Катрин Каултър
Тайната на Валантайн (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Ако той беше кон, никой нямаше да го купи.

УОЛТЪР БАДЖЪТ

Не валеше, слава Богу, но пистата беше покрита с кални локви. Поради тази причина на днешните състезания почти не присъстваха жени. Там бяха само най-издръжливите мъже — те залагаха с по-малко страст от обикновено, но въпреки това в атмосферата се усещаше възбуда. Всички обичаха надбягванията на четвърт миля, защото бяха бързи и трудни.

Джеймс щеше да язди Консоул в третия старт. Конят му беше нетърпелив, пръхтеше и отмяташе глава натам-насам. Ослоу го потупа по сивия му мускулест врат и успокоително му заговори:

— Потърпи само още минутка, доброто ми момче, и господин Джеймс ще дойде да те поязди като истински майстор.

— Точно така — обади се Джеймс, набързо провери коланите на седлото и ги затегна, докато Консоул издишаше поетия въздух. — Хайде сега двамата да си направим една хубава разходка и да си поговорим за някои неща.

Джеймс изведе Консоул встрани от тълпите, като непрекъснато му говореше:

— Днес няма да се опитваме да блъснем Джеси в някоя канавка. Следващата седмица може би, но не днес. Жокеят на Мортимър Хаки обаче е съвсем друга работа. Виждаш ли оня мизерник, който ще участва за нашия стар приятел Мортимър?

Консоул тръсна глава и изпръхтя.

— Точно така — каза Джеймс. — Искам да го накараме много да съжалява.

Консоул изпръхтя отново.

Отсечката беше гладка, но опасна заради цялата тая отвратителна кал, изпопадалите клони и острите оголени камъни. Джеймс се притисна плътно до врата на Консоул и му прошепна нещо. После се заслуша. Конят беше готов. Беше отегчен и изгаряше от нетърпение да полети напред.

Само след секунди Консоул задмина Джеси, която яздеше тригодишния черен кон Джиг. Той изобщо не й обърна внимание. На пистата имаше дванадесет коня. Тъй като това беше вече трети старт, разораният терен застрашително се влошаваше. Хвърчаха тежки буци кал, които се удряха в конете и в техните ездачи.

Консоул би танцувал от радост, ако Джеймс му беше позволил. Той тичаше с все сила, без изобщо да забелязва, че минаваше само на сантиметри от оголени камъни по средата на пистата — беше готов да убие всеки кон или жокей, който се опита да го изтласка.

Джеймс видя коня на Мортимър Хаки от лявата си страна и прошепна на Консоул:

— Ето го. Хайде да се оправим с него.

Консоул се понесе наляво, блъсна голямата си глава във врата на другия кон, който преплете крака и политна встрани, а жокеят му изхвърча право в едно плитко кално мочурище. Малко след това Джеймс пръв прекоси финиша, изпитвайки безкрайното задоволство на пастор, който току-що е покръстил всички грешници в паството си.

Консоул спечели двеста долара. Той тръскаше глава, без дори да диша запъхтяно, и беше готов да потегли отново. Джеймс обаче подаде юздата му на Ослоу.

— Дай му една допълнителна кофа с овес. Той блъсна коня на Мортимър Хаки и го разкара от състезанието.

— Видях го. Много добре се справи, юначаго. — Ослоу го потупа по врата и Консоул изцвили високо и радостно.

Същия ден се проведоха още шест старта на четвърт миля, които продължиха до около три часа, когато отново заваля като из ведро и всички зрители се разбягаха.

Джеймс спечели първо място и в петия старт, както и второ място — в шестия. Победител в шестия старт беше Бони Блак, язден от Джеси. Тинпин, кисел и равнодушен, успя да финишира трети. Джеймс се изненада, че изобщо можа да се справи толкова добре.

Ослоу и трима от помощниците му в конюшните покриха конете с одеяла и ги поведоха по дългия и уморителен път към „Маратон“, когато внезапно пред погледите им изникна Мортимър Хаки. Джеймс му се ухили:

— Как е стъпалото ти, Хаки?

— Ти, гадно копеле, ти си накарал коня си да се блъсне в моя! Жокеят ми направо си е разбил главата благодарение на тебе. Хулахан каза, че ще му трябват поне три седмици, преди да е в състояние отново да язди.

Джеймс се прозина.

— Ти пък се опита да ме застреляш, Хаки. Да не би да си си въобразил, че ще си обърна и другата страна? Освен това този твой жокей винаги е бил прекалено склонен да използва камшика си. Той си заслужаваше един добър урок, не мислиш ли?

— Само още една крачка напред и пак ще стрелям по теб, господин Хаки.

Джеймс тъкмо си затваряше устата след втора прозявка:

— Джеси, за Бога, Мортимър не крои нищо лошо поне днес. Той просто малко не е на кеф, защото жокеят му се прекатури на третия старт.

Мортимър изсумтя безпомощно и си тръгна с разярена физиономия.

— Видях как стана. Много добре беше.

— Благодаря. На Консоул му направи голямо удоволствие. Той може да бъде и страхотен мръсник, когато поиска. Как се чувстваш, Джеси?

— О, добре съм. Ами ти?

— Жив съм. Ние от фамилията Уиндам сме прекалено проклети и от нас човек трудно може да се отърве.

Джеси само кимна и си тръгна, а дъждът се стичаше на потоци върху нея. Беше гологлава. Прииска му се да я попита как се отнасяха с нея у дома й, в семейството й, но се отказа. Тя изглеждаше повече от чудесно. И беше съвсем права, когато каза на баща си, че всичко беше пълен абсурд.

Дъждът спря така внезапно, както беше започнал. Слънцето грейна като ярка огнена топка на небето. Но надбягванията вече бяха прекратени, защото повечето състезатели си бяха тръгнали към домовете.

Джеймс си подсвиркваше, крачейки по пътя към прочутия фургон на Лутер Суон, покрит с бяло платнище на сини райета. Той заобиколи единия ъгъл на фургона и се закова на място като гръмнат. Джеси беше притисната право върху стената на фургона. Лутер, който беше хитър като змия, когато се хващаше за шишето с уиски, а това се случваше доста често, сега я беше налегнал с цялото си тяло, целуваше я, мачкаше гърдите й и търкаше слабините си в нейните.

Джеймс пристъпи напред и изрева:

— Веднага се махни от нея, жалко, мръсно нищожество!

Но защо, по дяволите, Джеси не оказваше никаква съпротива на този тип? Защо просто си стоеше там и го беше оставила да си прави с нея каквото поиска?

— А? О, Джеймс, просто си правех кефа тук с една малка женичка. Да бе, винаги съм се чудел дали си я бива тая Джеси Уорфийлд. Божке, тя си имала гърдички, па и доста хубавки при тва.

— Махни се от нея, Лутър! Веднага!

— Ти ли я искаш, а? Такава, значи, била работата. Ти си я отмъкнал оная вечер в градината на Бланчард и всички са те видели да се работиш с нея, обаче на тебе не ти пука, просто си я зарязал. Да, точно така, а и нейното татенце те е оставил ей така. Че защо тогава да не се пробвам и аз?

Джеймс сграбчи Лутер за врата и буквално го вдигна във въздуха, а после го захвърли върху калната земя, при което се чу тъп удар и пронизителен вой.

Той рязко се извърна към Джеси и видя, че тя все още стоеше прилепена към фургона, бледа и безмълвна.

— За Бога, Джеси, защо го беше оставила да те опипва така?

Едва тогава забеляза тънката струйка кръв, която се стичаше по гърлото й. Потресен, той докосна малкия прорез.

— Заставил те е да не мърдаш с нож?

Тя пребледня дори още повече, ако това изобщо беше възможно — нито мърдаше, нито дори показваше признаци, че го вижда или чува. Просто си стоеше там, втренчена в Лутер, който в момента бавно се надигаше и изтръскваше дрехите си. Тя го видя как прибира ножа в джоба на мокрото си сако.

Джеймс се завъртя на пети, сграбчи Лутер Суон за реверите на сакото му и заби юмрук в лицето му. Не спря да го удря, докато онзи се свлече, после само го изтегли отново към себе си и продължи в изстъпление да го млати, докато усети някакви ръце да го дърпат. След миг чу, но сякаш отдалече, мъжки гласове, които му викаха да престане и да се овладее.

Накрая си даде сметка, че Лутер лежеше в несвяст и ред краката му. Той само поклати глава.

— Какво става тук, Джеймс? — Оливър Уорфийлд отново го разтърси. — Ти почти уби Лутер.

— Мътните да го вземат, ти пък какво искаш да ми кажеш с това? Та нали точно ти си проклетият й баща, за Бога! Той я натискаше тук насила, Оливър. Принудил я е да не мърда с нож в гърлото й. Попитай я сам.

— Не мога да я попитам. Тя си отиде.

Лутер вече се беше надигнал, седеше на земята и клатеше глава:

— Аз просто си взимах онова, което тя предлагаше — каза той и изскимтя уплашено, когато Джеймс пак тръгна към него.

— Спри се вече, Джеймс! Погледни си ръцете. Пръстите ти са в кръв.

— Истина е, господин Уорфийлд — обърна се Лутер към него, виждайки евентуална възможност за помощ от страна на баща й. — Тя, вашта дъщеря, се държи кат мъж, пък и носи едни такива стегнати панталони. Всичките тука знаете, че тя направо си го търси. Ами да, онази нощ се е пуснала на Уиндам. Сега просто беше мой ред, тва е всичко. Ти, Сам, нали и ти ми каза, че също си й мераклия. Не помниш ли? Даже хвърляхме ези-тура, за да видим кой ще я пипне пръв.

— Божичко! — възкликна Оливър Уорфийлд. После скочи върху Лутер и стовари юмрука си в корема му. Джеймс успя да го отдръпне.

Оливър поклати ужасено глава и си тръгна.

Джеймс се забърза след него:

— Оливър, почакай. По дяволите! Трябва да направим нещо.

Оливър се спря. Обърна се и погледна Джеймс, но дълго време не каза нищо. Накрая само сви рамене:

— Онази вечер ти се отърва от нея. Какво очакваш днес да направя аз? Може би да пребия една дузина мъже? Това ли възнамеряваш да направиш и ти?

— Не знам — отвърна бавно Джеймс. Усещаше се страшно безпомощен, толкова безпомощен не се беше чувствал дори когато един огромен черен жребец го беше влачил петдесетина метра по земята. — Аз просто помислих, че тогава всичко беше само една глупава нелепост, един абсурд, така, както мислеше и самата Джеси. Не можех и да си представя някой да допусне сериозно, че аз и Джеси можем да се любим в градината на Бланчард.

— Хората обичат скандалите. Ако един скандал не е много истински, те ще го въртят, ще го сучат, ще го преправят по свой вкус, докато стане достатъчно истински, че да причини големи злини на някой човек. Днес си имал успешен ден, Джеймс. Победил си Джеси и в трите надбягвания. Ако нямаш нищо против, предпочитам да не идвам довечера в „Маратон“ с онова ужасно шампанско, което ти толкова харесваш.

Той просто се обърна и си отиде.

Джеймс остана да гледа втренчено след него. Чувстваше се изпълнен с угризения и гняв. Нито една от тези случки не беше по негова вина. По дяволите Гленда и отвратителната й майка! Триста ругатни и по главата на Джеси. Ако тя не се беше намесила… Но всъщност ако тя не беше горе в оня бряст, с нейния пистолет, сега щеше да е мъртъв и днес никой нямаше да знае защо и как.

 

 

Без да почука, Гленда влезе в стаята на Джеси. В първия момент не видя сестра си. Гленда рядко идваше точно в тази спалня. Всъщност не беше идвала тук още от детските си години, когато беше склонна да боготвори по-голямата си сестра и когато постепенно бе разбрала, че Джеси е прекалено чудата. Тъй като Гленда бе истинска дама, тя не можеше да си позволи да обръща каквото и да било внимание на това странно женско създание, което само по някаква случайност имаше общи родители с нея.

Стаята не беше особено голяма, всъщност беше малко по-тясна от спалнята на Гленда, но за разлика от нея тук имаше цяла една стена, покрита с големи прозорци, които гледаха на запад. Ужасното слънце на Балтимор сипеше лъчите си директно в стаята — бяха толкова ярки, че те заболяваха очите, като погледнеш към светлината. Нямаше пердета. Абсолютно никакви пердета, което, разбира се, не беше никак добре. Гленда се почуди дали майка й знаеше, че Джеси ги е махнала. Освен отвратителната ярка слънчева светлина, в помещението имаше само едно легло, голям гардероб и малко писаните. Липсваше тоалетка. Но пък от вътрешната страна на гардероба, спомни си Гленда, имаше едно тясно продълговато огледало.

— Какво искаш, Гленда?

— А, Джеси, ето къде си била. Не можах веднага да те видя в това кресло точно пред прозореца. Слънцето блести толкова силно. Исках само да си поговоря малко с теб.

— Слушам те — каза Джеси, без да се помръдне. Беше уморена и огорчена от своето преживяване предната вечер, а също и натъртена от петте надбягвания, в които беше участвала днес. Раната от ножа на гърлото й леко пулсираше. Тя се беше превързала сама, а около бинта хлабаво бе завила едно цветно дамско шалче.

— Мама ме помоли да ти кажа, че утре е по-добре да не идваш с нас на църква. Не и след това, което се случи днес. Мама смята, че за теб ще е най-благоразумно да не се показваш сред обществото известно време. Тя е убедена, че щом мъжете се опитват да се доберат до теб, жените направо ще те разкъсат.

— Ще ме разкъсат?

— Да. Според мама жените се нахвърляли върху своите себеподобни с повече настървение и страст дори от цяла армия мъже. Щели да те направят на кайма, да те разкъсат на парчета.

— Не те е изпратила мама, Гленда. Тя едва ли иска да идвам утре с вас, но съм сигурна, че сама ще дойде да ми го каже. Така че казвай направо какво искаш.

— Искам да отидеш при леля Дороти в Ню Йорк. Татко ще те изпрати възможно най-бързо.

Леля Дороти, по-малката сестра на баща им, беше мила и дружелюбна като бясно куче, правеше се на по-набожна дори от реформатор, а иначе беше вдовица на един доста заможен свещеник. Откакто се бяха родили, и трите сестри Уорфийлд изпитваха истински ужас от нея. Веднъж Джеси беше дочула как баща й казва на майка й, че за него нямало никакво съмнение откъде идвали парите на зет му — от ограбването на половината десятък от касата всяка неделя, без изключение.

— По-скоро ще умра, отколкото да замина при леля Дороти. Ти много добре знаеш какво представлява тя, Гленда.

— Да, но какво друго ти остава да направиш? Ако излезеш от къщи, всеки мъж ще си мисли, че може да те има, когато му скимне. Те смятат, че си уличница и че Джеймс вече е спал с тебе. Чух татко да казва, че повече няма да ти позволява да се състезаваш. Ти си обезчестена, Джеси. Това е факт и ти трябва да го приемеш. Трябва да се махнеш оттук.

— Ако аз се махна, тогава ти и мама пак ще се опитате да скроите някаква уловка на Джеймс, за да се ожени за теб.

— Това пък изобщо не е твоя работа. А, да, сетих се онази вечер, че си била там, защото си ни подслушвала. Искала си да ми попречиш да си получа Джеймс. Но аз го заслужавам и ще го имам.

— Той не те заслужава теб, Гленда.

— Ако се държи истински почтено и благородно, тогава може някой ден и да ме заслужи. Той ще се потруди, за да ме заслужи. А пък и сигурно знае, че евентуалното сродяване с фамилията Уорфийлд ще му донесе добри последствия. Ако се ожени за мен, той ще получи конюшните на Уорфийлд.

— Ами аз? Нима аз не притежавам част от конюшните на Уорфийлд?

Гленда се усмихна, прекоси стаята и седна в малкия стол и ред писалището.

— Естествено, че татко ще направи нещо за теб. Ти си призов жокей вече толкова време. Да, той ще се погрижи да не останеш без нищо. — Тъй като Джеси си замълча, Гленда продължи: — Аз самата ще ти дам достатъчно пари, за да стигнеш до Ню Йорк. Това са всичките ми спестявания, но с удоволствие ще се лиша от тях. Става дума за триста долара.

— Доста солидна сумичка. — Самата Джеси си беше спестила почти хиляда долара, започвайки още от дребните монети, които й подхвърляха, когато беше едва проходило момиченце.

— Да, но мисля, че ти заслужаваш тази сума. Няма да ми се досвиди да ти я дам, ако това те притеснява. Не, Джеси, можеш да вземеш тези пари. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за теб. Имам даже две рокли, с които можеш да пътуваш до Ню Йорк. Аз дори съобщих на леля Дороти, че отиваш при нея. Естествено, написах писмото от името на мама. Нали разбираш, че всичко е само за твое добро, Джеси?

— Значи триста долара?

— Да, и две рокли.

— Две от най-хубавите ти нови рокли, или просто две рокли отпреди три години поне?

— Е, добре де, добре. Ще ти дам една от най-хубавите си нови рокли и три от по-старите.

— Искам също и онази твоята лимоненожълта пелерина с кадифените райета.

— Но това си е истински обир!

— Мнението ти си е твоя работа, Гленда.

— Заклеваш ли се, че ще заминеш?

Джеси погледна навън към розовата градина, която беше блестящо доказателство за способността на майка й винаги да открива най-добрия градинар в областта. Скоро въздухът щеше да се изпълни с аромата на рози. Но тя нямаше да бъде тук, за да вдъхне уханието на тези невероятни бели цветове. Но какво значение имаха за нея сега тези проклети рози?

— Заклевам се — каза тя.

 

 

Джеймс отиде на църква. Той редовно посещаваше богослуженията. А и майка му изпитваше голямо удоволствие да бъде придружавана от него. Освен това той много обичаше пастора, Уинзи Йелът. Според Уинзи французите бяха най-големите безбожници. Той подкрепяше всяко свое твърдение с безкрайно духовити цитати от Волтер — един от най-заклетите атеисти. Джеймс обикновено губеше в споровете с него, защото непрекъснато се смееше с глас на ужасното френско произношение на Уинзи, когато му цитираше Волтер.

Тази сутрин беше облачно. „Нищо ново“, мислеше той, докато помагаше на майка си да слезе от каретата. Неволно се огледа за семейство Уорфийлд. Видя ги на обичайните им места на петия ред. „Забележи само, Уинзи не е прекалено близо до нас, за да ни пречи да си подрямваме — беше му доверил веднъж Оливър, — а и ние сме достатъчно далеч, за да не му даваме възможност персонално да ни чете морал.“

Джеси я нямаше на обичайното й място. Той се смръщи, обикаляйки с поглед хората по другите църковни пейки. Искаше му се да не мисли за това, но не можеше. Тя не беше тук, защото майка й знаеше, че всички ще я отбягват, като белязана. Затова я бяха оставили у дома. Усещаше как в душата му се надига гняв. На него му се усмихваха, заговаряха го, питаха го за здравето му, за конете и за „Маратон“. Джеси обаче щеше да понесе тежестта на всичко случило се в близките дни.

С нетърпение чакаше Уинзи да свърши с проповедите си — тази неделя темата беше свързана с робството. Неотдавна Балтимор бе гласувал закон, според който никой щат за в бъдеще нямаше право да допуска съществуването на робство. Джеймс с радост беше подкрепил това решение.

Не знаеше какво ще направи за Джеси, но трябваше да измисли нещо. Когато накрая службата свърши, той вдигна глава и видя, че Гленда го зяпаше право… там.

Чак в неделя вечерта той разбра, че Джеси беше заминала за Ню Йорк при тяхната леля Дороти. Гленда вече бе успяла да разтръби на всички. Джеймс, който беше чувал Джеси още на четиринадесетгодишната си възраст да шушне разни истории за леля си Дороти, се почувства като най-големия негодник на света.