Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (28)

28.

На двайсет метра под повърхността всичко приличаше на сън или на друга планета. Оливия, облечена в червен бански и водолазен екип, се намираше на ръба на бездна, стръмна канара, която се спускаше на триста метра надолу в пропастта. Човек можеше направо да се хвърли, да направи салто и да започне да пада сам. Преследваше една оранжева риба балон. Беше красиво малко създание, ярко оранжево и оформено като футболна топка, с огромни кръгли очи и рижи ресници досущ като излязло от филмче на Дисни. Пасажи от невероятно сини и зелени риби избухваха около нея като шарки на плажна хавлия от петдесетте години. Дуейн, нейният придружител в гмуркането — дребничък, към двайсет и две годишен дългокос хипи, удари юмруците си един в друг, за да й напомни да провери кислорода си. Тя вдигна манометъра. Бяха изтекли петдесет минути, а й се струваха като пет. Погледна нагоре, където слънчевата светлина докосваше водата. Изпита шок, като разбра колко дълбоко се намира, чувстваше се напълно у дома си. Единственото, което трябваше да помни, бе да не се паникьосва и да диша.

Пое неохотно нагоре след подобната на оса фигура на Дуейн с неговата мека права грива, поддържаше ниска скорост, усещаше как въздухът се разширява в маската й и го поемаше на кратки вдишвания. Проби повърхността и смаяно се загледа в другия свят — ярката слънчева светлина, синьото небе, веселата редичка от дървени къщурки край брега, измамно близки. Беше се чувствала като на дълбочина десет метра, на милиони километри от цивилизацията, а сега водата беше толкова плитка, че почти можеше да стъпи на дъното.

Двамата с Дуейн доплуваха до корабчето на Рик, уловиха се за ръба на стълбата и свалиха маските си, еуфорични от гмуркането. Метнаха поясите с тежестите на дървената палуба, разкопчаха бутилките с въздуха и зачакаха помощ да се изкачат. На пейките пред колибата се беше настанила малка група, потънала в разговор. Никой не беше ги забелязал.

— Кретени! Какво става? — викна им Дуейн. Изтегли се на корабчето и помогна на Оливия да се качи.

— Ей, Дуейн — отговори един от тях, — видя ли долу нещо гадно?

— Не, човече. Прекрасно е. Синя вода.

Оливия усети, че краката й леко поддават, когато тръгнаха по топлите дъски на корабчето. Гмуркането беше дълго. Дуейн плакнеше водолазните принадлежности във варел със сладка вода. Подаде й бутилка студена вода.

— Станала си руса — рече той.

Тя вдигна ръка към косата си. Беше се вкоравила от солта.

— Отива ти повече от червената.

— Толкова за шест до осемте измивания — каза тя и започна да потапя своите принадлежности във варела.

— Ей, Рик. Какво става? Случило ли се е нещо? — попита Дуейн, когато двамата с Оливия се приближиха към групата.

Рик — едър канадец с мустаци, беше по-възрастен от останалите. Имаше осанката на преподавател в колеж.

— Отидоха при маркиращите шамандури над пещерата на Морган — заобяснява Морган, като направи място на Оливия, а после бръкна в една хладилна чанта и й подаде газирана напитка. — Фредерик слезе там с група клиенти и срещна групата на Артуро от „Роатан“, идваща насреща им в тунела. Артуро казал, че е оставил маркираща шамандура, но когато Фредерик стигнал дотам, шамандурата я нямало. Вероятно са я махнали хората на Ферамо.

Оливия се смръзна при звука на това име, но опита да се държи нормално.

Намеси се друг мъж.

— В събота някой беше оставил там шамандура, когато долу нямаше никой. Артуро я видял и се гмурнал да я провери, но нямало никой. Единственият начин да ги спрем е по цял ден да висим с лодки по тези места за гмуркане.

— Ами може и това да направим, и то не само с лодка — заяви Дуейн с мрачен застрашителен глас.

Групата започна да се разотива. Дуейн искаше да я изпрати до дома на госпожица Рути.

— За кого говорихте досега? — невинно попита Оливия.

— За хората от хотела отвъд Пъмпкин Хил. Там има луксозен екологичен курорт. Според някои хора собственикът бил петролен шейх. Опитват се да изтласкат всички останали водолази и да запазят пещерите и тунелите за своите гости. Говеда.

— Хотелът за водолази ли е?

— Май да, но ми се струва, че това е глупост. Той е ангажирал разните му там водолази и оксиженисти. Направил е дяволски голям кей. За какво му е такъв кей в Попаян?

Мислите на Оливия препускаха.

— Оксиженисти ли? Че те могат ли да работят под водата? Какво използват за горелката?

— Ацетилен.

— Той експлозив ли е?

— Да, ако го смесиш с кислород.

— Дори под водата?

— Разбира се. Все едно, пристигнахме. Довечера ще дойдеш ли във „Ведро с кръв“?

— Ъъъ, да, добре — смотолеви тя. — Ще се видим.

Върна се бързо в стаята си и запрелиства вестника, като търсеше историята за бомбения атентат в Алхесирас, която беше видяла по-рано. Взрив в туристически комплекс, който се приписваше на Ал Кайда.

Предварителните разследвания показват, че взривното устройство е било на базата на ацетилен. Ацетиленът е лесно достъпен и често се използва от водолази в областта на промишленото заваряване.

 

 

„Ведро с кръв“ си го биваше. Представляваше дървена хижа с каменен под, груб дървен бар и беззъб барман. На бара седяха трима местни. Масите и пейките бяха пълни с туристи.

Оливия намираше сексуалната политика на туристите за доста успокояваща. На очевидните демонстрации на сексуалност или завидно финансово положение не се гледаше с добро око. Явяването в компанията на скитащи туристи по бюстие и мини пола беше точно толкова неприемливо, колкото и с делови костюм от „Маркс и Спенсър“ или с рибарски ботуши. Стандартната униформа беше избелели протрити дрехи, които може и да са били подходящи при заминаването им от Стокхолм или Хелзинки, но след шест месеца на гмуркане, ориз, грах и дизентерия им бяха станали с два номера по-големи.

Когато влезе, Дуейн й махна да седне при него. Висок кикот изригна откъм тримата местни на бара. Огледа се и видя, че единият разправяше виц и се беше надупил.

Групата, която се гмуркаше при Рик, й направи място на дървената пейка. Единият разправяше изпълнена с жаргон водолазна история, която сякаш се отнасяше за хората на Ферамо.

— Та той приклещил един от тях в Дяволското гърло без да пусне шамандура, и въздухът на човека свършил.

Оливия се смути, когато Мортън Си влезе в бара.

— Божичко. И какво направил нещастникът?

— Прерязал маркуча на другия…

Наблюдаваше го как се присъединява към групата в дъното на бара, като поздрави по мъжки компанията, сякаш бяха членове на банда от Южен Л.А.

— …и започнал да диша от бутилката му.

Мортън Си улови погледа й и вдигна бирената си бутилка. Изразът на лицето му леко се промени, което може да беше, а може и да не беше усмивка.

— …после започнал да се преобръща, докато успял да свали бутилката си и да отвори клапана.

Към масата им се приближи мъж с вид на хипи от седемдесетте — огромни дебели мустаци, дълга коса, плешиво кубе.

— Здрасти, Рик. Искаш ли да заведеш с корабчето една група до Бел Кий?

— С някаква специална цел ли?

Мъжът се усмихна с бавна усмивка на наслада.

— Ще получим дял.

— Добре! Да вървим! Идваш ли, Рейчъл-от-Англия?

 

 

Оказа се, че голямата торба с кокаин, изхвърлена миналата нощ на бреговете на Попаян, беше демократично разпределена между жителите на Уест Енд. Оливия се попита дали не е торбата, която тя изхвърли през прозореца на стаята си в хотела. Беше крайно невероятно, но съзря някаква приятна повторяемост на събитието.

По-голямата част от клиентелата на „Ведро с кръв“ се отправи към мястото с малка флотилия от оборудвани за гмуркане корабчета, едно от които се повреди по пътя. Оливия с възбуда забеляза, че Мортън Си му се притече на помощ. Дръпна връвта на стартера, поровичка се в дросела, после извади мотора над водата. След като го почовърка няколко минути, го върна, дърпа връвта на стартера няколко минути и двигателят се включи без съществени проблеми.

Пластмасова туба с ром и няколко с портокалов сок обикаляха от ръка на ръка. Когато стигнаха острова, който беше на сто метра срещу брега и напълно необитаем, запалиха огън и смесиха напитките в кокосови черупки. В началото това й напомни за училищните купони, на които всички гадаеха кой с кого ще се свали по-късно, като се правеха на много печени и само от време на време избухваха в нервен смях. Имаше много песни и дрънкане на китари, докато се смъркаха купчинки кокаин и се раздаваха цигари марихуана. Хората започнаха да сядат около огъня и Оливия се присъедини към тях.

Осъзна, че не може да се избави от присъствието на Мортън Си и непрекъснато го следи с ъгълчето на окото си и леко се паникьосва, като го види да разговаря с друго момиче. От всичко това лъхаше на прекрасно юношество. Той изобщо не й обръщаше внимание, но погледите им няколко пъти се кръстосаха и тя знаеше. Той се настани от отсрещната страна на огъня, а тя посръбваше питието си, като отказа предложения й кокаин, но от време на време дръпваше от някоя цигара с марихуана, която вървеше от ръка на ръка, и наблюдаваше сериозното му лице на светлината на огъня. Дуейн се наведе, за да влезе в полезрението й, а правата му коса се спусна върху лицето.

— Рейчъл — сериозно зашепна той, — виждаш ли онези дървета там? Зад тях е скрит хеликоптер. Виждаш ли го? Увит е в памук.

Огледа се крадешком, а после заскача към дърветата като маймуна.

Очевидно кокаинът си казваше думата. Вдясно от нея се завърза оживен спор, в който участваха хора, изцяло съгласни един с друг.

— Така е, така е, човече! Точно така е.

— Да, искам да кажа, това е толкова, толкова…

— Тъкмо това ти разправям! Именно това ти казвам! Някой тръгна към огъня, като си мърмореше:

— …сетивата — могат да ни дадат усещане за реалност, която, изглежда, е същата реалност и наистина е свързана с тази реалност, но не е буквално същата реалност. — Пъхна палеца си в огъня, изруга и падна.

Оливия се отпусна назад и затвори очи. Някой беше донесъл касетофон и пусна френски шансони. Тревата беше прекрасна — крайно лека, крайно гъделичкаща и крайно секси.

— Променила си косата си.

Отвори очи. До нея седеше Мортън Си и се взираше в огъня.

— От слънцето е.

— Да, разбира се.

Той полегна назад, опря главата си на лакът, гледаше я, очите му пробягваха по лицето й. Би могъл да се наклони още няколко сантиметра и да я целуне.

— Искаш ли да се разходим? — прошепна. Помогна й да стане, хвана я за ръка и я поведе към плажа. Хареса й допира на ръката му — беше груба и силна. Пътечката обиколи една скала, която ги скриваше от огъня, той спря, махна косата от лицето й и я погледна с напрегнатите си сиви очи. Фината линия на скулата и челюстта му се очертаваха на лунната светлина. Изглеждаше зрял и опитен, сякаш беше преживял много неща. Взе лицето й в ръка и я целуна дръзко и нахално, притисна я с тялото си в скалата. Целуваше се страхотно.

Опипа уверено тялото й. Тя уверено го прегърна през врата, опиянена от целувката, докосваща мускулите на гърба му. Под ризата му напипа някакъв колан. Проследи го с пръсти до кръста му и го остави да отблъсне ръката й.

— Пистолет ли носиш?

— Не, скъпа — прошепна той. — Просто се радвам да те видя.

— Радостта ти се усеща на много странно място.

— Целта ни е изненадата — отвърна той и сръчно бръкна в джинсите й. Божичко, наистина се чувстваше отново на шестнайсет години.

Дочу крясъци. Иззад скалата се появи Дуейн. Вторачи се в тях, като яростно дъвчеше дъвка.

— Ей, човече, корабчето се връща — дрезгаво рече той.

Двамата се пуснаха и заоправяха дрехите си. Мортън Си я прегърна през рамо и се върнаха при останалите. Той кратко се засмя.

— Боже, как ще качим тоя народ на корабчетата?

Рик беше почти стигнал до една кокосова палма, може би в търсене на хеликоптер, увит в памук. Дуейн закачливо се носеше по плажа, без да спира да дъвче. Малка групичка беше отишла при лагуната и танцуваше във водата, размахвайки ръце над главите си. До умиращата жарава на огъня в оживения спор на съгласието се бяха включили още хора, които си викаха един на друг:

— Точно така го виждам, точно така го виждам!

— Именно! Именно така е!

Мортън Си въздъхна и започна да ги насочва към корабчетата.

 

 

Вятърът беше спрял, морето беше мастиленочерно и спокойно. Разговорът се насочи към Ферамо. Дуейн беше ядосан и се втренчи в светлините на другия край на острова, като дъвчеше яростно.

— Вече трябва да мериш всяка шибана дума, която казваш на Попаян, защото не се знае кой им пее в ушенцето и кой не. Човече, утре ще ида при тях. Ще сляза и ще ги науча.

— Ей — обади се Мортън Си. — Човече, ти си друсан. Дай по-кротко.

— Трябва да ги подхванем — рече Дуейн. — Човече, това е шантава работа. Познаваме по-добре тези пещери от тях. Трябва да им разкажем играта.

Втренчи се пред себе си, без да спира да дъвче, маниакално люлеещ единия си крак нагоре-надолу.

Оливия потрепери. Мортън Си я притегли към себе си и загърна раменете й с пуловера си.

— Добре ли си? — прошепна той. Тя кимна щастливо. — Знаеш ли нещо за онези хора?

Поклати глава, като избягваше да среща погледа му. Внезапно се притесни от познанството си с Ферамо.

— Само каквото говорят хората. А ти?

Някой му подаде цигара марихуана, той силно дръпна и поклати глава. Оливия забеляза, че веднага издуха дима, без да го вдъхне.

— Все пак бих искал да видя хотела му. А ти?

— Смятах да отида. Реших, че ще е полезно за статията ми. Но звучи страшничко.

— Ти журналистка ли си?

Пръстите им се докоснаха, когато й подаде цигарата. Дуейн продължаваше да се самонавива за Ферамо и Пъмпкин Хил.

— Трябва да вземем нещо и наистина да ги подплашим. Например да ги изненадаме. Или да направим нещо наистина гадно в пещерите, така че да не припарят повече там.

— За кого работиш?

— На свободна практика съм. В момента пиша материал за гмуркането за списание „Елан“. А ти какво правиш тук?

Оливия прехапа долната си устна, когато Мортън бавно плъзна ръката си по коляното й, като натискаше с палец крака й по пътя си нагоре по бедрото й.

 

 

Пред дома на госпожица Рути двамата спряха в сянката на едно дърво. За секунда, когато погледна през рамо, й се стори, че забеляза някой да вдига пердето в пансиона, а на фона на светлината се очерта силует на глава. Скри се обратно в сянката.

— Мога ли да вляза? — прошепна той във врата й.

С огромно усилие на волята тя лекичко се отдръпна и поклати глава.

Той погледна надолу, успокои пресекливото си дишане и отново спря очи върху нея.

— Никакви среднощни посетители, а?

— Не и без придружител.

— Утре ще се гмуркаш ли?

Тя кимна.

— Кога?

— Към единайсет.

— След това ще те потърся.

 

 

Като се качи в стаята си, запрепуска трескаво напред-назад. Това монашеско самоотричане бе истински ад. Не знаеше още колко време ще издържи.