Джудит Макнот
Сега и завинаги (9)

Глава девета

На следващия ден Виктория продължаваше да мисли за целувката на Джейсън. Тя седеше на тревата до Уили и го галеше по главата. Докато го гледаше, отново се замисли за поведението на Джейсън след целувката и стомахът й се сви.

Как можеше в един миг да я прегръща и да я целува, а след това да се шегува с това? И откъде, запита се тя, намери сили да му отвърне безгрижно, след като чувствата й бяха объркани, а коленете й се подкосяваха? И след всичко това как Джейсън можа да я погледне с тези вледеняващи зелени очи и да я посъветва да не прави същата грешка като „десетки“ други жени?

Какво го накара да се държи така? — Беше невъзможно да се разбере с него. Невъзможно да го разбере. Опита се да се сприятели с него, а накрая той я целуна. Всичко в Англия беше различно. Може би тук такива целувки бяха нещо обичайно и тя нямаше основание да се чувства виновна или да се ядосва. Но се чувстваше точно така. Обзе я тъга по Андрю и потръпна от срам, че бе отвръщала на целувката на Джейсън.

Виктория вдигна глава и видя негова светлост да отива към конюшните. Сутринта бе отишъл на лов. Това й бе дало възможност да го избегне, докато събере кураж, но отлагането на присъдата й изтичаше — каретата на граф Колингуд спря пред къщата. Виктория с нежелание стана.

— Хайде, Уили — каза тя. — Да идем да кажем на лорд Филдинг, че граф и графиня Колингуд пристигнаха, и да спестим на бедния господин О’Мейли излишното разкарване до конюшните.

Кучето вдигна голямата си глава и я изгледа с умните си очи, но не помръдна.

— Време е да престанеш да се криеш от хората. Не съм ти слугиня и повече няма да ти нося храна тук. Нортръп ми каза, че преди си ядял в обора. Хайде, Уили! — повтори момичето, решено да поеме контрол поне над тази част от живота си. Виктория направи още две крачки и зачака. Кучето се изправи и я погледна. Погледът му я увери, че е разбрало командата.

— Уили — раздразнено каза тя, — омръзна ми от нахални мъже. — Виктория щракна с пръсти. — Казах ела! — Отново направи крачка напред, извърнала глава, твърдо решена, ако трябва да влачи упоритото животно за врата. — Ела! — остро повтори и този път кучето бавно тръгна подире й.

Виктория се отправи към конюшните. Джейсън излезе, хванал пушката си в ръка.

Пред къщата граф Колингуд подаде ръка на жена си, за да слезе от каретата.

— Ето ги! Там са! — каза той на съпругата си и кимна към конюшните. След това я хвана под ръка и тръгнаха през ливадите към другата двойка. — Усмихни се! — пошегува се той с жена си, като разбра, че не бърза да се срещне с домакините. — Имаш вид на човек, който ще се среща с палач.

— Това в голяма степен отговаря на начина, по който се чувствам — призна Каролайн и му се усмихна стеснително. — Знам, че ще ми се изсмееш, но лорд Филдинг доста ме плаши. — Тя кимна. — Не съм единствената, която се чувства така. Почти всички треперят от него.

— Джейсън е чудесен човек, Каролайн. Върнах си многократно всяка инвестиция, която бе така добър да ми препоръча да направя.

— И така да е, той си остава ужасно недостъпен и… и отблъскващ. Освен това е в състояние така да ти говори, че ти идва да потънеш в земята от срам. Миналия месец казал на госпожица Фарадей, че не харесва жени, които се усмихват престорено — особено онези, които му висят на врата, докато се усмихват така.

— Какво му е отговорила госпожица Фарадей?

— Какво би могла да отговори? Висяла му на врата и се усмихвала престорено. Изпаднала в толкова неловко положение. — Пренебрегвайки многозначителната усмивка на съпруга си, Каролайн приглади белите си ръкавици. — Не мога да разбера какво намират жените в него. Вярно е, че е богат, има шест имения и Бог знае колко лири годишно. А и да не забравяме, че той ще бъде следващият херцог Атъртън. Трябва да призная, че е необичайно хубав…

— Но не можеш да разбереш какво намират жените в него? — закачи я съпругът й и се засмя.

Каролайн поклати глава и понижи глас:

— Поведението му изобщо не е приятно. Тъкмо обратното. Шокиращо рязък е.

— Когато един мъж е преследван заради богатството и титлата си, трябва да бъде извиняван, че от време на време губи търпение.

— Ти може и да мислиш така, но що се отнася до мен, най-искрено съчувствам на бедната госпожица Сийтън. Помисли си само колко ужасена трябва да е от факта, че живее в една къща с него.

— Не знам дали е ужасена, но имам впечатление, че е самотна и се нуждае от приятелка, която да й покаже как да се държи в обществото в Англия.

— Трябва да е много нещастна — повтори Каролайн, гледайки Виктория, която тъкмо стигна до Джейсън и му каза нещо.

— Графът и графинята пристигнаха — съобщи Виктория. Държеше се хладно, по любезно.

— Виждам. Последвали са те дотук — отвърна Джейсън. — На няколко крачки вдясно от теб са. — Той я погледна, след това замръзна. Вниманието му бе приковано от нещо зад нея. — Дръпни се! — нареди той, грубо я блъсна настрани и вдигна пушката към рамото си. Зад гърба си Виктория чу заплашително ръмжене и изведнъж разбра какво смяташе да направи Джейсън.

— Не! — извика тя. Ръката й се стрелна и блъсна дулото на пушката. Виктория се хвърли на колене към Уили, прегърна го и ядосано погледна Джейсън. — Ти си луд! Луд! Какво е направил Уили, за да бъде оставен да умре от глад или да бъде застрелян? — попита момичето и погали кучето по главата. — Да не е плувал в глупавия ти поток или се е осмелил да не изпълни някоя заповед, или…

Джейсън свали пушката.

— Виктория — каза той със спокоен глас, който контрастираше с напрегнатото му бледо лице. — Това не е Уили. Уили е коли и преди три дни го дадох на Колишуд за разплод.

Ръката й замръзна.

— Освен ако не съм си загубил зрението и ума си през последната минута, животното, към което така майчински се отнасяш, е поне наполовина вълк.

Тя преглътна и се изправи.

— Дори и да не е Уили, той е куче, не е вълк — упорито настоя. — Знае командата „ела“.

— Той е куче само наполовина — възрази Джейсън. С намерение да я дръпне настрани от животното, той пристъпи напред и я хвана за ръката — действие, което накара кучето мигновено да реагира. То клекна, изръмжа, оголи зъби, а козината на врата му настръхна. Джейсън пусна ръката й. — Дръпни се, Виктория.

Погледът на момичето бе прикован в пушката.

— Недей! — истерично го предупреди то. — Няма да ти позволя да го направиш! Ако го застреляш, аз ще те застрелям. Кълна се! Стрелям по-добре отколкото плувам. У дома всеки ще го потвърди! Той е куче и просто ме защитаваше от теб. Ясно е за всеки! Той ми е приятел! Моля те, моля те, не го застрелвай. Моля те…

— Престани да стоиш до него! — нареди той. — Няма да го застрелям.

— Ще ми дадеш ли думата си на джентълмен? — настоя Виктория. Тя все още стоеше пред кучето.

— Давам ти дума.

Виктория понечи да се отдръпне, но си спомни нещо, което Джейсън й бе казал. Тя подозрително изгледа младия мъж и му напомни:

— Каза ми, че не си джентълмен и че нямаш принципи. Откъде да знам, че ще удържиш на дадената дума като джентълмен?

Котешките очи на Джейсън просветнаха. Пред него стоеше беззащитна млада жена, която го предизвикваше и бранеше вълк.

— Ще удържа на думата си. Престани да се държиш като Жана д’Арк.

— Не ти вярвам. Ще се закълнеш ли и пред лорд Колингуд?

— Насилваш късмета си, скъпа моя — меко я предупреди Джейсън.

Въпреки че думите бяха изречени тихо, в тях прозвуча недвусмислена заплаха и Виктория се вслуша не защото се боеше от последствията, а защото инстинктивно усещаше, че той ще удържи на обещанието си. Тя кимна и се отдръпна, но погледът на кучето все така бе прикован в Джейсън.

Той на свой ред също не откъсваше очи от животното, а пушката му бе готова за стрелба. В отчаянието си Виктория се обърна към кучето.

— Седни! — заповяда тя, като не очакваше то да изпълни командата.

Кучето се поколеба и седна до нея.

— Ето! Виждаш ли! — Вдигна с облекчение ръце момичето. — Някой го е обучавал добре. И знае, че пушката ти може да го нарани. Затова я гледа. Умен е.

— Много е умен — съгласи се Джейсън. — Толкова, че да живее под носа ми, докато аз и всички в радиус от няколко километра търсим „вълка“, който напада чифлиците и всява ужас в селото.

— Затова ли всеки ден ходиш на лов? — попита тя и щом Джейсън кимна, започна бързо да говори, за да не му позволи да каже, че кучето не може да остане в имението. — Той не е вълк, куче е. Сам виждаш. Храня го всеки ден, така че вече няма да напада чифлиците. Много е умен и разбира какво му говоря.

— Тогава може би ще му обясниш, че не е учтиво да седи и да чака възможност да ухапе ръката, която го храни.

Виктория хвърли разтревожен поглед първо към ревностен защитник и след това към Джейсън.

— Ако пак ме хванеш за ръката и му кажа да не ръмжи, ще разбере. Хайде! Хвани ме!

— Бих искал да ти извия врата — отвърна Джейсън и хвана ката й. Животното приклекна и заръмжа, готово да се хвърли.

— Не! — остро каза Виктория, а вълкът, наречен Уили, се отпусна, поколеба се и близна ръката й.

Тя въздъхна с облекчение.

— Видя ли, че стана. Ще се грижа за него. Няма да създава проблеми на никого, ако разрешиш да остане.

Джейсън не можеше да устои нито на смелостта, нито на умолителния й поглед.

— Вържи кучето — с въздишка каза той. Виктория понечи възрази, а той продължи: — Ще кажа на Нортръп да уведоми пазачите на дивеч да не го закачат, но ако влезе в друго имение, ще го застрелят веднага. Не е нападнал никого, но за фермерите пилетата са на първо място.

Джейсън предотврати по-нататъшната дискусия, като се обърна към граф и графиня Колингуд, за да ги поздрави, а Виктория едва сега се сети за тях.

Тя се изчерви и се обърна към жената, която Джейсън смяташе за пример за подражание. Вместо високомерното презрение, което момичето очакваше да види изписано на лицето на графинята, лейди Колингуд я гледаше с възхищение. Джейсън й представи Виктория, след което се отдалечи с графа, за да обсъди с него някои делови въпроси, и остави момичето да се оправя както може с графинята.

Лейди Колингуд първа наруши неловката тишина:

— Може ли да дойда с вас да завържете кучето си?

Виктория кимна и изтри мокрите си длани в полите на роклята си.

— Сигурно мислите, че съм най-зле възпитаната жена в света — нещастно изрече.

— Не — отвърна Каролайн Колингуд и прехапа долната си устна, за да не се усмихне. — Но мисля, че сте най-смелата.

Виктория беше смаяна:

— Защото не ме е страх от Уили ли?

Графинята поклати глава.

— Защото не ви е страх от лорд Филдинг — поясни тя и се засмя.

Виктория погледна хубавата брюнетка с елегантната рокля и в сивите й очи видя да блести немирно пламъче, а усмивката й подканваше към приятелство. Беше срещнала сродна душа в една враждебна страна и това повдигна духа й.

— Всъщност съм ужасена — призна и пое към задната част на къщата, където бе решила да завърже кучето.

— Но не го показахте, а това е много добре, защото щом някой мъж разбере, че една жена се страхува от нещо, започва да го използва по най-ужасния начини. Например, щом брат ми Карлтън разбра, че се страхувам от змии, сложи една в чекмеджето с носните ми кърпички. И преди да се успокоя, другият ми брат, Абът, сложи друга змия в обувките ми за танци.

Виктория потръпна.

— Ненавиждам змии. Колко братя имате?

— Шест. И всичките са ми правили най-долни номера, докато не се научих да им отвръщам. А вие имате ли братя?

— Не. Имам сестра.

 

 

Докато господата завършат деловия си разговор и се присъединят към дамите за вечеря, Виктория и Каролайн Колингуд бяха минали на „ти“ и се бяха сприятелили. Виктория вече бе обяснила, че годежът й с лорд Филдинг е грешка, направена от Чарлз, но с най-добри намерения, и й бе разказала за Андрю. Каролайн на свой ред бе споделила, че родителите й избрали лорд Колингуд за неин съпруг, но от начина, по който говореше за него и по който очите й светеха винаги, когато го споменеше, Виктория разбра, че тя го обожава.

Звънкият смях на двете жени огласяше трапезарията по време на вечерята, докато те си споделяха тайни. Лорд Колингуд също разказа няколко истории от детството си и скоро Виктория установи, че и тримата са имали безгрижно детство и любящи родители. Джейсън отказа да говори за детството си, макар очевидно да се наслаждаваше на разказите на тримата си сътрапезници.

— Наистина ли можеш да стреляш с пушка? — с възхищение попита Каролайн Виктория.

— Да — отвърна тя. — Андрю ме научи, защото искаше да е състезава с някого.

— И състезавахте ли се?

Виктория кимна.

— Много. Това беше най-странното нещо, което можете да и представите, но когато Андрю ми даде пушката, последвах указанията му, прицелих се и улучих мишената. Не беше толкова трудно.

— А след това?

— Стана по-лесно — отвърна Виктория и лицето й светна.

— Аз харесвам сабите — призна Каролайн. — Партнирах на брат си Ричард в дуелите. За фехтовката ти трябва само силна ръка.

— И сигурен поглед — добави Виктория. Лорд Колингуд се засмя:

— Като дете си представях, че съм рицар и си организирах турнири с конярите. Представях се доста добре, но пък и конярите не изгаряха от желание да събарят бъдещ граф от коня му, така че едва ли съм бил толкова добър, колкото тогава си мислех.

— В Америка играете ли на дърпане на въже? — разпалено попита Каролайн.

— Да, винаги играехме момчета срещу момичета.

— Но така не е честно. Момчетата са по-силни.

— Не са — каза Виктория с престорено печален поглед. — Ако момичетата успеят да изберат място, на което има дърво, и съумеят незабелязано да завържат въжето около ствола му, докато теглят.

— Срамота! — пошегува се Джейсън. — Мамили сте.

— Така е, но иначе нямаше да имаме много шансове, така че не беше точно мамене.

— Какво знаеш за „шансовете“?

— Що се отнася до картите ли? — попита Виктория. — Ами свикнала съм да пресмятам ръцете и да раздавам картите по такъв начин, че да се падат ръцете, които искам. Накратко — призна си тя, — мога да лъжа на карти.

Джейсън се понамръщи.

— Кой те научи да мамиш на карти?

— Андрю. Каза, че се е научил на тези номера в училище.

— Напомни ми да не предлагам Андрю за член на никой от клубовете си — каза лорд Колингуд. — Няма да доживее до следващия ден.

— Андрю никога не лъже — поправи се Виктория. — Смяташе, че трябва да знае как се лъже, за да не може някой безскрупулен картоиграч да го лъже. Но тогава беше само на шестнайсет и едва ли още си даваше сметка, че може да срещне човек, който…

Изпълнен с възхищение, Джейсън се облегна назад. Загледа се във Виктория, удивен от непринудеността, с която се държеше с гостите му, и лекотата, с която очарова лорд Колингуд и го присъедини към разговора на масата. Джейсън забеляза как лицето й грейва от обич винаги когато споменеше Андрю.

Виктория беше млада, жизнена и непокварена. Въпреки младостта й в нея имаше естествена изтънченост, която идваше от будния й ум и искрен интерес към другите. Той се усмихна, припомняйки си как смело бе защитила кучето, което бе заявила, че отсега нататък ще нарича Улф, не Уили. Джейсън познаваше много малко мъже, които притежаваха истинска смелост, но никога не бе срещал смела жена. Спомни си срамежливия й отговор на целувката му и огненото желание, което бе възпламенила в него.

Виктория Сийтън бе пълна с изненади и обещания — помисли си той, докато тайно я изучаваше. Нещо дълбоко в нея я караше да искри и да грее като скъпоценен камък; камък, на който му трябваше само подходяща подложка и обков; елегантни дрехи, които да подчертаят привлекателната й фигура и красивото й лице, великолепна къща, на която да бъде стопанка и царица; съпруг, който да я укроти; бебе на ръцете, което да люлее и кърми…

Седнал срещу нея на масата, Джейсън си припомни старата си, отдавна изоставена мечта да си намери съпруга, която да сгрее дома му с топлината и смеха си… жена, която да споделя леглото му и да прогони тъмната празнина в сърцето му… жена, която да обича децата, с които ще го дари…

Джейсън побърза да протони наивните си младежки блянове и копнежи. Беше се оженил за Мелиса, вярвайки наивно, че една красива жена може да превърне тези мечти в реалност. Колко глупав бе, колко невероятно лековерен, за да вярва, че една жена може да се интересува от любов, деца или нещо различно от пари, бижута и власт. Той се намръщи, давайки си сметка, че Виктория Сийтън изведнъж бе възкресила тези мъчителни глупави копнежи.