Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (12)

Глава дванадесета

Ма Жун и Цяо Тай разпръскват разярена тълпа селяни; Един измамник разказва на съдията с какви хитрини си служат похитителите при отвличане на жертва

Ма Жун и Цяо Тай стояха с три коня в двора и чакаха. След като съдията огледа конете, тримата се метнаха на седлата, пазачите отвориха тежката порта и кавалкадата напусна трибунала. Като яздеха все на изток, те излязоха от града и скоро се озоваха на ръба на едно плато. Долу пред тях, докъдето стигаше погледът им, се простираше плодородна равнина.

Слизането не им отне много време. Когато стигнаха долу в равнината, съдията огледа с интерес морето от полюшващи се зелени оризища от двете страни на пътя.

— Добре, добре! — рече той със задоволство. — Тази есен ще имаме богата реколта! Но не виждам къща като тази, която търсим.

Спряха в едно малко селце и си поръчаха скромен обяд в местната гостилница. Когато старейшината на селото дойде да поднесе почитанията си, съдията го запита има ли наоколо извънградска къща. Но старецът поклати глава и отвърна:

— В цялата околност няма къща, построена от тухли. Земевладелците живеят горе в планината, там е по-прохладно.

— Не ви ли казах, че Хан е лъжец? — измърмори Ма Жун.

— Може пък по-нататък да ни провърви! — каза съдията.

След половин час стигнаха до следващото село. Когато минаваха по един тесен път с колиби от двете страни, съдията дочу някъде напред силни викове. Стигнаха до пазарния площад. Там видяха тълпа селяни, скупчени под старото дърво в средата на площада, да размахват сопи и тояги и да крещят и ругаят с пълни гърла. От височината на седлото си съдията можа да види, че те биеха и ритаха някакъв човек, легнал до дънера на дървото. Нещастникът бе покрит с кръв.

— Спрете веднага! — кресна съдията. Но никой не у обърна внимание. Той се извърна на седлото й ядосан, заповяда на двамата си помощници: — Разпръснете тази тълпа селяндури!

Ма Жун скочи от коня си и се втурна към разярените селяни, следван от Цяо Тай. Сграбчи за врата и дъното на панталоните първия мъж, който му попадна в ръцете, вдигна го над главата си и го захвърли в средата на тълпата. После скочи след него и започна да си преправя път, като нанасяше удари с юмруци и лакти наляво и надясно. Цяо Тай пазеше гърба му. За няколко мига те успяха да стигнат до дървото и застанаха между нападателите и тяхната стенеща жертва. Ма Жун изкрещя:

— Престанете, глупаци! Не виждате ли, че иде негово превъзходителство съдията?! — И той посочи зад себе си.

Всички глави се извърнаха. Щом видяха внушителната фигура, възседнала коня, селяните бързо прибраха сопите и тоягите си. Един старец излезе напред и коленичи край коня на съдията.

— Покорният ви слуга — рече почтително той — е старейшината на селото.

— Докладвай какво става тук! — заповяда му съдията. — Ако човекът, когото биете толкова жестоко, е престъпник, трябвало е да го доведете в Ханюан, в трибунала. Щом си старейшина на селото, трябва да знаеш, че като наказвате човек на своя глава, вършите непростимо престъпление!

— Моля Ваше Превъзходителство за прошка! — каза старейшината. — Наистина постъпихме невъздържано, но и предизвикателството беше голямо. Ние, жителите на това село, се трепем от сутрин до вечер, за да припечелим по няколко медни монети. И ето че идва един мошеник и ни ограбва! Ей оня младеж там откри, че хитрецът си служи със специално нагласени зарове. Молим Ваше Превъзходителство да ни разбере и да прояви милост!

— Нека младежът, открил измамата, да излезе напред, — заповяда съдията. А на Ма Жун каза: — Доведи тук човека, когото биеха!

След малко един снажен селянин и един странен възстар човек, целият в дрипи, коленичиха на пътя.

— Можеш ли да докажеш, че този мъж е измамник? — попита съдията.

— Доказателството е тук, господарю! — отговори селянинът, като извади от ръкава си два зара. Точно когато стана и протегна ръка, за да ги подаде на съдията, окървавеният мъж също скочи и със светкавична бързина грабна заровете от дланта на селяка. Като ги разклащаше в ръката си, той извика прочувствено:

— Нека всички проклятия на небето и земята се стоварят върху главата на тоя клетник, ако заровете са подправени! — И ги подаде на съдията, като се поклони дълбоко.

Съдията разклати заровете в дланта на ръката си и ги разгледа внимателно. След това хвърли изпитателен поглед към обвинения в измама. Той беше мършав човек на около петдесет години. Прошарената му коса бе увиснала над покритото с дълбоки бръчки лице. Челото му бе обезобразено от кървяща рана. На лявата му буза имаше бенка, голяма колкото медна монета. От нея висяха три косъма, дълги по няколко инча.

Ди каза хладно на селянина:

— Тези зарове не са заредени с тежест, нито пък са подправени по какъвто и да е начин. — И ги хвърли на старейшината. Той ги улови и заедно с останалите селяни започна да ги разглежда, като мърмореше слисано.

Съдията се обърна към селяните със строг глас:

— Това да ви е за урок! Ако ви нападат разбойници или пък земевладелците постъпват несправедливо с вас, винаги можете да дойдете в трибунала и аз ще изслушам жалбите ви с внимание. Но никога не се осмелявайте да действувате от името на закона, иначе ще бъдете жестоко наказани. Сега се връщайте на работа и не пилейте времето и парите си в игра на комар!

Старейшината коленичи и удари чело в земята, за да изрази благодарността си за проявената снизходителност.

Съдията нареди на Ма Жун да настани ранения мъж на коня зад себе си. След това кавалкадата продължи пътя си.

В следващото село спряха, за да може странникът да се умие на кладенеца и да почисти дрехите си. Съдията накара да повикат старейшината и го попита дали в околността има извънградска къща, построена на неголямо възвишение. Старейшината отговори, че не му е известно наблизо да има такава къща. Той попита как точно изглежда тя и кой е собственикът й, като предположи, че може да има подобна къща по-нататък по пътя, ала съдията отговори, че това не е толкова важно.

Спасеният от побоя мъж се поклони дълбоко пред съдията и поиска да си тръгне. Но Ди забеляза, че той куца и лицето му е бледо като на мъртвец. Затова каза:

— Ще дойдеш с нас до граничния пост, човече. Имаш нужда от лекар. Аз не харесвам професионалните комарджии, но не мога да те оставя в такова състояние.

Късно следобед пристигнаха в граничното село. Съдията нареди на Ма Жун да заведе ранения мъж при местния лекар, а самият той заедно с Цяо Тай отиде да провери военния стражеви пост на предмостовото укрепление.

Началникът на стражата заповяда на дванадесетте си войници да се строят. Съдията видя, че шлемовете и ризниците им са старателно излъскани. Мъжете изглеждаха спретнати и добре обучени. Докато съдията проверяваше оръжейницата, началникът на стражата му каза, че движението по реката е доста оживено, макар тя да е само приток на Голямата река, която пресича съседната околия Дзянбей. Добави, че на отсамния бряг всичко е спокойно, но в Дзянбей са станали няколко въоръжени грабежа. Тамошният гарнизон наскоро бил подсилен.

След това началникът на стражата заведе съдията и Цяо Тай в един малък хан. Раболепният ханджия излезе да ги посрещне. Докато конярят отвеждаше конете, ханджията помогна на съдията да снеме тежките си ботуши за езда. Ди обу удобни сламени сандали и бе отведен на втория етаж в една оскъдно обзаведена, но старателно почистена стая. Ханджията отвори прозореца и над покривите на къщите съдията видя ширналата се повърхност на реката, която отразяваше червените лъчи на залязващото слънце.

Един слуга донесе запалени свещи и леген с горещи мокри кърпи. Докато съдията се освежаваше, влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Ма Жун наля на съдията чаша чай и каза:

— Комарджията е странен човек, Ваша Милост! Казва, че на младини е работил като прислужник в един магазин за коприна някъде на юг. Собственикът на магазина хвърлил око на жена му и скалъпил срещу него обвинение в кражба. Стражниците му ударили един пердах, но той успял да избяга. Докато се укривал, собственикът взел жена му за наложница. Когато данданията позатихнала, той се върнал тайно и помолил жена си да избяга с него. Но тя се изсмяла и заявила, че й е по-добре там, където е. Оттогава той взел да броди из цялата империя. Говори като доктор по литература и твърди, че бил предприемач, но според мен не е нищо друго освен едни „гост на реките и езерата“, или по-просто казано — странствуващ мошеник!

— Тези юнаци винаги имат готов разказ за патилата си! — отбеляза съдията. — Не ми се вярва да го срещнем втори път.

На вратата се почука. Влязоха двама слуги и донесоха четири големи кошници. В едната имаше три хубави големи риби, сварени в сос от джинджифил, а във втората — голяма купа ориз и осолени яйца. Една червена визитна картичка оповестяваше, че това е подарък от началника на стражата. В останалите две кошници намериха три печени пилета, три блюда задушено свинско, зеленчуци и гърне със супа. Това пък се оказа подарък от старейшината на селото и неговите помощници. Един слуга донесе три гърнета с вино — проява на внимание от страна на ханджията.

Когато ястията бяха подредени на масата, съдията предаде на слугите няколко сребърника, увити в червена хартия като ответен подарък. После каза на двамата си помощници:

— Тъй като сме тръгнали заедно на път, няма да настоявам на формалностите. Сядайте на масата, ще се храним заедно.

Ма Жун и Цяо Тай енергично запротестираха, но съдията настоя и накрая те седнаха срещу него. След продължителната езда всички имаха чудесен апетит и ядоха с удоволствие. Съдията беше в много добро настроение. Разказът на Хан се бе оказал лъжа. Сега Ди знаеше, че престъпникът е Хан, и рано или късно щеше да намери начин ла го уличи. Можеше да се освободи от опасенията си, че „Белият лотос“ се е възродил. Всичко това беше само една измислица.

Когато бяха привършили вечерята и се наслаждаваха на чая, влезе един слуга и донесе голям плик, адресиран до съдията. Пликът съдържаше написано на елегантен стил и с четлив почерк съобщение, че някой си Тао Ган моли за разрешение да посети негово превъзходителство.

— Това ще да е някой от първенците на селото — каза съдията. — Нека доведат господина!

За всеобщо удивление на вратата се появи слабата фигура на комарджията. Личеше, че след посещението си при лекаря той е удостоил с внимание и местните магазини. Челото му бе превързано, но сега видът му беше много спретнат. Беше облечен в прост син халат с черен копринен пояс, а на главата си самоуверено носеше висока шапка от черна коприна, каквито обикновено си слагаха застаряващите богаташи. Като се поклони ниско, той каза с благовъзпитан тон:

— Вашият нищожен слуга, на име Тао Ган, поднася почитанията си на Ваша Милост. Думите не са в състояние да изразят…

— Достатъчно, човече! — каза хладно съдията. — Не е необходимо да благодариш на мене. Благодари на провидението, че те отърва! Недей да мислиш, че ти съчувствувам. Ти напълно заслужаваш пердаха, който получи! Убеден съм, че по един или друг начин си измамил селяните, но не желая в околията ми да стават своеволия. Това е единствената причина, поради която те защитих!

— Дори и да е така — рече мършавият мъж, без да се смути ни най-малко от острия тон на съдията, — надявам се да ми позволите да ви предложа скромните си услуги като малък израз на дълбоката си благодарност. Защото подразбирам, че Ваша Милост разследва някакво отвличане.

Съдията направи усилие да не издаде учудването си.

— Какви ги приказваш, човече?! — запита рязко той.

— Упражняването на моя занаят — отвърна Тао Ган със снизходителна усмивка — по необходимост изостря съобразителността. Без да искам, дочух, че Ваша Милост разпитва за някаква извънградска къща. Но забелязах, че не знаете как изглежда къщата и как се казва собственикът й. — Той бавно нави на показалеца си дългите косми, изникнали на бузата му, и продължи спокойно: — Похитителите връзват очите на жертвата си, отвеждат я на някое далечно място и там чрез ужасни заплахи я принуждават да напише писмо до близките си, в което ги моли да изпратят голям откуп. След като получат парите, разбойниците или убиват жертвата, или я връщат в дома й пак с вързани очи. Във втория случай у отвлечения нещастник може да остане смътна представа за посоката, в която са го водили. Но, разбира се, той не знае как изглежда къщата и как се казва собственикът й. От това, което чух, аз заключих, че някоя жертва на такова подло престъпление се е оплакала на Ваша Милост в трибунала, и се осмелих да ви предложа съветите си.

Мършавият отново направи дълбок поклон. Съдията си помисли, че този мъж се отличава със забележителна проницателност. Той каза:

— Да речем, че твоето заключение е вярно. И какво би ме посъветвал в такъв случай?

— Най-напред — отговори Тао Ган — аз съм пребродил цялата околия. В тази равнина няма такава къща. От друга страна, зная няколко подобни вили в планините на север и на запад от Ханюан.

— Да предположим, че жертвата ясно си спомня как през по-голямата част от пътя са я водили по равно място — какво ще кажеш тогава? — попита съдията.

Върху ироничното лице на Тао Ган се разля хитра усмивка.

— В такъв случай, Ваша Милост — отговори той, — къщата се намира вътре в града.

— Какво нелепо хрумване! — възкликна съдията.

— Съвсем не, Ваша Милост — отговори другият спокойно. — Единственото нещо, от което са имали нужда онези мошеници, е една къща с достатъчно обширна градина и висока тераса. Като са довели с паланкин жертвата в двора, те са могли бавно да я носят там в кръг около един час. Тия хора са много обиграни. Създават впечатление, че минават през планинска местност, като се качват и слизат от терасата и от време на време мърморят: „Внимателно, вижте каква пропаст!“ или нещо подобно. Подлеците са тренирали многократно тези номера, Ваша Милост, и ги изпълняват по най-убедителен начин.

Съдията се загледа замислено в слабия човек, като бавно поглаждаше дългите си бакенбарди. След известно време каза:

— Интересно предположение! Ще го имам предвид при по-нататъшни разследвания. Преди да си идеш, слушай какъв съвет ще ти дам. Промени живота си, приятелю! Достатъчно си умен, за да печелиш препитанието си по честен път! — Съдията се канеше да го освободи, но внезапно го запита: — Между другото, как измами онези селяни? Питам те просто от любопитство. Няма да те накажа за това.

Слабият мъж се усмихна леко, повика слугата и му нареди:

— Слез долу и донеси десния ботуш на негово превъзходителство.

Когато слугата се върна с ботуша, Тао Ган измъкна с чевръстите си пръсти два зара от подгънатия му горен край, подаде ги на съдията и каза:

— След като грабнах тези подправени зарове от селяндура, който се канеше да ги подаде на Ваша Милост, аз ви показах два нормални зара, които държах скрити в дланта си. Докато разглеждахте нормалните зарове и всички се бяха вторачили във вас, аз успях да пъхна подправените в ботуша ви — надявах се, временно!

Съдията не можа да сдържи смеха си.

— Без да се хваля — продължи оживено Тао Ган, — малко са хората в империята, чието умение в тези дяволии и хитрини, разпространени сред подмолния свят, да е равно на моето. Аз съм усвоил до съвършенство подправянето на документи и печати, съчиняването на двусмислени договори и фалшиви разписки, отключването на всички видове обикновени и тайни ключалки на врати, прозорци и сейфове, а заедно с това съм специалист по скритите проходи, тайните капаци в подове и тавани и тям подобни приспособления. Мога също така да разбирам от разстояние какво приказват хората, като наблюдавам движението на устните им, а също и…

— Чакай! — прекъсна го съдията. — Наистина ли си в състояние да правиш това, което съобщи като последна точка във внушителния списък на редките си способности?

— Безусловно, Ваша Милост! Мога да прибавя само, че разгадаването на речта по движението на устните е по-лесно при жените и децата, отколкото например при старци с големи бради и мустаци.

Съдията не каза нищо. Той си помисли, че по този начин думите на куртизанката биха могли да бъдат доловени и от други хора в салона освен от Хан Юнхан. Когато вдигна очи, Тао Ган каза тихо:

— Вече разказах на помощниците ви тъжното си минало, което ме направи отчаян човек. След този горчив опит аз напълно загубих вярата си в хората. Вече почти тридесет години се скитам из империята и си отмъщавам, като мамя и обирам всеки, когото мога. Но ви се кълна, че никога и на никого не съм причинил телесни страдания, нито пък съм разорил някого. Днес великодушието на Ваша Милост ме накара да погледна на живота по нов начин. Желая да прекъсна битието си на „гост на реките и езерата“. Многобройните ми способности, задължителни в упражняването на занаят като моя, могат да бъдат използувани също и при разкриване на престъпления и разобличаване на злосторници. Поради всичко това смирено умолявам Ваша Милост да ме приеме на служба в трибунала. Семейство нямам — скъсах с роднините си много отдавна, още когато те взеха страната на жена ми. Имам достатъчно спестени пари. Единственото нещо, което желая, е да ви служа и да ви бъда полезен.

Съдията разглеждаше внимателно тази интересна личност. Струваше му се, че циничното лице на мършавия мъж този път изразява искрено разкаяние. Освен това вече беше дал важни сведения по два въпроса, а пък и притежаваше изключителни познания и опит в някои области, в които никой от помощниците му не беше специалист. При добър надзор той наистина би могъл да се окаже ценно попълнение към отряда му от помощници. Накрая Ди каза:

— Сам разбираш, Тао Ган, че не мога да ти дам определен отговор веднага. Но тъй като вярвам в твоята чистосърдечност, ще ти разреша да поработиш като доброволец в трибунала няколко седмици. След това ще реша дали мога да приема предложението ти, или не.

Тао Ган падна на колене и допря три пъти чело о пода, за да изрази благодарността си.

— Тези мъже — продължи съдията — са двамата ми помощници. Ще ги подпомагаш с всичко, на което си способен, а пък те от своя страна ще те въведат в работите на трибунала.

Тао Ган се поклони последователно и на двамата. Цяо Тай изгледа мършавия човек от главата до петите с безучастно изражение, но Ма Жун го потупа по костеливото рамо и рече с явно задоволство:

— Хайде да слезем долу, братко! Искам да ме научиш на някои от твоите комарджийски хитрини!

Цяо Тай духна всички свещи освен една. После пожела лека нощ на съдията и слезе долу след другите двама.

Сам в стаята, съдията остана седнал край масата. Дълго време задържа празния си поглед вперен в рояка мушици, които жужаха около пламъка на свещта, а умът му трескаво работеше.

Сега, когато Тао Ган беше доказал, че историята на Хан би могла да бъде вярна, дори и да не им се удадеше да открият къщата, където е бил заведен отвлеченият, Ди отново трябваше да допусне възможността организацията „Белият лотос“ действително да се е възродила и да заплита цялата империя в страшна мрежа от предателства и продажност. Ханюан беше малък, уединен градец, но бе разположен на стратегическо място, близо до сърцето на империята — столичния град. Това го правеше много подходящ за свърталище на лицата, оглавили един заговор срещу трона. И обясняваше гнетящата атмосфера на скрита опасност, която съдията бе усетил интуитивно веднага след пристигането си.

Тъй като — Ди вече знаеше това — всеки от гостите в трапезния салон на Кораба на цветята би могъл да прочете думите на танцьорката по движението на устните й, всеки от тях би могъл да бъде член на „Белият лотос“ и да е решил да я убие. Хан Юнхан можеше да е невинен, но можеше да бъде и водач на затворниците!

Същото се отнасяше и за Лиу Фейпо! Неговото огромно богатство, честите му пътувания, негодуванието му срещу правителството — всички тези неща го правеха подозрителен. Боже, та цялата компания, събрана на пиршеството, би могла да участвува организирано в убийството на куртизанката!

Съдията гневно тръсна глава. Страхът от ужасната организация „Белият лотос“ вече даваше своето отражение — пречеше му да разсъждава логично. Трябваше да премисли още веднъж всички факти, като започне от самото начало…

Пламъкът на свещта започна да примигва. Съдията стана с въздишка. Свали халата и шапката си и се изпъна на дървената кушетка.