Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (19)

Глава деветнадесета

При съдията пристига човекът страшилище за цялата империя; Един опасен престъпник най-сетне е заловен

Настъпилото утро оправда надеждите за един изключително приятен летен ден. През нощта откъм планините се бе смъкнала прохладна мъглица, която изпълваше със свежест светлия утринен въздух.

Хун очакваше да намери Ди вън на терасата, но точно когато се канеше да се изкачи по стълбите към втория етаж, срещна един чиновник, който му каза, че съдията е в личния си кабинет.

Като го видя, Хун се стъписа. Ди седеше приведен над писалището, загледан пред себе си. Около очите му личаха тъмни кръгове. Застоялият въздух в стаята и изпомачканият халат показваха, че изобщо не си е лягал, а е прекарал цялата нощ зад писалището. Като забеляза обърканото изражение на Хун, съдията каза с измъчена усмивка:

— Снощи, след като изпратих нашите двама смелчаци в столицата, почувствувах, че няма да мога да заспя. Затова останах тук в кабинета си и още веднъж премислих подробно положението, в което се намираме сега. Откриването на скривалището в къщата на Хан Юнхан и подземната му връзка с градината на Лиу Фейпо доказват, че както Хан, така и Лиу играят важна роля в престъпен заговор. Сега мога да ти кажа, Хун, че този заговор насочен срещу самия императорски двор и мрежата му покрива цялата империя. Положението е сериозно, но имам основание да се надявам, че все още не е непоправимо. Предполагам, че докладът ми е вече в ръцете на Върховния столичен съдия и правителството без съмнение ще вземе незабавно всички необходими мерки.

Съдията отпи от чая си и продължи:

— До снощи едно звено във веригата все още липсваше. Като премислях всичко отново, смътно си спомних, че през последните дни бях забелязал едно малко несъответствие. То ми бе направило впечатление за миг, ала после съм го забравил. Беше някаква дреболия, но снощи изведнъж почувствувах, че тя е от особена важност и че ако си я спомня, липсващото звено ще се намери.

— И успя ли Ваша Милост да си спомни тази дреболия? — попита оживено Хун.

— Да — отвърна съдията, — спомних си я! Тази сутрин, точно преди зазоряване, тя внезапно изплува в съзнанието ми — но чак когато пропяха петлите! Замислял ли си се, Хун, че петлите пеят още преди да се покажат първите лъчи на зората? Животните имат остри сетива, Хун! Е, отвори прозореца и кажи на слугата да ми донесе купичка ориз със солена риба и малко туршия от зелени чушки! Яде ми се нещо апетитно. Приготви ми и голям чайник със силен чай!

— Тази сутрин ще има ли съдебно заседание, Ваша Милост? — попита Хун.

— Не — отговори съдията. — Щом се върнат Ма Жун и Цяо Тай, ще направим посещения на Хан Юнхан и съветника Лян. Бих искал да тръгна още сега, защото нямаме много време. Но тъй като убийството на куртизанката се оказа част от едно начинание, което застрашава сигурността на цялата държава, аз, простият околийски съдия, чувствувам, че това дело надхвърля границите на моята компетенция. Не мога да предприема никакви по-нататъшни действия без указания от столицата. Мога само да се надявам, че Ма Жун и Цяо Тай ще се върнат скоро!

След като привърши закуската си, съдията изпрати Хун в канцеларията на трибунала да хвърли поглед, заедно с Тао Ган, върху ежедневната работа на чиновниците, а самият той се изкачи на терасата.

Ди постоя известно време край мраморните перила, наблюдавайки мирния живот, който кипеше там, долу. Безчет малки риболовни лодки се плъзгаха покрай кея, а по пътя край оловносивото езеро пъплеха селяни, които носеха месо и зеленчуци към града. Както винаги, трудолюбивите селски люде вършеха тихо и кротко ежедневната си работа. Те от сутрин до вечер се трудеха за своята купичка ориз и дори не подозираха, че се готви кървав метеж.

Съдията придърпа кресло в един сенчест ъгъл на терасата и седна. Скоро умората от прекараната безсънна нощ си каза думата — той задряма.

Събуди се чак когато дойде Хун, за да донесе подноса с храната му за обяд. Ди стана, приближи се до перилата и се загледа в далечината, като засенчи очи с ветрилото си. Ма Жун и Цяо Тай все още не се виждаха. Разочарован, той каза:

— Двамата трябваше да са се върнали вече, Хун!

— Може би там, в двореца, са искали да ги разпитат, Ваша Милост — успокоително каза Хун.

Съдията поклати глава. Личеше, че е разтревожен. Той бързо изяде ориза, после слезе в личния си кабинет. Хун и Тао Ган седнаха срещу него и всички заедно се заеха да преглеждат книжата, постъпили в трибунала тази сутрин. Бяха се занимавали с тях около половин час, когато в коридора отекнаха тежки стъпки. Влязоха Ма Жун и Цяо Тай, уморени и навъсени.

— Благодаря на бога, че се върнахте! — възкликна съдията. — Видяхте ли Върховния съдия?

— Видяхме го, Ваша милост — дрезгаво избоботи Ма Жун. — Връчихме му свитъка и той го прегледа в наше присъствие.

— И какво каза? — нетърпеливо запита съдията. Ма Жун сви рамене и отвърна:

— Просто нави документите обратно, сложи ги в ръкава си и ни нареди да кажем на Ваша Милост, че ще ги проучи, когато му остане време.

Лицето на съдията помръкна. Това беше лоша новина. Разбира се, той не бе очаквал, че Върховният съдия ще разисква въпроса с неговите помощници, но тази пренебрежителна реакция го изненада. След известно размишление каза:

— Е, доволен съм, че поне с вас двамата не се е случило нищо лошо.

Ма Жун килна назад тежкия железен шлем, за да открие потното си чело, и каза унило:

— Не, нищо не ни се случи, но аз все си мисля, че нещата не отиват на добре, Ваша Милост! Тази сутрин, след като излязохме през западната порта на столицата, ни настигнаха двама конници, и двамата възрастни мъже. Те казаха, че са търговци на чай, тръгнали за западните провинции, и ни попитаха дали могат да яздят с нас до Ханюан. Говореха като образовани хора и не бяха въоръжени, така че какво можехме да кажем освен „Да“? Но по — възрастният от тях изглеждаше толкова жесток, че всеки път, когато срещнех погледа му, по гърба ми полазваха тръпки! Тъй или иначе, не ни създадоха никакви неприятности, само дето мълчаха из целия път.

— Били сте уморени — отбеляза съдията — и може би подозрителността ви е била прекалено изострена.

— Това не беше всичко, Ваша Милост! — обади се Цяо Тай. — Половин час по — късно група от около тридесет конници изникна от един страничен път. Техният водач каза, че и те са търговци и също отиват към западните провинции! А пък аз ви казвам, че ако това бяха търговци, аз съм кърмачка! Рядко съм виждал такава отбрана банда главорези и съм сигурен, че носеха мечове, скрити под халатите. Тъй като обаче поеха водачеството и тръгнаха с конете си пред нас, положението не изглеждаше толкова лошо. Но когато след около още половин час към нас се присъединиха други тридесет самозвани търговци и се наредиха на опашката на кавалкадата, брат Ма и аз си помислихме, че ни очакват неприятности.

Съдията се бе изправил в стола си и втренчено гледаше Цяо Тай, който продължи:

— Понеже вече бяхме предали свитъка, не се разтревожихме много. Дадохме си сметка, че ако се започне веселба, поне единият от нас ще успее да си проправи път, да поеме през полето и да доведе помощ от някой военен пост. Но никой не ни обърна внимание и това ни накара да мислим, че положението наистина е сериозно. Те бяха напълно уверени в себе си. И не бяха тръгнали да убиват двама пратеници — мисията им, очевидно, бе много по-важна! Внимаваха само да не вдигнем тревога. Но и да искахме, не бихме могли да вдигнем никаква тревога, защото всички стражеви постове, край които минахме, бяха изоставени. През целия път не видяхме нито един войник! Когато обхождахме езерото, мъжете започнаха да се разпръсват на групи от петима или шестима и при влизането ни в града с нас бяха останали само първите двама спътници. Заявихме им, че са арестувани, и ги доведохме тук, в трибунала. Но на тях това въобще не им направи впечатление — нахалните разбойници казаха, че биха желали да говорят с Ваша Милост!

— Тези шестдесет негодници, които яздиха с нас, не бяха нищо друго освен чета бунтовници, Ваша Милост! — добави Ма Жун. — Когато наближихме града, видях в далечината две дълги колони от конници, спускащи се от планината към града. Сигурно си мислят, че ще могат да завземат властта с изненада! Но сградата на трибунала ни е яка и има стратегическо разположение. Лесно ще успеем да се защитим!

Съдията стовари юмрука си върху писалището:

— Бог знае защо правителството не е взело никакви мерки след моя доклад! — възкликна гневно той. — Но каквото и да се случи, тези окаяни негодници няма да завладеят града ни тъй лесно! Те нямат стенобойни машини, а ние разполагаме с около тридесет боеспособни мъже. Как сме с оръжието, Цяо Тай?

— В оръжейния склад има много стрели, Ваша Милост! — ентусиазирано каза Цяо Тай. — Мисля, че ще можем да ги отблъскваме поне един-два дни и да им дадем добър урок!

— Доведи тук онези двама нещастни предатели! — заповяда съдията на Ма Жун. — Те си мислят, че ще могат да се споразумеят с мен! В Ханюан е главната им квартира. Надяват се, че ще им предам града без бой. Ще им дам да разберат колко много се лъжат! Но първо ще накараме тези негодници да ни кажат с колко хора разполагат бунтовниците и къде са се укрепили! Доведи ги тук!

Ма Жун излезе от стаята, щастливо ухилен. Върна се с двама господа в дълги сини халати и черни прилепнали шапки. По-възрастният беше висок. Имаше студено, безизразно лице с тънка, разрошена кръгла брада. Тежките клепачи почти скриваха очите му.

Другият беше набит мъж с жестоко, язвително лице. Имаше катраненочерни мустаци и твърда, къса брада. Той впери наблюдателните си, много светли очи в съдията и четиримата му помощници. Но Ди, слисан и безмълвен, не откъсваше поглед от по-възрастния мъж. Преди няколко години, когато бе служил в архивния отдел в столицата, бе виждал тази всяваща ужас личност — само веднъж, от разстояние. Тогава някой уплашено бе прошепнал името му.

Високият мъж вдигна глава и проницателните му тъмносиви очи за известно време останаха впити в съдията. После той направи движение с глава към помощниците му. Ди даде знак на четиримата мъже да ги оставят сами.

Ма Жун и Цяо Тай изгледаха слисано съдията, но той нетърпеливо им кимна още веднъж и те се затътриха към вратата, следвани от Хун и Тао Ган.

Двамата новодошли седнаха в креслата с високи облегалки, поставени край страничната стена и предназначени за високопоставени посетители. Съдията коленичи пред тях и докосна челото си три пъти до пода.

По-възрастният мъж извади от ръкава си ветрило и като си вееше, бавно каза с ехиден, глух глас на своя спътник:

— Това е съдията Ди. Бяха му необходими два месеца, за да разбере, че тук, в Ханюан, в неговата собствена околия, в неговия собствен град, се намира главната квартира на предателите. Очевидно, на него не му е известно, че един съдия е длъжен да знае какво става в неговата околия.

— Той не знае дори какво става в собствения му трибунал, господине! — каза другият. — Заявява най-безгрижно в доклада си, че бунтовниците имат шпиони сред неговите собствени служители. Престъпна небрежност, господине!

Възрастният мъж въздъхна примирено:

— Веднага след като тези млади чиновници бъдат назначени на работа извън столицата — отбеляза сухо той, — започват да проявяват небрежност. Предполагам, че това е резултат от липсата на контрол от страна на техните непосредствени началници. Напомни ми да повикам в столицата префекта на тази област. Ще трябва да поговоря с него за този позорен случай.

Настъпи тишина. Съдията не каза нищо. Високият гост беше този, който имаше право да обвинява и да търси отговорност. Съдията можеше да говори само ако го запитат. Защото възрастният мъж, макар и да носеше официално ранга Императорски цензор, беше всъщност Великият инквизитор, забележителният началник на Службата за сигурност на императора. Казваше се Мън Ци. Име, което караше и най-висшите столични чиновници да треперят в златно-везаните си халати. Безмерно предан, съвършено неподкупен, справедлив, но жесток до безчовечност, този мъж беше упълномощен с практически неограничена власт. Неговата особа представляваше най-високата инстанция, упражняваща контрол върху огромния апарат от граждански и военни служби в империята.

— За щастие, както винаги, вие бяхте на поста си, господине! — каза брадатият. — Когато преди десет дни нашите агенти докладваха за слуховете, че „Белият лотос“ се възражда в провинциите, главнокомандващият бе уведомен навреме и незабавно взе всички необходими мерки. И когато този съдия, събудил се най-после от своя сладък сън, съобщи, че главната квартира на заговорниците се намира тук, в Ханюан, гвардията на императора вече беше заела позиции в планината и около езерото. Вие никога не сте закъснявали да се намесите, господине!

— Правим малкото, което можем! — каза цензорът. — Слабото звено в нашата администрация са именно тези местни управници. Бунтовниците ще бъдат смазани, но с цената на големи кръвопролития. Ако този човек, съдията Ди, беше изпълнил задълженията си по-съвестно, щяхме да успеем незабавно да арестуваме водачите и да потушим бунта в самия му зародиш.

Изведнъж той се обърна право към съдията и гласът му доби металически тембър:

— Направили сте поне четири непростими грешки, Ди! Първо, позволили сте на Лиу Фейпо да избяга, макар че, както сам казвате, сте го подозирали. Второ, допуснали сте един от хората на бунтовниците да бъде убит в собствения ви затвор, преди да го заставите да говори. Трето, убили сте Ван, вместо да го заловите жив и да го разпитате. И, четвърто, докладът ви, изпратен в столицата, не е пълен. Липсва ключът към шифъра. Говорете, Ди, къде е този ключ?

— Вашият покорен слуга признава вината си, господине! — каза съдията Ди. — Той не разполага с този документ, но смята, че…

— Спестете ми теориите си, Ди! — прекъсна го цензорът. — Повтарям, къде е ключът?

— В къщата на съветника Лян, Ваше Превъзходителство! — отговори съдията.

Цензорът скочи:

— Полудели ли сте, Ди?! — попита гневно той. — Не хвърляйте съмнение върху почтеността на съветника Лян!

— Вашият покорен слуга признава вината си! — повтори съдията според изискванията на етикета. — Съветникът не е имал представа какво се върши в къщата му.

— Той се опитва да печели време, господине! — каза навъсено брадатият. — Да го арестуваме и да го хвърлим в собствения му затвор!

Великият инквизитор не отговори. Той започна да се разхожда из кабинета, размахвайки гневно дългите си ръкави. После спря пред коленичилия съдия и го попита строго:

— Как е попаднал този документ в къщата на съветника?

— Бил е преместен там за по — голяма сигурност от водача на „Белият лотос“, Ваше Превъзходителство — отговори съдията. — Вашият покорен слуга почтително предлага на Ваше Превъзходителство хората ви да обградят резиденцията на съветника и да арестуват всеки, който бъде намерен там, без самият съветник или друг външен човек да разберат. След това аз бих могъл да изпратя вестоносци при Хан Юнхан и Кан Чун, които да им кажат, че уж идват от името на съветника, който иска да ги види незабавно по неотложна работа. Предлагам Ваше Превъзходителство също да отиде там и да ми позволи да действувам като негов слуга.

— И защо са необходими всички тези глупости, Ди? — запита цензорът. — Градът е в ръцете на моите хора. Нищо не ми пречи да арестувам Хан Юнхан и Кан Чун веднага. Тогава можем да отидем заедно в имението на съветника. Аз ще му обясня положението, а вие ще ни покажете къде се намира документът!

— Вашият покорен слуга иска да се увери — каза съдията, — че водачът на „Белият лотос“ още не се е измъкнал. Подозирам Хан Юнхан, Лиу Фейпо и Кан Чун, но не зная каква роля играе всеки от тях в заговора. Възможно е водачът да е личност, която още не ни е известна. Арестуването на другите може да го подплаши и той да избяга.

Цензорът помисли малко, като подръпваше бавно тънките кичурчета около брадичката си. После се обърна към останалите:

— Добре, нека хората ни доведат Хан и Кан в къщата на съветника. Гледайте всичко да стане в пълна тайна!

Брадатият се намръщи. Изглеждаше, че не е съгласен. Но след като цензорът му направи нетърпелив знак, той бързо стана и излезе от стаята, без да каже дума.

— Можете да станете, Ди! — каза цензорът. Самият той се върна в креслото, извади от ръкава си свитък документи и започна да ги чете.

Съдията посочи масата и каза стеснително:

— Ще окажете ли на вашия покорен слуга честта да приемете чаша чай?

Цензорът с раздразнение вдигна очи от книжата и каза високомерно:

— Не! Аз ям и пия само онова, което е приготвено от моите хора! — И отново се зае с четенето на документите.

Съдията остана прав, с ръце, изпънати отстрани край тялото, както повеляваха дворцовите правила. Нямаше представа колко време е прекарал в това положение. Първоначалното му облекчение от съобщението, че имперските служби за управление са взели незабавно мерки против бунтовниците, сега отстъпваше място на опасенията, че теориите му може да се окажат неправилни. Той трескаво се опитваше отново да премисли всички възможности, да намери решение, което дотогава не му беше хрумнало, да направи някакъв окончателен извод.

Мислите му бяха прекъснати от сухо покашляне. Цензорът постави документите обратно в ръкава си, стана и каза:

— Време е, Ди. Далече ли е оттук до къщата на съветника?

— Съвсем близо е, Ваше Превъзходителство.

— Тогава ще отидем пеша, за да не привличаме вниманието върху себе си — реши цензорът.

Вън в коридора Ма Жун и Цяо Тай изгледаха съдията със съчувствие. Той им се усмихна успокоително и бързо каза:

— Аз излизам. Вие двамата охранявайте предната врата, а Хун и Тао Ган да наглеждат задната. Не разрешавайте на никого да влиза и излиза, докато се върна.

На улицата, както обикновено, сновеше тълпа от хора, заети със собствените си грижи. Съдията не се учуди — беше му известна невероятната експедитивност, с която действуваше тайната служба на императора. Никой не бе забелязал, че градът е в ръцете на хората й. Ди вървеше бързо, а цензорът го следваше отблизо. Никой не обърна внимание на двамата мъже, облечени в прости халати.

Портата на Лян им бе отворена от слаб човек с неподвижно лице. Съдията не го беше виждал преди. Очевидно, хората на цензора бяха заели къщата. Слабият мъж се обърна към него и каза почтително:

— Всички членове на домакинството са арестувани. Пристигнаха двама гости, които сега са със съветника в библиотеката му. — После безмълвно ги поведе по полутъмните коридори.

Когато съдията влезе в мрачната библиотека, завари стария съветник седнал в креслото зад червеното лакирано писалище до прозореца. В креслата до отсрещната стена, с изправени гърбове, седяха Хан Юнхан и Кан Чун.

Старият съветник вдигна натежалата си глава. Като побутна нагоре козирката на шапката си, той погледна по посока на вратата.

— Още посетители! — измърмори съветникът.

Ди пристъпи към креслото и направи дълбок поклон. Цензорът остана край вратата.

— Аз съм съдията, Ваше Превъзходителство — каза Ди. — Простете ми за неочакваното посещение. Исках само…

— Бъдете кратък, Ди! — уморено каза старецът. — Време е да се оттегля, за да си взема лекарствата.

Натежалата му глава клюмна напред.

В това време съдията бе бръкнал в аквариума със златите рибки. Под водата той бързо напипа пиедестала с малката статуетка. Златните рибки кръжаха възбудено наоколо и хладните им, дребни телца се плъзгаха по ръката му. Почувствува, че горната част на пиедестала може да се завърти. Тя служеше за капак. Статуетката на Феята на цветята беше дръжката на капака. Съдията го отхлупи. Изплува меден цилиндър — ръбът му се показа малко над водата. Съдията бръкна в цилиндъра и измъкна оттам малък свитък с документи, увити в пурпурен брокат.

Съветникът, Хан и Кан Чун стояха на местата си като вкаменени.

— Седни! — внезапно изкряска говорещата птица от сребърния си кафез.

Съдията се отправи към вратата и подаде свитъка на цензора, като пошепна:

— В този документ ще намерите ключа!

Великият инквизитор разви свитъка и бързо го зачете от самото начало. Ди се обърна и огледа стаята. Старият съветник седеше неподвижен като мумия, вперил очи в аквариума със златните рибки. Хан и Кан се бяха вторачили във високия мъж до вратата.

Цензорът направи знак с ръка. Изведнъж коридорът се изпълни с гвардейци на императора. Златното им снаряжение блестеше. Цензорът посочи към Хан Юнхан и Кан Чун, като каза:

— Хванете тези хора!

Войниците нахлуха в стаята, а цензорът се обърна към съдията:

— В този списък Хан Юнхан липсва, но, така или иначе, ще арестуваме и него. Последвайте ме. Ще поднеса извиненията ни на негово превъзходителство.

Съдията обаче го задържа. После бързо се приближи към писалището. Като се наведе над него, той дръпна козирката от челото на съветника. После каза строго:

— Станете, Лиу Фейпо! Обвинявам ви, че подло сте убили императорския съветник Лян Мънкуан!

Мъжът зад писалището бавно се изправи и изпъчи широките си гърди Въпреки мазилата, изкуствените бакенбарди и брада не беше трудно да се разпознае деспотичното лице на Лиу Фейпо. Той не гледаше обвинителя си. Пламтящият му поглед бе впит в Хан Юнхан, когото войниците оковаваха във вериги.

— Аз убих твоята възлюбена, Хан! — викна му той с подигравателен глас. После с презрителен жест свали брадата с лявата си ръка.

— Арестувайте го! — кресна цензорът на войниците. Съдията се отдръпна встрани, за да стори място на четиримата войници, които се приближаваха към писалището. Един от тях носеше въже. Лиу пристъпи към тях със скръстени ръце.

Внезапно в дясната му ръка, скрита допреди малко в ръкава, блесна кама. От гърлото му бликна кръв. Той се олюля. После високата му фигура се строполи на пода.

Водачът на „Белият лотос“, претендентът за трона, сам бе сложил край на живота си.