“ — каза спокойно съдията, — защото в края на краищата стигнах до заключението, че вероятният убиец на куртизанката е един от гребците на кораба. Забелязах, че един от тях се смути силно по време на разпита. Смятам, че ще е най-добре да го разпитам в трибунала, като приложа законните изтезания.

Лицето на Хан просветна.

— Не ви ли казах това веднага, Ваша Милост? — възкликна победоносно той. — Още в първия миг, когато научихме за убийството, аз и приятелите ми разбрахме, че престъпникът ще бъде открит между ония гребци! Да, сега и на мене започва да ми се струва, че отвличането ми е било само една лоша шега! Ще се опитам да се сетя кой би могъл да ми погоди този неприятен номер!

— Аз също ще направя някои проучвания — каза съдията. — Разбира се, съвсем дискретно. Ще ви държа в течение.

Хан изглеждаше доволен. Той каза с усмивка на дъщеря си:

— Пазачът сигурно вече е заспал. Придружи негово превъзходителство до главната порта, момичето ми! Не подобава на съдията да напусне дома ни през задния изход като някой крадец!

Той скръсти пухкавите си ръце и се отпусна върху възглавниците с дълбока въздишка.