Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Да искам да ти се кача ли? — Очите му се кръстосаха, като си я представи как се е привела гола напред и го гледа през рамото си, докато той се приближава зад нея, докосва я и я намества така, че да може да влезе в нея. Джеймс беше изкарал прекалено дълго време без сексуална партньорка. Ако някоя жена му кажеше, че трябва да й се качи, сигурно пак щеше да си представи същата последователност от конкретни действия.

— Може би — каза той накрая, след като отпи още малко от своето питие, — но засега още не. — Джеси беше права. Шампанското беше добра идея. Дори може би беше единственият начин да свършат с тази работа.

— Аз не съм Алиша. Съжалявам, че не попитах по-рано дукесата за нея. Тя каза, че е била красива — мъничка, русокоса и синеока. Ти си я обичал. Аз не съм нито едно от тези неща, а и ти не ме обичаш. Не мога да си представя какво ще излезе от нас?

— Ще се оправим някак — увери я той, като гледаше чашата й, докато тя я пресуши, след което й наля още шампанско. Бутилката вече беше празна, а Джеймс изобщо не се чувстваше дори леко замаян. Молеше се обаче тя да си е пийнала добре. Той каза: — Баджър трябваше да се сети, че двама младоженци имат нужда от повечко алкохол, отколкото обикновените хора. Трябваше да ни сложи още една бутилка.

Джеси се разрови в кошницата.

— Сложил е — каза тя и извади още една бутилка, загъната в кърпа.

Джеймс отправи истинска благодарствена молитва към огромната кухня на „Чейс парк“.

— Чудесен е този Баджър. Хайде тогава да се нафиркаме на тази прекрасна полянка. Времето е топло. Когато си прекалено пияна, за да разбираш какво правя, ще ти вдигна полата, ще си разкопчая бричовете и ще ти отнема девствеността. После всичко ще приключи и ние можем да продължим до „Кандълторп“, за да си поспим добре през нощта. Утре всичко ще бъде забравено и ние двамата заедно ще чистим торта от оборите. Сигурно ще се чувстваме толкова спокойно един до друг, че дори ще си подсвиркваме, а може даже да запеем и някоя от песничките на дукесата. Какво ще кажеш за това, Джеси?

Тя мълчеше. Той се беше надявал поне да му се усмихне — една малка усмивчица щеше да го успокои, но тя не си направи труда да го направи. Джеси безуспешно се опитваше да махне корковата тапа на другата бутилка шампанско. Накрая се опита с устата си.

Джеймс се облегна на лакти и щастливо се разсмя — слънцето огря лицето му, а ароматът на цветята изпълни ноздрите му. Тя си беше старата Джеси: хлапачката, която дъвчеше сламки, облизваше остатъците от захаросани бадеми по пръстите си, отваряше бутилки с уста… Просто нямаше разлика между тези неща. Когато чу как тапата гръмна, той само вдигна чашата си и я бутна към нея.

След четвъртата чаша шампанско Джеси започна да се кикоти, слава на милостивия Бог. Тя махна с ръка да пропъди една пчела.

— Внимателно, Джеси, за малко щеше да събориш остатъка от ценната ни бутилка.

Тя със замах пъхна бутилката между краката си:

— Ето, сега е на сигурно място.

Той започваше да осъзнава, че трябваше да действа преди да стане толкова пиян, че да може само да се оригва.

— Дали според тебе вече си достатъчно оглупяла, за да легнеш и аз да те целуна?

Тя се втренчи в него. Изглеждаше притеснена, напрегната и по-уплашена дори от грешник в пълна стая със свещеници.

— Да — отвърна тя, — нека се целунем.

— Остави бутилката ей там. Точно така. А сега просто се отпусни.

— Само още една малка чашка, Джеймс — каза тя, наля си и я обърна наведнъж, а после му се усмихна с глупавата усмивка на момиче, което, ако беше трезво, сигурно щеше да си загуби ума от страх. Легна по гръб, изпъна се и постави ръце на гърдите си така, сякаш беше умряла. Прииска му се да откъсне едно нежно цветенце и да го постави между пръстите й.

Той се приведе над нея, целуна я по затворените устни и се усмихна, молейки я:

— Отвори я, само мъничко. Представи си, че аз съм малко, но сочно парче от нещо вкусно за ядене, да речем парченце от гарнирания език на Баджър.

Джеси разтвори устата си под неговата и нещо сякаш прободе Джеймс до дъното на душата му. Тя имаше вкус на шампанско — това го беше очаквал, — но имаше вкус и на нещо сладко, странно и екзотично, от което му се прииска да усеща още, и още… Тя определено нямаше вкус на хлапачка. Той се опита да си държи ръцете само върху нейните, опита се да не пъха повече език в устата й, опита се да се сдържи. Страхуваше се, че ако я целуне още веднъж, тогава вече наистина всичко ще започне. Точно тогава ти отново се превърна в четиринадесетгодишната хлапачка.

Той спря за миг и се отдръпна назад. Очите й бяха отворени, устата — също. Тя го гледаше с втренчени очи.

— Какво има?

За негова изненада Джеси поруменя чак до ушите и обърна поглед встрани от него.

— Какво има? Хайде, стига, аз съм твой съпруг, а и ти ме познаваш още от времето, когато почти не можеше да яздиш кон.

— Шампанското е прекрасно, но аз имам проблем.

— Да, слушам те?

— Не се прави на тъпанар, Джеймс. Трябва да се облекча.

Опита се да не се разсмее, но не можа да се сдържи:

— Последствията от бутилката шампанско, а? Добре, ще те изчакам тук, Джеси. Ей там, точно зад онези кленове, има няколко хубави храстчета.

Тя се надигна с мъка, пооправи полата си и тръгна с повишено внимание към храсталака. Не го погледна нито веднъж.

Той се излегна върху нагрятата от слънцето скала и започна да си тананика една от песничките на дукесата. После запя втора, започна и трета. Изпи и още една чаша шампанско. Накрая, леко разтревожен, се изправи, сложи ръце на фуния пред устата си и извика:

— Джеси? Добре ли си?

Не последва никакъв отговор. Само листата на дърветата шумоляха тихо под лекия следобеден бриз.

— Джеси! — Той скочи на крака и се изненада, че не можеше да стои кой знае колко стабилно. Лисна остатъка от шампанското върху една лехичка с диви теменужки с надеждата, че няма да ги унищожи, и закрачи към дърветата.

Намери я на земята, полегнала на една страна и сложила ръце под главата си. Беше изпаднала в пиянско вцепенение.

— По дяволите! — изруга Джеймс. Сега щеше да му се наложи да започва всичко отначало. Почуди се дали тя щеше да се разболее, когато излезе от това вцепенение. Беше готов да се обзаложи, че Баджър не бе предвиждал такива последствия от своя щедър подарък.

 

 

На Джеси й се искаше да умре. Не желаеше дори да се сбогува с никого. Копнееше само бавно, леко да си поеме въздух за последен път и да се възнесе в небитието. Отвори очи за миг, но от силната слънчева светлина главата й затуптя така силно, а стомахът й се сви на такива огромни топки, че тя разбра: краят й със сигурност наближаваше.

— Това е махмурлук, Джеси. Ето, госпожа Катсдор ти направи специална отвара, която трябва да ти помогне малко. Аз само леко ще те повдигна, ето, така. Сега я изпий цялата наведнъж.

— Джеймс? Ти си тук, до мен?

— Да. Пий. — Той я накара да изгълта цялата течност, но се оказа доста трудна работа, защото от нея на Джеси й стана още по-зле. Сместа не спираше да се стича надолу по брадичката й, а тя започваше да се задушава. Отварата беше отвратителна, той знаеше това, защото сам беше изпил една чаша. Но накрая все пак тази гнусотия помагаше.

— Горката Джеси… — Той й постави студена кърпи върху челото. — Не, остани със затворени очи и уста. Ти си в „Кандълторп“, в твоята стая. Успях да кача да двамата ни върху гърба на Бертрам, макар че той не изгаряше от желание да се нагърбва с това задължение мръсен егоист такъв, и през по-голямата част от пътя до вкъщи ме биеше през крака с дългата си опашка. Аз те държах безжизнена в ръцете си, а с лявата си ръка изпусках юздите на Есмералда. За нея целият път до „Кандълторп“ беше истинско удоволствие. Освен това от време на време се заглеждаше с типично женски интерес по Бертрам.

Джеси облиза устните си със сух език, но беше достатъчно благоразумна да държи очите си затворени. Чувстваше се готова за смъртта, защото знаеше, че човек не може дълго да издържи такава агония. Все пак успя да попита:

— Ти… направи ли ми го, Джеймс? Свърши ли вече всичко? Беше ли добре? Нали не съм станала за посмешище? Нали ще ме помниш с добри чувства, когато умра?

Той остана толкова изненадан, че само я зяпна ококорено и бързо смъкна кърпата надолу, за да покрие очите й. Знаеше, че не можеше да я излъже, така, както и тя нямаше да го излъже, ако го гледаше в очите. Какво да направи?

— О, Боже, толкова зле ли е било? Можеш да ми кажеш истината. Ужасно ли беше за теб? Искаш ли да се махна? Не мисля, че бих могла, защото съм сигурна, че краят ми наближава…

— Не, не бих казал, че е било ужасно… дори обратното. Аз винаги ще те помня с мили чувства, Джеси.

— Това е лъжа. Ти винаги си ме ругал много по-често, отколкото дори конете си.

— Може би, но смъртта прави спомените по-приятни и по-неопределени. Обзалагам се, че докато минат някъде около… шест месеца от смъртта ти, вече ще имам само мили спомени за теб.

— Как си успял да ми го… с всичките тези дрехи по мене?

— Е, не бих казал, че ми беше трудно. Ти беше много податлива и предразположена. Не си ли спомняш как ме караше да приключвам по-бързо, за да може нещата между нас пак да се върнат към нормалното им положение?

— Последното нещо, което си спомням, бяха ружите, с най-ярките розови и червени цветове, които някога съм виждала. Не помня нищо друго. А сега вече е твърде късно. Ще умра девица по душа, но не и по плът.

— Ти си една много хубава девица, знаеш ли?

— Какво искаш да кажеш с това „си“?

— Ами, всъщност, мислех си, че душевно си такава.

— А девствената част от плътта ми приятна ли ти беше, Джеймс?

— Отново ти напомням, че ти беше необикновено податлива, Джеси. От моя страна се изискваше само много умение и концентрация, за да приключа с всичко и да се върнем в „Кандълторп“.

Тя бавно вдигна лявата си ръка и докосна с пръсти нощницата си.

— Ти си ми свалил дрехите? Съблякъл си ме и си ми облякъл нощница?

— Нали някой трябваше да ти помогне да се почувстваш по-удобно? Ние сме женени, Джеси.

— О, Боже, Джеймс, аз не помня как си ми свалил дрехите дори там на поляната, а още по-малко си спомням как си го правил тук. Ти даже ботушите и чорапите ли ми свали? Как изобщо успя да ме накараш да стоя на ръце и колене, за да ми се качиш?

— Е, не винаги е нужно човек да сваля всичките дрехи на някого. Ботушите например могат и да останат. В някои случаи могат да бъдат дори съблазнителни, както например чорапи с жартиери. И още нещо, Джеси, мъжете не винаги се качват на жените. Хората, които правят секс, не са коне през цялото време.

— Предполагам, че трябва да съм ти благодарна, задето си го свършил така умело, че не си спомням абсолютно нищо.

— Ако си спомняш, Джеси, аз ти обещах, че можеш да ми имаш доверие.

Лицето й внезапно придоби гаден зеленикав оттенък. Джеймс реагира моментално и сложи легена до нея точно навреме. Тя започна да се тресе, да се свива конвулсивно и да бълва, докато той я държеше и внимаваше да пази плитката й от лицето. Когато накрая спазмите престанаха, той каза:

— Горкичката Джеси, съжалявам. Ето, изплакни си устата. Сега ще ти стане по-добре, ще видиш.

Тя се облегна назад върху възглавниците, като стенеше и притискаше с длани стомаха си.

— Остави ме сега да умра, Джеймс, моля те. Иди си. Искам сама да поема последната си глътка въздух. Кажи на Есмералда „сбогом“ вместо мен. Ще се грижиш добре за нея, нали?

— Да, кълна се.

— Сбогом, Джеймс. Съжалявам, че пак трябва да останеш вдовец, но така е по-добре. — Тя въздъхна дълбоко и му прошепна: — Ти да ме обикнеш само за шест месеца?… Това не е никак лошо.

Той отново сложи кърпата върху очите й, нежно сгъна ръцете й върху гърдите и каза:

— Минаха толкова бързо, Джеси.

Тя изпъшка тежко, когато той се изправи. Изчака я, докато дишането й стана равномерно и дълбоко. Госпожа Катсдор го чакаше в коридора:

— Как е тя, мастър Джеймс?

— Поиска да умре сама.

— Аха, най-тъмно е преди разсъмване. Отварата, която тя изпи, е отвара от моята баба. Тя винаги твърдеше, че дядо ми бил човек, който не носел даже и глътчица ром, но не можел хич да се удържа. Затова решила, че ако иска да има съпруг за повече от една година, ще трябва да измисли нещо, с което да го облекчава.

— Дядо ти изкарал ли е повече от една година?

Госпожа Катсдор придоби замислен вид:

— Да, мастър Джеймс. Той е вече на цели седемдесет и две, няма пукнат зъб в устата си и пие като коч. А баба ми я погребахме преди двадесет години. В мазето намерихме десетки литри от нейната отвара. Той изпи последната чаша преди около пет години.

— Има нещо твърде странно в поуката от тази история, госпожо Катсдор.

Тя въздъхна:

— И аз винаги съм си го мислила, мастър Джеймс. Вашата нова съпруга няма навика да си пийва, нали?

— Мисля, че не, макар че тази бутилка и половина шампанско, която пресуши днес, ще я пази от напиване поне за десет години напред.

— И моят дядо опяваше същото, когато се чувстваше най-гнусно след преливане. Но клетвите му не изтрайваха и до края на същия ден.

На Джеймс му се прииска да го види тоя колоритен дядо.

— Ще я оставим да поспи до сутринта, госпожо Катсдор. Ако все пак се събуди обаче, бихте ли направила нещо, което тя да може да изяде, без да го изкарва?

И на Джеймс не му се ядеше много, но харесваше как госпожа Катсдор приготвяше овесената каша с мед. Изяде си купичката, след което се съблече и си легна, до своята пияна до смърт съпруга.

Надвеси се за момент над нея и прилепи ухо до гърдите й. Сърцето й биеше бавно и равномерно.

— Все още не си умряла, Джеси.