Ървин Уелш
Порно (28)

28. Мръсен № 18740

Странно нещо е животът. Бегби, Спъд, сега и Рентън се завърнаха в живота ми, всички актьори са на основната сцена, за да участват отново в неповторимата пиеса наречена Саймън Дейвид Уилямсън. Ако нарека първите двама жалки неудачници, ще прозвучи като грозна обида към всички, които влизат в тази категория където и да е. Рентън обаче: собствен клуб в Амстердам. Никога не съм си мислил, че притежава качествата да се задържи някъде по-дълго.

Разбира се, крадливото копеле съвсем не е във възторг от присъствието ми. Бях предупредил този онанистки боклук, че няма да го изпусна от поглед, докато не си получа парите обратно и те вече са в портмонето ми. Седнали сме на маса пред някакво кафене на Принсенграхт и той внимателно опипва подутия си нос.

— Не мога да повярвам, че ме удари — мрънка той. — Винаги ей казвал, че насилието е за неудачниците.

Бавно поклащам глава. Направо ми се иска да му забия още един.

— Досега не ми се беше случвало да бъда обиран от приятел — казвам. — И как изобщо имаш нахалството, направо наглостта да се опитваш да ми насаждаш някаква вина?! Не само, че ми сви парите — изръмжавам, усещайки как ядът ми отново се надига, удрям с юмрук по масата и повишавам глас, предизвиквайки учудените погледи на двама тлъсти американци до нас, — ти компенсира и Спъд! А тоя нещастен друсар си е траял с години! Изтърва се само защото пак се беше надрусал!

Рентън надига еспресото към устните си. Духва и отпива.

— Казах вече. Съжалявам. Наистина съжалявах, ако това те успокоява. Смятах да си оправя сметките с теб, но нали знаеш как става с парите, все се отлага. Мислех си, че си забравил…

Облъчвам го с поглед. С кой, по дяволите, си мисли, че говори шибаният му кретен? На коя планета живее този малоумник? Планета Лийт, през осемдесетте, бас държа.

— …не точно да го забравиш, но нали знаеш… — замълчава и свива рамене. — Наистина беше си малко егоистично от моя страна. Но аз трябваше да се разкарам, Саймън, трябваше да се махна от Лийт и тия лайна с дрогата.

— А аз не трябваше, предполагам. Малко егоистично било. Малко — натъртвам и удрям отново по масата. — Най-голямото шибано омаловажаване на хилядолетието!

Чувам единият от американците да казва нещо, което ми звучи на скандинавски и после разбирам, че те всъщност са шведи или датчани. Просто изглеждаха твърде дебели и твърде тъпи в тия торби, които са се навлекли, че ги бях сметнал за американци на средна възраст.

Рентън дърпа козирката на бейзболната си шапка, за да се предпази от слънцето. Изглежда изморен. Бивше деграде и друсар… но ако си Саймън Дейвид Уилямсън по силата на собствената си същност моментално се издигаш над тези глупости.

— Смятах първо да дам пари на Спъд — казва той, побутвайки чашката. — Мислех си, Сик Бой е боен пич, предприемчив тип. Той ще се оправи, ще се изправи на крака.

Замълчавам и обръщам демонстративно глава към някакво корабче, което се движи по канала. Някакъв як пич на корабчето ни забелязва, надува клаксона и маха.

— Ей, Марк! Как си!

— Добре, Рикардо, радвам се на слънцето, приятел — извиква в отговор Рентс и маха.

Шибаният Рент Бой, стълб на светското холандско общество. Забравя, че аз съм го виждал друсан до смърт, виждал съм го как отчаяно квичи за хероин, как бърка в откраднатия портфейл като изгладнял хищник, който разкъсва малък, но незадоволителен бозайник.

Сега той ми разказва своята история, която ми се струва интересна, макар да имитирам безразличие.

— Дойдох тук, защото е единственото място, което познавам — започва той. Вдигам вежди и той се поправя: — Е, като изключим Лондон и Есекс, където работихме по фериботите. Но точно така и ми дойде идеята да дойда тук. Нали точно така правихме след смените на ферибота, помниш ли?

— Ъхъ… — кимам. Спомените ми са съвсем мъгляви. Не мога да се сетя как е изглеждал градът преди, бяхме тъпкани с дрога.

— Странно, част от мен винаги е смятала, че лесно ще можеш да ме откриеш тук. Мислех, че все някой ще дойде на почивка и ще ме срещне. Смятах, че тук ще е първото място, където ще ме потърсиш.

Проклинам собствената си глупост. Никой от нас не се сети за Амстердам. Господ знае защо. Надявах се, че аз или някой познат ще се натъкне на него из Лондон или може би, Глазгоу.

— Първо се сетихме за Амстердам — лъжа. — И дори идвахме на няколко пъти. Просто вадиш късмет. До сега.

— Значи ще кажеш на другите за мен? — пита той.

— Майната им на другите — изръмжавам презрително. — Знаеш ли колко ми дреме за Бегби и подобните му? Нека тъпото копеле само си търси парите. Тоя психопат няма нищо общо с мен.

Рентън се замисля за малко, после продължава с историята си.

— Гледай колко странно! Когато пристигнах първо отседнах в ей оня малък хотел, — сочи той надолу по Принсенграхт. После намерих стая в Пийп, нещо като амстердамския Брикстън — обяснява той, — на юг от Туриствил. Откачих се от дрогата, започнах да се запознавам с някои хора. Тоя Мартин, с него се сближихме, той се беше занимавал с музика в Нотингам. Започнахме да прави партита по клубовете, ей така, на майтап. И двамата си падахме по хаус, а тук всичко беше техно. Искахме да разбием европейските догми. Нарекохме се Лукс. Вечерите ни станаха доста популярни. После се появи този пич, Нилс, и ни покани да правим всеки месец партита в неговия малък клуб, после стана на две седмици, после всяка седмица. После вече се наложи да се преместим в по-голямо място. — Тук Рентън се усеща, че звучи доста надуто и почти се извинява. — Искам да кажа, че изкарваме добре, но винаги сме на една две лоши вечери от фалита. На нас обаче не ни пука: като свърши, свърши. Не искам да правя клуб просто заради самия клуб.

— Значи така излиза — усещам как презрението опъва гърдите ми, — ти се въргаляш в мангизи и не щеш да подхвърлиш един-два пършиви бона на приятелите си.

Рентън немощно протестира, което още повече подчертава вината му.

— Казах ти как стана. Просто бях теглил мислена черта между предишния и сегашния си живот. И освен това не се въргалям в мангизи, щом платим на всички след партито за вечерта, всичко делим на две. Дори нямах банкова сметка допреди две години. Открих си, чак когато ни обраха една нощ. Преди се мъкнех с бали пари по джобовете всяка шибана събота. Но е вярно, живея добре. Взел съм си апартамент на Бруверсграхт — казва той и сега вече определено ще се пръсне от самодоволство.

Какво стана с неспокойния му дух? Да правиш клубни партита толкова дълго направо може да те умори от скука.

— Значи движиш един и същи клуб цели осем години? — обвиняващо питам.

— Всъщност клубът вече не е съвсем същият. Доста се променил. Участваме и в големите фестивали като Данс Вали, празненствата за Денят на кралицата, Лав Парейда в Берлин. Движим из цяла Европа, Щатите, Ибиса, денс-фестивала в Маями. Мартин е публичното лице на Лукс, за пресата и така нататък, а аз стоя в сянка… по разбираеми причини.

— Като мен, Бегби, Втората Награда и Спъ… о, разбира се, не и Спъд, не, не, ти го уреди човека, нали? — пак го обвинявам. Още не мога да повярвам, че е дал на Мърфи, а не на мен.

Рижият Агент се обръща към мен:

— Как е Спъд?

Поклащам глава известно време, все едно го преценявам и по лицето ми грейва щастливо злорадство.

— Изпаднал — казвам му. — О, той беше чист преди да получи пачките от теб. После профука всичко за дрога. Сега е тръгнал по пътя на Томи, Мати и цялата тая сбирщина — допълвам лъчезарно.

Скапай го с чувство за вина, гадното предателско копеле. По бледата му кожа не се забелязва изчервяване, но погледът леко се смекчава:

— Серопозитивен ли е?

— Да — отвръщам, — и ти със сигурност имаш голяма заслуга за това. Поздравления!

— Сигурен ли си?

Нямам никаква представа как е имунната система на този мърляч. Ако не е хванал СПИН, заслужава да го хване.

— Толкова съм сигурен, колкото и самият той.

Рентън се замисля за малко и казва:

— Много лошо.

Просто не мога да се сдържа и вдигам мизата:

— Али също. Те живеят заедно. Имат хлапе. Британският данъкоплатец трябва да ти благодари, че ще му спестиш сума си пари.

Този път Рентън се връзва. Чистопробни лъжи, макар, че не бих се учудил, ако на Мърфи са му изгорели бушоните, като го гледам на какъв хал е. Но всичко това е само една първоначална вноска от цялата мизерия, което смятам да извъртя на Рент Бой. Той малко се е успокоил и дори се опитва да демонстрира някаква жалка имитация на безразличие.

— Много потискащо. Добре е да си тук — усмихва се той, оглеждайки надвесените тесни сгради, които приличат на стари пияници, които се придържат един за друг. — Майната му на Лийт. Да идем в червения квартал и да ударим няколко бири — предлага той.

Потегляме и изкарваме чудно, наливайки се с бира. После отново сядаме пред друго кафене и аз съм вече сигурен, че дребните ми лъжи са попаднали право в целта, макар копелето да го разиграва пич след многото бири.

— Опитвам се да се оправям като прецаквам колкото се може по-малко хора — казва той надуто, докато наблюдаваме как край нас преминават буйни английски тийнейджъри.

Как ли не!

— Да — съгласявам се, — трудна работа. Обаче тъпите копелета са нашият най-голям ресурс — казвам и той ме поглежда с искрено объркване, затова се налага да разяснявам. — Ресурс за нас, мъжете с амбиции, или иначе казано единствените, които имаме значение сега.

Рентън тръгва да протестира, но после размисля, плясва ме по гърба и аз разбирам, че по един перверзен начин ние отново сме станали почти приятели.

Тази нощ предпочетох да дремна на дивана у Рентс, отколкото да се върна в лудницата на хотела. Очевидно старите приятелчета на Раб от ултрас групичката бяха навити да разковат всичко и всеки вчера вечерта, но явно внезапно бяха осъзнали, че скоро ще си заминават и бяха решили да наваксат — пушеха хеш и чукаха като за последно де що заварят и съвсем бяха забравили, че трябва да бият някого. За днес имат план да ходят в Утрехт и да правят изпълнения с някакви задръстени местни дървеняци. Майната му, оставам с Рентън.

Рентън живее с това немско гадже, Катрин, кисела, кльощава наци-пичка без никакви цици, всъщност типа, по който Рентс винаги си е падал. С вид на момченца. Винаги съм си мислил, че копелето е прикрит педал, но никога не му е стискало да извърви целия път, затова и чука гаджета, които приличат на момчета. И сигурно го прави в гъза, за да получи необходимата стегнатост за малкия си кур. Тази Катрин обаче определено си заслужава да се пробва. Вероятно. Кощрамбите без цици и задници обикновено са доста мръсни като компенсация за липсата на цялата онази тапицерия, на което ние мъжете особено се наслаждаваме. Тази студенокръвна тевтонска кучка едва отрони някоя дума и дори не реагира на опитите ми за любезност с лек примес на флирт. Как изобщо, мамка му, magnifico Italia се е съюзила с тези псевдо-саксонски копелета през Вторият Световен Въргал? Но, да, вероятно бих й теглил едно здраво… Ако не за друго, то поне да подразня Рентс. Адски странно, копелето просто си седи пред мен, такъв един, в добра физическа форма, с почти европейски вид. Той все още е слаб, но не по онзи отвратителен начин. Има малко мръвка по този рижав череп. Косата му е изтъняла и започнала да опада. Плешивостта е истинско проклятие при рижите пършивци.

Най-добрата тактика занапред е да започна да оплитам копелето и да докарам нещата така, че да ми има известно доверие. Тогава ще го отнесе. И много добре знам от кого. Защото тук не става дума за пари, а за предателство. Така че започвам да подгрявам темата още като се приготвяме да излезем за по бира.

— А що се отнася до Бегби, ти си се превърнал в герой из Лийт — да обереш до шушка този нещастник — казвам му. Разбира се това е нагла лъжа. Бегби е гадняр, но никой не си пада по крадливите копелета.

Рентън много добре го знае. Той не е глупав, всъщност в това е целият проблем, рижият Юда може да е всичко, но не и глупак. Клепачите на копелето се спускат по онзи стар циничен начин, когато не вярва или не е съгласен с това, което чува.

— Не съм сигурен в това — отвръща. — Бегби има много приятели, които са същите психари. Тия копелета биха разковали всеки, само, за да се позабавляват. А аз им дадох доста добър повод.

Напълно вярно, крадливо копеленце. Чудя се как оная грамада Лексо Сетерингтън, бившият „съдружник“ на Бегби, дислоциран в моя хотел, намиращ се на по-малко от половин миля оттук, би реагирал, ако знаеше, че Рентс е в града. Дали не би бил склонен да раздаде малко правосъдие от името на стария съдружник, а? Вярно, той плюе Бегби, но това, разбира се, не означава нищо за такива изроди като него. Поне е сигурно, че на секундата ще звънне на другарчето си Франсоа и психарят ще дотърчи още със следващия полет. О, няма пет-шест, тая буца определено пада тарикат и обича закачките. За него ще бъде велик кеф да съобщи на Бегър Бой кой е адресът на Рентс.

Изкушаващо, но не. Лично аз искам да съм вестоносецът, който ще съобщи добрата новина. Рентън има клуб, апартамент, гадже. За никъде няма да се разбърза, особено, ако е спокоен за сигурността си тук.

— Може и да си прав — отвръщам кисело, но после сменям тона и добавям: — Но защо не прескочиш до Единбург, да видиш приятелите — казвам, сещайки се, че аз почти не съм се виждал с моите, откакто се върнах.

Рентън вдига рамене:

— Аз си ходих до вкъщи на няколко пъти. Инкогнито, така да се каже.

— Изобщо не съм разбрал… — казвам страшно раздразнен, че копелето си е шетало напред-назад без изобщо да го усетя.

Рижият лисугер се изсмива здраво.

— Не мислех, че искаш да ме видиш.

— О, даже много исках да те видя — уверявам копелдака.

— Точно това имах предвид — казва той и добавя, повдигайки вежди с надежда: — Чух, че Бегби е още на топло.

— Да. И там ще си остане още няколко години — лъжа с най-безизразния си маниер, който мога да разиграя. И очевидно се справям добре.

— Тогава може и да отскоча — усмихва се Рентън.

Чудо. Нека копелето се пробва. Започвам страшно да се забавлявам.

По-късно чуквам среща на Тери и Раб, с известна задна мисъл, че Рентън може да ни е полезен с тези негови музики и контактите си в Амстердам. Когато му обяснявам с какво сме се захванали, той изглежда доста заинтересован. Така че, ето ни — аз, Рентс, Раб, Тери и Били, седим и пием бира, пушим джойнт и си лафим в Хил Стрийт Блус Кафе на Уормощраат. Тери и Били бегло си спомнят Рентс отпреди — около клуба „Клаудс“, диското, футбола и всичко останало. Тери все още го гледа с недоверие. Напълно е прав: никой не вярва на измамници, което прекарват своите, и просто няма начин — копелето ще си получи заслуженото.

Раб Биръл, който (напълно разумно) се е отцепил от утрехтската група, явно преценявайки, че с разбит нос и посинено око сватбените снимки не се получават особено добри, се опитва да ни обяснява някакви пинизи в кафенето. Той очевидно нещо ни е кисел на мен и Тери, неизвестно защо, но най-вероятно затова, че сме го зарязали с неговите приятелчета-ултраси. Копелетата са искали да възродят добрите стари времена, а Раб си е падал по по-лежерни занимания. Пичът доста разбира от филми и има предложение, в което Тери силно се съмнява:

— Все пак, не разбирам, защо трябва да снимаме точно тук — казва той на Раб.

Раб ме поглежда, страшно сериозен и напрегнат.

— Забравяте за куките. Такъв филм… — той се поколебава и леко се усмихва, когато Тери свива устни и чупи китки, — …добре, Тери, такъв вид филм, какъвто се опитваме да направим попада под Ударите на ЗП.

— Хубаво, Господин шибан студент — прекъсва го Тери, кажи ни какво е ЗП!

Раб се прокашля и поглежда Били, после Рентс, все едно търси някаква подкрепа.

— Става дума за Закона за порнографията. Законът, който се занимава точно с това, което се опитваме да правим.

Рентън не казва нищо, физиономията му е абсолютно неразгадаема. Кой всъщност е той? Той е предател, порта, мръсно копеле, долен егоист, той е всичко това, което е необходимо на един мизерник с бачкаторски произход, за да се впише в глобалния капиталистически ред. И аз му завиждам. Аз искрено му завиждам, защото копелето пет пари не дава за никой освен за самия себе си. Опитвам се да стана като него, но онзи шибана импулсивност, наследствената ми полу-шотландска, полу-италианска импулсивност ме работи. Гледам го как си седи спокойно, наблюдавайки всичко внимателно от ъгъла на сцената и усещам как ръката ми се впива все по-силно в страничната облегалка, кокалчетата ми побеляват от яд.

— Трябва много да внимаваме с куките — заключава Раб нервно. Поглеждам го и клатя отсечено глава:

— Има си начини и средства да се заобиколят. Забравяш едно: куките са престъпници със забавено развитие.

Раб ме гледа с недоверие. Рентън обаче се намесва:

— Сик Бой, ъ-ъ, Саймън е прав. Хората стават престъпници, защото израстват в престъпно общество. Повечето куки започват като анти-криминални елементи и затова им отнема по-дълго време да влязат в час. Но тъй като чрез работата си се потапят напълно в криминалния свят, те бързо набират скорост. В наше време най-доброто място за престъпника е в полицията. Така разбираш какво сработва и какво не.

Виждам как Биръл захапва темата, сякаш най-сетне намерил сродна душа за подобни приказки. Копелето би могло дори да спори дали луната пък не е направена от синьо сирене, ако го оставиш. Затова решително се намесвам преди с Рентс да са почнали да разтягат локумите.

— Всякакви спорове по този въпрос са излишни. Оставяте куките на мен и забравяте. Вече подготвям почвата. Очаквам първия резултат в близките дни. Всъщност, още сега трябва да им звънна. Излизам от бара и се надявам, че ще имам сигнал на зеления GSM работа. Изкушен съм да захвърля скапаната играчка за задръстеняци в канала, но вместо това я прибирам в джоба си, влизам в близкия магазин за тютюн, купувам фонокарта и набирам от близката телефонна кабина. Усещам сладко извратен сексуален порив без никаква причина и звъня на Интерфлора да изпратят дузина червени рози на Ники и още толкова на луничавата й приятелка Лорън. Само като си представям Лорън в леглото още повече се възбуждам.

— Без бележка — казвам на служителката.

После се обаждам на най-смелите и умните в Лийт.

— Здравейте. Казвам се Саймън Уилямсън, собственик съм на Порт Съншайн. Обаждам се за резултатите на конфискуваните хапчета — обяснявам, измъквайки от джоба си листчето, което кебап ченгето ми беше дало. — Номерът ми е нула, седем, шест, две.

След дълго чакане, чувам извинителен глас:

— Съжалявам, сър, лабораторията е малко претоварена…

— Добре — срязвам я в стил нетърпелив, недоволен данъкоплатец и окачам слушалката. Първата ми работа като се върна е да напиша гневно оплакване до шефа на полицейското управление.