Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (14)

Глава четиринадесета

Младият учен разказва смайваща история; Съдията Ди разпитва съдържателката на един бордей

Късно сутринта, малко преди времето за обяд, съдията Ди проведе заседание на трибунала. Съдебната зала беше претъпкана. Гражданите на Ханюан мислеха, че свикването на съдебно заседание в такъв необичаен час може да означава само, че са разкрити нови важни факти, свързани с двата сензационни случая в града им. За тяхно разочарование обаче съдията премина направо към разглеждане на делото, което бе проучвал тази сутрин заедно с инспектора Хун и Цяо Тай, а именно — свадата между рибарите и управата на рибния пазар относно начините за определяне на цените. Съдията накара представителите на двете страни да изложат своите доводи още веднъж и предложи компромисно решение, което след известни спорове бе прието. Тъкмо се канеше да започне обсъждането на един въпрос, свързан с данъците, когато отвън се чуха шумни викове. Ма Жун и Тао Ган влязоха в съдебната зала — всеки влачеше по един пленник. Следваше ги гъста тълпа, която се бе насъбрала по пътя им. Слушателите в залата се нахвърлиха върху новодошлите и ги отрупаха с въпроси. Настана пълно объркване.

Съдията удари три пъти с чукчето си по масата.

— Тишина и ред! — кресна той с гръмотевичен глас. — Ако чуя още една дума, ще опразня залата!

Всички се смълчаха. Никой не искаше да пропусне разпита на двамата арестувани, които паднаха на колене пред подиума.

Съдията изгледа пленниците с безизразно лице. Но зад тази маска съвсем не се криеше спокойствие, защото Ди веднага бе разпознал младежа.

Ма Жун докладва как той и Тао Ган са арестували двамата мъже. Съдията го изслуша, като бавно поглаждаше брадата си. После се обърна към младежа:

— Кажи името и професията си!

— Вашият нищожен слуга — отговори младият човек с тих глас — почтително ви уведомява, че името му е Джан Хупяо, студент по литература.

Откъм залата долетяха възгласи на изумление. Съдията гневно вдигна глава и удари с чукчето си по масата.

— Това е последното ми предупреждение! — извика той. После отново се обърна към младежа: — В трибунала бе съобщено, че студентът Джан се е удавил в езерото преди четири дни!

— Ваша Милост — каза младежът с треперещ глас, — нямам думи да изкажа своето съжаление, че поради глупостта си съм създал такова погрешно впечатление. Напълно разбирам, че постъпих крайно прибързано и проявих осъдителна липса на решителност. Мога да се надявам само, че Ваша Милост, като вземе предвид особените обстоятелства, ще бъде така добър да погледне на моя случай снизходително.

Тук той млъкна. В съдебната зала се възцари дълбока тишина. След малко младежът продължи:

— На никого не пожелавам да преживее падението от върховно блаженство до най-дълбоко отчаяние, както се случи с мене през брачната ми нощ! Слят за един кратък миг с моята любима, аз разбрах, че самата ми любов я е убила.

Той мъчително преглътна и продължи:

— Разкъсван от скръб и ужас, гледах неподвижното тяло. Обзе ме паника. Сак щях да погледна в очите баща си, който винаги се беше отнасял към мене, неговия единствен син, с най-голяма любов и грижа — аз, който го бях лишил от надеждата да види рода си продължен? Единственото нещо, което можех да сторя, бе да сложа край на окаяния си живот. Набързо облякох един лек халат и тръгнах към вратата. Но тогава съобразих, че празненството още продължава и че къщата е пълна с хора. Не бих могъл да се измъкна незабелязано. Изведнъж си спомних, че старият дърводелец, който бе дошъл по-предния ден да поправи протеклия покрив над моята стая, бе оставил две дъски на тавана разхлабени. „Това Ще бъде хубаво място за укриване на скъпоценности!“ — ми бе казал той. Стъпих на табуретката, покатерих се по една греда и пропълзях на тавана. Поставих дъските обратно на мястото им и излязох на покрива. После изтичах на улицата. Тъй като беше късна нощ, наоколо нямаше никой. Стигнах до брега на езерото, без да ме забележат. Стъпих на един голям, заоблен камък, надвесен над водата, и свалих копринения си пояс. Имах намерение да се съблека, защото се страхувах, че халатът ще ме задържи на повърхността на водата и така ще удължи смъртната ми агония. Тогава, като погледнах надолу към черната вода, аз, жалкият страхливец, се уплаших. Спомних си ужасните истории за зловещите създания, бродещи във водата. Стори ми се, че наоколо витаят безформени сенки и втренчено ме гледат зли очи. Въпреки че беше много горещо, стоях там и треперех. Зъбите ми тракаха. Разбрах, че няма да мога да изпълня решението си… Поясът ми бе паднал във водата. Загърнах халата си и побягнах от езерото. Не знаех накъде ме носят краката. Дойдох на себе си чак когато пред мене се появи портата на будисткия храм. Тогава този човек изведнъж изскочи от сянката и ме сграбчи за рамото. Помислих, че е разбойник, и се опитах да се освободя, но той ме удари по главата и съм загубил съзнание. Когато се свестих, лежах в тази ужасна пещера. На следващата сутрин той веднага ме запита как се казвам, къде живея и какво престъпление съм извършил. Разбрах, че иска да изнуди мене или горкия ми баща, и отказах да говоря. Той само се ухили и заяви, че имам късмет, дето ме е довел в пещерата, защото в нея стражниците никога няма да ме намерят. Въпреки че протестирах, ми обръсна главата, като каза, че така мога да мина за негов ученик и няма да ме познаят. Заповяда ми да събера дърва за огън и да сготвя оризова каша, после замина някъде. Прекарах целия ден в размисъл какво да правя. Ту решавах да забягна в някое отдалечено място, ту си мислех, че е по-добре да се върна у дома и да посрещна гнева на баща си. През нощта моят похитител се върна пиян. Започна да ме разпитва отново. Когато отказах да му дам каквито и да било сведения, той ме върза с въже и ме би безмилостно с върбова пръчка. След това ме остави да лежа на земята ни жив, ни умрял. Прекарах ужасна нощ. На другата сутрин ме развърза, даде ми да пия вода и когато се посъвзех, ми заповяда да събера дърва за огъня. Реших да избягам от този жесток човек. Щом събрах две връзки сухи съчки, побягнах към града. Така както бях с бръсната глава и с изпокъсан халат, никой не ме позна по пътя. Бях почти напълно изтощен. Гърбът и краката ме боляха. Но мисълта, че ще видя баща си, ми даваше сили и успях да стигна до нашата улица.

Студентът спря, за да избърше потта от лицето си.

По знак на съдията началникът на стражниците му даде чаша горчив чай. След като го изпи, Джан продължи:

— Кой може да опише ужаса, който ме обзе, когато видях пред вратата на къщата ни стражниците на трибунала! Това можеше да означава само, че съм дошъл твърде късно. Баща ми, неспособен да понесе позора, с който бях белязал къщата, навярно бе сложил край на живота си! Трябваше да се уверя. Оставих двете връзки дърва вън на улицата и се промъкнах през градинската врата. Надникнах през прозореца на моята спалня. Съзрях ужасно привидение! Владетелят на отвъдния свят ме гледаше втренчено с пламтящи очи! Духовете от ада ме преследваха, мене, отцеубиеца! Загубих разсъдъка си окончателно. Излязох отново на пустата улица и хукнах към гората. След дълго лутане между дърветата най-сетне успях да намеря пещерата. Мъжът ме чакаше. Когато ме видя, обзе го свирепа ярост. Съблече ме отново и ме би жестоко, като през цялото време крещеше, че трябва да призная престъплението си. Накрая не можах да издържа изтезанието и съм припаднал. Това, което стана по-сетне, бе един ужасен кошмар. Втресе ме и загубих всякаква представа за време и място. От време на време човекът ме събуждаше само за да ми даде глътка вода и отново ме биеше. Повече не развърза въжетата. Освен тази физическа агония в трескавия ми мозък постоянно се въртеше страшната мисъл, че бях убил хората, които най-много обичах — баща си и невестата…

Гласът му стана несигурен. Той се олюля и падна в несвяст на пода, напълно изтощен.

Съдията нареди на Хун да се разпореди да го отнесат в личния му кабинет.

— Кажи на съдебния лекар — добави той — да свести този нещастен младеж и да превърже раните му! После му дай успокоително, чист халат и шапка. Съобщи ми веднага, щом дойде в съзнание. Искам да му задам един въпрос, преди да го пратим вкъщи.

Ди се наведе напред и хладно попита монаха:

— Какво ще кажеш в своя защита?

До този момент в своя авантюристичен живот монахът все беше успявал по един или друг начин да се измъкне от правосъдието. Поради това не му бяха известни жестоките закони на трибунала и драстичните средства, които се използуваха, за да се спазват тези закони. По време на заключителната част от показанията на студента той замърмори ядосано, но злобните ритници на началника на стражниците го накараха да млъкне. Сега монахът заговори с нахален тон:

— Аз, монахът, протестирам против…

Съдията направи знак на началника на стражниците.

Той удари монаха през лицето с тежката дръжка на бича си и изсъска:

— Говори почтително с негово превъзходителство съдията!

Посинял от гняв, монахът се надигна, за да нападне началника на стражниците. Но стражниците бяха напълно готови за такъв развой на събитията. Те моментално се нахвърлиха върху обвиняемия с тоягите си.

— Докладвай ми, когато този човек се научи да говори както подобава! — обърна се съдията към началника на стражниците. После се зае да подрежда книжата пред себе си.

След известно време плискането по каменните плочи на пода показа, че стражниците свестяват монаха, като изливат върху него ведра с вода. Малко след това техният началник докладва, че разпитът може да продължи.

Ди погледна над масата. От многобройните рани по главата на монаха течеше кръв, лявото му око бе затворено. Дясното замаяно гледаше към съдията.

— Казаха ми — рече Ди, — че си говорил с няколко комарджии за срещата си с някакъв човек, наречен Мао Лу. Сега искам да чуя истината, цялата истина! Хайде, говори!

Монахът изплю кръвта от устата си на пода, след това започна с натежал език:

— Онзи ден, след първата нощна стража, реших да сляза до града и да се поразтъпча. Тъкмо идвам по пътеката зад будисткия храм, и виждам някакъв човек да копае дупка под едно дърво. Луната изгрявай разпознавам Мао Лу. Той бърза много, използува брадвата си като мотика. Хрумва ми, че брат Мао пак е замислил някой мръсен номер. Готов съм по всяко време да изляза срещу него с голи ръце или с нож, но брадвата не ми харесва. Затова оставам на мястото си. И така, той издълбава дупката. После хвърля в нея брадвата си и една дървена кутия. Когато започва да ги зарива, като избутва земята с голи ръце, аз излизам и питам шеговито: „Братко Мао, мога ли да ти помогна?“ А той казва само: „Късно дойде, монахо!“ Тогава аз казвам: „Какво заравяш там?“ Той отговаря: „Само няколко стари инструмента. Но ей там в храма има нещо по-интересно.“ Той разклаща ръкава си и се чува как в него дрънчат много пари. „Защо не дадеш малко на бедния човек?“ — питам аз. Той ме изглежда от горе до долу и вика: „Тази нощ ти работи късметът, монахо! Хората там ме видяха да бягам с част от плячката и хукнаха след мен, но аз им се изплъзнах в гората. Сега в храма е останал само един човек. Отивай бързо там и задигни каквото можеш, преди да са се върнали другите. Аз взех толкова, колкото можех да нося!“ И си отиде.

Монахът облиза подутите си устни. По знак на съдията началникът на стражниците му даде чаша горчив чай. Той я изпразни на един дъх, плю и продължи:

— Започнах да ровя под дървото просто за да се уверя, че там няма нищо, за което да е забравил да ми каже. Но поне тоя път не ме беше излъгал. Намерих само дървена кутия със стари дърводелски сечива. И така, отидох в храма. Разбира се, останах измамен! Намерих само един стар плешивец, който хъркаше в празната си килия, и един ковчег в пустата зала! Разбрах, че кучият син ме е излъгал, за да се отърве от мене. Това е всичко, господин съдия. Ако искате да научите повече, само хванете този мръсник Мао и разпитайте него!

Съдията поглади дългите си бакенбарди и запита строго:

— Признаваш ли, че си отвлякъл и изтезавал този младеж?

— Не можех да го оставя да избяга от вашите стражници, нали — каза мрачно монахът. — И после, кой дава храна и подслон за нищо? Той отказа да работи, естествено беше да го поощря малко!

— Не извъртай! — викна съдията. — Признаваш ли, че си го отвлякъл в пещерата насила и си го бил многократно с върбова пръчка?

Монахът погледна през рамо към началника на стражниците, който опипваше бича си. Вдигна рамене и промърмори:

— Е, добре… Признавам!

Съдията направи знак на писаря, който прочете записа на показанията, дадени от монаха. Там, където ставаше дума за студента Джан, показанията бяха вписани по-недвусмислено, отколкото се бе изразил той, но монахът ги призна за верни и постави отпечатъка на палеца си под документа. Съдията каза:

— Мога да те накажа жестоко за повече от едно провинение. Но ще отложа решението си. Ще го съобщя, когато проверя показанията ти относно срещата ви с Мао Лу. Сега ще те пъхна в затвора, за да размишляваш какво ще ти се случи, ако разбера, че си ме излъгал!

Щом отведоха монаха, влезе Хун и докладва, че студентът Джан се е посъвзел. Двама стражници го доведоха пред масата. Сега той бе облечен в спретнат син халат и носеше черна шапка, която скриваше обръснатата му глава. Въпреки измъченото му изражение можеше да се види, че е красив младеж. Джан изслуша внимателно писаря, който прочете записа на показанията му, и постави отпечатъка на палеца си под тях. Съдията го изгледа строго и каза:

— Както се изрази самият ти, Джан, държал си се глупаво и по този начин попречи на нормалния ход на делото. Както и да е, аз считам, че преживените от тебе мъчения през последните няколко дни са достатъчно наказание за това. А сега имам добри новини за тебе. Баща ти е жив и не те упреква. Напротив, беше дълбоко потресен, защото мислеше, че си умрял. Той бе обвинен в този трибунал, че е отговорен за смъртта на жена ти. Затова си видял стражниците пред къщата ви. Видението, което си зърнал в стаята си — това съм аз. При твоето объркано душевно състояние в оня момент не е чудно да съм ти се видял малко страшен. Със съжаление трябва да ти съобщя, че трупът на младата ти невяста неочаквано изчезна. Съдът прави всичко, което е по силите му, за да го намери и погребението да се извърши както подобава.

Студентът Джан закри лицето си с ръце и тихо заплака. Съдията изчака малко и продължи:

— Преди да те пусна да си отидеш, искам да ти задам един въпрос. Знаеха ли други хора, освен баща ти, че използуваш псевдонима „Студентът от бамбуковата горичка“?

Джан отвърна с беззвучен глас:

— Само годеницата ми, Ваша Милост. Започнах да използувам този псевдоним, след като се запознахме, и с него подписвах стиховете, които й изпращах.

Съдията се облегна назад.

— Това е всичко! — каза той. — Мъчителят ти е хвърлен в затвора. Много скоро той ще получи заслуженото наказание. Сега си свободен, Джан.

Съдията нареди на Ма Жун да отведе младежа до дома му в закрит паланкин, да освободи стражниците, оставени там на пост, ида каже на баща му, че домашният арест се отменя. После удари с чукчето си по масата и закри заседанието.

Когато се върна в личния си кабинет, Ди се усмихна мрачно и каза на Тао Ган, който седеше срещу него заедно с Хун и Цяо Тай:

— Ти свърши работата си много добре, Тао Ган! Сега делото „Лиу против Джан“ е вече решено, с изключение на загадката около изчезналия труп!

— За това ще научим от Мао Лу, Ваша Милост! — каза Хун. — Ясно е, че той е убил братовчед си заради парите му. Когато го арестуваме, ще ни каже какво е направил с трупа на госпожа Джан!

Изглеждаше, че съдията не мисли така. Той каза бавно:

— Защо му е било на Мао Лу да мести трупа? Допускам, че след като е убил братовчед си някъде близо до храма, той е влязъл да потърси място, където да скрие трупа, и тогава е видял ковчега в страничната зала. Да го отвори не е било трудно — у него са били инструментите на братовчед му. Но защо тогава не е поставил трупа на дърводелеца направо върху този на жената? Защо да мести тялото й? Това би го изправило пред същия въпрос, а именно — как да се отърве от един труп.

Тук Тао Ган, който бе слушал мълчаливо, играейки си с трите дълги косъма, увиснали от бузата му, внезапно каза:

— А може би трето лице, за което още не знаем, е преместило тялото на младоженката, преди Мао Лу да намери ковчега. Това трябва да е бил някой, който по една или друга причина е искал на всяка цена да предотврати изследването на трупа. Не ми се вярва умрялата да си е отишла сама!

Съдията го изгледа внимателно. Сгъна ръце в ръкавите си, сгуши се в креслото и за известно време остана така, дълбоко замислен. Изведнъж се изправи. Удари с юмрук по масата и възкликна:

— Точно това е направила тя, Тао Ган! Защото не е била мъртва!

Помощниците му го гледаха напълно объркани.

— Как е възможно, Ваша Милост? — попита Хун. — Смъртта й бе установена от професионален лекар. Тялото бе умито от опитен собственик на погребална къща. И после, тя е лежала в затворен ковчег повече от половин ден!

— Не! — оживено каза съдията. — Слушайте! Не си ли спомняте думите на следователя, който каза, че в такива случаи жената може да загуби съзнание, но смърт настъпва рядко! Е, да предположим, че тя е припаднала и че нервният шок я е довел до състояние на летаргия! В медицинските книги се описват случаи, при които хора са изпадали в такова състояние. Дишането спира напълно, пулсът не се опипва, очите губят блясъка си и понякога дори по лицето се виждат признаците на смъртта. Известно е, че такова състояние може да трае до няколко часа. Знаем, че жената е била затворена в ковчега твърде набързо и отнесена веднага в будисткия храм. За щастие ковчегът е бил временен, скован от тънки дъски. Аз самият забелязах цепнатини. В противен случай тя би се задушила. Когато ковчегът е бил оставен в храма и всички са си отишли, тя трябва да е дошла в съзнание. Сигурно е крещяла и е удряла по стените на дървения си затвор, но е била в страничната зала на пустия храм, а пазачът е глух! Останалото е само предположение… Мао Лу убива братовчед си и открадва парите му. Претърсва храма, за да намери място за укриване на трупа, и чува звуци, които идат от ковчега.

— Това сигурно много го е уплашило! — забеляза Тао Ган. — Не би ли побягнал начаса?

— Трябва да приемем, че не — каза съдията. — Взел е инструментите на братовчед си и е отворил ковчега. Жената сигурно му е разказала какво се е случило и… — Гласът му заглъхна. Той сбърчи чело и продължи недоволно: — Не, тук ударихме на камък! След като е чул разказа й, Мао Лу не би ли съобразил веднага, че доктор Джан ще му даде щедра награда за спасяването на младоженката? Защо не я е завел незабавно у дома й?

— Според мене, защото е видяла трупа на дърводелеца, Ваша Милост — каза Тао Ган. — Това я е направило свидетел на престъплението, извършено от Мао Лу, и той се е изплашил, че тя може да го издаде.

Съдията кимна оживено.

— Така трябва да е било! — рече той. — Навярно Мао е решил да я вземе със себе си в някое отдалечено кътче и да я държи там, докато научи, че ковчегът е заровен. Тогава би могъл да я остави сама да избере — дали да бъде продадена като проститутка, или да се върне къщи при условие, че обещае да разкаже на доктор Джан някоя скалъпена история как уж Мао Лу я е спасил. По този начин и в двата случая Мао би спечелил два златни слитъка!

— Но къде е била госпожа Джан, когато Мао Лу е заравял сечивата? — попита Хун. — Можете да бъдете сигурни, че монахът е претърсил щателно храма. Но не я е открил.

— Всичко това ще научим, когато хванем Мао Лу — каза съдията. — Но вече знаем къде е укривал нещастната жена през последните дни — а именно в бордея зад рибния пазар! „Момичето на Мао Лу“, както я нарече едноокият, не е никой друг, а самата госпожа Джан!

Влезе един слуга и донесе таблата с обяда на съдията. Докато той поставяше купичките на масата, Ди продължи:

— Лесно ще проверим предположенията си относно госпожа Джан. Вие тримата също можете да обядвате сега. После Цяо Тай ще отиде в бордея и ще доведе тук собственичката. Тя ще ни опише жената, която Мао Лу е завел там.

Съдията взе пръчиците за ядене и тримата му помощници излязоха.

Ди ядеше, без да усеща вкуса на храната. Той се опитваше да обмисли новите факти, които бяха станали известни. Едва ли можеше да има съмнение, че делото „Лиу против Джан“ е вече решено. Оставаше да се изяснят само някои подробности. Истинският проблем беше да се открие връзката между този случай и убийството на куртизанката. Сега с положителност можеше Да се приеме, че професорът е невинен, но цялата история поставяше Лиу Фейпо в любопитна светлина.

Когато слугата почисти масата и наля чаша чай, съдията извади от чекмеджето книжата, свързани с убийството, извършено на Кораба на цветята, и започна да ги препрочита, като бавно галеше дългите си бакенбарди. Така го завариха четиримата му помощници, когато влязоха в личния му кабинет. Ма Жун каза:

— Е, най-после видях професора истински развълнуван! Колко щастлив беше, когато зърна сина си!

— Сигурно си научил вече — каза му съдията, — че имаме основателни причини да вярваме, че жената на студента Джан също е жива. Цяо Тай, доведе ли съдържателната на бордея?

— Довел я е! — отговори вместо него Ма Жун. — Видях тая хубостница да чака отвън в коридора!

— Въведете я! — нареди съдията.

Цяо Тай излезе и се върна с една висока, костелива жена с грубо, плоско лице. Тя се поклони дълбоко и веднага започна с хленчещ глас:

— Той дори не ми даде време да си сменя дрехите, Ваше Превъзходителство! Как мога да се явя пред Ваше Превъзходителство в такъв ужасен вид? Казах му…

— Успокой се и чуй какво ще ти каже съдията! — прекъсна я Ди. — Знаеш, че мога да затворя заведението ти по всяко време, така че бъди внимателна и ми кажи цялата истина. Кое беше момичето, доведено от Мао Лу при тебе?

Жената падна на колене.

— Знаех си, че този разбойник ще ме вкара в беля! — завайка се тя. — Но какво може да направи една слаба жена, Ваше Превъзходителство! Той щеше да ми пререже гърлото, Ваше Превъзходителство! Простете ми, Ваше Превъзходителство!

Като плачеше на висок глас, тя заудря челото си о пода.

— Стига си вдигала шум! — ядосано заповяда съдията. — Казвай, коя е жената?

— Как мога да зная? — проплака тя. — Мао Лу ми я доведе посред нощ! Кълна се, че никога не съм я виждала! Беше облечена в странна рокля и изглеждаше много изплашена. Брат Мао каза: „Гълъбчето не си знае интереса. Представи си, не иска да се омъжи за добър човек като мене! Но аз ще я науча!“ Виждам, че бедното момиче е наистина болно, така че казвам на Мао Лу да я остави на мира през нощта. Аз съм си такава, Ваше Превъзходителство. Винаги се отнасям любезно с тях. Настанявам я в хубава стая. Давам й малко вкусна оризена каша и кана чай. Спомням си точно какво й казах, Ваше Превъзходителство: „Хайде, лягай си, гълъбче! И не се тревожи! Утре ще видиш, че всичко ще е наред!“

Жената въздъхна дълбоко.

— О, вие не познавате тези момичета, Ваше Превъзходителство! Човек би помислил, че на другата сутрин тя поне ще ми благодари. Но, не! Нейна милост събуди цялата къща — риташе вратата и крещеше с цяло гърло. А когато се качих при нея, започна да кълне брат Мао и мене и ми наговори какви ли не глупости — била от добро семейство, отвлекли я… Те винаги разказват подобни истории. Има само един начин да ги накараш да се вразумят… Взех едно въженце и хубаво я напердаших. Това я накара да млъкне. Когато се появи брат Мао, тя кротко тръгна с него. Кълна се, че това е всичко, Ваша Милост!

Съдията я изгледа с презрение. За момент му се прииска да я арестува за издевателство над момичето, но после съобрази, че тя просто е постъпила според разбиранията си. Тези долнопробни бордеи бяха необходимо зло. Властите можеха да ги контролират и да предотвратяват своеволията, но не бяха в състояние напълно да предпазят нещастните им обитателки от издевателствата. Той каза строго:

— Много добре ти е известно, че нямаш право да даваш подслон на случайни момичета. Засега няма да те задържа, но ще проверя това, което ми разказа, и ако си ме излъгала, с тебе е свършено!

Жената започна отново да удря глава о пода, за да изрази благодарността си. По знак на съдията Тао Ган я отведе.

Ди каза бавно:

— Да, предположенията ни се оказаха верни. Жената на студента Джан е жива, но за нея може би е щяло да бъде по-добре да умре, отколкото да попадне в ръцете на Мао Лу! Трябва да го арестуваме колкото е възможно по-скоро и да я освободим от този разбойник. Той я е завел на едно място, наречено Островът на трите дъба, в околията Дзянбей. Знае ли някой къде е това?

Тао Ган каза:

— Никога не съм бил там, Ваша Милост, но съм слушал за това място. То представлява група острови или по-скоро тресавище в средата на Голямата река. Тресавището е обрасло с гъсти храсти, които през по-голямата част от годината са полузалети от водата. Най-високите места са покрити с почти непроходима гора от стари дървета. Само укриващите се там престъпници, обявени извън закона, познават речните пътища, които водят до тресавището и навътре в него. Те събират такси от всички минаващи оттам кораби и често нападат селата, разположени по брега на реката. Казват, че бандата им наброява повече от четиристотин човека.

— А защо правителството не е разчистило това бандитско гнездо? — учудено запита съдията.

Тао Ган сви устни и отговори:

— Това не е лесно начинание, Ваша Милост! Ще е необходимо сражение по вода, което ще струва много човешки жертви. До тресавището ще трябва да се стигне с малки лодки, защото военните кораби не могат да се използуват в тези плитки води. Всички войници в лодките ще бъдат чудесна мишена за стрелите на престъпниците. Чувал съм, че по протежение на речния бряг са разположени във верига военни постове и войниците контролират цялата област. Целта е да се блокира тресавището и разбойниците да бъдат принудени да се предадат. Но те са се настанали там от дълги години и имат тайни връзки с населението, които не могат да бъдат разкрити. Досега няма признаци, че разбойниците са останали без храна или нещо друго, от което се нуждаят.

— Това наистина е лошо! — каза съдията. Погледна към Ма Жун и Цяо Тай и попита: — Мислите ли, че ще можете да доведете Мао Лу и жената оттам?

— Брат Цяо и аз ще се справим някак, Ваша Милост! — весело отговори Ма Жун. — Това е тъкмо работа за нас! Най-добре да тръгваме още сега, за да разгледаме обстановката!

— Добре! — каза съдията. — Ще ви напиша препоръчително писмо до моя колега, съдията-управител на Дзянбей, и ще го помоля да ви окаже пълно съдействие.

Той взе четката и бързо нахвърли няколко реда върху лист служебна хартия. Подпечата писмото с големия квадратен печат на трибунала и го подаде на Ма Жун с думите:

— Желая ви успех!