Сюзън Джонсън
Френска целувка (6)

Шест

Джони отново набираше някакъв номер на мобилния си телефон, когато Ники излезе от колата му и тръгна по пътеката към входната си врата. След като прерови бюрото си и чекмеджетата с дреболии в кухнята, тя най-накрая откри паспорта си, там, където го бе оставила след пътуването си до Токио — на дъното на чантичката си за ръчен багаж, която все още се мъдреше върху един стол до вратата. Дори не й остана време да изпита вина за това, че не я е прибрала цял месец. Грабна зелената кожена чанта и изтича нагоре до спалнята си.

Изтърси няколко чекмеджета върху единичната си спалня, хвърли в чантата си няколко чифта бельо, отиде до дрешника и изпразни рафта с козметика — общо четири неща — в чантата върху бельото си. Изпрати до небето кратка молитва да не би шишенцето й с парфюм да протече, тъй като струваше повече отколкото един човек от Минесота можеше да си позволи да плаща за глупости, дръпна две тениски от гардероба, добави чифт панталони, за да приключи с минималния си багаж, и слезе долу за рекордно време.

Грабвайки бледозелено кожено яке от закачалката до вратата, тя се завъртя във фоайето на реставрираната си калифорнийска занаятчийска колиба, сякаш този последен поглед в огледалото щеше да й даде някакъв разумен съвет, някакъв знак, че постъпва правилно.

Препарираната глава от лос, която бе наследила от дядо си, се втренчи в нея с обичайното си абстрактно изражение.

Мамка му! Нуждаеше се от съвет, не от празен поглед.

Един настойчив клаксон бързо се намеси в моментното й съмнение.

До-о-обре. Ако не знак, това със сигурност показваше, че работата е спешна.

Вероятно една отвлечена дъщеря винаги буди съмнения.

Тя дръпна вратата и излезе.

Докато приближаваше към лъскавата черна кола, чакаща до бордюра, тя се учуди дали това се случва наистина. Нима щеше да лети до Париж? Нима всичко това не беше някаква пълна лудост?

Сериозно?

Точно тогава вратата се отвори, а там бе Джони Патрик, който се наведе към нея и й се усмихна.

Какво, по дяволите…

Колко жени имаха шанса да поддържат близки и лични контакти с великолепния, приказния, по-красивия от Брад Пит, Джони Патрик?

— Съжалявам, че те пришпорвам, но съм адски напрегнат. — Той протегна ръка за чантата й.

— Изпитах моментна нерешителност — призна тя и му подаде чантичката си.

— Обади се на родителите си, на приятелите, на когото и да е. Информирай ги къде отиваш. — Той хвърли чантата й до своята в малкия багажник зад седалката. — Дай им моя номер. Той има покритие навсякъде. — Погледна я в очите докато тя се отпускаше на седалката до него и затвори вратата. — Какво ще кажеш?

— Какъв е номерът?

— Ето ти писалка. — Той се пресегна над визьора, натисна газта и успя да направи отличен обратен завой на тясната улица. Управлявайки с колене докато сменяше скоростите като състезател и подаваше скъпата писалка „Мон Блан“ с другата си ръка, той премина като ракета покрай един камион за доставки, направо като истински шампион. Стрелвайки се покрай стопа на ъгъла, смени на по-ниска скорост, сграбчи волана за част от секундата и изскочи право на главната артерия.

Парализирана от страх, Ники се хвана здраво, предусещайки смъртоносния удар. Но миг по-късно Джони се понесе гладко през трафика и тя реши, че може би няма да умре точно в тази секунда, възвръщайки способността си да говори.

— Не се нуждая от писалка — отвърна тя, нещо, което трябваше да спомене още преди пресечка и половина, за да може той да използва и двете си ръце на волана, а не само едната. — Имам добра памет.

Той я изгледа скептично.

— Гледай си пътя. Не съм сигурна дали ми е платена застраховката. А и съвсем не съм сигурна дали съм сменила името на бенефициента, след като Тео отпраши за Тайланд и буквално ме остави на олтара, като от венчалната ми халка висяха десет неплатени сметки. В никакъв случай не искам той да си живее в удобства за моя сметка. Така че какъв е номерът?

Трябваше му момент да осъзнае грубата й оценка за бившия й годеник. И още един, за да реши, че онзи тип не знае какво е изпуснал. Не че всичко това има нещо общо с неговия живот, реши той и изрецитира номера на мобилния си телефон — бавно… за всеки случай.

— Боже! Гледай си пътя, моля те! — изписка тя. Той буквално отнесе боята на един хюндай докато се провираше през една много малка пролука между колите. Тя все още не беше готова да се сбогува с този свят.

— Не се безпокой. Някога се състезавах на „Льо Ман“.

И в този момент тя затвори очи. Той отново премина в друга лента, плъзгайки ламборгинито между две коли на един инч разстояние от всяка. Секунда по-късно натисна газта, завъртя се право през две ленти с препускащи коли, профуча към изхода, катапултира се на магистралата, и очевидно безразличен към пътните закони в Калифорния, докара стрелката на километража в червената зона.

Повече или по-малко Джони караше автоматично, докато в ума му се преплитаха всякакви емоции. Мисълта, че дъщеря му е в ръцете на онази пропаднала банда, с която се мотаеше бившата му, направо го обезкуражаваше. Джорди сигурно бе адски изплашена — чудейки се какво става. Тя винаги му се обаждаше, когато излизаха извън града. Но този път не го направи и този факт го безпокоеше. Ако един негов приятел не я бе видял заедно с Лиза на летището в Оукланд, той дори нямаше да знае, че е напуснала Сан Франциско.

Изричайки на ум всяка ругатня, позната на хората, той беснееше срещу егоистичното безразличие на бившата му половинка към всички наоколо, дори към самата нея. Тя дори можеше да забрави, че Джорди е с нея, след като се надрусаше. Да не говорим, че онези хора, с които купонясваше бившата напоследък, доста често прекрачваха рамките на закона. Беше ги проверил, те бяха трето поколение наследници на големи фамилии на наркобарони, но все пак с университетски дипломи, скъпи костюми и адреси в скъпи квартали. Не искаше дъщеря му да се навърта покрай никой от тези мъже.

Идеше му да удуши Лиза.

Разбира се, тя има проблем с наркотиците.

Разбира се, тя се нуждае от помощ.

Отново.

Трите престоя в Малибу хауз и седмичните терапии, за които той бе платил, очевидно не вършеха работа. Но, по дяволите, на него не му пукаше колко е объркана тя. Нямаше гадното право да замесва дъщеря им в наркоманския си живот.

Това беше скапаният… последен… път.

Вече нямаше да е мистър Добро Момче, нямаше да й предлага рамо, на което да си поплаче.

На минутата, в която си върнеше Джорди, щеше да подаде иск да стане единственият й попечител.