Сюзън Джонсън
Френска целувка (14)

Четиринадесет

— Ето, ето, вземи още малко, ще те отпусне.

— Той е пълен задник — промърмори Лиза Джордан, вземайки малката стъклена лула от Шантел. — Затвори ми.

Красивата жена с вид на безпризорно дете прокара пръсти през късите си черни къдрици и се усмихна едва-едва.

— Той не е задник и ти го знаеш. Той е адски красив и почти никога не ти създава неприятности. Плюс това той ти донесе тази хубава трева.

— Все още се дразни.

— Не са ли такива винаги? Виж как се намуси Юри, когато каза, че ще пуснеш Джони да влезе.

Лиза махна с ръка, а леко загорелите й рамене се повдигнаха едва забележимо.

— Но Юри се оправи, когато му казах, че може да дойде с мен на следващата ми премиера. Той обича да купонясва и да се забавлява.

— Също така няма нищо против да бъде част от международната кино сцена — промърмори Шантел.

— Е, това ми дава предимство — измърка Лиза. — А аз обичам да имам предимство.

— Джони никога не е играл тази игра — или го е правил?

— Майтапиш ли се? Той ненавижда светлината на прожекторите. Въпреки че — Лиза въздъхна едва чуто — беше готов за всичко — по всяко време, навсякъде. — Тя сбърчи нос. — След като се роди Джорди той за една нощ се превърна в скапан бойскаут. Скуууучен.

— Но приятно скучен, трябва да признаеш. Обаче, като говорим за истински скучни неща, какво мислиш за това малко отклонение до онзи музей в Мариас^[1] след като пристигнахме тук? На мен това място ми заприлича на апартамента на някоя старица.

— Юри трябваше да свърши някаква семейна работа. — Лиза издиша бавно кълбо дим. — Не видя ли как се разгорещи за онова старо бижу?

— Не знам защо ние трябваше да го видим.

— Поради някаква причина той се гордее с него; мисля, че е руско и е на някоя от императриците. — Лиза вдигна длани. — Както и да е, това го вълнува.

— Като онези отбивания в магазините за шоколади.

— Това беше за баща му. Юри си има нещо като списък за пазаруване на специални шоколади, които трябва да занесе в Ница като отидем там.

— Като каза Ница. Ще ни трябват нови бански за яхтата на Юри.

Лиза остави лулата, протегна се мързеливо и за момент огледа маникюра си.

— Не е проблем. В Ница има купища магазини. Не съм сигурна дали харесвам този цвят. Ти какво мислиш? — Тя протегна ръка към Шантел.

Жените бяха облечени небрежно в пастелни панталони и зле съчетани с тях оскъдни блузи. И двете жени харесваха ултра женствения стил, който подчертаваше ефирната им, деликатна красота.

— Опитай с онези розови блясъци, които видяхме в Шанел — как се казваха — „Старгейзър пинк“?

— Или може би гланцирания пъпеш…

— Знаеш ли, мислех си…

— Ти харесваш розово.

— Не, щях да кажа, че стана добре, че Джони отведе Джорди у дома. Тя нямаше какво да прави докато ние купонясваме. А ако се възползваме от фармацевтиката на Юри и Раф, изобщо няма да ти остане време да бъдеш с нея. Плюс това, ти не обичаш онази бавачка с постоянната й кисела физиономия да ти се мотае наоколо.

Бледото съвършенство върху любимото лице на кинокритиците прие претенциозно изражение.

— Предполагам, че си права — въздъхна Лиза. — Права си. Не че ще кажа това на бившия си, какъвто е гадняр.

Шантел се усмихна.

— Че защо да го правиш? Е, хайде да опитаме малко от онези шоколади, които купи Юри. Дояде ми се след тревата.

— Аз не ям шоколад.

— Е, ще има повече за мен.

— Моля. Аз ще си взема една от онези ягодови торти — Лиза махна към подноса със сладкишите, донесен преди малко от румсървиса, — а после ще си взема от онези черни перли, които са в багажа на Юри. — Тя оголи ослепително белите си зъби с благодарност към най-добрия зъболекар от Бевърли Хилс. — Юри няма да забележи, че няколко липсват; там трябва да има стотици. И не може да са много ценни, иначе щеше да ги сложи в сейф с всички останали неща.

Шантел присви лазурните си очи.

— Аз не бих взела. Може да ги е преброил.

Лиза направи презрителна муцунка, както го правеше толкова ефектно в „Шепот за живот“ в годината, когато филмът спечели Златна палма.

— Сигурна съм, че Юри може да си позволи да ми даде една-две. Или ако го направи на въпрос — тя вдигна елегантната си ръка в небрежен жест, — ще предложа да му ги платя.

— Не бих се забърквала с тези неща. Този човек е много буен.

Лиза притвори пренебрежително деликатно оцветените си мигли.

— Вярвай ми, мога да се оправя с Юри.

 

 

Докато двете дами се отдаваха на шоколади, сладкиши и качествен канабис, Юри и Раф седяха срещу двама мъже в задната стая на мръсен склад на една общо взето необитаема улица в Монмартр. Недодяланите графити върху заградената с дъски сграда възпираха любопитните, както и бодливата тел върху оградата от ковано желязо, заграждаща имота, докато избледнялата табела на кирилица над невзрачния главен вход излъчваше атмосфера на небрежност или на възможен риск за минувачите. Юри се излежаваше в креслото си със златната младежка леност на богат младеж, ръцете му бяха отпуснати леко върху катедра Александър Първи в Имперски стил, която изобщо не беше на мястото си в това помещение. Макар че ако някой погледнеше под прашните чаршафи на пръснатите мебели, заобикалящи изпоцапаната маса, разделяща мъжете, той би открил повече от един предмет, носил някога сериен номер на известен музей.

— В теб ли е скицникът? — попита той провлачено на френски, без да се бои от студения поглед на едрия мъж срещу него, който приличаше на български щангист.

— Първо парите. — Непоколебим поглед.

Юри огледа бавно бръснатата глава на мъжа, който нямаше врат, а мускулестите му ръце вероятно биха могли да вдигнат кон, после сви рамене и се обърна към Рафаел.

— Покажи му парите.

По-низшият чин на Рафаел бе в резултат от съответния статус на бащите им в йерархията на глобалната престъпност. Бащата на Юри бе просперирал в нова Русия, но това го направиха всички хора с връзки, включително и от организираната престъпност. Раф произлизаше от южноамерикански картел с по-малки мащаби и техният бизнес бе свързан единствено с дрогата. Но и двете семейства забогатяха невероятно след падането на талибаните. Производството на опиум в Афганистан бе по-високо от всякога.

Всъщност днес всички бяха в този склад заради това, че един от най-големите транзитни дилъри на дрога в Узбекистан си падаше по изкуството — особено по Пикасо. Носеха се слухове, че откраднатият скицник, попаднал в ръцете на българина, бил от ранния период на Пикасо и щеше да представлява плащане за доставка на опиум към Европа. Скицникът бе откраднат от частна колекция — стойността му се оценяваше на около пет милиона долара. Не че дребните крадци със скицника разбираха стойността му.

— Всички пари са тук — заяви Раф, сложи на масата малко куфарче и го отвори. — Двеста и петдесет хиляди евро. — Еврото се превърна в предпочитана валута за наркосделките след скорошния спад на долара.

Българският помощник преброи бързо пачките с банкноти, после затвори куфарчето и го остави в скута си.

— Ето. Не е много — предимно драсканици — изрече на френски щангистът със силен и груб акцент.

Юри дръпна малкия скицник по-наблизо и разлисти няколко страници, преди да го затвори.

— Баща ми оценява бързата ви услуга. — Той стана и кимна на Раф, който също се изправи. — Ако нашият клиент има други желания, ще ви се обадим.

Никой от младежите не погледна назад докато излизаха от помещението. Не беше необходимо. Фамилиите им се ползваха с огромен авторитет в престъпния свят, а гардовете им чакаха пред вратата.

Не че Юри и Раф бяха замесени в някои от по-мръсните аспекти от бизнеса на бащите си. Само от време на време те изпълняваха ролята на куриери за по-дребни задачи.

Когато се появяваха опасни мисии, се наемаха професионалисти — безмилостни мъже без елитно образование или кръвно родство с онези на върха.

На Юри и Раф, наследници на един бизнес, разраснал се до глобални мащаби, а с това набрал и необходимия реквизит от счетоводители и международни банкери, им оставаше просто да се наслаждават на луксозния начин на живот на супер богатите.