Сюзън Джонсън
Френска целувка (31)

Тридесет и едно

Докато двамата най-зажаднели за секс в Бъркли полагаха всички усилия да синхронизират отново живота си, Юри набутваше протестиращата Лиза Джордан в самолета си в Ел Ей.

— Не знам защо трябва да идвам с теб! Върнах ти пръстена и ти казах какво съм направила с кутийката, за бога! Пусни ме, проклето животно! — изкрещя тя, опитвайки се да се отскубне от болезнената му хватка. — Пусни ме!

— След като си върна кутийката, можеш да се пръждосваш, където си искаш — промърмори Юри и я блъсна на седалката. — Но до тогава оставаш с мен. Не ми пука колко дълго, кучко. Закопчай си колана. Излитаме.

Под заплахата от насилие Лиза Джордан си призна, че е взела пръстена, но се закле, че го е направила само на майтап и че е планирала да го върне. Това че Юри е дошъл да търси пръстена, не я бе изненадало много, макар че тя бе взела само един малък пръстен от всички онези бижута в сейфа. (И наистина, тя се надяваше той да не забележи.) Но бе изненадана, че той се интересува от празната кутийка. Не че щеше да го пита защо, след като беше толкова вбесен. Но беше странно.

Странно или не, точно сега тя наистина се надяваше, че кутийката все още е в чантичката на малката другарка на Джони, където тя я пусна.

Никога не беше виждала Юри толкова бесен.

Той всъщност позволи на Раф да опре пистолет в главата й. Най-напред тя се опита да се отърве с викове. Когато това не помогна, симулира припадък. За нещастие, когато отвори очи отново, пистолетът бе все още там.

В този момент разбра колко сериозно е положението й и им даде пръстена, както и малкото име на Ники.

— Не мога да си спомня фамилията й — проплака тя, — но строи дървени къщички. Това е всичко, което знам, кълна се.

Юри кимна към Раф. Той прибра оръжието си и след като проведе няколко разговора с офшорния им офис, който бе оборудван с експедитивен персонал, те скоро получиха служебния и домашния адрес на Ники.

Изпратиха им и сателитни снимки на двете места.

Гугъл и GPS в действие.

 

 

Можете да си представите изненадата на Ники, когато бе събудена призори от дрезгав шепот и от допира на студен метал в челото й. Дали беше кошмар? А после се чу познатият глас на кинозвездата, удивила света с поне десет силно аплодирани филми.

— Това е тя. Кутийката ви е у нея.

Ники отвори очи и попита със спокоен глас, доколкото това беше възможно, защото сърцето й туптеше с бясна скорост.

— Каква кутийка?

— Моята — натърти грубо висок, тъмнокос мъж с азиатски очи.

— Сигурно грешите. Единствената кутийка от пръстен, която притежавам, има Барби на капака си.

— Тя е забавна — отбеляза провлачено Раф. — А има и страхотни цици.

Тонът му наистина беше страховит, макар че с пистолет, опрян в главата й, Ники не беше сигурна кое е по-ужасяващо.

— Сега ще се изправя. Не стреляй — предупреди тя, предпочитайки да не лежи докато този странен мъж я гледа така.

— Дръж си пишката в гащите, Раф — промърмори високият. — Имаме да вършим по-важни неща. А сега, къде, по дяволите, е кутийката? — изръмжа той.

Ники се опита да покаже малко спокоен разум, но името Раф призоваваше към код червено в съзнанието й. Не беше ли той един от нежеланите спътници на Лиза Джордан в Париж?

— Бих искала да ви помогна — отвърна тя като преговарящ за освобождаване на заложници, за да отклони враждебността. — Но онова, което търсите, не е у мен.

— У нея е, стига да не я е изхвърлила — обяви Лиза. — Аз я пуснах в чантичката й.

Мозъкът на Ники препускаше, опитвайки се да разбере какво, по дяволите, става — защо тези хора нахлуха с взлом в къщата й (не технически, защото тя не беше заключила вратата) и за какво, по дяволите, говорят.

„Каква кутийка от пръстен?“

Но фразата „Аз я пуснах в чантичката й“, най-накрая проби объркването в съзнанието й.

Бинго!

Спомни си колко дълго бърника в чантичката си Лиза в лимузината, преди да се надигне с цигара и запалка. А нейната зелена раница също бе на пода. Добре, сега схвана картинката. Това сигурно бяха мъжете, от които Лиза бягаше и — само едно прибързано предположение — тя беше взела нещо, което не трябваше да е у нея.

— Чантата ми е долу — бързо заяви Ники. Още беше на стола, където я захвърли, когато се прибра у дома, тъй като тази раница бе твърде голяма, за да я ползва всеки ден. — Не съм я изпразвала. Ако вътре има някаква кутийка, можете да си я вземете.

Юри изгледа строго Лиза.

— Ти действително казваше истината.

— Беше заради моя четиридесет и пет калибров — промърмори Раф със злобна усмивка.

— Казах ти, че не лъжа — промърмори Лиза, без да обръща внимание на Раф и дари Юри с най-сладката, тъжна усмивка, която Ники бе виждала извън филма „Стария Жълтур“. Като дете тя винаги се късаше от рев, когато Стария Жълтур умираше.

— Пак те прави на глупак — присмя му се Раф.

— Млъквай, мамка ти — тросна се Юри.

— Тооооолкова съжалявам, скъпи — промърмори Лиза, успявайки да изглежда едновременно очарователна и по детински невинна със своята лятна рокля и сандали, кристално ясният й поглед бе насочен предано към Юри. — Нямаш представа колко ужасно се чувствам.

„Опитай десет пъти, после още десет и ще разбереш колко ужасно се чувствам аз“, помисли си Ники, надявайки се да извади късмет и да се отърве жива от това малко посещение. Погледнато от всеки шибан ъгъл пътуването й до Париж си беше жива беда. Е, освен, че си върнаха Джорди. Но освен това то бе една голяма катастрофа. Не само че тя бе в сериозна депресия заради някакъв тип, който не даваше и пет пари за нея, но попадна и в някаква съвсем реална опасност с престъпници с оръжие!

Ако оцелееше след посещението на тези гангстери, щеше да изрази сериозното си неодобрение пред някой си Джони Патрик, който бе сгрешил в преценката си и се бе оженил за крадлива кучка като Лиза Джордан. Сега нямаше да е забъркана в тази каша, ако жената не крадеше. И със сигурност нямаше да е в тази къща ако жената не крадеше от хора с пистолет!

Не й харесваше да я будят с пистолет, опрян в главата й. Не й харесваше да я обвиняват, че е откраднала нещо, когато тя никога в живота си не беше крала нищо. И ако не се боеше да не й пръснат главата, щеше да го каже на тези хора, които се бяха струпали в малката й спалня под стряхата.

— Чантата ми е в предния коридор. Зелена е — обясни тя вместо това, надявайки се да ги прогони от къщата си и от живота си, без да се стига до кръвопролития. Особено на нейната кръв.

— Защо не ни покажеш — промърмори Раф, без да откъсва поглед от гърдите й.

Мамка му! Трябваше да облече нещо по-прибрано, преди да заспи — например вълнена пижама, а не бикини и тениска, която й беше станала твърде малка след хиляди пранета.

— Вземи чантата — нареди Юри. Стрелна Лиза с поглед. — Ще решим това по-късно. Макар че първо на първо не трябваше да вземаш пръстена.

— Просто си играех, скъпи. Беше глупаво и се извинявам.

— Причини ми адски неприятности — изръмжа той.

Една от най-красивите жени на света погледна към Юри и изгука нежно:

— Може би ще успея да ти се реванширам някак…

— Вие двамата по-добре да си вземете една стая — изръмжа ядно Раф.

„За предпочитане далеч, далеч“, помисли си Ники. И с надеждата да ускори заминаването им, тя се надигна от леглото. Запази спокойствие, нареди си тя, знаейки, че ще трябва да се промъкне край Раф, който беше много наблизо. Не показвай страха си! С малко късмет всичко това ще свърши скоро.

Опита се да не трепне, когато Раф я потупа по дупето, докато минаваше покрай него. Просто продължи да върви. Не бягай, забави ход, каза си тя, когато излезе от спалнята и влезе във външния коридор. Раф не откъсваше поглед от нея, усещаше го. Просто не му обръщай внимание. Върви бавно. За щастие изглежда Юри командваше парада.

Скоро тя слезе по стълбите и тръгна към антрето. Трябваха й само няколко секунди да прерови чантата си и да извади малката червена кожена кутийка.

— Ето — подаде я, надявайки се, че Юри ще я вземе от нея, а не Раф с неговите страховити очи. „И после си вървете, моля ви“, помоли се тя на ум.

Юри я дръпна от пръстите й.

— Тук приключихме. — Без да погледне към Ники, той кимна на Лиза и посегна към бравата на входната врата. — След теб, скъпа.

— Ще ви настигна по-късно — промърмори Раф.

Сърцето на Ники се сви.

— Няма време за чукане, по дяволите — изръмжа Юри. — Трябва да доставим пръстена. Върни се по-късно, ако искаш.

„А дали аз искам“, помисли си с негодувание Ники, проклинайки Джони Патрик заради това, че я въведе в този ожесточен свят на престъпници. Може би трябваше да се премести — още утре. Или да насъска ФБР или ЦРУ срещу Юри и Раф, ако действително някой от тях си струваше труда.

— Ще се върна — промърмори Раф и погледът му обходи бавно тялото на Ники надолу, после пак нагоре, спирайки се върху гърдите й. Устата му се изкриви в лукава усмивка, а погледът му най-накрая се вдигна, за да срещне нейния.

— Поддържай катеричката си топла, маце.

Ники бе затаила дъх, а сърцето й биеше толкова силно, че всеки можеше да го чуе. Но независимо от това колко голяма бе рационалната част от мозъка й, която я съветваше да запази спокойствие, да изглежда спокойна, да не показва страха си, тя не можеше да си наложи да диша.

Не и докато входната врата не се затвори.

Пъшкайки като удавница, тя глътна достатъчно въздух, за да възстанови функционирането на белите си дробове, после издиша бавно и буквално започна да се тресе въпреки факта, че сутрешното слънце се процеждаше през прозорците на антрето й, че птичките отвън пееха и започваше един красив летен ден. Без да обръщат внимание на красивия ден, коленете й изведнъж станаха като гумени, и едновременно задъхана и ридаеща, тя се строполи на пода. Никога не беше изпадала в истерия. Винаги беше уравновесена. Но също така никога преди не бяха й опирали пистолет в главата, така че поне веднъж можеше да си позволи да изиграе ролята на припадналата викторианска дама.

Вдишай, издишай — бавно, бавно… Разчитай на молитвите си и на чувството за отговорност на Юри, който непременно искаше да достави някакъв пръстен. Слава богу! Макар че, ако Лиза Джордан можеше да държи крадливите си пръсти далеч от нещата на хората, всичко това нямаше да се случи.

Бушуващият й гняв, че се е замесила в нещо, в което изобщо не трябваше да се замесва, много скоро сложи край на риданията й и с почти възстановено равновесие и с усещане за обида, достигнало до критичната си маса, тя се вдигна от пода и закрачи към кабинета си.

По дяволите, трябва да се обади по телефона!

Мамка му, трябва да го направи.

Беше подбрала няколко думи, които да каже на мъжа, който я постави в това изключително рисково, изключително опасно положение! Може би повече от няколко!

И този път не се тревожеше, че може да я застрелят.

Този път беше толкова вбесена, че й се искаше тя да държи пистолета и да стреля.

Сякаш Господ бе решил, че тя все още не е наказана достатъчно, защото телефонът й звънна внезапно. И познайте кой звънеше? В шибаната ранна утрин, в шест часа.

Нямаше начин да не вдигне, особено след като снощи вече разговаря с Бел.

Тя вдигна слушалката на четвъртото позвъняване, точно преди да се включи гласовата поща.

— Здрасти, мамо. Рано е, така че ако ти звуча странно, просто съм сънена. — Нуждаеше се от предварително извинение, в случай че се объркаше по време на разговора, тъй като сърцето й все още биеше със скорост три пъти по-бърза от нормалната. А изживяването, в което бе толкова близо до смъртта, все още обсебваше съзнанието й.

— Мислех, че там вече е десет.

— Обратното, мамо. Ние изоставаме с два часа от вас. — Обясняваше това всеки път, когато майка й се обадеше.

— О, скъпа… е, щом вече си станала — продължи майка й така стремглаво, както говореше винаги, когато искаше да се увери, че посланието й е било разбрано ясно, — просто исках да споделя, че Изабела ми каза за пътуването ти до Франция, за това, че си си прекарала чудесно. Клиентите ти били просто най-прекрасните хора. Така че не трябва да се тревожа и секунда заради това, че не вдигаше телефона в продължение на няколко дни. Просто исках да ти кажа колко се радваме, че си се прибрала у дома, скъпа.

При думата Изабела сърцето на Ники буквално спря, макар че преди това препускаше със сто мили в час. Боеше се да не би сестра й да я е издала. Но Бел беше измислила страхотна история за прикритие.

— Хубаво е да си у дома, мамо, но може ли да ти звънна по-късно? Тази сутрин отивам рано на работа. — Не беше настроена за дълъг разговор с майка си. Не и когато й се искаше да се нахвърли върху една позната знаменитост заради лошия му избор на съпруга.

— Много упорито работиш, скъпа. Само работа без никакви развлечения — нали знаеш какво казват…

Ако майка й знаеше до каква степен се простираха скорошните й развлечения, щеше да почервенее като домат.

— Просто тази сутрин един клиент ще дойде рано, мамо — излъга Ники. — Ще ти звънна довечера, обещавам.

— Не довечера, скъпа. С татко ти отиваме на петдесетата годишнина от сватбата на Мейбъл и Бил Карлсън в Легион. Там правят първокласни ребърца. Ще се влюбиш в това заведение; всичките ти стари приятели ще дойдат с родителите си, с бабите и дядовците си. Буквално целият град ще бъде там. Обзалагам се, че и сега съжаляваш, че си чак в Сан Франциско — изтананика весело тя.

— Да, мамо, Сан Франциско не може да стъпи и на малкия пръст на Блек Дък.

— Това е така, защото ние сме туристически район, скъпа — особено за лов на мечки.

Сарказмът винаги бе безполезен пред майка й.

— Туризмът помага на икономиката — съгласи се любезно Ники.

— Липсваш ни, скъпа, и то не само за годишнината на Мейбъл. Помисли си и ни погостувай скоро.

— Ще го направя, мамо — отговори послушно Ники. — Веднага щом мога. И ти можеш да ми дойдеш на гости.

— Бриджорската група на баща ти има някакъв турнир, който ще продължи един бог знае колко, а после всички се захващаме здраво за работа през есенния сезон, защото коледните елхи трябва да бъдат откарани в началото на ноември. Може би след това с татко ти ще ти погостуваме. О, забравих, татко ти спечели пътешествие на лотарията в мелницата. Мисля, че ще трябва да отидем там.

Майка й винаги обвиняваше баща й за претоварения им социален живот, въпреки че тя бе първичният импулс за всяка церемония, на която присъстваха. Майка й процъфтяваше от провинциалния живот.

— Виж, мамо, със сигурност ще се прибера у дома за Деня на благодарността. Тогава ще ви видя всичките.

— О, това е чудесно, скъпа. Ще извадим шейната заради теб и ще почистим езерото, за да можеш да се пързаляш с кънките; ще вземем и онази твоя любима, какво беше то — някаква специална водка, която харесваш. Татко ти ти ги поръчва от магазина за алкохол.

— Добре звучи, мамо, но наистина трябва да тръгвам. Трябва да изкарвам пари.

— Само ако онова ужасно момче не беше ти взело всичките пари, сега нямаше да ти се налага да работиш толкова упорито — подхвърли ядосано тя. — Все още си мисля, че трябваше да предявиш обвинения.

Само ако можеха да: А) открият Тео в Банкок и Б) да го открият, преди да е похарчил всичките й пари за развлечения, тя можеше да си помисли и да заведе дело. О, да, освен това САЩ и Тайланд вероятно нямаха договор за екстрадиране.

— Права си, мамо. Трябва да заведа дело. Но сега трябва да тръгвам. Приятно прекарване в Легион довечера и много поздрави на Мейбъл и Бил.

— Утре ще ти се обадя, кажи ми пак каква беше разликата във времето, а аз ще ти разкажа как е минало тържеството.

— Обаждай се по всяко време. Аз винаги съм будна. — Например тази сутрин наистина я събудиха рано.

— О, скъпа, не спиш ли? Чичо ти Милт страдаше от безсъние, но той пиеше. Ти не пиеш, нали, скъпа? Вземаш ли си витамините, ядеш ли много пресни зеленчуци?

— Всичко е наред, мамо, спя като бебе, не съм пила от месец и ям зеленчуци като заек — излъга тя. — Но сега наистина трябва да тръгвам.

— Такъв натоварен живот! Не знам как го правиш. Давай, давай, давай, всяка минута. Но аз знам, знам, че така трябва. Приятен ден, скъпа!

— На теб също, мамо.

Адреналинът на Ники все още ускоряваше оборотите, когато тя затвори телефона — как иначе, след скорошното посещение от измета на престъпния свят, а после пък й се наложи да лъже, лъже, лъже майка си.

Вероятно трябваше да преброи до десет, или до двайсет, може би дори до сто, преди да се обади на Джони. Едно-едно, хиляда, две-едно, хиляда, петдесет и едно, сто. Мамка му!

С пламнали ноздри, тя вдигна слушалката и набра ядосано номера на Джони, който не фигурираше в указателя и който той й бе дал в момент на слабост.