Херберт Франке
Недоверие

Те кацнаха върху равната повърхност на вътрешността на кратера. Недалеч от тях същото стори и чуждият космически кораб. Те гледаха втренчено към него, но както те, така и другите оставаха вътре в корабите си. Сега, когато за пръв път можеха да се срещнат, се бавеха. И двата екипажа желаеха толкова много да открият хора.

Солнов се приближи отново до радиостанцията. След няколкоседмични опити вече му се удаваше да се разбира сносно с тях.

Малко по-късно той се обърна към Брадфорд:

— Уговорих среща с тях. Един от тях и един от нас трябва да се срещнат по средата на тревната ивица.

— Кой ще отиде? — попита Брадфорд.

Солнов помисли за момент.

— Не трябва да рискуваме. Ще изпратим Сократ.

Те наблюдаваха как роботът изчезна през люка. Бе получил заповед да анализира точно организма на чуждите.

Не мина много време, когото дойде сигналът. Сократ се завръщаше.

— Как изглеждат? — запита го Брадфорд.

— Той беше висок метър и половина, имаше две ръце и два крака. Костите му са от волфрам-алуминиева сплав. Химично-електрическо акумулиране на енергията, позотронно мислене…

Роботът продължи да описва нататък, но Брадфорд го прекъсна разочарован:

— И тези не са хора! Структурата им няма ни най-малката прилика с нашия организъм. Те по-скоро приличат на Сократ!

— Точно така — промърмори Солнов. — И се питам… — той се запъна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Брадфорд.

— Ако са подобни на нас, ще се държат като нас! Съобрази ли това?

Брадфорд се замисли за малко.

— Смяташ, че…

— Естествено! — потвърди Солнов.

Те изскочиха през люка и се затичаха към чуждия кораб. В него също се отвори врата и три същества излязоха оттам — малко по големи от тях, много слаби, с жълтеникава кожа, с високо чело, леко странни. Но бяха хора! Те се срещнаха на зелената ивица. Какво си викаха не допринесе особено за разбирането. Но Брадфорд протегна ръце към тях и те разбраха това. Първата стъпка беше направена.

Този път роботите останаха в корабите.