Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valentine Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 75гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Превод: Анжела Лазарова-Петрова, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996

История

  1. —Добавяне

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джеси още не можеше да се опомни. Тя седеше тук, в безкрайно скъп стол, който беше поне на сто години, държеше сребърна вилица, тежка почти колкото ръката й, и си взимаше пресен градински грах от чиния, по която имаше повече злато, отколкото във всички венчални пръстени от Балтимор, взети заедно.

Тя разбираше, че това не беше официална банкетна зала, а по-скоро просто малка уютна трапезария, която не беше много по-голяма от огромната гостна на майка й. Стените бяха боядисани в бледожълто. Фасадната стена цялата беше остъклена, а ефирните копринени пердета бяха повдигнати встрани, за да се открива поляната отпред с добре окосената трева, която се сливаше по-нататък с гъста дъбова гора. Тя чу някакъв странен звук, който толкова я стресна, че изпусна вилицата си.

— Няма нищо — поясни дукесата. — Това беше Фред.

— Фред?

— Фазанът. Той непрекъснато се пали и се влюбва в Клоринда, но тя се прави, че изобщо не го забелязва. Всъщност тя е само една малка капризна кафява паунка. Той постоянно развява около нея великолепната си опашка, но уви, без успех. Сега ни се оплаква за това. Просто не му обръщай внимание.

— Добре. — Да не обръща внимание на влюбен фазан? Е, щом това беше Англия, ще трябва да свикне да приема неограничен брой чудатости.

— Хареса ли ти това, което Маги направи с косата ти? — попита графът.

Ръката й смутено се вдигна към дебелите плитки, завити на върха на главата й във формата на кръг. „А сега да пуснем няколко малки «палавничета», както ги наричам аз — беше казала Маги, — за да се омекоти ефектът около сладкото ти личице. Ето така. Просто ги издърпай надолу и ги остави свободно да се къдрят, накъдето си пожелаят.“

— Чувствам се така, сякаш не съм аз — отвърна Джеси.

— От мъжка гледна точка изглеждаш прекрасно — каза графът и набоде с вилицата си парченце от варената агнешка плешка, залята с бял сос. След това се ухили. — Извини ме, но тази вечер главен готвач е Баджър. Той искаше да приготви нещо по-особено специално за теб.

Джеси покорно си отряза парченце от телешките котлети, гарнирани с пресни моркови и ориз. Беше превъзходно. Тя си взе още веднъж, после се престраши още веднъж.

— Джеймс ми е казвал, че Баджър може да сложи в малкия си джоб дори личния готвач на краля в Карлтън Хаус.

— Опитай непременно рагуто от патица и зеления грах — обади се дукесата. — Да, Джеймс винаги казва, че когато му готви Баджър, всеки път има опасност да се пръсне от лакомия и преяждане.

— Ах! — Джеси притвори блажено очи. — Как вие двамата успявате да останете толкова слаби?

Ако Джеси не грешеше, в този момент графът се ухили на дукесата като мъж, който току-що е откраднал една целувка от жената на проповедника.

Неговата съпруга го погледна намръщено, а после каза:

— На нас Баджър не ни готви така всеки път.

— Точно така — бързо се съгласи графът. — Е, кажи ни сега, какво все пак е мнението ти за Маги и нейните способности?

— Маги каза, че вече изглеждам великолепно. — В гласа на Джеси звънна такова неверие, такова огромно притеснение, че и графът, и дукесата заедно се разсмяха.

— И действително е така — съгласи се графът. — Опитай и пъстървата по женевски. Освен това изглеждаш великолепно в роклята на дукесата. Когато тя я обличаше, винаги придобиваше някак нездраво блед вид с тази нейна черна коса и толкова бяла кожа. Да, наистина, смарагдовозеленият цвят ти отива. Изненадан съм само, че не е била в гардероба на Маги.

— Маги реши, че ще разреши и на Джеси да я пробва — обясни дукесата. — И че ако Джеси не може да я оцени по достойнство, тогава тя ще си я измъкне, докато Джеси спи, и сама ще си я носи, защото била „доста симпатична рокля и заслужавала да се показва“. Според Маги тази рокля отива ли ти, Джеси?

— Тя само ме огледа от горе до долу и си затананика със затворена уста.

— Това е отличен знак — каза графът. — Ти спомена, че си била жокейка?

— Да, след като веднъж вече си го признах, няма защо да крия. Знам, че тук сигурно имате доста способни жокеи, които обаче са от правилния, искам да кажа от мъжкия пол.

— Да се научиш да бъдеш бавачка е нещо много по-различно от умението добре да яздиш кон — обясни дукесата. — Сигурна ли си, че искаш да се занимаваш с Чарлз?

— Той много се лигави, Джеси, предупреждавам те — обади се и графът. — Освен със Спиърс. Не е честно. Мен ме поглежда, ухилва се, в очичките му се появява оня негов палав поглед и от устата му започват да се стичат лиги още в момента, в който го взема в ръцете си. Освен че се лигави, в момента му растат и зъби. Много обича да ме хапе по брадата.

— Той хапе всичко, което не се мести прекалено бързо.

— С нетърпение очаквам да се запозная с него. Съжалявам, но истината е, че никога не съм се занимавала с бебета. Но пък, вижте, аз обичам малките жребчета, играя си с тях, почиствам ги, говоря им и ги…

— Е, това вече звучи успокояващо. И в нашия случай става дума за почти същите неща, нали, дукесо?

— Да, за почти същото — отвърна дукесата. — Трябва и да те предупредя за нещо, Джеси. Братчето на Чарлз, Антъни, съвсем скоро навърши шест годинки. Той ще ревнува, че Чарлз си има теб. Така и двамата ще ти висят на полата.

Очите на Джеси светнаха:

— Антъни язди ли?

— Като малко кентавърче — разнежи се майка му. — Защо пък да не станеш негова бавачка за коне.

— Да — добави графът. — Можеш да му обясниш всички подробности около факта, че повечето състезателни коне са една определена порода, която е била внесена през Франция от северна Африка.

— О, това е чудно — каза Джеси и забрави за вкусната вечеря, забрави за невероятно скъпия килим, върху който беше поставила своите стъпала в евтини обувки, забрави, че идва от Колониите и че сега вечеряше в присъствието на почти кралски особи. — Това ще бъде наистина чудесно. Нали няма да имате нищо против?

— Не, изобщо — отвърна графът. — А, ето че и Баджър дойде да си получи похвалите. Баджър, това е Джеси Уорфийлд. Дошла е при нас от Колониите. Тя е приятелка на Джеймс.

Той беше едър и грозноват, с огромни длани, със закръглена, побеляла глава и с широка усмивка. Беше облечен като изискан господин, който обаче току-що бе попаднал на някаква бяла престилка и нехайно си я бе препасал през кръста.

— Вие ли сте Баджър?

— Същият. Хареса ли ви зеленчуковата супа?

— О, да.

— Ами варената агнешка плешка в бял сос?

— Тя опита от всяко ястие, Баджър. Ами сега какво ни носиш?

— Плодов пудинг с орехи, милорд.

Той започна да сервира пудинга, докато трима слуги сръчно и мълчаливо прибираха чиниите и поставяха нови, по които имаше също толкова злато, колкото и по предишните.

Когато свърши, той кимна на Сампсън, направи знак с ръка на слугите и каза:

— Утре ще си поговорим, госпожице Джеси. Добре си починете тази нощ. Господарят Антъни така ще се зарадва да се запознае с вас, че нищо чудно да изреве в стаята ви и да започне да скача нагоре-надолу по вас. Това ще е само защото сте американка, разбира се. Той дори внимателно ще ви разгледа, за да се увери, че нямате в повече някой пръст или ухо. Лека нощ, милорд, дукесо.

Той си излезе. Слугите по последваха. Сампсън си взе лека нощ с всичките и се обърна към младата, гостенка:

— Добре запомнете това, което ви каза господин Баджър, госпожице Джеси. Че господарят Антъни е като дива маймунка.

— Ще го запомня — отвърна Джеси и видя как Сампсън напусна малката неофициална трапезария, в която, тя беше сигурна в това, се получаваше ехо.

— Е, мила моя — каза графът и се облегна назад в стола си, — хайде преди да се оттеглим в гостната, за да опитаме от невероятното кафе на Баджър, да ни разкажеш какво се е случило между тебе и Джеймс, та той така набързо те е изпратил в чужда страна.

Тя погледна първо него, после дукесата и изтърси:

— Не исках да ходя при леля Дороти в Ню Йорк. Това е по-малката сестра на баща ми. Тя е дребнава, зла, лицемерно набожна и очаква човек да й бъде благодарен, когато му каже колко е лош.

— Аз също не бих се решила да отида при такава леля — съгласи се с нея дукесата. — Изглежда, че е почти толкова лоша, колкото майката на Джеймс.

— О, тази дама е истински ужас. Като я видя, ми се приисква да се скрия вдън земята. Веднъж ми каза право в очите, че съм била мръсница и че трябвало да ме смачкат от бой. После се опита да го скрие и ми обясни, че просто не съм чула добре, защото тя била казала, че съм умница и че полата ми е смачкана. Не беше вярно, аз си погледнах полата. — Джеси въздъхна и добави. — Нямаше къде другаде да отида. Съжалявам, че ей така, без покана, почуках на вашата врата и наруших спокойствието ви.

— Спокойствието трябва от време на време да се нарушава — каза графът. — Иначе ставаме страшно безучастни и самодоволни. Нарушавай всичко, което поискаш, Джеси. Какво се е случило между теб и Джеймс?

— Всички ме видяха да лежа върху него в градината на Бланчард, но аз всъщност не го целувах, наистина. Просто исках да се убедя, че е в съзнание, затова го потупвах леко по лицето, а може би и устните ми са били прекалено близо до неговите, вече не знам със сигурност… Но Джеймс действително има прекрасна уста, не че това има някакво значение сега, защото, нали разбирате, аз бях озлочестена. Не и Джеймс обаче, защото е мъж. Какво можех да направя? Джеймс не ме иска. Никой не ме искаше с изключение на един мъж, който не е почтен човек и който ме нападна при хиподрума, позволявайки си някои волности. Но Джеймс ме спаси. Вижте, аз щях и сама да се опитам да се спася, но онзи човек там беше опрял нож в гърлото ми. Джеймс беше много ядосан, не че това промени нещо. Искрено съжалявам за всичко това.

— Разбирам — кимна с глава дукесата. — Може би няма да имаш нищо против да ни кажеш какво си правила върху Джеймс?

Джеси си пое дълбоко въздух, а после разказа цялата тъжна поредица от събития.

— И ти беше озлочестена — каза в заключение графът.

— Да. Не е честно обаче, че мъжът не е озлочестен като мен.

— Е — каза графът, — обикновено мъжът трябва да се ожени за жената, ако са го хванали тя да лежи върху него. Нали е така, дукесо?

— В нормалните случаи, да.

— Джеймс би го направил, но аз знам, че той дори не ме харесва. Никога не бих му причинила подобно нещо.

— Разбирам — каза дукесата и се загледа в очите на Джеси. Красиви зелени очи, малко по-светли от тези на Джеймс и изпълнени с болка, която беше прекомерна за едно такова беззащитно създание като Джеси Уорфийлд. Тя истински се зарадва, когато видя как Джеси влезе в гостната — толкова горда и толкова уплашена едновременно, готова да се изпъчи пред всички с новото си оперение, но в същото време едва сдържаща се да не повърне от нерви. Дукесата я похвали, че изглежда прекрасно, но Джеси прие това изказване като чиста измислица. И все пак дукесата трудно можеше да бъде разубедена. Тя беше решила да продължи да укрепва нейната увереност. Може би единственото, от което Джеси се нуждаеше, беше достатъчно увереност и малко повече опит. На дукесата й се искаше да я види как язди.

Маги беше извършила чудеса с това момиче. Тя не беше класически тип красавица, но в нейните зелени очи проблясваше ум, а в насмешливо извитите й устни ли четеше вродено чувство за хумор. Имаше красиви бели зъби, а в извивката на челюстта й личеше повече непреклонност дори от тази на Джеймс. Беше висока и стройна, с хубава стремителна походка. Кожата и беше млечнобяла, а пръснатите тук-там лунички но носа й бяха просто очарователни. Какво тогава му ставаше на Джеймс? Едва ли още скърбеше по Алис, която беше мъртва вече от три години.

 

 

Джеси отвори клепачи и точно пред себе си видя чифт тъмносини очи, които бяха само на два-три сантиметра от лицето й.

Тя изпищя.

— Ш-ш-т — каза й съвсем млад и тънък глас. — Ако не мълчиш, Спиърс ще дойде, ще ме вземе под мишница и ще ме изнесе. Не исках да те уплаша.

Беше просто едно дете и то говореше с онова смешно сковано произношение, с което говореха всички в тази чудновата страна.

— Добре — каза тя. — Ще си мълча. Не мога да разбера от какво толкова се уплаших. Ти не си допираше носа до моя, нито пък нещо такова. Не мога да понасям хора, които пищят.

— Аз също.

— Знаеш ли, че си доста тежичък? Би ли могъл все пак да се отместиш малко встрани?

— О, да, разбира се. Е, така по-добре ли е?

Джеси можеше отново да диша спокойно. Тя си помисли, че сигурно беше посиняла от липса на въздух и най-вече заради това се беше събудила.

— Много по-добре. Виж сега…

— Ти говориш много смешно, точно като чичо Джеймс в началото, когато се връщаше тук, докато отново се научи да говори правилно. Татко казва, че това е, защото идвал от дивашки земи и ние всеки път трябвало отново и отново да го цивилизоваме. Аз винаги съм около чичо Джеймс, за да му помагам пак да научи английски.

— Ти си Антъни.

— Да, кръстен съм на Антъни Уелиз, граф Клер, който е бил много добър приятел на дядо ми. Аз никога не съм виждал нито един от двамата, но казват, че граф Клер бил страхотен джентълмен, който през едната половина от годината живеел в Италия, а през другата половина — тук, в Англия.

Джеси вече съвсем се беше разсънила, очарована от този изблик на доверие от едно малко момченце, което един ден сигурно щеше да стане поне толкова красиво, колкото баща си.

— Твоята майка ми каза, че яздиш като кентавър.

— Наистина ли ти каза това? Като кентавър? Сигурна ли си, че не си разбрала грешно, защото си американка?

— Честна дума, не съм. Слушай, Антъни, аз съм Джеси. Ще бъда бавачка на Чарлз, а теб ще те науча всичко за конете. Знаеш ли, аз също яздя като кентавър и участвам в надбягвания.

— Ама наистина? Мама казваше, че леля Франсис е единствената жена, която е виждала да участва от време на време в надбягвания.

— Ти непрекъснато ме засипваш с имена, които никога преди не съм чувала. Дай ми малко време да се ориентирам в обстановката, Антъни, а после добавяй само по едно име на ден, става ли?

— Трябваше да се сетя, че си дошъл да тормозиш горката Джеси.

— Татко? — Антъни се претърколи и скочи от леглото. С развята около глезените му пижама той се втурна към вратата, където стоеше неговият баща, облечен в костюм за езда и с красиви черни ботуши, които светеха като лъскаво огледало. Графът вдигна своя син високо над главата си, после го спусна по-ниско, за да го прегърне и да го целуне.

— Майка ти си помисли, че може да си се изплъзнал от зоркото око на Спиърс. Ти си толкова шавлив и хитър, момчето ми. — Той погледна към Джеси, която се опитваше да издърпа одеялото до брадичката си. — Бяхме решили да го заключваме в мазето долу, но той умее така хитричко да трака със зъби, сякаш е измръзнал от студ, че слугите всеки път се хващат на въдицата. Никога не са го оставяли там повече от пет минути. Какво ли трябва да направим? Ето че сега го открих точно където майка му се досещаше, че ще бъде. Слушай, Антъни, нали не си събудил Джеси?

— О, не — побърза да отговори Джеси. — Аз се събудих съвсем сама и тогава видях Антъни да стои до вратата, тих като мишка. Той просто ме чакаше да направя нещо.

Антъни я погледна одобрително и се обърна към баща си:

— Тя говори смешно, точно като чичо Джеймс. Можем ли да я вземем с нас на езда, татко? Тя твърди, че е добра в язденето. Аз й обясних за леля Франсис, но тя пък ми каза, че вече й се били събрали прекалено много имена в главата, затова не трябвало да й сервирам по толкова имена наведнъж.

— Точно така, чудесно ти го е казала. Хайде, сега отивай при Спиърс да те облече. След закуска всички отиваме да пояздим.

Антъни стисна още веднъж баща си за врата и се смъкна надолу в краката му.

— Ще те видя след закуска, Джеси — извика той възторжено, шмугна се зад баща си и офейка през вратата.

— Той е изцяло ваше копие, милорд — каза Джеси. — Жените ще се тълпят след него, когато порасне.

— Ще се опитам да не се смущавам от факта, че ви намирам в женска спалня, милорд. — Това беше дукесата. Тя носеше прекрасен тъмносин костюм за езда, с кокетна синя кадифена шапчица, върху която се извиваше щраусово перо. Джеси никога не беше виждала толкова красива жена през живота си. Всъщност, докато ги гледаше двамата един до друг, си даваше сметка, че те изглеждаха забележително еднакви. В края на краищата бяха братовчеди. Красиви братовчеди.

— Добро утро, Джеси. Как спа?

— Като заклана — отвърна Джеси и се прозина, просто не можеше да се сдържи.

— Аз ще отведа съпруга си от твоята спалня, за да можеш да се измиеш и да се облечеш. Ето че и Нед ти носи леген и вода. Ще се видим долу.

— Ами Чарлз?

— За разлика от брат си — отбеляза графът — Чарлз все още не разбира, че ти си тук, за да се грижиш за него. Затова и в този момент е съвсем равнодушен към теб, а пък и другата бавачка му помага да се оригне, след като дукесата го оставя да се храни почти цял час.

Двадесет минути по-късно в стаята й влезе Маги. Джеси тъкмо си беше сплела косата и се надяваше, че го е направила точно както Маги предната вечер. Маги беше преметнала през ръката си тъмнозелен дамски костюм за езда.

Огледа я за няколко секунди, после каза:

— Я седни за момент, Джеси. Мисля, че си схванала как се прави, но само наполовина.

Джеси седна.

— Е, милото ми, нали не е нужно да изглеждаш ужасно красива през цялото време, като мен? Аз съм длъжна заради къщата и заради съпруга си да бъда като истинска перла през деня, а вечер и нощем — като диамант. Ама то на тебе още не ти трябва да ги знаеш тия неща. Не е нужно да сплиташ и разплиташ плитки през цялото време. Трябва просто да ти е удобно. Нека да оставим за вечерта сплитането на всички ония плитчини. Какво ще кажеш да направим само една единствена за сутринта? Ето, виж сега как се сплита, за да стои изправена. Готово. Значи после я извиваме нагоре, ето така, и я прихващаме. Нищо сложно. Накрая трябва само да поразпуснеш малко цялата си коса. — Маги огледа пристегнатата назад коса, взе дръжката на гребена и малко я поотпусна отгоре и отстрани. После издърпа надолу няколко „палавничета“, които се накъдриха безразборно около лицето й. Онова, което падаше над ухото й, я гъделичкаше, но Джеси реши, че ще може да свикне с него. Тя само се гледаше втренчено в огледалото. Ефектът беше просто поразителен.

— Ето, виждаш ли, това е всичко. Утре аз ще гледам, а ти ще се опиташ сама да го направиш.

— Благодаря ти, Маги. Просто не мога да повярвам колко по-различна може да ме направи една прическа. О, ти пак ще мажеш с крем лицето ми.

— Да, и този път ще ти оставя крема на теб. Използвай го сутрин и вечер преди лягане. Е, ако си омъжена, ще трябва да го използваш и когато мъжът ти те спохожда в леглото. Моят Сампсън казва, че ако Баджър прибави само малко ванилия към крема, тогава ще му се прииска да оближе… е, всъщност това няма значение. Чакай само да ти облечем и този костюм за езда. Цветът му ще трябва да подчертае още повече зелените ти очи.

— Не мога постоянно да приемам дрехи от дукесата.

— Този не е на дукесата. Мой е. Тя искаше да ти даде един, с който щеше да изглеждаш гадно — безкрайно и еднообразно кайсиево жълто, без никакъв блясък и свежест. Но ето този тук ще ти пасне идеално. Аз не яздя, но милият ми Сампсън обича да ме вижда приготвена за всякакви случаи. От време на време, за да му доставя удоволствие, се мятам върху някой от конете на графа и се правя на ездачка. Това доставя просто безкрайна радост на моя Сампсън, нали аз съм неговата Далила.

Когато след около двадесет минути Джеси излезе от своята спалня, облечена в костюма за езда на Маги и обута в чифт ботуши на дукесата, пред вратата отново я чакаше онзи висок и красив господин. Той й се усмихна:

— Много сте привлекателна — направи й комплимент той и й подаде ръката си.

— Наистина ли така мислите, сър?

— Още само седмица да ви повтарят тази истина, и ще станете почти толкова самоуверена, колкото и Негова светлост. Не, това може би няма да е чак толкова здравословно. Ще си помисля по този въпрос. Хайде сега да ви заведа на закуска.

Джеси тръгна щастлива до него. Тя беше убедена, че той сигурно бе някоя известна персона, която просто беше решила, че ще й е забавно да й помага малко за известно време. Той я остави пред вратата на стаята за закуска.

— Вие няма ли да ядете с нас, сър?

— Не тази сутрин. Пък и аз вече си изядох моите сутрешни провизии. Пожелавам ви приятна езда, Джеси. Не позволявайте на господаря Антъни да язди по-надалеч от скалата Монмът Клиф, която се намира в южния край на Фенлоу Мур.

— Няма.

Той й се усмихна, обърна се с достолепие и се отдалечи. Един слуга, облечен в разкошна тъмносиня дреха с ярки златисти фигури, се шмугна пред нея безшумно, като змия, и й отвори вратата.

Ето значи какво наричат да се храниш в „тесен семеен кръг“, помисли си тя, като полагаше усилия да не мърда, докато същият слуга й държеше стола да седне.

Антъни беше в добро настроение и размахваше парче бекон на вилицата си, докато говореше нещо за своето пони.

— Боже мой…

Джеси бързо изправи глава, когато чу смаяния глас на графа.

— Боже мой — повтори той. — Не е ли тя просто възхитителна, дукесо?

— Това е заради червената ти коса, Джеси. Моят съпруг изпитва истинска страст по червените коси.

— Какво значи „страст“, мамо?

— Това е една нова храна за конете — каза графът и се разсмя. — Твоята майка смята, че това е може би най-хубавата храна, която някога сме имали. Мисля, че тя самата искаше да опита от нея.

Дукесата хвърли една препечена филийка по съпруга си. Още не я беше намазала с масло.

— Джеси все още не е омъжена, милорд. Мерете си приказките, иначе ще стане лошо за вас.

С натъжен и замислен глас графът каза на Джеси:

— Знаеш ли, че миналия месец тя ме замери с чиния? В нея имаше яйца. Добре обаче, че не е станала кой знае колко добър стрелец, откакто сме женени, затова пострада само горкото ми сако. Спиърс дори не се смути. Той само се усмихна и каза, че тя се прицелва все по-добре.

— А вие, милорд, с какво заслужихте да метнат по вас чиния с яйца?

— Наричай ме Маркъс. С какво го заслужих ли? Толкова незначително трябва да е било, че не мога дори да си го спомня.

— Аз ще ти го припомня малко по-късно, скъпи мой — каза дукесата, като погледна към малкия си син, който зяпаше право в баща си.

Джеси се почуди дали чинията се беше счупила. Надяваше се да не е станало така, защото този съд сигурно струваше повече, отколкото цялата конюшня на баща й. Тя погледна първо към дукесата, после към Маркъс. Дукесата мъмреше Антъни, че се тъпче с овесената си каша като малко диваче. Що се отнася до баща му, Маркъс ровеше из своята овесена каша като голям дивак.

Този път Джеси бе извадила голям късмет. Дори повече от това — не че вече не беше време и нейният късмет да заработи. Щеше да се постарае да бъде добра учителка по езда на Антъни и добра бавачка на Чарлз.

Джеймс обаче адски й липсваше, дяволите да го вземат!