Джоана Линдзи
Нежен бунт (23)

Глава двадесет и трета

— Кво ти става пък сега? Седнала си тук и сама се хилиш.

Рослин обърна леко огледалото, което държеше и образът на Нети се отрази в него. Усмивката й стана още по-широка, а искрящите й очи се стремяха да изглеждат възможно най-невинни.

— О, хилила ли съм се? Нямам представа защо.

Нети изсумтя. Устните й се опънаха.

— Доволна си от себе си, а?

Рослин престана да се преструва.

— Да! О, Нети, никога не съм си помисляла, че мога да бъда толкова щастлива.

— Нищо чудно. Оня красив мъж, където хвана. И защо го пазеше в тайна?

— Не беше тайна. Наистина, Нети, той не влизаше в сметките ми. Неговото предложение изненада и мен, както и всички останали.

— Е, щом сте щастливи, другото е без значение.

— Дори много по-щастливи, отколкото очаквах при цялото това бързане. Няма значение, че къщата му е толкова спартанска, а слугите му са груби сноби. — Рослин се засмя. — Срещала си Добсън, нали?

— Този дръвник? О, какъв е студен. Никак не е чудно, че е толкова надменен. Той отговаря за цялата прислуга. Няма икономка. Единствените жени в тази къща са двете камериерки, които идват да чистят два пъти седмично. Дори готвачът е мъж.

— Виждам, че имаш някои оплаквания, но не забравяй все пак, че това е било ергенска квартира. Убедена съм, че Антъни няма да възрази, ако направим някои промени. Трябва да купим и нови мебели. — Тя огледа новата си спалня. Представяше си какви промени би могла да направи. — Ще наема нови прислужници. Бъди сигурна, че следващите седмици ще имаме доста работа.

— Не се шегувай за моя сметка. Не забравяй, че сега имаш съпруг, когото трябва да питаш, преди да почнеш да харчиш парите му. Мъжете са много докачливи на тази тема.

— О, не се тревожи толкова. Аз не мисля да харча негови пари, след като имам толкова много свои.

— По-добре първо поговори с него, момиче. Някои съпрузи стават смешни в желанието си да плащат сметките на жените си. Бедата е в това, че от доста време сама вършиш всичко. Такава беше още преди горкият Дънкан, бог да го прости, да се спомине. Сега ще трябва да се промениш, ако искаш да цари мир и спокойствие в семейството ти. — В този миг на вратата се почука. — Хайде, водата ти за къпане е готова. Бързаш ли да обядваш с мъжа си, или имаш време…

— Имам много време, Нети. Мисля, че Антъни излезе. — Рослин се изчерви. — Още не се бях събудила напълно, когато той ми каза, че излиза. Спомена нещо за всекидневната си езда в парка и за още някои неща, които трябва да свърши. Не го очаквам преди вечеря, така че мога да прекарам целия ден в разглеждане на къщата и опознаване на прислугата. Освен това трябва да изпратя съобщение на Франсиз, за да я уведомя какво се е случило.

Понеже беше спала много малко предната нощ, Рослин смяташе, че тази работа е достатъчна за днес.

Час по-късно излезе от стаята на Антъни, сега тяхната стая. Беше облечена в бежова муселинена рокля, обсипана с жълти и розови пролетни цветя. И при двете си посещения в къщата не беше имала време да я разгледа. Сега се зае с това. Имаше нужда от помощта на Добсън. Тук живееха и други Малъри, така че тя не можеше своеволно да влиза във всички стаи.

Къде ли са другите двама обитатели на къщата — братът на Антъни и синът му. Чудеше се дали съпругът й сега би признал Джереми Малъри за свой син. Нямаше причина да отрича. Поне не пред нея. Беше много красив младеж. Човек би могъл да се гордее с него. Беше истинско копие. Смешно е Антъни да отрича бащинството. Човек трябваше само да погледне Джереми, за да разбере кой е баща му.

Трябва да се сприятели с момчето. Не мислеше, че това ще бъде трудно. Колкото до Джеймс, нещата стояха по друг начин. Няма никаква причина да бъде любезна с него. Трябва ли да казва на Антъни, че веднъж Джеймс я е целувал? А може би той вече знае? Нали каза, че ревнува дори от брат си?

Тя се усмихна при спомена за странния разговор, който проведоха снощи. Не си спомняше точно как той успя да я убеди, че от него ще стане прекрасен съпруг. Не беше останало нищо от предишните й съмнения за развратниците и женкарите. Той ще й бъде верен. Тя чувстваше това и му вярваше с цялото си сърце. Тази увереност я караше да хвърчи от щастие. Нима би могла да мечтае за нещо по-хубаво от това, да притежава изцяло и напълно Антъни Малъри. Е, вярно, той все още не я обича, но и това ще стане. Трябва да стане!

— По дяволите, какво правиш тук?

Рослин спря на средата на стълбите и погледна отгоре. Джереми Малъри беше спрял, вкаменен от почуда. Рослин реши да си поиграе. Беше ясно, че той все още не знае за женитбата им.

— Прекарах нощта тук. Не знаеш ли?

— Прекарала си нощта? — повтори той.

— Да. И мисля да остана тук.

— Но… но тук живеят само мъже.

— А не мислиш ли, че има достатъчно място и за една жена? Къщата има нужда от ръката на стопанка, не съм ли права?

— Права ли? — слисано повтори той и поклати глава. — Но това не е съвсем прилично. Ти си дама… знаеш какво имам предвид. Просто не е подходящо.

— Ами? Тогава трябва да говоря с баща ти. Той е този, който настоява да остана тук.

— Той? — Джереми почти се задуши. — По дяволите, сега вече чичо Тони ще ни изхвърли от къщата. Той ти беше хвърлил око в началото. Ще се пръсне от яд, като разбере какво се е случило.

— Джереми — сега вече тя реши да престане да се шегува. Не допускаше, че това ще го разстрои. — Не е нужно да се преструваш. Знам, че Антъни е твоят баща. Съжалявам, че те подразних. Тук съм, защото вчера се омъжих за баща ти. Той наистина е трябвало да ти каже.

Момчето отново се вкамени, но този път се съвзе по-скоро.

— Баща ми? Антъни ли имаш предвид? Ти си се омъжила за Антъни Малъри?

— Не бъди толкова изненадан.

— Но… не вярвам. Тони да се ожени? Не би го направил.

— Защо пък не?

— Той просто не би го направил. Той е заклет ерген. Би могъл да притежава всички жени, които му дойдат на ум. Защо му е да се жени?

— Внимавай, малкия! — Рослин се закани сериозно. — Малко остава да се обидя.

Бузите му пламнаха.

— Аз… аз моля за извинение, госпожице Чадуик. Аз не съм имал никакво намерение да ви обидя.

— Сега вече съм госпожа Малъри. — Тя протегна ръка и му показа халката си. — Това се случи снощи в Силвърли. Братовчедка ти Рийгън ни стана свидетел. Трябва да повярваш. Нямам никаква причина да лъжа. Ако искаш питай баща си, когато се върне.

— И баща ми ли беше там?

Рослин въздъхна.

— Как можеше да не присъства на собствената си сватба?

— Не, аз имам предвид Джеймс. Наистина той е баща ми. Наистина.

Сега беше ред на Рослин да се изненада. Момчето говореше съвършено искрено, за да се усъмни в думите му.

— Но ти толкова много приличаш на Антъни!

— Знам — ухили се той. — Също и Реджи прилича на него. И Ейми, дъщерята на чичо Едуард. А леля ми Мелиса, майката на Реджи, е била същата като тях. Но аз никога не съм я виждал. Починала е, когато Реджи е била бебе. Всички останали Малъри са руси. Само ние петимата приличаме на прапрабаба Малъри.

— О, разбирам, че имам да уча доста за това семейство. Вие сте толкова много.

— Значи той наистина се е оженил за теб? Наистина го е направил!

— Да, Джереми, наистина — тя се усмихна, слезе няколко стъпала надолу и го хвана за ръцете. — Хайде, ела да ти разкажа. Знаеш ли, Джеймс, баща ти, ни видя снощи, докато Антъни ме пренасяше през прага. Ти не си единственият изненадан. Да беше видял лицето му!

— Обзалагам се, че е изглеждал като гръмнат! — Той се разсмя дълбоко.

Тя го последва.