Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (17)

Глава седемнадесета

Госпожа Джан разказва за убийството в храма; Съдията разгадава тайната на старата шахматна задача

Докато Ма Жун, Цяо Тай, госпожа Джан и пленникът им яздеха по пътя към Ханюан, съдията Ди ръководеше следобедното заседание на трибунала.

Беше много горещо и съдията се чувствуваше неудобно в дебелата си брокатена мантия. Той бе уморен и раздразнен. През изтеклата нощ и цялата сутрин, заедно с Хун и Тао Ган, бе проучвал миналото и настоящето на всеки служител на трибунала поотделно, без да попадне на някаква следа. Никой от стражниците и чиновниците не харчеше повече пари, отколкото позволяваше заплатата му. Никой от тях не отсъствуваше често, нито пък бе дал основание да бъде заподозрян по какъвто и да е друг повод. Съдията нареди да бъде официално съобщено, че смъртта на Ван Ифан е резултат на самоубийство. Тялото бе поставено във временен ковчег и заключено в една от килиите на затвора в очакване на аутопсията.

Заседанието бе скучно. Трябваше да се разгледат цял куп текущи въпроси. Никой не беше от особена важност и все пак, оставен нерешен, би предизвикал спънки в управлението на околията. Само инспекторът Хун помагаше на съдията. Тао Ган бе получил заповед след обяд да слезе до града и да огледа положението там.

Когато заседанието приключи, Ди въздъхна с облекчение. Отиде в личния си кабинет и, подпомаган от Хун, започна да се преоблича. Точно тогава се върна Тао Ган, който каза разтревожено:

— Нещо се мъти в града, Ваша Милост. Пообиколих чайните. Хората очакват някаква беда, но и те не знаят точно каква. Носят се неясни слухове за разбойнически банди, които се събират в съседната околия Дзянбей. Шушукат, че въоръжени разбойници възнамеряват да пресекат реката и да дойдат тук, в Ханюан. Когато се връщах, търговците вече спускаха кепенците си. Такова ранно затваряне на магазините винаги е било лошо знамение.

Съдията подръпна мустаците си и каза бавно на двамата си помощници:

— Всичко това започна преди няколко седмици. Почувствувах го веднага след пристигането си тук, но сега нещата стават все по-определени.

— Забелязах, че ме следят — продължи Тао Ган. — Но това трябваше да се очаква. Аз имам много познати из града и мълвата, че съм замесен в арестуването на монаха, разбира се, бързо се е разпространила.

— Позна ли човека, който те следеше? — запита съдията.

— Не, Ваша Милост. Беше висок, снажен, с червено лице и кръгла брада.

— Накара ли стражите да го арестуват, когато стигна до портата на трибунала? — попита напрегнато съдията.

— Не, Ваша Милост — тъжно отвърна Тао Ган, — не успях. Когато минавах по една странична уличка близо до храма, към брадатия се присъедини друг мъж и двамата ме наближиха. Спрях пред един магазин за растително масло до голяма бъчва, оставена на тротоара. Високият тръгна срещу мене, но аз му подложих крак. Той се препъна, падна и събори бъчвата, която се изля върху него. Маслото заля цялата улица. От магазина изскочиха четирима здравеняци. Разбойникът каза, че съм виновен аз, защото съм го нападнал. Но като ни огледаха, търговците решиха, че той иска да ги измами, и го подгониха. Последното, което видях — заключи злорадо Тао Ган, — беше как счупиха една каменна делва о главата на високия, докато другият обесник бягаше като див заек.

Съдията гледаше с интерес мършавия човек. Той си спомни разказа на Ма Жун за това, как Тао Ган бе подмамил монаха в кръчмата, и реши, че този малко комичен и безобиден на вид мъж може да бъде опасен противник.

Изведнъж вратата се отвори и влязоха Ма Жун и Цяо Тай с госпожа Джан помежду им.

— Мао Лу е в затвора. Ваша Милост! — победоносно обяви Ма Жун. — А това момиче е изчезналата младоженка!

— Това се казва добре свършена работа! — каза съдията с широка усмивка. Той направи знак с ръка на девойката да седне и любезно я заговори: — Не се съмнявам, че горите от нетърпение да се върнете у дома, госпожо. Когато му дойде времето, ще дадете показанията си в този трибунал. Сега бих искал само да ми разкажете какво се случи, след като ви оставиха в будисткия храм, За да мога да разнищя убийството, извършено там. Злощастните обстоятелства, довели ви до това незавидно положение, вече са ми известни.

Страните на Лунна фея пламнаха. След известно време тя се овладя и започна:

— За момент ме обзе ужасната мисъл, че ковчегът вече е заровен. После усетих лек полъх на свеж въздух откъм процепите между дъските. Опитах с всички сили да избутам капака, но той не поддаде. Започнах да викам за помощ, да ритам и да удрям дъските, докато ръцете и краката ми се разкървавиха. Въздухът стана много тежък и се уплаших, че ще се задуша. Не зная колко време съм била в това мъчително състояние… После изведнъж чух някой да се смее. Отново започнах да крещя с все сила и да ритам дъските. Смехът изведнъж секна. Един дрезгав глас възкликна: „Вътре има някой! Сигурно е дух, хайде да бягаме!“ Обезумяла, закрещях: „Не съм дух! Погребана съм жива, помогнете ми!“ Скоро по ковчега отекнаха удари на чук. Капакът се отмести и най-после можах да поема отново глътка чист въздух… Видях двама мъже, които приличаха на работници. По-възрастният имаше добро набръчкано лице. Другият изглеждаше зъл. По зачервените им бузи личеше, че и двамата добре са си пийнали. Но неочакваното откритие ги отрезви. Помогнаха ми да изляза от ковчега, изведоха ме в градината на храма и ме сложиха да седна на каменната пейка край езерото с лотосите. По-възрастният гребна вода от езерото и навлажни лицето ми. По-младият ми даде да пийна някаква силна напитка от кратунката, която носеше. Когато се почувствувах малко по-добре, им казах коя съм и какво ми се бе случило. По-възрастният каза, че е дърводелецът Мао Юан и че бил работил в къщата на доктор Джан същия следобед. Бил срещнал братовчед си в града. Хапнали заедно и тъй като доста закъснели, решили да прекарат нощта в изоставения храм. „Сега ще ви отведа у дома — каза дърводелецът. — Тогава доктор Джан ще ви разкаже всичко.“

Лунна фея се поколеба за момент. После продължи с твърд глас:

— През цялото това време братовчед му ме гледаше мълчаливо. После каза: „Да не прибързваме, братовчеде! Съдбата е пожелала тази жена да бъде сметната за умряла. Кои сме ние, та да се бъркаме в божиите работи?“ Разбрах, че мъжът ме желае, и страхът ме скова отново. Замолих се на по-възрастния да ме защити и да ме отведе у дома. Дърводелецът сгълча строго братовчед си, но оня се разяри ужасно и между двамата избухна ожесточена разпра. Внезапно братовчедът вдигна брадвата си и нанесе страхотен удар по главата на дърводелеца…

Лицето на девойката пребледня. Съдията даде знак на Хун, който веднага й предложи чаша горещ чай. Когато го изпи, Лунна фея изплака:

— Не можах да понеса страшната гледка! Припаднала съм. Когато се свестих, Мао Лу се беше надвесил над мене, а по жестокото му лице се бе разляла зла усмивка. „Ще дойдеш с мене! — изръмжа той. — И си затваряй устата! Един звук — и ще те убия!“ Излязохме от градината през задната врата. Той ме върза за един бор в горичката зад храма. Отиде някъде, а когато се върна, брадвата и кутията с инструментите вече не бяха у него. Преведе ме по една тъмна улица до някаква къща, прилична на долнопробна кръчма. Там ни посрещна отвратителна жена, която ни настани в малка, мръсна стая на втория етаж. „Тук ще прекараме брачната си нощ!“ — рече Мао Лу. Обърнах се към жената и я помолих да не ме оставя сама. Тя като че ли започна да разбира положението. „Остави на мира гълъбчето! — рязко каза жената на Мао Лу. — Ще се погрижа утре да те посрещне както трябва!“ Мао Лу си отиде, без да каже дума повече. Жената ми даде една стара рокля и аз захвърлих оня ужасен покров. Донесе ми купичка каша и след като я изядох, съм спала чак до пладне на следващия ден… Тогава се почувствувах по-добре и поисках да напусна това място, колкото е възможно по-скоро. Но вратата беше заключена. Започнах да я ритам и да крещя, докато се появи жената. Казах й коя съм, че Мао Лу ме е отвлякъл и че тя трябва да ме пусне да си вървя. Но онази само се изсмя и извика: „Всички казват така! Не, гълъбче, тази нощ ти ще станеш жена на Мао Лу!“ Аз се разгневих, наругах я и казах, че ще съобщя за нея и Мао Лу в трибунала. Жената ме нарече с една отвратителна дума. Скъса роклята ми и ме съблече гола. Аз съм достатъчно силна и като видях, че тя изважда от ръкава си намотано въже, за да ме върже, я блъснах и се опитах да мина край нея към вратата. Но не можех да се сравнявам с тая жена. Тя внезапно ми нанесе силен удар в корема. Препънах се на две, дъхът ми спря, а тя сграбчи ръцете ми и за миг ги върза на гърба. Хвана ме за косите и насила ме смъкна на колене с глава, превита до пода.

Лунна фея преглътна, после продължи със зачервени от гняв страни:

— Шибна ме жестоко през хълбоците със свободните краища на въжето. Заплаках от болка и яд. Исках да се отскубна, но ужасната жена постави костеливото си коляно на гърба ми, дръпна нагоре главата ми с лявата си ръка и като размахваше въжето в другата, започна да ме бие безжалостно. Отчаяно я молех за милост, но трябваше да изтърпя това унизително наказание, докато по бедрата ми започна да се стича кръв — чак тогава жената спря да ме бие. Като пъхтеше, тя ме изправи на крака и ме накара да застана до украсения с орнаменти стълбец на леглото. Отвратителното създание ме върза за стълбеца и излезе от стаята, като заключи вратата зад себе си. Останах там вързана да стена от болка, струва ми се, цяла вечност. Най-после дойде Мао Лу, следван от жената. Изглежда, че му стана жал за мене. Като мърмореше нещо под носа си, той сряза въжетата. Отеклите ми крака не ме държаха. Той трябваше да ми помогне да легна в леглото. Даде ми влажна кърпа, а после метна върху мен скъсаната рокля. „Спи — каза той, — утре ще пътуваме!“ Наскоро след като си отидоха, съм заспала, напълно изтощена… Когато се събудих на следващата сутрин, открих, че всяко движение ми причинява пареща болка. За мой ужас жената дойде отново. Но този път тя беше приятелски настроена. „Трябва да си призная, че паричките, които ми плати Мао Лу, са добри като за мошеник!“ — отбеляза тя. Донесе ми чаша чай и намаза раните ми с мехлем. Тогава дойде Мао Лу и ми даде да облека жакет и панталони. Долу ни чакаше някакъв едноок човек. Изведоха ме навън. При всяка стъпка изпитвах непоносими болки, но двамата мъже съскаха ужасни заплахи и не ме оставяха да си почина. Не смеех да заговоря хората по улицата. Излязохме от града. След изнурителен преход през равнината със селска каруца се качихме в една лодка и така стигнахме до острова. Мао Лу поиска да ме обладае още първата нощ, но аз се престорих на болна. После двама от разбойниците на острова се опитаха да ме отвлекат, но Мао Лу се би с тях, докато дойдоха стражите и ги отведоха. На следния ден дойдоха тези двама…

— Това е достатъчно, госпожо! — каза съдията. — Останалото ще науча от двамата си помощници. — Той направи знак на Хун да й налее още една чаша, след това бавно продължи: — Вие сте проявили изключителна твърдост в най-трудни обстоятелства, госпожо Джан! Само за няколко дни двамата със съпруга си сте преживели ужасни душевни и физически терзания. Но и двамата сте показали несломим дух. Сега е настъпил край на страданията ви. Тъй като сте издържали това жестоко изпитание, аз съм сигурен, че ви очаква щастлив и дълъг съвместен живот… Трябва да ви уведомя, че баща ви, Лиу Фейпо, замина внезапно при съмнителни обстоятелства. Имате ли представа какви биха могли да бъдат причините за неочакваното му заминаване?

Изражението на Лунна фея стана тревожно. Тя каза бавно:

— Татко никога не ми е говорил за своите работи, Ваша Милост. Винаги съм смятала, че преуспява в търговията. Никога не сме имали парични затруднения. Той е доста горд и своенравен човек, Ваша Милост, и не е лесно да се общува с него. Зная, че майка ми и другите жени на баща ми не са много щастливи. Изглежда, че… Но с мене винаги е бил много мил. Наистина не мога да разбера…

— Добре — прекъсна я съдията, — скоро ще разберем всичко. — После се обърна към Хун: — Заведи госпожа Джан при вратарската къщичка и поръчай да приготвят за нея закрит паланкин. Началникът на стражниците да отиде на кон в къщата на професора и да съобщи на него и студента Джан за предстоящото й връщане вкъщи.

Лунна фея коленичи и поблагодари на съдията. После Хун я отведе.

Ди се облегна в стола си и нареди на Ма Жун и Цяо Тай да докладват.

Ма Жун подробно описа приключенията им, като подчерта смелостта и съобразителността, проявени от госпожа Джан. Когато съобщи за втората джонка с въоръжените разбойници и товара с боеприпасите, съдията се изправи в креслото си. После Ма Жун предаде думите на ефрейтора за размириците в Лиуцян. Не спомена за емблемите с форма на лотосов цвят върху шлемовете по простата причина, че не знаеше тяхното значение. Но щом свърши, Цяо Тай — изсипа на масата няколко сребърни емблеми и каза тревожно:

— Шлемовете, които намерихме, носеха същите, емблеми, Ваша Милост. Чувал съм, че преди много години е имало опасен метеж, организиран от тайно политическо общество, наречено „Белият лотос“. Изглежда, че сега разбойниците от Дзянбей използуват същия стар, вдъхващ ужас символ, за да сплашат населението.

Съдията хвърли поглед към сребърните емблеми. После скочи и започна да крачи из кабинета, като мърмореше гневно. Помощниците му си размениха тревожни погледи. Те никога не бяха виждали началника си в такова състояние. Изведнъж Ди се овладя. Застана неподвижно пред тях и каза с тъжна усмивка:

— Имам проблем, който трябва да обмисля на спокойствие. Вие си вървете и се поразвлечете малко. Всички имате нужда от почивка.

Ма Жун, Цяо Тай и Тао Ган тихо тръгнаха към вратата. Хун се поколеба, но като видя мрачното лице на господаря си, също тръгна след другите. Цялата им щастлива възбуда от успешната мисия в Дзянбей се изпари. Те разбраха, че ги очакват нови и много по-сериозни изпитания.

Когато всички излязоха, съдията бавно седна обратно на стола. Скръсти ръце и отпусна брадичка върху гърдите си. Значи, най-лошите му опасения се бяха оказали основателни! Организацията „Белият лотос“ се беше възродила и се готвеше да пристъпи към действия. И един от центровете й бе разположен в Ханюан, неговата собствена околия, където го бе назначил на служба самият император! А той не беше успял да разкрие заговора! Всеки момент щеше да избухне кървава гражданска война. Щяха да бъдат избити невинни хора, цъфтящи градове щяха да бъдат разрушени. Разбира се, той не бе в състояние да предотврати бедствието, надвиснало над цялата империя. Сигурно организацията имаше клонове навсякъде из страната и Ханюан беше само един от многото й центрове. Но Ханюан беше близо до столицата, пък и всеки разгром на бунтовниците, на което и да е място, би бил ценна помощ за императорската армия. А той дори не бе предупредил правителството какво става в Ханюан! Беше се провалил точно когато трябваше да се справи с най-важната задача в цялата си кариера! Ди закри лицето си с ръце в пълно отчаяние. Но скоро се овладя. Може би все още не беше късно… Може би стълкновенията в Лиуцян бяха първите прояви на бунтовниците, имащи за цел да проверят готовността на императорските войски. Благодарение на чудесно свършената работа на Ма Жун и Цяо Тай подкрепленията за бунтовниците в Лиуцян не бяха пристигнали. Може би щяха да изминат един или два дни, преди конспираторите да организират нова разузнавателна атака на друго място. Местният военачалник в Лиуцян ще уведоми по-висшите власти, те ще организират разследване. Но всичко това ще отнеме много време! Беше дълг на него — съдията-управител на Ханюан да предупреди правителството, че размириците в Лиуцян са нещо повече от местен бунт, че те са част от едно по-широко начинание: метеж, насочен срещу цялата империя, организиран от възродилата се организация „Белият лотос“. Той трябваше да докаже това, да го докаже още тази нощ, като представи неоспорими доказателства. Но доказателства нямаше!… Лиу Фейпо беше изчезнал, ала Хан Юнхан все още можеше да бъде заловен. Трябваше бързо да го арестуват и да го разпитат с изтезания. Наистина, уликите срещу него не бяха достатъчни, за да се прибегне до такава крайна мярка при други обстоятелства, но в дадения случай ставаше въпрос за сигурността на държавата. Шахматната задача даваше основания да бъде заподозрян именно Хан. Без съмнение неговият предшественик, Отшелникът Хан, бе направил навремето някакво важно откритие. Може би бе измислил нещо и зашифровал ключа към него в шахматната задача. И може би сега престъпният му потомък използуваше измисленото от него творение за постигане на собствените си пъклени цели? Но какво можеше да бъде това творение? Освен философ и майстор на шахматната игра Отшелникът Хан е бил още и добър архитект. Будисткият параклис е бил построен под негово лично ръководство. А е бил и извънредно сръчен. Бе гравирал собственоръчно надписа върху нефритените плочки в олтара на параклиса…

Изведнъж съдията се изправи в стола и сграбчи с две ръце ръба на писалището. Като притвори очи, той си представи среднощния разговор в будисткия параклис. Пред погледа му изплува красивото момиче, което стоеше пред него и сочеше с изящната си ръка надписа на олтара. Надписът имаше идеално квадратна форма — това Ди си спомняше ясно. Върбов пух му бе казала, че всяка дума е гравирана на отделна нефритена плочка. По този начин надписът представляваше един голям квадрат, разделен на по-малки квадрати. Другият спомен от Отшелника Хан — шахматната задача — също представляваше квадрат, разделен на квадрати…

Съдията издърпа едно от чекмеджетата. Започна да изхвърля книжата направо на пода и трескаво да търси рисуваното копие на надписа, което му бе дала Върбов пух. Намери го навито на руло в дъното на чекмеджето. Разви го бързо върху писалището и затисна краищата му. После взе печатния лист с шахматната задача, постави го до текста и внимателно започна да ги сравнява.

Текстът се състоеше точно от шестдесет и четири думи, подредени по осем в осем колони. Представляваше наистина идеален квадрат. Съдията сбърчи гъстите си вежди. Задачата също имаше квадратна форма, но в хоризонтална и вертикална посока бе разделена на по осемнадесет по-малки квадрата. Дори и да се допуснеше, че в сходството на формите се крие някакъв особен смисъл, каква можеше да бъде връзката между един будистки текст и една шахматна задача?

Ди направи усилие да разсъждава спокойно. Текстът беше буквален цитат от една известна, стара будистка книга. Трудно би могъл да бъде използуван за вплитане на скрит подтекст, без да се промени някоя от думите. Следователно, ако имаше ключ, който да разкрива връзката между двата документа, явно беше, че той трябва да се търси в шахматната задача…

Съдията бавно гладеше бакенбардите си. Специалистите бяха доказали без всякакво съмнение, че задачата всъщност е лишена от смисъл. Цяо Тай бе забелязал, че белите и черните пионки са подредени безразборно. Особено черните — в тяхното разположение нямаше никаква логика. Съдията присви очи. Ами ако тайната бе скрита само в разположението на черните фигури, а белите са били добавени безредно, само за маскировка? Той бързо преброи черните пионки. Те бяха седемнадесет, събрани в един участък от осем вертикални и осем хоризонтални квадрата. Шестдесет и четирите думи от будисткия текст бяха разположени върху също такова поле!

Ди грабна четката. Като поглеждаше в задачата, той огради с кръгчета седемнадесет думи от текста, чиито места съответствуваха на местата на черните пионки. После въздъхна дълбоко. Седемнадесетте думи, прочетени последователно, образуваха недвусмислено изречение. Загадката бе разкрита!

Ди хвърли четката и избърса потта от челото си. Сега той знаеше къде се намира главната квартира на водачите на „Белият лотос“! Стана и бързо тръгна към вратата.

Четиримата му помощници го чакаха отвън в коридора, скупчени в един ъгъл, и с унил шепот разискваха вероятните причини за лошото настроение на съдията. Ди им направи знак да влязат. Те веднага забелязаха, че кризата е преминала. Съдията стоеше твърдо изправен пред писалището си, със сгънати в широките ръкави ръце. Той и изгледа със светнали очи и каза:

— Тази вечер ще приключа случая с убитата куртизанка. Най-сетне разгадах смисъла на последните й думи!