Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (8)

Глава осма

Съдията разговаря с птици и риби; Той обобщава заключенията си пред своите помощници

Когато съдията се качи в паланкина си, носачите му казаха, че къщата на съветника е зад първия ъгъл. Ди се надяваше, че разговорът му с него ще бъде по-резултатен, от този, който току-що бе провел с Хан Юнхан. Съветникът Лян, както и самия: Юнхан, беше пришълец в Ханюан и вероятно нямаше да бъде задържан като Хан, ако се наложеше да даде сведения за някои граждани.

Къщата на съветника имаше величествена порта. Масивните греди от двете страни на двукрилата врата бяха гравирани със сложна плетеница от облаци и приказни птици. В предния двор, засенчен от вековни дървета, един млад мъж с удължено тъжно лице дойде да поздрави с „добре дошъл“ високия гост. Той се представи като Лян Фън, племенник на съветника и същевременно негов секретар. С изискани изрази започна да поднася извиненията на съветника, че не е излязъл лично да поздрави съдията. Ди го прекъсна с думите:

— Известно ми е, че негово превъзходителство не е добре със здравето. Не бих дръзнал да го безпокоя, ако не ми се налагаше да разговарям с него по един неотложен служебен въпрос.

Секретарят се поклони дълбоко и отведе съдията в един широк, полутъмен коридор. Не се виждаха никакви слуги. Когато се канеха да пресекат малката градина, Лян Фън внезапно забави крачките си. Като потриваше нервно ръце, той каза:

— Разбирам, че това е съвсем нередно, Ваша Милост. Дълбоко съжалявам, че се налага да отправя молбата си по такъв дързък начин… Ваша Милост би ли благоволил да ми даде възможност за един съвсем кратък частен разговор, след като се срещне с господаря ми? Намирам се в голямо затруднение. Наистина не зная…

Той не успя да завърши изречението. Съдията го изгледа изпитателно, после кимна в знак на съгласие. В изражението на младежа пролича голямо облекчение. Той заведе съдията до една голяма тежка врата и я отвори.

— Негово превъзходителство ще се яви незабавно! — обяви той. После отстъпи и безшумно затвори вратата зад себе си.

Ди премигна с очи. В просторната стая се просмукваше слаба, разсеяна светлина. Отначало успя да различи само един светъл квадрат на отсрещната стена. Оказа се, че това е нисък, широк прозорец, закрит със сивкава хартия. Съдията тръгна предпазливо по дебелия килим, като внимаваше да не се препъне и нарани в мебелите. Но когато очите му привикнаха към мрака, видя, че страхът му е бил напразен. Стаята бе мебелирана твърде оскъдно. Освен високото писалище до прозореца и широкото кресло зад него единствените мебели бяха четирите стола с високи облегалки край страничната стена и отрупаните с книги лавици над тях. Почти празната стая създаваше странна, потискаща атмосфера, като че ли никой не живееше в нея. Върху една поставка от гравирано черно дърво близо до писалището съдията забеляза голям аквариум от цветен порцелан, в който плуваха златни рибки. Той тръгна натам.

— Седни! — изграчи внезапно един дрезгав глас. Съдията отстъпи назад. Откъм прозореца долетя пронизителен кикот. Стъписан, той отправи поглед натам. После се усмихна. До прозореца бе окачен малък кафез със сребърни решетки. В него възбудено подскачаше нагоре-надолу и пърхаше с криле една говореща птица.

Ди отиде при кафеза. Почука върху сребърната решетка и каза с укор:

— Ама че ме уплаши ти, непослушно птиче!

— Птиче, птиче! — изписка птицата. Тя обърна встрани малката си гладка глава и впи в съдията едно бляскаво, хитро око. — Седни! — изписка тя отново.

— Да, да! — каза съдията. — Но първо ми се иска да погледна тези златни рибки.

Щом Ди се надвеси над аквариума, половин дузина малки, обагрени в златно и черно рибки с дълги, трепкащи опашки и перки изплуваха на повърхността и сериозно загледаха нагоре към него с големите си изпъкнали очи.

— Съжалявам, но няма какво да ви дам! — каза съдията. В средата на аквариума той видя малка статуетка на Феята на цветята, която се издигаше над водата, стъпила на пиедестал, изобразяващ скала. Статуетката беше изкусно изваяна от цветен порцелан. Усмихнатото лице на богинята имаше изящни розови страни, а сламената й шапчица изглеждаше като истинска. Съдията протегна ръка да я докосне, но в този момент златните рибки, силно възбудени, започнаха лудо да размахват опашки и да кръжат под самата повърхност. Съдията разбра колко боязливи бяха тези скъпи, отглеждани с много грижи, малки същества и се уплаши, че като се мятат по такъв начин, може да наранят дългите си перки. Затова бързо се отдръпна и отиде при лавиците с книги.

В този момент вратата се отвори и влезе Лян Фън с един стар, прегърбен мъж, облегнат на ръката му. Съдията направи дълбок поклон и зачака почтително секретарят да заведе господаря си стъпка по стъпка до креслото. С лявата си ръка съветникът се държеше за мишницата на младежа, а с дясната се подпираше на един дълъг, извит в горния край бастун от червено лакирано дърво. Беше облечен в широк халат от плътен кафяв брокат. На голямата си глава носеше висока шапка от черна коприна, бродирана със златни нишки. Над челото му имаше черна козирка с форма на лунен сърп и съдията не можеше да види очите му. Особено впечатление правеха натежалите сиви мустаци, дългите бакенбарди и разкошната, разделена на три брада, която покриваше гърдите на стареца. Докато той бавно се настаняваше в креслото зад писалището, птицата запърха с криле в клетката си.

— Пет хиляди, в брой! — изписка тя внезапно. Старецът направи движение с глава. Секретарят незабавно покри кафеза с кърпичката си.

Съветникът се облакъти на масата и наведе напред голямата си глава. Плътният брокат стърчеше от двете страни на раменете му като криле. Прегърбената му фигура, очертана на фона на прозореца, напомняше на съдията за кацнала на клон огромна граблива птица. Но когато заговори, гласът му бе немощен и той измънка едва разбираемо:

— Седнете, Ди! Предполагам, че сте синът на покойния ми колега държавния съветник Ди, така ли е?

— Така е, Ваше Превъзходителство! — отговори почтително съдията. Той седна на ръба на един от столовете покрай стената. Лян Фън остана прав до господаря си.

— Вече съм на деветдесет — продължи съветникът. — Не виждам добре, мъчи ме ревматизъм… Но какво ли друго може да се очаква на моята възраст?!

Долната му челюст се опря още по-плътно на гърдите.

— Вашият покорен слуга — започна съдията Ди — смирено моли за извинение, че е дръзнал да обезпокои Ваше Превъзходителство. Ще се постарая да бъда колкото е възможно по-кратък. Изправен съм пред два много трудни за разрешаване криминални случая. На Ваше Превъзходителство без съмнение е известно, че гражданите на Ханюан не са много общителни. Те…

В този момент Лян Фън направи на съдията енергичен жест с глава. Приближи се бързо и прошепна:

— Съветникът заспа! Напоследък това често му се случва. Сега ще спи с часове. По-добре да отидем в моя кабинет. Ще предупредя слугите.

Съдията хвърли изпълнен със състрадание поглед към стареца, който се бе навел силно напред и лежеше на масата, подложил ръце под главата си. Чуваше се неравномерното му дишане. Ди тръгна след Лян Фън, който го отведе до едни малък кабинет в задната част на къщата. Вратата беше отворена. Кабинетът гледаше към малка, но добре поддържана цветна градина, заобиколена с висока ограда.

Секретарят покани съдията да седне в широкото кресло до писалището, отрупано със счетоводни и прочитни книги.

— Сега ще извикам двамата старци, които се грижат за негово превъзходителство — каза бързо младежът. — Те ще го отведат в спалнята му.

Останал сам в тихия кабинет, съдията започна бавно да глади брадата си. Огорчен, той си помисли, че през този ден никак не му вървеше.

Лян Фън се върна и се засуети около чаената маса. След като наля на съдията чаша врял чай, той се настани на една табуретка и каза тъжно:

— Дълбоко съжалявам, че негово превъзходителство получи един от пристъпите си точно когато Ваша Милост дойде да го посети. Дали аз не бих могъл да направя нещо за вас?

— Не, благодаря — отвърна съдията. — Откога съветникът получава такива пристъпи?

— Появиха се преди около половин година, Ваша Милост, — отговори с въздишка Лян Фън. — Изминаха вече осем месеца, откакто съм изпратен тук от най-възрастния син на съветника в столицата, за да изпълнявам длъжността на личен секретар. Назначаването на тази длъжност бе за мен като дар от небето, защото, да ви кажа истината, аз произхождам от един обеднял клон на същия род. Тук намерих храна и подслон, както и достатъчно свободно време, за да се подготвя за втория си изпит по литература. През първите два месеца всичко вървеше добре. Съветникът ме викаше всяка сутрин в библиотеката си и в продължение на около един час ми диктуваше писма или пък, когато беше в добро настроение, ми разказваше най-различни интересни и весели случки из дългата си кариера. Той е много късоглед и за да не се спъва и мебелите, накара да опразнят почти пялата стая. Освен това се оплаква от ревматизъм. Но мисълта му беше учудващо ясна. Сам ръководеше работата в обширните си владения и се справяше много добре. Преди около шест месеца обаче вероятно е получил удар през нощта. Изведнъж започна да говори несвързано и често изглеждаше напълно замаян. Сега ме вика най-много по веднъж в седмицата, а и тогава заспива по средата на разговора ни. Затваря се дни наред в спалнята си, храни се само с чай и семена от борови шишарки, пие запарки от треви, които сам си приготовлява. Двамата старци, които се грижат за него, мислят, че се опитва да открие еликсира на безсмъртието!

Съдията поклати глава, въздъхна и каза:

— Невинаги е щастие да достигнеш такава дълбока старост!

— Не, това е направо беда, Ваша Милост! — възкликна младият човек. — Ето защо реших, че съм длъжен да ви помоля за съвет! Въпреки болестите си съветникът настоява да ръководи сам всичките си парични сделки. Пише писма, които не ми показва, води продължителни разговори с Ван Ифан — търговец, когото господин Лиу Фейпо му представи преди известно време. На мене не ми разрешават да присъствам на срещите им. Но аз съхранявам книжата и забелязах, че напоследък съветникът се впуска в невероятни търговски сделки. Продава огромни парцели хубава орна земя на смешно ниска цена! Той продава владенията си, Ваша Милост, и то със страхотна загуба! Семейството му ще търси от мен сметка за това, но какво мога да направя? Как мога да давам съвети на негово превъзходителство, когато той не се интересува от мнението ми?

С поклащане на глава съдията даде да се разбере, че схваща положението. То наистина беше деликатно. След малко каза:

— Няма да бъде нито лека, нито приятна задача, господин Лян, но ще трябва да уведомите за всичко това сина на съветника. Защо не му предложите да дойде тук за няколко седмици? Тогава той ще види с очите си, че баща му страда от старческо слабоумие.

Идеята, изглежда, не се хареса на Лян Фън. Съдията изпита съжаление към момъка, защото добре разбираше колко мъчително би било за един беден родственик на такава знаменита личност да съобщи на близките му лошата вест за старейшината на рода. Ди каза:

— Ако можете да ми покажете някоя примери на неразумни сделки, сключени от съветника, с удоволствие ще издам свидетелство, че аз, съдията, лично съм се убедил в неспособността на съветника да ръководи деловите си начинания.

Лицето на младежа светна. Той каза с благодарност:

— Това ще бъде неоценима помощ, Ваша Милост! Ето, тук имам описани накратко последните сделки на съветника — правил съм тези описи за моя лична ориентировка. А ето и счетоводната книга с личните инструкции на негово превъзходителство, написани на бялото поле. Почеркът е съвсем дребен, защото той е късоглед, но смисълът е достатъчно ясен! Ваша Милост ще види, че това парче земя е предложено на цена, много по-ниска от действителната му стойност. Вярно, купувачът плати на ръка със златни слитъци, но…

Съдията изглеждаше дълбоко погълнат в четене на описите, подадени му от Лян. Но не обръщаше внимание на съдържанието им. Гледаше почерка. Той силно напомняше на оня в любовните писма, изпратени на убитата танцьорка от Студента от бамбуковата горичка.

Ди вдигна поглед и каза:

— Ще взема тези описи със себе си за по-задълбочено проучване. — Нави хартията на руло, сложи я в ръкава си и добави: — Самоубийството на студента Джан Хупяо трябва да е било тежък удар за вас!

— За мене ли?! — запита учуден Лян Фън. — Разбира се, чух хората да приказват за това, но никога не съм виждал нещастния младеж. Аз не познавам почти никого в този град, Ваша Милост. Излизам много рядко, ходя само в храма на Конфуций, за да правя справки в библиотеката. Цялото си свободно време използувам за моите проучвания.

— И вее пак намирате време да посетите Квартала на върбите, нали? — запита хладно съдията.

— Кой разпространява тези клевети? — възмутено възкликна Лян Фън. — Никога не излизам през нощта, Ваша Милост. Двамата стари слуги могат да потвърдят това. Тези леки жени не ме интересуват ни най-малко, аз… И после, откъде бих могъл да намеря пари за такива лудории?

Съдията не отговори. Той стана и отиде до вратата, която водеше към градината. Попита:

— Когато съветникът беше още добре със здравето, излизаше ли в тази градина?

Лян Фън хвърли поглед към съдията. После отговори:

— Не, Ваша Милост. Това е задната градина. Онази малка врата там води към уличката зад къщата. Главната градина е оттатък, в другия край на двора. Надявам се, че Ваша Милост не вярва на онези злонамерени слухове по мой адрес? Наистина не мога да си представя кой…

— Няма значение — прекъсна го съдията. — Ще проуча вашите описи на спокойствие и своевременно ще ви уведомя за това.

Младият човек му благодари горещо, после го придружи до предния двор и му помогна да се качи в паланкина.

Когато съдията се върна в трибунала, завари Хун и Цяо Тай да го чакат в личния му кабинет. Хун каза оживено:

— Цяо Тай е направил важно откритие в къщата на доктор Джан, Ваша Милост!

— Радвам се да чуя това — забеляза съдията и се настани зад писалището. — Разказвай, Цяо Тай! Какво си открил?

— Всъщност не е кой знае какво — каза пренебрежително Цяо Тай. — По отношение на главната задача не сме напреднали много. Направих второ претърсване за странния човек, който е наблюдавал Ваша Милост през прозореца на брачната стая, а и Ма Жун ми помагаше, след като се завърна от будисткия храм, но не открихме никаква следа от него, нито разбрахме къде се крие. Не научихме нищо особено и за дърводелеца Мао Юан. Икономът го наел два дни преди сватбата. Първият ден сковал дървен подиум за оркестъра и спал в къщичката на вратаря. Втория ден поправял разни мебели и тавана на брачната стая, който пропускал вода. Отново спал при пазача на портата, а на следното утро поправил голямата маса за гости. После поработил в кухнята, а по време на тържеството помагал на слугите да се изпие излишното вино. Легнал си мъртво пиян! На следващата сутрин било открито тялото на мъртвата младоженка и Мао останал в къщата от любопитство, додето професорът се завърнал след безплодното дирене на сина си. Подир това икономът видял Мао на улицата да говори с рибаря, намерил пояса на студента Джан. После дърводелецът си тръгнал с брадвата и сандъчето с инструменти. През цялото време доктор Джан нито веднъж не е разговарял с него. Икономът му е давал нареждания, той му е и платил.

Цяо Тай подръпна късите си мустачки и продължи:

— Днес следобед, когато професорът си почиваше, аз разгледах колекцията му от книги. Намерих едно хубаво старо ръководство по стрелба с лък. Имаше картинки и ми беше много интересно. Когато го връщах на мястото му, забелязах една стара книга, поставена отзад. Беше ръководство по шах. Прелистих го и на последната страница видях шахматната задача, която намерихме в ръкава на убитата танцьорка.

— Великолепно! — възкликна съдията. — Взе ли книгата със себе си?

— Не, Ваша Милост. Реших, че ако професорът открие липсата й, може да стане подозрителен. Оставих брат Ма да наблюдава къщата и отидох до книжарницата срещу храма на Конфуций. Щом споменах заглавието на книгата, книжарят каза, че е останал още един екземпляр, и веднага поде разговор за шахматната задача от последната страница! Каза, че книгата е издадена преди седемдесет години от прадядото на Хан Юнхан, старец със странно поведение, когото хората тук наричали „Отшелника Хан“. Той се славел като майстор на шахматната игра — ръководството му все още широко се изучава. Вече две поколения любители на шаха си блъскали главите над тази задача, но никой никога не бил успял да разгадае скрития в нея смисъл. В книгата не е дадено обяснението й. По тази причина повечето хора сега смятат, че печатарят е прибавил последната страница по погрешка. Отшелникът Хан умрял внезапно по време на отпечатването на книгата. Той не е видял коректурите. Купих книгата, Ваша Милост сам може да я види!

Цяо Тай подаде на съдията едно пожълтяло томче с подвити ъгли.

— Интересна история! — възкликна съдията. Той нетърпеливо отвори книгата и бързо прочете предговора. — Прадядото на Хан е бил забележителен учен — отбеляза той. — Този предговор е написан на много оригинален, но в същото време чудесен стил.

Съдията прелисти ръководството до края, после извади от чекмеджето листа с шахматната задача и го постави до отворената на последната страница книга.

— Да — продължи той, — Бадемов цвят е откъснала този лист от някой екземпляр на същата тази книга. Но защо? Възможно ли е една шахматна задача, отпечатана преди седемдесет години, да има нещо общо със заговора, който се подготвя сега в този град? Това е невероятно!

Като поклащаше глава, Ди постави ръководството и откъснатия лист в чекмеджето. После запита Хун:

— Научи ли нещо ново за Лиу Фейпо, инспекторе?

— Нищо, което има пряко отношение към нашия случай, Ваша Милост — отговори Хун. — Разбира се, внезапната смърт на дъщеря му и изчезването на тялото й са предизвикали доста приказки в квартала. Според мълвата той е предчувствал, че сватбата ще донесе нещастие, и затова се е опитвал да развали брачния договор. Във винарната на ъгъла, непосредствено до къщата на Лиу, пих чаша вино с един от носачите на паланкина му. Момъкът ми каза, че Лиу се отнася доста добре със слугите си. Бил малко строг, но тъй като често пътува, те си живеят живота. Носачът обаче ми каза и нещо странно: той твърди, че понякога Лиу изчезва като по магия!

— Изчезва ли? — слисан запита съдията. — Как така „изчезва“?

— Ами няколко пъти се е случвало Лиу да се оттегли в библиотеката си, икономът да отиде там да го попита нещо и да намери стаята празна. Тогава той започвал да търси господаря си из цялата къща, но него го нямало, а и никой не бил го виждал да излиза. Около обяд икономът внезапно го срещал да се разхожда по коридора или пък в градината. Когато това се случило за първи път, той казал на Лиу, че напразно го е търсил навсякъде. Тогава Лиу страшно се разярил, наругал го, нарекъл го глупак и дърдорко и му казал, че е сляп като прилеп. Добавил, че през цялото време е седял в градинската си беседка. Когато същата история се повторила, икономът изобщо не посмял да спомене за нея.

— Страхувам се — каза съдията, — че носачът си е сръбнал повечко! А що се отнася до двете посещения, които направих днес следобед, Хан Юнхан се изтърва да спомене, че доктор Джан се е оттеглил от служба преждевременно, защото е бил обвинен от една студентка в неморално поведение. Хан твърди, че професорът е бил невинен, но ако човек слуша него, излиза, че всички видни граждани на Ханюан са с безупречен морал! Значи е възможно в края на краищата обвинението на Лиу, че доктор Джан се е погаврил с дъщеря му, да не е чак толкова неоснователно, колкото изглежда на пръв поглед. Второ, при съветника Лян живее един негов племенник, чийто почерк твърде много ми напомня почерка на нашия загадъчен Студент от бамбуковата горичка! Дай ми едно от ония писма!

Съдията извади от ръкава си хартията с описите, която му бе дал Лян Фън, и я сравни с писмото, което Хун бе поставил пред него. После удари с юмрук по масата и измърмори ядосано:

— Не, ето че налетяхме на поредната загадка в този заплетен случай! Почерците просто не съвпадат! Гледай: същия краснописен стил, същия туш, същия вид четка! Но почеркът съвсем не е същият. Съвсем не!

Като поклащаше глава, съдията продължи:

— А иначе всичко съвпада точно. Старият съветник е оглупял, а в голямата му къща няма други слуги освен двамата старци. Стаята на този момък, Лян Фън, е в малкия заден двор, чиято врата води към уличката зад къщата. По такъв начин той е имал чудесни условия да си урежда тайни срещи с жена, идваща отвън. Може би убитата куртизанка е прекарвала следобедите си точно там! Той би могъл да се запознае с нея в някой магазин. Лян Фън твърди, че не е познавал студента Джан, но знае много добре, че ние не можем да проверим това, тъй като студентът е мъртъв! Името на Лян включено ли е в списъка, който ни представи професорът?

Хун поклати глава.

— Дори и Лян Фън да е имал любовна връзка с Бадемов цвят, Ваша Милост — забеляза Цяо Тай, — той не би могъл да я убие, защото не беше на кораба! Същото се отнася и за доктор Джан.

Съдията скръсти ръце и се замисли дълбоко, с брадичка, опряна на гърдите. След известно време каза:

— Искрено признавам, че не мога да проумея всичко това. Сега вие двамата можете да отидете да се нахраните. След това Цяо Тай ще се върне в къщата на доктор Джан, за да смени Ма Жун. А ти, инспекторе, на излизане можеш да кажеш на слугата да ми донесе вечерния ориз тук в кабинета. Тази нощ ще прочета отново всички документи, свързани с двата случая и ще видя дали не сме пропуснали някоя диря. — Той нервно подръпна мустаците си и продължи: — Засега заключенията ни като че ли не дават основание да се надяваме на особен успех! Първо, убийството, извършено на Кораба на цветята. Една танцьорка бива убита с цел да й се попречи да ми съобщи за престъпния заговор. Четирима души са имали възможност да я убият: Хан, Лиу, Су и Ван. Заговорът има нещо общо с една неразрешена шахматна задача отпреди седемдесет години! Освен това танцьорката е имала тайна любовна връзка, която може би няма нищо общо с убийството й. Любовникът е бил или доктор Джан, който е знаел псевдонима от любовните писма, или Лиу Фейпо — по същата причина, плюс приликата в почерците, или Лян Фън, поради приликата в почерците плюс факта, че е имал великолепната възможност да си урежда тайни срещи с танцьорката в малкия кабинет. Второ — един професор с дълбоки научни познания, но със съмнителен морал посяга на снаха си, която се самоубива. Самоубива се и младоженецът. Професорът се опитва да погребе тялото на снаха си без аутопсия, но дърводелецът подразбира истината, защото е разговарял с някакъв рибар — запомни, Хун, че трябва да открием този човек — и незабавно е убит, очевидно със собствената му брадва. Тогава професорът взема мерки тялото на мъртвата младоженка да изчезне безследно. Това е всичко! И сега вие двамата да не вземете да си помислите, че тук става нещо нередно? За бога, не! Това е един заспал малък градец — тук никога нищо не се случва, така каза Хан Юнхан! Е, хайде, лека нощ.