Сюзън Джонсън
Френска целувка (23)

Двадесет и три

До пътя им към Далойо Ники положи огромни усилия да не се поддава на слабостта си към шоколада. Особено пък в подобен момент. Бяха на сериозна спасителна мисия, да не споменаваме, че само преди минути тя бе направо превъртяла. Желанията й бяха доста неуместни. Вероятно бе проява на неуважение дори да си мисли за това в такъв момент. Но после заседнаха в едно задръстване и всички започнаха да ругаят. Сякаш не беше достатъчно стресирана от всичките тези оръжия и ударни отряди.

„Поеми си дълбоко дъх. Фокусирай се. Мисли си за океанските вълни, плискащи се по брега.“

Да бе!

— Имаш ли нещо против? — изтърси Ники, сочейки към червената кутия, оставена на пода помежду им.

Получи един от онези безизразни погледи, сякаш бе попитала кога излита ракетата към Луната. А после, радост на радостите, той сякаш осмисли въпроса й.

— Разбира се. Давай — кимна Джони.

После отново се отнесе в някакво друго измерение, забил поглед в бъркотията от коли, обградили ги в кръговото движение. Всеки шофьор надуваше клаксона си и правеше неприлични жестове, сякаш врявата и лудеенето щяха да разчистят задръстването.

Не че Ники имаше нещо против сериозното отношение на всички към трафика. Това й даде възможност да отвори кутията и да изрази почитта си към изискания шоколад необезпокоявана от онези, които не се наслаждават толкова на чудесата му. Измъквайки малък кръгъл бонбон, тя го пусна в устата си, остави вкусовите рецептори да абсорбират несравнимия вкус на шоколада, отгледан от любящи ръце от плантацията до крайния продукт. О, мили боже, имаше кокосова сърцевина. Това го правеше почти толкова неустоим, колкото секса. Наистина. Беше мислила доста за това. Дълги години. Имаше си куп причини. Мотото „шоколадът не е само за закуска“ бе поставено на видно място на хладилника й.

Докато мерцедесът се освободи и тръгна отново, тя бе опитала три изключителни бонбона и се наслаждаваше на лакомническо блаженство.

— Искаш ли един? — Тя подаде кутията на Джони с автоматизиран жест.

Той погледна, намръщи се, отвори уста, затвори я, после, очевидно решил да бъде учтив, се усмихна.

— Не точно сега, но благодаря.

Уха! Определено беше разсеян. Сякаш тя не знаеше.

— Съжалявам — промърмори тя. — Сигурно наистина си разтревожен.

Той я погледна за секунда, така, сякаш й бе пораснала още една глава.

— Разтревожен? По дяволите, не. Адски съм вбесен. Знаеш ли колко пъти Лиза ми е причинявала това? Колко пъти ми се е налагало да се оправям с въображаемите й бедствия? Питай Коул, той знае… Хей, завий вляво след две пресечки, Вини — нареди Джони рязко, навеждайки се напред, съсредоточен в пътя. — От там е по-направо.

Ако преди бе малко неосведомена, сега вече не беше така, след като бе откровено осветена в сегашното състояние на отношенията между бившите мистър и мисис Патрик.

И след като истината бе изречена, тя се почувства значително по-добре от това, че повдигна темата. Джони и жена му нямаше да се помирят скоро. Не че трябваше да се притеснява за това. И тя не се притесняваше — наистина; беше здраво закотвена в реалността.

Вини зави рязко наляво, после надясно и сега се носеха по една улица с много малко движение. Натискаше газта толкова здраво, че — желаейки да оцелее, докато привърши кутията с бонбони — Ники се хвана в удобната дръжка и изпрати молитва до светеца, който се занимава с катастрофите. Мерцедесът мина три пъти на червено, вземайки безброй завои със свирещи гуми, докато Вини не спря рязко перпендикулярно на един бордюр. В зона, където паркирането беше забранено. На три метра от входа на шикозен магазин със сладкиши на витрината, които изглеждаха толкова грандиозни, сякаш не бяха истински.

Може би просто от време на време почистват гипса от парижките снимки, мислеше си тя, когато Вини отвори вратата й и й подаде ръка да слезе от колата. След като за малко не се блъсна в едно мазерати, Ники забеляза още няколко луксозни коли, спрели на забранено. Големите пари очевидно носеха някои привилегии.

След като профуча през вратата на Далойо, Джони спря точно на входа. Огледа залата, докато Ники се опиваше от замайващия вид на всеки деликатес, познат на човека. Не само сладкиши, подредени във витрини, но и великолепни, красиви като картини ястия за вкъщи, сякаш предназначени за кралски особи.

Действително всички клиенти сякаш излъчваха високо обществено положение.

Тя огледа набързо обувките, най-важния признак за богатството.

Разбира се. В магазина нямаше обувки от Пейлес.

Преди да успее да вдигне поглед и да оцени дрехите, някой я бутна напред.

— Лиза я няма тук — промърмори Джони. — Ще проверим горе.

Витата стълба бе с ламперия от някакво екзотично дърво и осветена с дискретна светлина от корнизите, а залата на втория етаж бе пълна с дами, които обядваха, една ученичка с баща си (да се надяваме, че е така) и тълпа туристи, които се разпознаваха по пътеводителите и фотоапаратите.

— Чакай тук.

Тя нямаше нищо против грубата команда на Джони, тъй като разпореждането й даваше възможност да огледа десертите, които всички бяха поръчали. Клиентите не ядяха само десерти, разбира се, но колоритните сладкиши бяха най-очевидната примамка в Далойо.

Преди да успее да реши какво й харесва най-много, Джони и Коул се върнаха с недоволни физиономии.

— Нищо — заяви Джони в характерния си лаконичен стил, който възприе от момента, в който излязоха от шоколадовата фабрика. — Мамка му, а?

Предполагайки, че това е по-скоро ругатня, а не въпрос, тя не отговори докато се връщаха обратно по стъпките си.

— Сега какво, шефе? — попита Коул докато стояха в долния край на стълбите.

— Имаш ли нещо против да понапазарувам малко, докато вие двамата решите какво ще правите? — намеси се Ники, обаче наистина учтиво: за всеки случай, ако двамата бяха по-склонни да й откажат. — Ще ми отнеме само секунда — допълни тя с премерена усмивка.

Коул погледна към Джони.

Джони й се намръщи.

— Трябваш ми, за да зададеш няколко въпроса на един тип тук.

Това не прозвуча като „да“. Много зле. Но всичко тук сякаш бе поне десет хиляди калории, така че може би Бог й подсказваше нещо.

— Какво да попитам?

— Дали Лиза е била тук. С някого. И кога. — Отсечено, лаконично, напълно делово.

Което не обещава време за никакво пазаруване, реши мрачно тя. След като се огледа набързо, Ники прецени, че жената с костюма и табелката с името си на него, застанала отзад, където бяха изложени всички кутии с бонбони, изглежда най-подходяща за шеф. За разлика от продавачките зад щандовете.

Приближавайки към нея, Ники се усмихна, предшествайки въпросите си с извинение заради акцента. Французите винаги обичат да им говориш на френски, дори да е някаква древна версия на френско-канадски, която все още се говореше по местата, където бе живяла баба й — в северна Минесота. Жената се оказа повече от дружелюбно настроена.

Да, Лиза Джордан е била тук. Очевидно тази управителка познаваше знаменитостите. Но мъжете, които дошли с мис Джордан, поясни тя, я обидили. Тя спомена, че били простаци, но сви рамене и допълни:

— Но какво да направиш? Те са редовни клиенти.

Придобила обаче вече по-добро настроение, тя продължи да описва изключителния коралов костюм на мис Джордан, както и облеклото на приятелката й и тъй като не желаеше да я обижда, Ники слуша известно време многословните й описания. Това бе вярно. Модата бе просто в гените на всеки французин.

Когато описанията най-сетне свършиха, Ники благодари на управителката за информацията и се върна при Джони.

— Бившата ти е била тук — информира тя. — Били са всички — много скоро. Жените излезли първи, докато мъжете купили нещо. Мъжете били груби, но добри клиенти и както изглежда, тук толерират това.

Джони изпъшка.

Не беше ясно дали това е потвърждение или несъгласие.

— Значи обратно в Риц? — Коул повдигна вежди. — Предполагам, че не е разумно да звъниш на бившата си по мобилния.

— Вероятно не е. Стори ми се толкова изплашена. — Джони сви рамене. — Но дали е вярно или не, кой, по дяволите, знае. — Той се обърна към Ники. — Купи си нещо, ако искаш. — Извади от джоба на панталона си няколко едри банкноти и й ги подаде. — Ще почакаме няколко минути.

Не се усмихна. Гласът му беше безизразен. Да го направи или не?

Колебанието й се оказа кратко, обградена от красиви, апетитни деликатеси, които не можеха да се поберат в човешкото въображение. Или поне във въображението на човек от Блек Дък.

— Благодаря, но имам пари. — После, разбирайки, че не е желана там, тя се втурна из магазина да направи избора си. Не можеше да ги изяде веднага при тяхната криза и при факта, че току-що бе обядвала и бе хапнала няколко бонбона, но със сигурност нямаше да се върне скоро тук. Човек трябва да се възползва от рядка възможност като тази.

Буквално пет минути по-късно, понесла три малки кутии, тя се върна при Джони, който я чакаше до вратата.

Като джентълмен той пое кутиите от нея и дори успя да й отвори вратата с пълни ръце. Но устата му беше нацупена, а веждите — присвити в сърдита гримаса.

Тя почувства угризения на съвестта заради своята себичност.

Но после си припомни, че попита. Той можеше да й откаже.

Тя наистина бе отлична в рационалните обяснения.

— Бих казал, че Риц е най-добрата ни възможност — отбеляза Коул докато приближаваха към колата.

— Без съмнение — промърмори Джони. — И съм в настроение да набия някого с дръжката на пистолета.

Боже! Дали става дума за нея? Ники го стрелна с поглед.

— Ако Лиза е в Риц с онези типове, аз съм достатъчно вбесен, за да ги поставя на мястото им. Те и без това са едни шибани шубета.

За нея няма да има бой с пистолета, слава богу, отбеляза Ники, макар че би предпочела да е някъде надалеч, ако възникнеха сериозни спорове.

— Добър план, шефе.

— Къде да ги оставя? — попита Джони, когато стигнаха до колата, повдигайки кутиите към Ники.

Готова съм да вдишам апетитните аромати, желаеше да каже Ники, но не и с тази гримаса на лицето му.

— Не ми пука. Където и да е.

— Хей, Вини, отвори багажника!

Някои хора очевидно не оценяват гастрономическите удоволствия в живота като други хора, помисли си тя, но не посмя да се възпротиви, когато малките й вкуснотии бяха оставени в багажника.

Когато потеглиха от забранената за паркиране зона пред Далойо, настроението в колата беше мрачно. Дори без някой да обели и дума, колата бе наситена с неприветливата атмосфера на безмилостна решителност. Или може би това бе, защото никой не говореше.

Свита в ъгъла на задната седалка, Ники се опитваше да не диша твърде шумно. Толкова тихо беше.

Не бяха пътували много, когато Вини извика:

— Ето ги. До Елисейския дворец. До онзи пазач с узито.

— Да-ааа. — Джони въздъхна, а в това съскане се долавяха победа и задоволство. — Спри на ъгъла. Бавно. Не искам никакви сцени.

Резиденцията на френския президент се намираше на бляскавата рю дьо Фобур Сент Оноре, където бяха разположени всички луксозни магазини. Когато Париж е бил по-малък, дворецът давал подслон на известни жени — мадам Помпадур, сестрата на Наполеон, императрица Джозефина. И тогава Далойо бил техният малък местен пазар.

А сега в квартала се намираше друга известна жена, застанала само на няколко ярда от почетния караул пред Елисейския дворец. Ослепителната Лиза Джордан в шеметния си костюм от Шанел и една чернокоса жена с не по-малка красота се наслаждаваха на фасадата като туристи.

— Тя е с Шантел.

— Че с кого друг да бъде? — потвърди Коул. — Сестри по наркомания.

— Виждаш ли онези боклуци наоколо?

— Онази лимузина в пресечката може да е тяхна.

Джони се усмихна.

— Трябва да отдадеш дължимото на дамите. Избрали са доста непристъпна позиция.

И точно в този момент мобилният телефон на Джони звънна.

Той погледна номера и се усмихна, когато отвори капачето на телефона.

— Гледам те, бебче. — В гласа му се долавяше смях. — Стой на място. Идваме да те вземем.

Джони и Коул изскочиха от колата за миг и закрачиха към жените като филмови герои, помисли си Ники, намирайки сцената за леко обезпокоителна. Ето го, състрадателен и любезен към бившата си, той отива да я спаси като някакъв самоотвержен защитник на слабите и потиснатите. Може би Джони наистина не знаеше дали харесва бившата си или не. В крайна сметка може би все още беше влюбен в нея. Макар че не беше нейна работа дали Джони Патрик е щастлив да види бившата си или не. Тя нямаше абсолютно никакво право да изпитва и грам собственическо чувство, след като бе спала веднъж с него. Вероятно половината от жените по света имаха точно толкова право колкото нея, поне според таблоидите.

Напомняйки си, че трябва да се държи като зрял човек, Ники се предупреди, че не трябва да чувства и най-малката капчица ревност. Би било лудост дори да й хрумва подобна идея. Връзките не се създават с преспиване за една нощ. Точка. Край на историята. Наистина. Не тръгвай натам, посъветва тя строго своята колебаеща се психика.

Шантел седна до Коул на предната седалка, докато Джони подаде ръка на Лиза и тя се настани отзад. Ники се мръдна, доколкото можа върху широката седалка, премести чантичката си по-близо до краката си, вдигна от пода кутията с шоколадови бонбони, остави я в скута си и когато Лиза седна до нея, тя положи усилия да се усмихне. Ники дори успя да задържи усмивката си, когато Лиза я с мушка рязко с лакти в ребрата и я изблъска по-плътно до прозореца.

Когато Джони затвори вратата и колата потегли, Лиза започна да бърника в чантичката си на пода. Миг по-късно се изправи с цигара и запалка в ръка. С безпристрастната поза на жена от елита, която разговаря със слугиня, тя посочи с цигарата към Ники.

— Виждам, че още се навърташ наоколо. Трябва да си много, много специална.

В очевиден опит да насочи разговора в посока, която не би предизвикала препирня, Джони се намеси и обясни, че освен че му върши работа като преводачка, Ники е проектирала фантастична дървена къщичка за Джорди.

— Ще бъде истинска красота.

— Майтапиш се! — В колата отекна звънливият смях на кинозвезда. — Дървени къщички? Това същото ли е като да строиш къщички за птици?

— Малко по-големи са — отговори Ники, чувствайки се напълно зряла, за да не обръща внимание на дребнавостта на Лиза с изцяло дзен щедрост на духа. Строежът на дървени къщички в никакъв случай не беше нещо по-долно от преструвките на екрана. Но секунда по-късно трябваше да впрегне всеки грам дисциплина, който притежаваше, за да се въздържи и да не каже нещо неприлично, когато Лиза Джордан я стрелна с виолетовия си поглед и измърка:

— Това, че Джони спи с теб, не означава нищо. Той спи с всички, нали, скъпи — допълни богинята от Холивуд. Усмивката, която се появи по лицето на бившия й съпруг, бе сладка и разбираща.

— За бога, Лиза, стига толкова. Съжалявам — промърмори Джони, навеждайки се напред, за да погледне през бившата си и да се усмихне печално на Ники.

— Довечера можеш да се сдобриш с нея. Той ще се сдобри с теб довечера, Ники — изгука Лиза Джордан с нежен, но злобен глас, а погледът й към Ники бе леденостуден. — Много го бива в сдобряванията.

— Само не забравяй, Лиза, ние ти спасихме задника. Така че вземи съвсем вежливо да си затвориш шибаната уста — изръмжа Джони. — И не пуши в колата.

— Боже, боже, не сме ли докачливи… — Тя се наведе и пусна цигарата и запалката обратно в чантичката си. — Исках само да направя комплимент, скъпи — продължи тя и отново се изправи. — Ти си отличен в леглото.

— Боже, Лиза, успокой се — промърмори Шантел през рамо. — Джони е прав за това, че ни спаси, за което съм му благодарна. Макар че ако не беше взела онези черни перли, нямаше да сме в беда. Казах ти да не ги вземаш, но не, ти каза, че можеш да се оправиш с Юри.

— Какви черни перли? — попита Джони с остър като лазер поглед.

Лиза изгледа свирепо темето на приятелката си, после сви рамене пренебрежително.

— Юри има толкова много перли. Не мислех, че ще забележи — отвърна лекомислено тя. — Те дори не бяха в сейфа. Но благодарение на Шантел, която се огъва при най-малкия натиск, той разбра, че аз съм ги взела.

— Извини ме — намеси се с провлачен глас Шантел. — Заплахата да ни стовари насред Средиземно море ми се струва нещо повече от малък натиск.

Лиза въздъхна.

— Нямаше да го направят.

— За това ли ми се обади? Защото мислеше, че няма да го направят? — отбеляза Джони с деликатен сарказъм.

— Не. Не ти се обадих за това — отговори сърдито Лиза. — Просто исках да се измъкна от града.

— Мъдър избор — сопна й се Шантел.

— Да ти го начукам.

— Добре, дами, престанете с тези безполезни обвинения. Да поговорим за нещо по-продуктивно — прекъсна ги Джони, тъй като не му се искаше да слуша безкрайните им препирни. — Ще ви пратя у дома с моя самолет и няма да се налага да се оправяте с възможните проблеми, които могат да ви създадат вашите приятели. Но за в бъдеще ще ви предложа да стоите надалеч от хора, които действат извън закона. Така и двете ще се радвате на дълъг и продуктивен живот.

— Нямам нужда от твоите поучения — сопна се Лиза. — Не и когато ти винаги си правил каквото ти харесва.

— Точно сега се нуждаеш от мен, иначе още щеше да стоиш пред Елисейския и да потропваш — отсече Джони. — Така че престани с глупостите. Пращам те у дома, преди да си се забъркала в някоя друга беля. — Той се наведе към предната седалка. — Отиваме на летището, Вини.

— Първо трябва да си взема дрехите от Риц — озъби се Лиза.

Ако погледът можеше да убива, всички в лимузината щяха да са мъртъвци, помисли си Ники. С изключение на една руса, вбесена кинозвезда. Макар че всяка малка размяна на думи, която се случи, след като Лиза Джордан влезе в колата, позволяваше на Ники да разбере по-добре чувствата на Джони към бившата му. Той може би искаше да я спаси — поради някакво чувство за дълг или заради доброто старо време, или може би защото беше готин тип. Но това не беше любов.

— Ще се разпоредя да ти изпратят дрехите — заяви рязко Джони. — Коул, обади се в Риц и им кажи да опаковат дрехите на дамите веднага, а после да ги изпратят в жилището на Лиза в Щатите. Юри беше в онази лимузина от другата страна на улицата, нали? — Той погледна Лиза строго и изпитателно.

— Да — отговори бързо Шантел, осъзнавайки опасното им положение, въпреки че приятелката й отричаше опасността.

— Добре. Това означава, че има време да си вземете нещата от хотела, дори ако тръгнат директно натам. В което се съмнявам. — Юри беше разглезено хлапе. Щеше да отиде някъде да се цупи — за предпочитане на място, където може да се дрогира и да намери жени, които да го утешат.

Макар Ники да беше раздразнена от гадното отношение на мис Надменност към нея, сценарият, който се развиваше в лимузината, бе прекрасен за наблюдение. Все едно че си на първия ред в театъра. Само че този път представлението беше истинско. Една нацупена малка кинозвезда, която очевидно живееше в своя свят на фантазиите, създаден от външния й вид и известността й, спасена от големите лоши злодеи от своя бивш съпруг.

И тя дори не му благодари.

Какво, по дяволите, бе намерил той в Лиза Джордан? Защо се беше оженил за нея? Дали тя не пропускаше нещо? Или Джони Патрик бе като всеки друг мъж по света — омаян от една секси величествена богиня на екрана?

Това даде на Ники храна за размисъл по голямата, тиха алея към летището. Представи й различни възможности, които да обмисли за това кой, какво, къде, кога и защо тези двама толкова различни хора се бяха оженили. И най-вече — накара я да се чуди колко е била глупава да се увлече по един мъж, който всъщност се е оженил за кучка като Лиза Джордан.

Глупости.

Нима от това и тя не ставаше кучка?