Сюзън Джонсън
Френска целувка (8)

Осем

Докато Джони преглеждаше бързо летателния план със своите пилоти при пристигането им на частната писта, Ники реши да се въздържи и да не се обажда на семейството си. Майка й щеше да задава хиляди въпроси, на които тя предпочиташе да не отговаря — същото се отнасяше и за сестра й. Обаче се обади на проектния си мениджър, тъй като той щеше да ръководи нещата в нейно отсъствие. След като го запозна набързо с непосредствените си планове, тя заключи:

— Утре ще ти звънна от Париж, за да обсъдим всички конструкторски кризи, които могат да изскочат в мое отсъствие. Няма да отсъствам дълго.

— Надявам се да е така, по дяволите — изръмжа Бъди Мак. — Затънали сме до ушите в работа, маце.

Тя се опита да го отучи от този навик да я нарича маце още когато започна да работи за нея, но си беше изгубена кауза. И тъй като бе най-добрият проектен мениджър по северното крайбрежие, той компенсираше няколкото скъпи с навременното или предсрочно приключване на дървените им къщички. В крайна сметка той беше безценен за нея.

— Спешно е, иначе нямаше да тръгна — обясни тя.

— Ще кажа това на клиентката, която иска дървената къщичка на детето й да е готова за рождения му ден. Сигурен съм, че тя ще разбере, макар да не разбира от нищо друго, освен от искам я за вчера.

— Съжалявам, Бъди.

— Не се коси. Щом е спешно, значи е спешно.

— Благодаря.

— Няма проблеми. Но утре непременно ще ми се обадиш, нали? Не мога да се справя сам.

— Да. Рано сутринта. — Но й трябваха няколко мига, за да помири контролиращите си импулси. Тя контролираше нещата, защото това й харесваше. Може би се нуждаеше от това. Не че щеше да пита някой терапевт за причината. Отговорът може би нямаше да й хареса.

— Готова ли си?

Джони се беше появил и я гледаше с очакване.

— Всичко е уредено — потвърди тя. Нямаше смисъл да се впуска в подробности. За момента нейният бизнес бе далеч надолу в списъка му с приоритети.

И тя не го обвиняваше за това.

 

 

„Bombardier g5000“ на Джони се издигна над асфалта точно след час. Предавайки Ники на грижите на един стюард, който изглеждаше така сякаш току-що бе слязъл от страниците на „GO“, той се извини и се придвижи напред, за да седне при пилотите.

След като й предложиха меню и листа с вина, достойни за кралска особа, Ники бе въведена в лична дневна със спалня, които драматично демонстрираха разкошния вкус на някой световноизвестен декоратор. Тя никога не бе влизала в частен самолет — да не говорим, че никога не бе виждала подобен лукс. Адски впечатляващо — от ръчно изработената орехова ламперия до малахитовите брави на вратите, да не говорим за кораловия копринен юрган на дивана, вероятно бродиран на ръка от някое малко село; поне това показваше сложният проект. А ако само една жена се бе занимавала с това, сигурно го беше изработвала цял живот.

Тя отклони предложението за шампанско, преценявайки, че ще е по-добре да е с бистра глава, след като се е замесила в международно отвличане. Но не отказа чинията с ордьоври, която пристигна няколко мига по-късно. Наистина това бе една апетитна гледка: толкова едри скариди, каквито не бе виждала никога досега, пикантни цели орехи — а на всички е ясно колко е трудно да се извадят от черупките, без да се начупят на парченца, румики^[1], които бяха толкова хрупкави, че само като ги погледна, тя разбра, че ще имат райски вкус, красиви дребни зеленчуци, приготвени във всички онези цветни и животински форми, които се срещат само в азиатските готварски книги, сирене бри, което бе толкова маслено, че направо излъчваше калории, докато си седеше върху мъничката си дантелена покривчица, и изкушението за всяка жена с вкус — поднос с трюфели, украсени със златно фолио, кокосов орех, натрошен шамфъстък и — за хората, обичащи люто — с мънички чушчици чили.

Израснала в северна Минесота, тя не обичаше толкова пикантните храни, че да изяде цялата тази сложно украсена чиния, и трюфелите с чили бяха сред малкото неща, оставени недокоснати, когато тя най-накрая блъсна чинията настрани и се отпусна в бежовото ленено кресло.

Чудеше се дали да не включи телевизора или уредите на пилота ще се смутят, ако се активира някакво електронно устройство. Не беше съвсем сигурна, наплашена доста от безбройните стюардеси, които бе срещала през всичките тези години. Изглежда имаше голяма опасност да натиснеш някой бутон докато си във въздуха.

Оглеждайки другите възможности за развлечения, погледът й се спря върху куп списания и книги. Приятно изненадана, че не е закопчана с колан, както ставаше обикновено при редовните полети, тя прегледа книгите — всичките сериозни четива — и вместо това се задоволи с няколко списания, обмисляйки дали да си поръча чаша чай, но се отказа — не искаше да изглежда прекалено нахална.

В крайна сметка Джони Патрик бе загрижен за сигурността на дъщеря си.

Не бе подходящ момент да бъде дори малко взискателна.

След две списания тя мислеше да си вземе чаша вода от банята, за да утоли жаждата си, когато вратата се отвори и тя бе заслепена от усмивката, украсяваща хиляди таблоиди под различни ласкателни заглавия, всичките свързани с жените и секса.

— Какво ще кажеш за чаша кафе или чай? — Посочи към подноса, който носеше, кимвайки с прекрасната си глава.

— Ще започна да вярвам в способностите на екстрасенсите — усмихна се тя.

Красотата му бе още по-поразителна отблизо. Може би тя просто не беше виждала тази ослепителна усмивка отблизо и не беше я възприемала толкова лично или може би онзи стар слух за това, че филмовите и рокзвездите са кралските особи на Америка, беше верен.

— Значи правилно съм се досетил.

Стомахът й се сви от тази забележка, отчитайки, че в момента умът й бе изцяло погълнат от мисли, свързани с нечуваната му физическа красота, тяхната близост и разни други напълно срамни възможности.

„Стоп!“, заповяда си тя. В подобен момент бе напълно погрешно да си мисли за каквото и да е, освен за възможните опасности за дъщеря му.

— Чай или кафе? — Той отмести ометената чиния с ордьоври, за да направи място за подноса.

— Чай, моля. — Ето. Така беше по-добре. Подходящ делови тон, който да подхожда на пречистеното й съзнание. Не забравяй защо си тук, предупреди се тя. Защото говориш френски и защото Джорди те харесва. Поради никакви други причини. И най-уместно във връзка с едно възможно унижение е да си спомниш, колко много жени са тичали по петите на Джони Патрик през последното десетилетие или малко повече.

Той не търси връзка на десет хиляди метра височина. Нямаше да я търси дори и при нормални обстоятелства.

А те не бяха такива.

Те бяха толкова далеч от нормалното в целия този нереален сценарий, който приличаше повече на фантастика, отколкото на реалност.

За секунда тя помисли да се ощипе — само за да се увери, че не сънува.

Но той й подаваше чаша чай и тя не искаше да я разлее. Нито пък можеше да се ощипе тайно, докато той стоеше на не повече от половин метър.

„Вземи се в ръце. И то сериозно.“

Наливайки си чаша кафе, той седна срещу нея, отпи половината на една дълга глътка и заяви с продължителна, проточена въздишка:

— Сега трябва само да чакаме.

— Колко часа?

— Пилотите пришпорват и нашият самолет е по-скоростен от „Gulfstream G450“, с който лети бившата ми, но въпреки това — той сви рамене — няма да се приземим поне още десет часа. Така че можеш да поспиш. — Кимна към музейния експонат, истинско произведение на изкуството, което покриваше дивана. — Чувствай се като у дома си.

Докато се опитваше да прогони неприличните мисли, свързани с Джони Патрик, тя откри, че готовите отговори на намеците за легла са дяволски неуместни. Докато умът й отхвърляше всички неподходящи, общи сладострастни коментари, които се появяваха там, тя се престори, че си пие чая и се опита да изглежда — ако не замислена и спокойна, то поне не малоумна.

— Може би по-късно — успя да отговори тя.

— Е, разкажи ми за семейството си — усмихна се Джони. — След като ще бъдем заедно известно време. Знам малко за баба ти и за старата връзка с Квебек, но какво ще кажеш за майка си, за баща си, братя, сестри? От малък град ли си или от голям? Обичаш ли котки, кучета и така нататък?

Щеше да й бъде по-лесно да запази самообладание, ако той не се беше навел напред, облегнал лакти върху коленете си, така че широките рамене под тениската „Sierra Club“ изглеждаха огромни, а ръцете му — особено мускулести. Не й помагаше и фактът, че измореният му поглед бе оформен от тъмни клепачи, толкова дълги, че всяка жена би заплакала от завист. Тя положи огромно усилие на волята да накара мозъка си да функционира.

— Мама и татко, брат ми и сестра ми живеят в Блек Дък, Минесота. Може и да съм споменавала това преди. Не казах ли, население — шестстотин деветдесет и пет души? — Имаше нещо в това да останеш насаме с това лице-убиец, с това гъвкаво тяло на Джони Патрик, което я караше да изпитва привличане, каквото предпочиташе да не изпитва.

Имайки предвид причината, поради която беше тук.

И още около хиляда други причини, които правеха всяка връзка помежду им — освен делова — долу-горе толкова невероятна, колкото бракът с един опитомен Ръсел Кроу.

— Има ли училище в един толкова малък град?

Върната рязко към действителността, тя бързо разви въпроса на Джони и изведнъж си помисли — откъде знае?

— Ти от малък град ли си? — изтърси тя. Обединяването на училищата в Блек Дък и Бемиджи в началото на гимназията бе една от най-големите травми в живота й.

— Да. Население седем хиляди. Мелничарско градче в Северна Калифорния, което е виждало и по-добри времена. Постоянно се говореше за закриване на гимназията и превозването ни през хълма до Юкиа.

— Значи корените ти от малкия град са те задържали край Залива, вместо в Ел Ей.

— Нещо такова. — Той не разказа за историята с наркотици, която за малко не го провали още когато правеше първите си стъпки в музикалния бизнес. Бъркли му даваше дистанцията, от която се нуждаеше, за да води един нормален живот.

От тази перспектива тя усети по-близка връзка с него, а общият им произход от малки градчета преодоля част от блясъка на шоубизнеса, която я стряскаше откак се качи на разкошния частен самолет. Макар че да остане насаме с Джони Патрик в това мъничко пространство също си беше фактор за сближаването.

Но тя усети, че се отпуска, докато сравняваха спомените си от малките градчета и си разменяха кратки истории за своите семейства — майка му и баща му сега живееха в Напа, а брат му — в Колорадо.

— Събираме се по празниците — обясни той. — У дома или в Напа — през ски сезона ни е по-добре да ходим у брат ми в Денвър. Той има деца; те са по-малки от Джорди, но се погаждат. Ами ти? Прибираш ли се у дома по празниците?

— Доста често. Родителите ми, брат ми и сестра ми имат ферма за дръвчета, така че Коледа е голяма работа. След като докарат дръвчетата в началото на ноември, всички се успокояват и започват да готвят. Цялото семейство готви, а Денят на благодарността и Коледа са огромните ни празници.

— Ти също ли готвиш?

— Разбира се. Аз правя сладкишите.

Той сбърчи нос.

— Без майтап!

Тя се усмихна.

— Това беше останало от редовното меню. Не че приготвянето на сладкишите е тягостно. Но татко прави колбасите и опушва бекона, мама се занимава със скандинавските кифлички и треската, по-голямата ми сестра е избрала коледните бисквитки, преди да порасна достатъчно, за да мога да се оплача, а брат ми прави най-вкусните яйчени рула и печени картофи в поне три области наоколо. А всъщност инженерската диплома помага, когато трябва да приготвиш сладкиши. Това е едно много прецизно изкуство. Другите от семейството ми са биолози и ги правят по-импровизирано.

— Значи ти си изключението.

— Като къщите, които строя — подкачи го тя. — Кажи ми, ти приличаш ли на другите от семейството ти?

Той се разсмя.

— Всъщност не. Татко работеше в мелница и пускаше радиото, за да слуша бейзбол, не музика. Мама е библиотекарка, вече пенсионерка, и нейната престава за музика са химните. Брат ми е учител по математика. Но никой не ми е мърморил заради пътя, който си избрах. Дори когато беше доста напечено. — През онези дни, когато той купонясваше толкова яко, че чак забравяше кой ден е.

— И как създаде собствена компания?

— Вероятно така както ти си създала свой собствен бизнес. Просто се реших да го направя. — Той се усмихна. — Имах една гаражна група, която бе дяволски добра, за начинаещи.

— И как разбра, че са добри?

Той се отпусна назад в стола си и й пусна онази тренирана усмивка — която можеше да си слага като маска — без никакво усилие.

— Интуиция. Повярвай ми, музикалната диплома от Бъркли не е ключът към това, макар да не я отхвърлям напълно. Но повечето неща ги разбрах, учейки се от грешките си.

— А кога в живота ти влязоха бодигардовете? — Е, може би това не беше най-добрият преход, но тези типове си бяха страшнички.

Той се опули за част от секундата и после се усмихна:

— Смущават ли те?

— Ами, има нещо такова.

— Бари и Коул са тук за подкрепление.

— Точно от това се боя.

— Ти не си в опасност.

Тя се намръщи.

— Какво тогава означава подкреплението?

— Просто за обща помощ — отвърна спокойно той, очевидно долавяйки нервността в тона й. — Понякога ме измъкват от някои официални събирания; прекарват ме през тълпите. Или ако изляза да купонясвам, което вече правя доста рядко, те държат… — Той се поколеба.

— Държат жените надалеч?

Клепачите му се отпуснаха наполовина и за един кратък момент той обмисляше дали да не излъже, но после се отказа.

— Да… понякога. — После се върна към темата. — Не държа Бари и Коул постоянно до себе си — само за работа навън. Или в моменти като този. Малко допълнителни мускули никога няма да навредят.

— Обаче са на заплата при теб. — Тя виждаше, че мъжете се погаждат.

— Много хора са на заплата при мен. Виж, съжалявам, ако са те изнервили, но не съм напълно сигурен къде ще намеря Джорди или с кого. Застраховам се и ги водя със себе си. Надявам се това да не е голям проблем за теб. Но ти си в пълна безопасност; имаш думата ми.

Това вероятно не беше най-подходящият момент да спори за различните им дефиниции за сигурност. Главното бе той да мисли за безопасността на дъщеря си.

— Съжалявам, че повдигнах темата — промърмори тя. — Мен програмата ме устройва. — Какво можеше да каже? „Пусни ме да си вървя на десет хиляди метра височина?“

— Ако имаме късмет, ще вземем Джорди за няколко часа и веднага обръщаме назад. Надявам се на едно кратко пътуване.

Но изражението му се промени, когато намесиха и Джорди в разговора; той очевидно бе притеснен.

— Аз те тормозя заради бодигардовете, а ти си адски разтревожен за дъщеря си — извини се Ники, чувствайки се адски виновна. — Наистина съжалявам.

— Няма проблем. — Той опита да се усмихне, но не успя да го направи много убедително. — Все си казвам, че на борда трябва да има някакъв екип, който да наглежда Джорди — да са сигурни, че е добре, че не е уплашена. Но не знам…

— Сигурна съм, че е добре. Джорди е общително дете. Тя може да се спогоди с всеки. — Всичко това бяха банални приказки, но грубата действителност не бе най-добрият избор.

— Има надежда. — Обаче това не прозвуча много оптимистично. Лиза се беше дънила толкова пъти, че и днес той не разчиташе тя да се държи като зрял човек. — Виж, ще отида при пилотите да сверя курса. — Той се изправи. — Благодаря ти за разговора — кимна, едновременно учтив и странно резервиран.

— Няма защо. Иска ми се да можех да направя нещо повече.

— Ще можеш да проведеш някой и друг бърз разговор вместо мен като стигнем в Париж и започнем да търсим Джорди. — Той спря до вратата. — Нали разбираш, да бъдеш едновременно дипломатична и настойчива.

— Ще направя всичко възможно. — Не беше моментът да казва, че не е сигурна дали умее да бъде и едното, и другото.

— Поспи ако можеш. — Той отвори вратата. — Ще те събудя, преди да кацнем.

Тя не беше осъзнала, че е уморена, но само миг по-късно се озова в леглото и заспа.

Сигурно е изтощително да участваш в шоу толкова дълго.

 

 

Междувременно Джони нагледа пилотите, побъбри набързо с Бари и Коул и се обади за последен път до асистентката на Лиза, намръщвайки се, когато тя му отговори по същия начин както при последния им разговор. Доколкото тя знаеше, Лиза пътувала към Париж. От там нататък нямала никаква представа.

Той и Манди Инграм имаха напрегнати, но работещи взаимоотношения. Тя, разбира се, бе лоялна към Лиза, но също като него знаеше много добре кой се грижи за Лиза, когато тя се нуждае от помощ. Когато дрогата я превземеше или някое гадже предявяваше неразумни претенции, той, макар и бивш съпруг, беше човекът, който винаги се отзоваваше да свърши черната работа, ако това беше необходимо.

Но точно сега нищо не беше необходимо.

Защото всичко бе в една шибана бъркотия — включително и местонахождението на дъщеря му.

Ругаейки тихо, а после не чак толкова тихо, той закрачи напред-назад.