Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (30)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

В деня преди да отплуват към острова сутрешното гадене на Джеси изведнъж престана.

— Няма го вече, свърши се — каза тя с безизразен поглед, вперен в нощното гърне, с което доста се беше сприятелила през последните седмици. — Чувствам се чудесно.

— Слава Богу — отвърна Джеймс. — Станала си кожа и кости, бих могъл да те вдигна над главата си само с една ръка. Искам да виждам и малко месце по кокалите ти.

— Мисля, че желанието ти ще бъде удовлетворено. — Джеси се засмя и го прегърна с две ръце. — Толкова съм развълнувана — допълни тя, — че ще намерим онова съкровище.

Джеймс обаче не беше много сигурен в това. Спомените й за четирите дневника бяха само далечни детски спомени. Дали изобщо вече тя беше в състояние да ги изрови от съзнанието си, от съзнанието на детето Джеси? А и дали някой междувременно не беше попаднал на тях през изминалите години? Няколко силни урагана и безброй бури бяха минавали през тези острови. И естествено, бреговете са били наводнявани, може би дори цели острови… Възможно беше морето да си е направило нов пролив на това място и така да е погълнало дневниците и всичко останало във водата.

Шансовете да открият дневниците не бяха никак големи. Никой обаче не смееше да изрече това гласно.

Същата вечер, когато цялата компания се събра, Джеси използва възможността да им каже още някои неща за Окракоук:

— Нека да ви предупредя всички. Вие идвате от Англия, където животът е уреден и където човек знае точно откъде да си купи или да си набави нещо. Но на онези острови всъщност няма абсолютно нищо. Те са бариерни острови и защитават континенталната част на Северна Каролина от морските бури. Представете си ги като някаква огърлица. Там е диво и голо, а селото Окракоук трудно може да се сравни дори с малко английско селце. Сега то е обитавано от около триста и петдесет човека, повечето от които са кормчии и рибари.

— Какво значи „кормчии“? — попита Антъни, който в този момент, със своите сини очи и черна като катран коса, повече от всякога приличаше на баща си.

— Островът Окракоук е в края на тази дълга верига от острови. По море се идва откъм южния край и после през пролива Окракоук. Точно там корабите наемат местни кормчии. Преминаването през пролива Памлико по посока на континента е доста трудно и опасно. Теченията и приливите почти винаги са насрещни, а пък и пясъчните наноси изникват точно там, където най-малко можеш да ги очакваш. Единственото нещо, на което можеш да разчиташ, е да изчакаш нова фаза на луната и промяна в прилива. Само местните кормчии знаят къде се намират новите течения и пясъчни натрупвания. Да опитваш да се справиш без тяхната помощ е направо безразсъдно. Така че не си представяйте, че ще попаднете на нещо като Хайд Парк. Всъщност тези места са много по-нецивилизовани, отколкото изобщо бихте могли да си представите. И тъй като бариерните острови са подложени на непрекъснати морски набези, хората, които живеят там, са силни, жилави и невероятно издръжливи. Исках просто да ви предупредя. Ще ни бъде трудно. Там няма да ни чака никой, който да ни помага. Навярно бихме могли да наемем един-двама мъже и една жена, за да ни помагат в къщата, но ви моля да разберете, че цялото това наше приключение няма да бъде като да отидеш в Брайтън да видиш регентската беседка. В селото има една методистка църква и няколко магазина, в които се продава всичко — от напръстници до четки за дъски, но няма нищо общо с онова, на което сте свикнали. Всички се хранят предимно с риба, която впрочем, е много вкусна. Антъни, на теб ще ти хареса така наречената „сребърна риба“, която, изпържена в масло, направо те кара да запееш.

— Не забравяй и барбуна, Джеси — обади се Баджър. — Вече съм намерил няколко рецепти за приготвянето й.

— Чух и за една риба, която наричат „свинска риба“ — добави Спиърс. — Вярно, доста странно име, но трябва да я опитаме.

— Моята любима риба пък е червената скианида — каза Джеси и облиза устни. — Нека сега пак да се върна на думата си за Окракоук. Макар че ще ви липсват много от придобивките на цивилизацията, ще се насладите на невероятната природа — морето там е красиво, въздухът е кристално чист, слънцето ще бъде все още топло и вие ще можете да видите как е изглеждал светът преди хиляда години. А най-хубавото е, че още не е дошъл сезонът на бурите.

Спиърс се прокашля и каза:

— Ние вече обсъждахме това, Джеси, и добре разбираме какво ни предстои. Аз дори разговарях, както впрочем и Маги, с онзи човек, Комптън Фийлдинг, за Окракоук и неговата среда. Той ни даде да прегледаме няколко монографии. И много добре разбираме, че това пътешествие, с цялата си отдалеченост и необичайност, ще бъде равнозначно, за нас поне, на пътешествие до луната. Но всички решихме, че едно по-примитивно съществуване за известно време само би внесло малко приятно разнообразие в нашия живот. Няма да умрем, ако не намерим симпатична пекарна за кифлички на Хауард Стрийт, която всъщност била „истинска улица в селото“, както ни каза господин Фийлдинг.

Баджър добави:

— Нали тъкмо за това си носим всички хранителни запаси, които ще са ни необходими поне за две седмици. Негова светлост ще може да ходи на лов за дребен дивеч, който, доколкото разбрах, там се намирал в изобилие. Оливия ще дойде с нас, за да гледа мастър Чарлз. Бес ще ми помага и ще се грижи за домакинството. Както Джеймс знае, Джипсъм пък ще поеме грижите за конете, които, надявам се, ще можем да наемем. Така че няма защо да се притесняваме. Ще се оправим някак.

— Ние дори обсъждахме как точно се стъкмява лагерен огън — каза Сампсън, — просто в случай, че къщата, в която отиваме, се окаже необитаема. Имаме си и дъждобрани. Подготвили сме се за всичко.

Дукесата се прокашля и внесе допълнително успокоение със своя ведър глас:

— Маги, Джеси и аз дори си ушихме съвсем простички рокли и си купихме бонета, които да ни предпазват от крайбрежното слънце. Освен това си имаме и здрави ботуши. Антъни и баща му ще изглеждат точно като картинките с онези странни мъже, облечени в еленови кожи и с катеричи шапки на главите. Смятам, че всеки един от нас е успял да се погрижи за всички необходими неща.

Джеси погледна към съпруга си:

— Ами ти какво си направил, Джеймс?

— Помолих баща ти да наглежда „Маратон“, докато нас ни няма. Ослоу е недоволен от мен, защото винаги досега е бил човекът, който се е грижил за имението в мое отсъствие. Баща ти обаче сега настоя той сам да се грижи за всичко, така че какво друго ми оставаше да направя.

— Е, всъщност — каза Джеси в заключение. — Окракоук не е чак толкова нецивилизовано място. Там има пътища, да де, всъщност по-скоро нещо като изровени от коловози пътеки, както и много къщи, малки и примитивни, но на хората там им харесва. Надявам се и на всички вас да ви допадне — така, както тогава ми допадаше на мен.

 

 

Отплаваха на борда на малък балтиморски клипър с ниски гладки палуби. Това беше най-бързият плавателен съд, с който Джеси беше пътувала някога през живота си. Всяка сутрин капитан Маркли благославяше все още спокойните води, а вечер, преди да си легне, събираше молитвено длани над морето и се молеше това да продължи. Той насърчаваше и всички останали да правят същото. Беше нещо като ритуал. Антъни бе във възторг от това. Той се опитваше да се моли точно като капитан Маркли. Неговият баща обаче отбеляза, че молитвата ще загуби част от своята сила заради мръсотията под ноктите на молителя.

Беше една ясна, слънчева утрин, когато капитанът им посочи Дупката на Тийч — мястото, където ужасният пират Черната брада оставил кораба си на поправка и прекарал няколко месеца в Окракоук, след като бил помилван от Кралицата, докато накрая толкова се отегчил, че пак започнал да ограбва кораби. Точно зад Дупката на Тийч се намираше нос Спрингър.

— А пък ей там — и капитанът посочи точно над нос Спрингър — идната година ще построят фар. Толкова много кораби и хора изчезват, когато някоя странна буря се разрази изневиделица. Антъни, ти помоли ли се тази сутрин?

— Даже си изчистих мръсотията под ноктите — отвърна гордо хлапето.

Топлото време се задържа. Въздухът беше наситен с най-разнообразни морски аромати, с крясъците на чайките и на шестте корморана, които летяха над носа на кораба през целия път чак до Окракоук. Капитан Маркли започна сериозно да се замисля над техния брой, в един момент дори обяви, че се чудел дали това не е някакво предзнаменование за лоша буря, и накрая реши, че една допълнителна следобедна молитва няма да бъде излишна. Човекът беше доста притеснен, докато накрая не откри, че просто Антъни всяка сутрин храни кормораните с остатъците от хляба. Шестимата членове на екипажа само тайничко се подсмихнаха, когато веднъж чуха капитанът да отправя следобедната си молитва към… кормораните.

 

 

Три дни след като отплаваха от Балтимор, пътешествениците преминаха между островите Окракоук и Портсмут и навлязоха в залива на Окракоук. Джеси обясни, че била виждала карти, на които е показан пролив между островите Окракоук и Хатирас, но че вече нямало такъв, защото някъде през седемнадесети век бил унищожен от силен ураган.

Селцето Окракоук беше истинска забележителност за всички английски пътници, които в интерес на истината бяха очаквали да видят само порутени палатки и разнебитени дървени постройки, посивели и плесенясали от морските бури.

— Ти малко ни позаблуди, Джеси — обърна се Спиърс към нея. — Та това е процъфтяващо село. Виж само тези спретнати рибарски лодки, виж и добре поддържаните мрежи.

Имаше три дървени дока, които бяха солидни и здрави на вид. Постройките не бяха скупчени една до друга, ами бяха живописно пръснати между буйни дъбови и кедрови дървета, а някои от тях достигаха дори до самия бряг на залива. Капитан Маркли обясни, че заливът бил дълбок и затова с кораба можели да акостират почти до самия бряг. „Това е чудесно прибежище за пиратите“, предупреди ги той и се разсмя.

— Вече обаче ги няма тия мерзавци — успокои Спиърс дамите. — Молитвите и английската флота ги унищожиха напълно.

— Аха — обади се Антъни, — нали лейтенант Мейнард убил Черната брада. Той първо го застрелял, а после го промушил десет пъти.

— Да, горе-долу е било точно така — съгласи се Спиърс и погледна момчето си със светнала усмивка. Маркъс си помисли, че през последните дни Спиърс много по-рядко му се усмихваше така, както на малчугана.

— Колко жалко, че морските ни вълнения свършиха — с въздишка произнесе Маги и пусна такава усмивка на капитана, че на него му се подкосиха краката.

Той обясни, че предпочитал да остане в Окракоук заедно със своите пътници, вместо да пътува към Пуерто Рико с товара си от тютюневи листа, но дългът понякога притискал човека.

— Може би селцето наистина е малко недовършено, както Джеси ни беше обяснила — каза Баджър, — но иначе господин Спиърс е съвсем прав. Само погледнете цялата тази суматоха — тук цари оживление, не е запустяло място.

— Има няколко малки магазинчета. — Джеси посочи надолу към черния път. — По-рано господин Гаскил държеше магазина, в който моите родители винаги пазаруваха.

Този господин Гаскил все още държеше малкото магазинче, в което се продаваше всичко — от „напръстници до четки за дъски“, както им беше казала Джеси, та дори и повече, като се започне от кофи с овес за конете и се стигне до мрежи за рибарите.

— Я гледай! — възкликна побелелият старик и се усмихна широко на Джеси. — Ти не си ли Джеси Уорфийлд? Ти си, няма кой да е друг. Беше таквоз сладко момиченце по онова ми ти време. Баща ти добре ли е?

Скоро Джеси беше заобиколена от Бъроусови, Джаксънови, Фулчерови и Стайронови. Всички те непрекъснато възклицаваха колко е пораснала. Местните само оглеждаха английските й спътници, но почти не ги заговаряха.

Синът на господин Гаскил, Тими, сам предложи услугите си и своята каруца, за да закарат гостите багажа си до къщата на Оливър Уорфийлд.

Тиодор Бъръс, младеж на възрастта на Джеси, насмалко не си глътна езика, като видя дукесата и Маги. Той само махна на Джеси, която вече се беше преоблякла в удобни панталони, ботуши, памучна фланела и кожен елек.

Спиърс беше човекът с най-невъзмутим вид. Той изглеждаше като кралска особа, която е повела със себе си своите любими слуги. Цялото му поведение беше така безупречно, както черните му вълнени панталони и сако. А шалчето му грееше ослепително бяло. Накратко — Спиърс изглеждаше просто великолепно.

Един от местните жители тръгна да му се покланя, но се усети навреме и само плю на земята до себе си.

— Бих предпочел да имам кон — каза Маркъс, оглеждайки задната част на талигата, където всички заедно щяха да се накамарят като купчина вързопи.

— Все ще се наместим някак — отвърна философски Спиърс, когато господарят му се качи в каруцата, и пое Чарлз от Сампсън.

— До къщата на баща ми е само една миля — обясни Джеси, а Джеймс удари с камшика кротката сива кобила, която изпъвайки жили, повлече тежката каруца.

— Къщата се намира откъм океанското крайбрежие. Татко искаше да е малко по-отделен от останалите жители на селото. Това беше нещо като неговото „отделяне от света“, както сам той се изразяваше.

Когато излязоха от селото, черният път значително се стесни. Скоро беше валял проливен дъжд, защото колелата минаваха през дълбоки коловози, пълни с вода.

— Чувствам се така, сякаш съм пренесена в друг свят — каза дукесата, като вдишваше дълбоко соления морски въздух и гледаше нагоре към чайките, кайрите и стридоядите.

— Какво е онова там, Джеси?

— Кое? А, това е бял ибис. Виждате ли какви са му червени краката? Той няма да ни допусне близо до себе си. Точно зад онези купища от морски отпадъци има мочурище.

— Никога не съм си представяла подобно място — каза Маги и нахлупи бонето си по-ниско над челото. — Една жена може много бързо да си съсипе кожата тук, при това ярко слънце и тези солени пръски.

Джеймс спря конете пред една потъмняла, обкована с дъски къща, която изглеждаше точно така, както повечето от къщите в Окракоук. На портата висеше табела, която почти не можеше да се разчете.

— Изглежда съвсем изоставена — с тъга отбеляза Джеси, докато обхождаше с поглед захабените и посивели дъски, няколкото счупени прозореца, бурените, които стигаха почти до кръста й. Един залинял дъб растеше в предния двор. — Господин и госпожа Потър трябваше да се грижат за къщата. Но защо тревата изобщо е неподдържана? И защо има паднали дъски наоколо? — чудеше се Джеси. — След като се възстанових от онази треска, татко не искаше никога повече да се връщаме тук, но семейство Потър поеха ангажимент да се грижат за нещата. През всичките тези години татко им изпращаше пари за поддръжка и ремонти.

— Изглежда — каза Маркъс, като засенчи с ръка очите си от яркото следобедно слънце, — че семейство Потър са се изнесли някъде другаде с парите на баща ти в джобовете си.

— Но защо никой не ми е казал нищо? — недоумяваше Джеси, разстроена и възмутена.

— Стига сме се туткали — обади се бодро Спиърс и внимателно мина през нападалите дъски. — Ще си мислим, че времето е освежаващо, а пък къщата е просто едно интересно предизвикателство. Подготвени сме за всичко.

Чарлз плачеше, но Антъни тичаше натам-насам и се опитваше да разгледа всичко наведнъж. Накрая Спиърс му извика да застане мирно и въпреки възмущението на баща си, Антъни моментално се подчини.

Вътрешността на къщата наистина разплака Джеси.

— Толкова подреден и удобен дом за живеене беше преди. А сега, само го погледнете. Всичко се разпада, мирише на плесен и на всякакви други гадости, които дори не искам да определям. Нашите със сигурност са знаели, че семейство Потър са се махнали. Не може да не са знаели. Защо не са ми казали?

— Няма значение — каза Спиърс и я потупа по ръката. — Бес е готова за работа, както и всички ние. Не се притеснявай. Утре ще проучим нещата. Сигурно ще намерим някакво логично обяснение. Хайде, Джеси, сега ти трябва да си починеш.

Но Джеси не можеше просто така да си почива и да бездейства. Всички заедно запретнаха ръкави и започнаха да жулят и да чистят, при което така ужасно се изтощиха, че същата вечер храната, поднесена от Баджър — прясно опечена риба, салата от дребни лукчета, сладко вино, варени картофи с магданоз и масло, пресен грах от градината на госпожа Гаскил и коледни пирожки — веднага им повдигна настроението. Нахраниха се в трапезарията, където Потър бяха оставили дългата маса, сигурно защото, както отбеляза Сампсън, беше прекалено тежка за носене. Столовете не достигаха, но това нямаше значение. Не бяха достатъчни и леглата, естествено, но Маги и Бес се бяха сетили да вземат огромен куфар, натъпкан с одеяла и чаршафи. Тъй като спалните бяха само четири, и то много малки, всички доста се постесниха, но всеки се оправяше някак си. Безупречните кулинарни произведения на Баджър потискаха всякаква раздразнителност.

Същата нощ, след като се любиха с Джеймс, Джеси отново сънува онзи ден, когато Стария Том се беше опитал да я изнасили. Този път споменът беше някак смътен и неясен, ужасът беше затихнал, сякаш ставаше дума за нещо много далечно. И все пак Джеймс притисна жена си към себе си и не престана да я гали по гърба, докато дишането й не се успокои.

— Утре — каза тя сънливо, — утре сутринта ще отидем до онзи бряг и ще изровим всичките дневници на Том. Тогава ще разберем.

— И твоите проклети кошмари най-после ще престанат — отвърна Джеймс.