Джоана Линдзи
Нежен бунт (24)

Глава двадесет и четвърта

Антъни и Джеймс влязоха в поредната кръчма. Огледаха претъпкания салон. Поредната проверка в поредното заведение този следобед. Присъстващите ги оглеждаха един по един, побутваха се помежду си и наставаше тишина. Тежка като дим тишина тегнеше над издрасканите захабени маси.

Пристанищната измет не се отнасяше твърде благосклонно към благородниците, които навлизат в тяхна територия. Винаги се намираше някой разгневен несретник, готов да се сбие с когото му падне. Би било страхотен завършек на вечерта за тези изтерзани мъже да изкарат яда си на тези богати и лъскави господа, които си мислят, че е в правото им да ги експлоатират. Колко хубаво — да избършеш пода с пребитото тяло на някой богаташ, а след това да го изхвърлиш на улицата полумъртъв. Понякога и мъртъв.

Но ръстът на тези двама аристократи всяваше респект. Те не изглеждаха като някои контета, които смятат посещението на подобни кръчми на пияна глава за лудория, а на сутринта, вече изтрезнели, ги презираха. Не, тези двамата очевидно са от друго тесто. Респектът, който излъчваха, проникваше дори у най-притъпения от алкохола разсъдък. Който дори за миг си е помислил да се спречка с тях, променяше решението си и продължаваше да си пие, твърдо решен да не обръща никакво внимание точно на тези двамата.

Тишината продължи съвсем малко. Този път на Антъни дори не му направи впечатление. Беше уморен, унил. Може би малко опиянен. Бяха посетили десетина кръчми и навсякъде поръчваха по нещо за пиене. Сядаха и питаха кръчмарите. Джеймс забелязваше отношението на околните и за пореден път съжали, че не е облякъл подходящи дрехи. Обикновено облеклото говори за положението на човека в обществото. Те двамата определено изглеждаха не на място тук. Но как биха могли да предположат, че ще се наложи цял ден да обикалят кръчмите.

Тъкмо Антъни обяви, че са скитали достатъчно за днес, когато забеляза рошава яркочервена коса. Погледна брат си, после към бара. Джеймс проследи погледа му и също забеляза влезлия. Тази рижава коса не значеше, че са открили Джорди Камерън, но все пак си личеше, че човекът е шотландец. Джеймс въздъхна. Надяваше се това да е краят на търсенето. Нямаше време за губене в преследвания на някакви си братовчеди.

— Дай да седнем близо до бара и подслушаме разговора — предложи Джеймс.

— Защо просто не го попитаме? — каза Антъни.

— Такива хора не са особено разговорливи. Всички имат едно-друго за криене. Не си ли разбрал това?

Антъни се намръщи, но се съгласи. Джеймс имаше право. Въпросите, които ги интересуваха, не намериха разрешение, но, по дяволите, той искаше да приключи и най-после да се прибере у дома. Има съпруга, която го чака и не беше предполагал, че така ще прекара втория ден от семейния си живот.

Бяха предположили, че издирването няма да ги затрудни, но то се превърна в безкрайно търсене. Сутринта, докато Антъни разказваше на Джеймс за Джорди Камерън и причината толкова скоро да се ожени, пристигна Джон — един от хората, пратени да преследват Джорди. Той съобщи адреса му. Оказа се, че е успял да се добере чрез наетите от Камерън хора до леговището му. Лицето на Антъни придоби хищническо изражение и Джеймс предложи да го придружи. Не че Антъни се канеше да претрепе негодника. Искаше просто здраво да го натупа и да му съобщи добрата новина за женитбата на братовчедка му. Антъни не допускаше, че Камерън не е забелязал обявлението във вестниците за сватбата им. Трябваше да го отпрати с предупреждение повече да не я безпокои. Толкова е просто. Не се нуждаеше от помощта на Джеймс, но се зарадва, когато тръгна с него.

Първата от неприятните новини беше, че Камерън е напуснал жилището си. Това, че е станало едва снощи, а Рослин беше избягала предния ден, звучеше интригуващо. Той или беше абсолютно уверен, че тя няма да уведоми властите за отвличането си, или беше много глупав. Но беше съобразил да смени жилището си. Антъни се съмняваше да се е отказал и завърнал в Шотландия. Затова обикаляше и разпитваше във всички кръчми и пансиони в околността. Дотук напразно.

Разполагаше единствено с описанието от хазайката и то напълно съответстваше с външността на мъжа зад бара. Висок, риж като морков, със светлосини очи, представителен и о, да, много красив, според думите на госпожа Пим.

Антъни все още не беше видял очите му, а колкото до красотата, това бе въпрос на вкус. Всичко останало съответстваше. Дори дрехите му отговаряха на описанието й. Мъжът не беше сам. Придружаваше го може би един от наемниците му. Стоеше до него. Беше нисък, с вълнено кепе, нахлупено до веждите му. Дори отблизо не беше лесно да се различат чертите му.

Говореха помежду си. Предложението на Джеймс да ги подслушват беше разумно, въпреки че търпението на Антъни беше напълно изчерпано. След всички тревоги на този ден той изгаряше от нетърпение да набие младежа. Мисълта за това дори му доставяше удоволствие. Беше изпуснал обяда, вечерята, възможността да люби съпругата си… Надяваше се тя от своя страна да оцени усилията му.

Той последва брат си и седна на една маса, заета от двама на вид грубовати мъже. Джеймс приближи до тях и ги изгледа с такъв поглед, че те тутакси станаха. Тази случка възвърна чувството за хумор на Антъни.

— Чудно как успя, старче!

Джеймс се засмя невинно:

— Какво успях?

— Само с поглед постигна нещо, което става с пердах и кървища. С твоите малки зелени орбити.

— Не съм виновен, че те се уплашиха от мен. Знаеш, че нямах лоши намерения. Аз съм най-миролюбивият мъж от тази страна на…

— Ада? — предположи Антъни с унила усмивка. — Добре че Кони не е тук. Той би се задушил от подобна приказка.

— Зарежи това. Трябва да поръчаме нещо за пиене, за да не се набиваме на очи.

Антъни се обърна и забеляза кръчмарката. Момичето беше доста сочничко, без да е закръглено. Учудващо хубаво за такова долно заведение. Настани се в скута му и обви врата му с топлите си ръце. Това бе недвусмислена покана. Направи го толкова бързо и толкова неочаквано, че не успя да я отпрати веднага.

Джеймс го съжали, озадачен от колебанието на брат си.

— Не попадна на подходящ скут, миличка. — Саркастичния му тон изненада кръчмарката и тя го погледна слисано. Джеймс се ухили. — Пред себе си виждаш едно от достойните за съжаление създания, наречени „женен мъж“. При това е твърде зает тази вечер. Ако си направиш труда да прехвърлиш хубавото си задниче от другата страна на масата, ще получиш компенсация.

Момичето се изкикоти от грубите думи на Джеймс. Тя беше свикнала на такъв език, но не очакваше да го чуе от устата на толкова елегантен богаташ. Хвърли жален поглед на Антъни, който беше привлякъл погледа й още при влизането си. Заслужаваше си да се потруди за него. Но и другият не беше за изхвърляне. Сега тя можа да го разгледа по-добре.

Не забелязваше намръщената физиономия на Антъни. Обви дългата си руса коса около врата му и го придърпа по-близо до себе си. Предизвикателно се поклати в скута му.

— Сигурна съм, че не искаш, скъпи. Но ще ме направиш щастлива.

Антъни се съвзе твърде бързо. Избута я от скута си и я бутна към Джеймс.

— Друг път, скъпа — каза той любезно, но с присвити очи. Джеймс не се смути ни най-малко. Прихвана момичето през талията и я помилва обещаващо отзад. Прошепна в ухото й няколко думи и я изпрати да донесе по чаша ейл. Антъни промърмори презрително:

— И ти си намери една хубостница.

— Независимо дали този е мъжът, когото търсиш, аз вече се отказвам. Стига ми толкова за днес. Сега имам нужда от компенсация за изнурителния ден и тя ще ми помогне за това.

Антъни се усмихна.

— Да, предполагам, че ще ти помогне. Но ти добре видя на чий скут предпочете да седне.

— Победата очевидно ти е замаяла главата. Неприятно ми е да те свалям от облаците, но за разлика от мен, от сега нататък ти можеш само да гледаш и да мечтаеш за такива работи.

— Нали не си ме чул да се оплаквам?

— Ще ти припомня думите ти, когато почнеш да го правиш. Не е лошо да бъдеш очарован от присъствието на една жена за известно време. Но ако това продължи твърде дълго, рискуваш да си загубиш ума по нея.

Антъни ведро се усмихна. Той разбираше, че думите на брат му са напълно валидни в неговия случай. Но Джеймс не обърна внимание на това.

Очите му проследиха двамата на бара. Те бяха погълнати от интимен разговор, особено по-ниският от тях. Присвитите му тесни рамене изобщо не подхождаха за мъжка физика.

Миг по-късно гласът на червенокосия привлече вниманието на Антъни. Не можеше да сбърка с нищо шотландския му акцент. Припомни си защо са в тази кръчма.

— Достатъчно чух — отсече той и бързо се изправи. Джеймс сграбчи ръката му и изсъска:

— Ти нищо не си чул. Бъди разумен, Тони. Не се знае колко от мъжете наоколо са негови хора. Можеш да изчакаш още малко. Той може би ще излезе оттук.

— Ти можеш да изчакаш още малко. Аз обаче имам съпруга, която ме чака в къщи.

Той пристъпи към бара. Преди да предприеме каквото и да било, Джеймс предвидливо извика:

— Камерън? — надяваше се да не получи отговор.

Антъни вече беше загубил разсъдъка си от ярост. За нещастие рижият реагира веднага. Двамата мъже се обърнаха мигновено и обходиха помещението с поглед: единият изглеждаше уплашен, а другият — заплашителен. Двата чифта очи се приковаха в Антъни, който приближи към двамата, без да сваля поглед от високия шотландец.

— Камерън? — гласът му звучеше измамно спокойно.

— Казвам се Макдонъл, човече. Йън Макдонъл.

— Лъжеш — изсумтя Антъни и го хвана за ревера. Избута го напред. Очите му бяха на няколко сантиметра от лицето на другия.

Твърде късно разбра грешката си. Присвитите очи не бяха сини, а светлосиви. Дребният беше измъкнал нож от ръкава си.

В този миг Джеймс се намеси. Изби ножа от нежната ръка. Попадна сред дъжд от ритници и юмруци, които обаче бяха твърде слаби. Малкият негодник не беше по-силен от дете. Но Джеймс нямаше намерение да го остави просто така. Без никакво усилие го сграбчи и повдигна от земята. Едва сдържа изненадата си, когато усети меки женски гърди в ръката си.

Антъни ги наблюдаваше. Той се сепна, когато забеляза нежна брадичка, пухкави устни и дръзко малко носле. И въпреки че кепето се прихлупи още по-ниско, той не можа да сбърка отлично изваяните женски скули.

Повиши глас от изненада:

— Господи, той е жена.

Джеймс се ухили:

— Разбрах.

— Сега разбрахте, нещастни глупаци такива! — изсумтя момичето. Мъжете наоколо бяха чули разговора и гледаха в тях. — Мак, направи нещо!

И Мак направи нещо. Насочи юмрук към Антъни. Той бързо се овладя и отказа да се бие, макар че имаше нужда от отдушник за напрежението си. Улови юмрука му.

— Няма нужда, Макдонъл. Сгреших и се извинявам за това.

Макдонъл се обърка от лесно отблъснатия удар. Англичанинът не беше много по-едър от него, но въпреки това не можеше да освободи юмрука си от желязната хватка. А и да се освободи, не може да направи нищо срещу този мъж.

Шотландецът кимна благоразумно и Антъни го пусна. Но Джеймс все още държеше здраво другаря му. Вниманието му се насочи към тях.

— Ако знаеш кво е добро за теб, ще си вървиш веднага.

— Спокойно, Макдонъл — намеси се Антъни. — Той няма да й направи нищо лошо. Позволи ни да те придружим навън.

— Няма нужда…

— Огледай се наоколо. Мисля, че има нужда, благодарение на грубата грешка на брат ми.

Той грабна момичето под мишница и се запъти към вратата. Протестите й замряха, когато здраво заклещи със силните си ръце гръдния й кош. И понеже Макдонъл не чу никакво оплакване от нейна страна, ги последва. Антъни хвърли няколко монети на масата, въпреки че поръчката им още не беше изпълнена и ги последва. Огледа помещението и видя прикованите в Джеймс и момичето погледи. Чудеше се колко ли време е престояла в кръчмата, преди да я разкрият. Това беше без значение. С тези плътно прилепнали панталони и твърде широк пуловер вероятно щеше да бъде пожелана от много мъже. Затова и Джеймс я беше хванал толкова здраво.

На Антъни му се струваше малко вероятно да се измъкне от един инцидент. Настигна другите. В този момент кръчмарката се появи изневиделица и със собственически жест спря Джеймс:

— Нали не си отиваш?

Вместо да я отблъсне, Джеймс я зашемети с ослепителна усмивка:

— Ще се върна по-късно, миличка.

Лицето й засия. Дори не си направи труда да погледне вързопа под мишницата му.

— Свършвам работа в два часа.

— Тогава до два.

— Няма ли да се окажем много в два часа? — прозвуча гласът на един як мускулест моряк, който внезапно пресече път на Джеймс към изхода.

С въздишка Антъни застана до брат си:

— Нали не мислиш да я оставиш и да се заемеш с този мъж.

— Съвсем не.

— И правилно.

— Стой надалеч от това, приятел — обърна се морякът към Антъни. — Този тук няма никакво право да се вмъква в кръчмата и да отмъква не една, а две от нашите момичета.

— Две! Този малък дрипльо ваш ли е? — Антъни посочи товара в ръцете на брат си.

Момичето беше повдигнало вълненото си кепе достатъчно, за да вижда наоколо и хвърляше убийствени погледи. Той реши да я подразни все пак:

— Негова ли си, скъпа?

Тя беше достатъчно умна, за да кимне отрицателно с глава, а и морякът беше грозен грубиян. Нямаше и сили за друг отговор, защото беше прекалено разгневена от начина, по който Джеймс се отнасяше с нея. Антъни не можеше да я обвинява. Може би хватката на брат му й причиняваше болка, а и положението, в което се намираше не беше никак завидно.

— Вярвам, че този отговор урежда нещата, нали така.

Това не беше въпрос. Антъни беше отегчен от цялата работа. Още повече, че вината беше изцяло негова.

— Бъди добро момче и се махни от пътя ни.

Морякът не се помръдна.

— Той няма да излезе оттук с нея.

— О, по дяволите — уморено каза Антъни миг преди да стовари юмрук върху челюстта на моряка.

Мъжът се строполи в краката им. След кратко колебание негов другар се надигна и изръмжа нещо, но преди да завърши, рязък удар от страна на Антъни го върна обратно на мястото му с ръка върху разкървавения нос.

Антъни бавно се обърна с въпросителен поглед:

— Има ли други желаещи?

Макдонъл се хилеше зад него, осъзнавайки какъв късмет е имал, че се съгласи с англичанина и избегна схватката с него. Никой не помръдна. Вероятно всички бяха единодушни. Тези мъже можеха да различат умелия професионалист в бокса.

— Добра работа, братле — поздрави го Джеймс. — А сега да се махаме оттук.

Антъни ниско се поклони с дяволита усмивка:

— Само след теб, старче.

Излязоха и Джеймс пусна момичето на земята пред себе си. Сега тя за пръв път имаше възможност да го огледа подробно в светлината на уличния фенер. Без да се поколебае го изрита в пищяла и хукна надолу по улицата. Той изруга грубо, затича се след нея, но скоро спря, разбрал, че е безсмислено. Момичето вече беше изчезнало в нощната тъмнина.

Обърна се и изруга отново. Макдонъл също беше изчезнал.

— Къде по дяволите изчезна шотландецът?

Антъни се смееше толкова силно, че не можа да го чуе.

— Моля?

Джеймс се усмихна накриво:

— Май шотландецът ни избяга?

Антъни се обърна.

— Благодарение на теб. Исках да го попитам защо името Камерън им направи такова впечатление.

— Стига толкова — рязко изсумтя Джеймс, — как ще я намеря отново, след като не знам коя е?

— Да я намериш? — другият се разсмя отново. — Може би искаш отмъщение, братко? А в това време другата чака с нетърпение да се върнеш.

— Тя ме заинтригува — простичко отвърна Джеймс и сви рамене. — Но все пак си прав. Малката кръчмарка ще свърши работа.

Отново хвърли поглед към пустата улица и се отправи към чакащата карета.