Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (10)

Глава десета

Очарователната девойка показва на съдията реликви от миналото; Поверителен разговор пред статуята на Буда

Върбов пух направи на съдията знак да я последва. Той излезе подир нея в непрогледната тъмнина на някакъв коридор.

— Не палете свещ! — прошепна тя. — Жените на баща ми спят наблизо. Аз ще ви водя!

Малката й ръка пипнешком намери ръката на съдията. Когато тя го поведе и копринената й рокля прошумоля при допира о дрехите му, той долови нежния аромат на парфюм от орхидеи. Помисли си, че е изпаднал в необичайно положение.

Щом излязоха на широкия, покрит с каменни плочи двор, Върбов пух пусна ръката му. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да му позволи да се огледа наоколо. Вдясно забеляза една открехната врата. През процепа се прокрадваше лъч светлина. Въздухът бе пропит от тежката миризма на индийски тамян. Ди спря и попита:

— Можем ли да минем, без да ни забележат?

— О, да! — отвърна момичето. — Това е нашият будистки параклис, построен от прадядо ми. Той дълбоко вярваше в Буда и по негова воля на олтара ден и нощ гори лампа, а вратата никога не се затваря. Сега в параклиса няма никой. Искате ли да го разгледате?

Съдията се съгласи с готовност, макар че се чувстваше много уморен. Не искаше да пропусне възможността да научи нещо повече за автора на тайнствената и шахматна задача.

Повече от половината пространство в малкия параклис бе заето от висок, квадратен тухлен олтар, издигнат до стената в дъното. На предната страна на олтара имаше плоча от зелен нефрит, широка повече от четири стъпки, с гравиран на нея надпис. Върху самия олтар на трон с формата на лотос седеше с кръстосани крака великолепна позлатена статуя на Буда. В полумрака, високо горе под самия таван, съдията едва различи ведрото, усмихнато лице. По стените на параклиса бяха изрисувани сцени от живота на Буда. На пода пред олтара лежеше кръгла молитвена възглавница. Върху поставка от ковано желязо гореше газена лампа.

— Този параклис — каза Върбов пух с нескрита гордост — бе построен под личното ръководство на моя прародител. Той беше толкова умен и добър човек, Ваша Милост! За нашето семейство се е превърнал в нещо като легенда! Никога не се е явявал на изпити. Предпочиташе да живее тук в уединение и се бе посветил изцяло на многобройните си интереси. Поради това хората го наричаха Отшелника Хан.

Въодушевлението на девойката направи приятно впечатление на съдията. В днешно време толкова малко млади жени проявяваха интерес към семейните традиции! Той каза:

— Ако не ме лъже паметта, Отшелникът Хан е бил и голям майстор на шахматната игра? Вие и баща ви също ли обичате шаха?

— Не, Ваша Милост — отвърна момичето. — Аз обичам да играя на карти и на домино. Шахът отнема много време, а пък и само двама души могат да участват в играта. Виждате ли този надпис, Ваша Милост? Отшелникът Хан имаше наистина златни ръце — беше истински майстор гравьор. Надписът е негово дело!

Ди се приближи до олтара и прочете надписа на висок глас:

— „Тъй каза просветленият: «Ако искате да ме следвате, трябва да разпространявате Върховната истина, за да стигне тя до всички люде и да ги накара да разберат моето послание, че всички болки и мъки, които ги потискат, в действителност са несъществуващи. Защото тези думи изразяват Върховната истина. Така, спасявайки другите, вие сами ще проникнете през вратата на нирвана и ще намерите вечен покой».“

Съдията кимна и каза:

— Отшелникът Хан е вложил много майсторство в този надпис, а и текстът, който е избрал, изразява възвишена мисъл. Самият аз съм верен последовател на нашия велик учител Конфуций, но признавам чистосърдечно, че много неща в будисткото учение също са достойни за възхищение.

Върбов пух погледна с благоговение към нефритената плоча и каза:

— Разбира се, невъзможно е да се намери парче нефрит с такива размери. Затова Отшелникът Хан е изписал всяка дума на отделна квадратна плочка и после ги е подредил като мозайка. Той наистина беше изключителен човек, Ваша Милост! Притежаваше огромни богатства, но след внезапната му смърт съкровищницата, в която държеше златните си кюлчета, се оказа празна. Смятат, че още приживе тайно е раздал всичкото си злато на различни благотворителни общества. Впрочем семейството ни нямаше нужда от това злато, защото наследихме обширните му владения от плодородна земя. Доходите от тях са ни повече от достатъчни.

Съдията се вгледа в девойката с интерес. Тя наистина беше изключително привлекателна млада жена. Чувствителното й, изваяно лице се отличаваше с неповторима естественост. Той каза:

— Тъй като проявявате такъв интерес към миналото, предполагам, че сте познавали Лунна фея, дъщерята на господин Лиу Фейпо? Баща й ми е разказвал, че тя също е била твърде любознателна.

— Да — каза меко Върбов пух. — Наистина я познавах много добре. Тя често ме посещаваше в женските ни покои. Чувстваше се самотна, понеже баща й много пътуваше. Беше толкова силно, предприемчиво момиче, Ваша Милост! Много добре умееше да язди и ловува. Трябвало е да се роди момче! А и баща й постоянно я насърчаваше. Той толкова много я обичаше! Наистина, не мога да проумея какво е могло да причини смъртта й. Беше още толкова млада!

— Правя всичко, каквото мога, за да разбера това — отвърна съдията. — И вие можете да ми помогнете, като ми разкажете повече неща за нея. Казвате, че се е увличала от ловуването и ездата. Но е вземала уроци и при доктор Джан, нали?

Девойката леко се усмихна.

— Е — отвърна тя, — предполагам, че няма защо да крия от вас. То се знае сред всичките обитателки на женските отделения. Интересът на Лунна фея към литературата се породи в деня, в който тя срещна студента Джан! Виждате ли, той й направи много силно впечатление и тя склони баща си да й разреши да посещава курса, за да може по-често да вижда младия Джан. Двамата действително много се обичаха. А сега и двамата са…

Тя печално поклати глава. Съдията изчака малко, после поде:

— Как изглеждаше в действителност Лунна фея? Трябва да сте чули, че мъртвото й тяло е изчезнало.

— О, тя беше красива! — възкликна Върбов пух. — И не толкова слаба като мене. Беше снажно момиче. Знаете ли, приличаше на онази нещастна танцьорка Бадемов цвят.

— Познавахте ли куртизанката? — запита учуден съдията.

— Не — отвърна Върбов пух. — Никога не съм разговаряла с нея. Но баща ми често я канеше у дома да развлича гостите ни в голямата зала и когато можех, аз надничах през прозореца, защото тя танцуваше толкова хубаво! Бадемов цвят имаше същия овал на лицето, както Лунна фея, същите извити вежди и същата красива фигура. Като че ли бяха сестри! Само очите на танцьорката бяха съвсем различни. Те малко ме плашеха, Ваша Милост! Аз стоях вън в мрачния коридор. Сигурна съм, че не можеше да ме види. И все пак, докато танцуваше, тя често ме поглеждаше през прозореца право в очите. Имаше остър, пронизващ поглед. Горкото момиче, какъв живот водеше! Винаги принудено да се излага на показ пред всички тези мъже!… И ето че намери смъртта си по такъв ужасен начин! Вярвате ли, Ваша Милост, че езерото има нещо общо с това?

— Не вярвам — отговори съдията. — Струва ми се, че смъртта й е била тежък удар за майстор Су. Той изглеждаше много влюбен в нея!

— Су само я ухажваше от разстояние, Ваша Милост! — рече девойката с усмивка. — Той идва на гости у дома, откакто се помня. Ужасно е срамежлив и непрекъснато се чувства притеснен от исполинския си ръст и страхотната си сила. Веднъж, без да иска, счупи в юмрука си една от античните чаени чаши на баща ми! Още не е женен. Изпитва смъртен страх от жените! Вижте, майстор Ван, той е съвсем различен! Казват, че много обича да бъде в женска компания. Но стига съм бъбрила! Ваша Милост ще си помисли, че съм страшна клюкарка! Не бива да ви задържам повече!

— Напротив! — каза бързо съдията. — Разговорът ни е много ползотворен. Винаги съм се старал да науча колкото е възможно повече за миналото на всички личности, свързани с някое криминално дело. Още не сме поговорили за Лиу Фейпо. Смятате ли, че той може да ми каже нещо повече за мъртвата куртизанка?

— Едва ли, Ваша Милост. Разбира се, той трябва да я е познавал, защото тя редовно танцуваше на увеселенията. Но господин Лиу е такъв сериозен, скромен човек. Няма никаква склонност към разюздан живот. Преди да започне строежа на лятната си вила тук в Ханюан, той живя в къщата ни около една седмица. Забелязах, че по време на увеселенията седеше с доста отегчен вид. Освен от търговските си сделки се интересува само от стари книги и ръкописи. Казват, че има чудесна колекция в столичната си резиденция. А, обичаше, разбира се, и дъщеря си! Лицето му грейваше, когато баща ми го запитваше за нея. Виждате ли, това, че баща ми също има само мене, ги свързваше. Смъртта на Лунна фея беше съкрушителен удар за горкия господин Лиу. Баща ми казва, че той коренно се е променил…

Тя отиде при лампата и доля масло от глинената делва, оставена на пода. Съдията гледаше замислено нежния й профил и грациозните движения на слабите й ръце. Очевидно, тя беше много привързана към баща си, но Хан навярно бе взел всички предпазни мерки, за да скрие от нея злата си природа. След разказа му, Ди го подозираше в убийство и в хитър опит да сплаши него, имперския съдия. Той потисна една тъжна въздишка и запита:

— За да завършим списъка, познавате ли стария съветник Лян или племенника му?

Внезапно лицето на Върбов пух поруменя:

— Не — отговори бързо тя. — Баща ми направи на съветника посещение на добра воля, но той никога не е идвал у дома. Разбира се, не беше длъжен — такъв високопоставен сановник…

— Казаха ми — отбеляза съдията, — че племенникът му е разпуснат младеж.

— Това е долна клевета! — възкликна гневно Върбов пух. — Лян Фън е много сериозен младеж. Той редовно работи в библиотеката на храма.

Ди я погледна изпитателно.

— Откъде знаете? — бързо попита той.

— О — каза девойката, — понякога отивам с баща си на разходка в градината на храма и там срещам господин Лян.

Съдията кимна.

— Е, госпожице Хан — каза той, — много съм ви благодарен за полезните сведения. — Той се обърна към вратата, но Върбов пух бързо пристъпи към него и каза кротко:

— Надявам се, че Ваша Милост ще открие ужасните хора, които постъпиха така зле с баща ми. Не ми се вярва да е било шега. Татко е малко сух и сдържан, Ваша Милост, но в действителност е толкова добър човек! Никога не мисли зло на другите! Толкова се безпокоя за него! Сигурно има някой неприятел, без сам да подозира това. Те искат да му навредят, Ваша Милост!

— Можете да бъдете уверена, че цялото ми внимание е насочено към този въпрос — каза съдията.

Върбов пух го погледна с благодарност и каза:

— Искам да подаря на Ваша Милост малък спомен от посещението му в параклиса на Отшелника Хан. Но не казвайте на баща ми, защото тези неща могат да бъдат притежание само на членове от нашето семейство.

Тя бързо отиде при олтара и взе един хартиен свитък от нишата зад него. Отдели един лист и го поднесе на съдията с дълбок поклон. Беше старателно изработено копие от надписа пред олтара.

Съдията сгъна листа и го сложи в ръкава си. После каза тържествено:

— Безкрайно съм поласкан от този подарък!

Той забеляза със задоволство, че тя все още носеше двете рози, които много й отиваха. Момичето го преведе до главната порта през един дълъг извит коридор и отключи тежката врата. Съдията се поклони мълчаливо и излезе на пустата улица.