Джоана Линдзи
Нежен бунт (22)

Глава двадесет и втора

Антъни я събуди с леко разтърсване. Точно излизаха от Кингс Роуд и тръгваха по Гроувнър Скуеър. Приближаваха Пикадили, където се намираше градската му къща оттатък Грийн Парк. Надяваше се, че Джеймс е излязъл някъде, а Джереми си е легнал. Беше толкова късно, че последното нещо, което би желал е да дава обяснения. Освен това през целия път си мислеше какво го очаква в спалнята. Единствено срещата с разбойника промени посоката на мислите му.

Рослин като че ли не се вълнуваше изобщо. След срещата с разбойника беше спала здраво. Не можеше да осъзнае, че най-накрая са си у дома. Едва се събуди. Мислите за брачната нощ и за новия съпруг бяха далеч от нея. Някой продължаваше да я разтърсва. Антъни се обърка. Тя измърмори раздразнено, плесна го по ръката и продължи да спи. Обикновено жените не спяха в негово присъствие. Беше й предложил да подремне и се освежи, но не и да проспи цялата нощ!

Опита още веднъж.

— Хайде, момичето ми. Забрави ли какъв ден е?

— Ммм?

— Дали все още си спомняш сватбените камбани? Или съпруга, който смята да те облече в нещо тънко и възбуждащо, в което да радваш окото му?

Тя се прозя, седна и премигна няколко пъти с очи, за да прогони съня. Приличаше на току-що събудено дете.

— Не нося такива дрехи.

Той се усмихна вътрешно. Най-после умът й проработи, но доста бавно, за да разбере, че той просто я дразни.

— Не се притеснявай, мила. Тази сутрин изпратих за нещата ти.

Това наистина я разсъни.

— О, не! Глупаво е, та ти все още не знаеше дали ще поискам да се омъжа за теб. Може би Джорди е продължил преследването ми.

Антъни наистина се надяваше да е станало така. Затова беше изпратил да вземат дрехите й. В случай на добър късмет, изпратен от него мъж щеше да проследи вероятните „преследвачи“ и още утре щеше да му даде адреса им. Но не й каза нищо, само се усмихна.

— Знам, че не ставаш булка всеки ден, скъпа. Но ми се иска да не забравяш нито мен, нито новото си семейно положение. Сега си омъжена и колкото по-скоро братовчед ти узнае това, толкова по-скоро ще престане да те безпокои.

На устните й разцъфна колеблива усмивка на задоволство и възхита.

— Истина е, нали? Така бях свикнала да се крия от Джорди, че ще ми трябва доста време да повярвам в това. Направихме го и вече съм свободна.

— Не съвсем свободна, скъпа. Не искам да кажа… Знам — той пощипа брадичката й, — че ти сега си моя и аз вече разбирам какъв досаден съпруг мога да бъда.

Това изявление беше абсурдно. Но Рослин знаеше, че той се шегува. Ако някога е гледал на този проблем сериозно, тя вероятно би се уплашила.

Попита го:

— Защо настоя да се върнем в Лондон тази нощ?

В очите му проблеснаха весели пламъчета.

— Булките са доста неспокойни през първата брачна нощ. Мислех, че ще се чувстваш по-спокойна в леглото, което вече познаваш.

Тя се изчерви и прошепна:

— Предполагам, че аз съм те помолила за това?

— Ти.

— Но ти спомена за някакъв шум.

— Така ли? Забрави го. Ние ще бъдем тихи като мишки.

Той отново я дразнеше. Не беше сигурна, че това й харесва точно сега. Не беше убедена, че ще свикне с него, нито с подмятанията му за правенето на любов. Но тази нощ…

Тя се прозя отново, Антъни се ухили, а каретата спря.

— Най-накрая — каза той и скочи долу, без да дочака кочияшът да спусне стъпалото. — Хайде, мила, ще те пренеса през прага.

Тя го хвана за ръка и слезе от каретата.

— Не е необходимо…

— Позволи ми да изиграя добре ролята си — каза той и я пое в ръцете си. — В крайна сметка трябва да има някаква причина, от която е тръгнал този странен обичай. Може би, за да не може булката да избяга.

— Какви глупости! — тя се усмихна и обви с ръка врата му. — По-скоро някои булки са припадали на прага и е трябвало някак да ги внесат. Затова са измислили този обичай.

— Само някои — подразни я той. — Уверявам те, че незнанието за брачните отношения е по-разпространената версия. Майките не събират сили да обсъждат тези въпроси с дъщерите си. Срамота, това усложнява положението на бедните младоженци. Съпрузите трябва да успокояват нервните си булки точно когато им предстои да ги обезчестят.

— Антъни — извика тя, макар че едва издържаше да не се разсмее на красноречивата му усмивка. — Трябва ли да говориш такива неща? Освен това някои булки нямат майки, които да ги просвещават.

— Разговорът започва да става личен — той протегна ръка към чукчето на вратата и нежно я погледна. — Ти не беше изплашена, нали скъпа?

— Ти дори не ми остави време за това — каза тя и отново се изчерви.

— А сега, когато знаеш за какво става въпрос?

— Ами мисля, че ще припадна.

Той избухна в смях. В този миг вратата се отвори и Добсън стоически скри неодобрението, с което ги посрещаше.

Рослин беше малко разочарована от това, че икономът стои невъзмутим. Сякаш всеки ден виждаше господаря си пред вратата с жена в ръцете. Но след миг изражението му се промени. Това беше физиономия на безкрайна почуда. Тя скри усмивката си зад гърба на Антъни.

Докато наблюдаваше иконома, не можа да забележи как Джеймс Малъри влиза в хола с чаша в ръка. Дори да беше изненадан, той не го показа. Гласът, който привлече вниманието й, също беше безизразен:

— Не мисля, че се налага да ставам свидетел на такова нещо.

— Надявах се, че няма да станеш — каза Антъни и продължи да изкачва стълбите. — Но тъй като си, трябва да ти кажа, че ние се оженихме.

— Какво, по дяволите, приказваш?

— Това е самата истина — изсмя се Рослин, доволна от реакцията му повече от тази на Добсън. — Нали не мислиш, че бих позволила просто така някой да ме пренася през прага?

Антъни се спря за миг. Беше доста учуден, че е успял да смути точно този си брат.

— За бога, Джеймс, цял живот съм мечтал да те видя как губиш дар слово. Но ти ще ме разбереш, защо няма да дочакам възстановяването му.

Той продължи нагоре по стълбите.

Когато пристигнаха, Рослин прошепна през смях:

— Много сме лоши, не мислиш ли?

— Нищо подобно, скъпа. Ако съм успял поне за известно време да оставя брат си безмълвен, това е голямо постижение. Съвсем скоро ще ни обсипят с добри пожелания и безброй въпроси.

Вече в стаята той се облегна на вратата и въздъхна:

— Най-сетне сами.

Преди да успее да отвърне, той я постави на земята и я обърна към себе си. Тя се облегна на него и в тази поза останаха насред стаята. Той леко хапеше устните й.

С опакото на пръстите си галеше бузата й и тя бавно притваряше очи. Неговите очи бяха потъмнели и натежали от страст. Гласът му звучеше нежно и дрезгаво и тя чувстваше топлият му дъх върху устните си.

— Мислила ли си някога, че това е единствената нощ в живота ти, за която всички знаят, че ще се любиш? О, скъпа, как обичам да те карам да се изчервяваш.

— Това ми се случва съвсем отскоро. Откакто те познавам.

Дрезгавият й глас изведнъж изтъня. Той я отдалечи от себе си. Ръцете му трепереха. От гърлото му се отрони нежен стон.

— Какъв проклет глупак съм бил, да чакам толкова дълго. Давам ти пет минути да направиш каквото е необходимо. Но моля те, Рослин, бъди в леглото, когато се върна.

— Облечена с нещо възбуждащо и прозрачно?

— Не, за бога — възкликна той. — Не мисля, че бих могъл да го оценя точно сега.

С тези думи той изчезна в гардеробната. Рослин стоеше с глупава усмивка на уста. Самото очакване изпълваше с топлина тялото й. Тя беше тази, която го накара да загуби контрол. Изключително. Самата тя не беше на себе си. Да знаеше какво точно ще се случи — това беше къде-къде по-добрия вариант от това, да не знаеш. Всичко щеше да бъде по-лесно. Обхвана я нетърпение. Но все пак нямаше никакъв опит и беше малко нервна.

Пръстите й доста несръчно сваляха дрехите. Сърцето й биеше ускорено. Ослушваше се за най-малкия шум. Всеки момент очакваше вратата да се отвори. Легна в леглото и се зачуди дали да се покрие изцяло с чаршафа, или да го остави малко свлечен. Но за момента скромността победи. Чудеше се, ако често се любят, след време дали ще намалее страстта й. Съмняваше се при мъж като Антъни. По-скоро би станало навик.

Той беше облечен с дълъг халат от червено кадифе. Леко притеснена, тя осъзна, че дори не е облякла нощницата си, не че би я носила дълго време. Но пък защо съпругата да не очаква гола съпруга си на спалнята? Може би не биваше точно тази вечер? Одобрителната усмивка, с която Антъни я огледа, й вдъхна увереност.

— Ще ми позволиш ли? — той седна до нея и започна да сваля фибите от косата й.

— Забравих да спусна косата си.

— Радвам се.

Той наистина се радваше. Обичаше косата й. Обичаше да я докосва и да прокарва пръсти през нея. Остави фибите настрани и разтри главата й толкова нежно, че тя затвори очи и замечтана усмивка се изписа на устните й.

— Хубаво е — промълви тя.

— Така ли? А така?

Устните му докоснаха слепоочието й и се плъзнаха надолу към устните. Целува я дълго и дълбоко, а после продължи към врата и гърдите й. Обляха я горещи вълни.

— Това е прекалено хубаво — промърмори тя.

Антъни се разсмя от удоволствие.

— О, любима, снощи ли беше? Струва ми се, че не сме се любили цяла вечност.

Тя протегна ръка и погали с длан бузата и устните му.

— Само една вечност?

Той изрече нетърпеливо името й, хвана я за китката, целуна дланта й. Тъмните му очи не изпускаха нейните. Между тях премина електричество — горещо и вълнуващо. Продължи да я гледа настойчиво, отметна халата си, захвърли чаршафа на земята и покри тялото й със своето. Целуна я толкова дълго и страстно, че тя почти загуби съзнание. И когато най-накрая проникна в нея, тя почувства върховно блаженство. Беше разтърсващо. Нейният вик извика у Антъни същото чувство.

Тя все още изживяваше отминалия миг. Тялото й беше влажно от потта. Задиша спокойно. Не искаше той да се отмести. Беше се притиснала към него. Не че това би го задържало. Но той също не бързаше. Главата му почиваше на рамото й, дъхът му гъделичкаше косата и врата й. Тя настръхна и потрепери. Това беше достатъчно за него.

— Успях да се държа като истински младоженец — каза той с въздишка, — бърз и нетърпелив, а сега съжаляващ.

Той се повдигна на лакът. Слабините му се притиснаха още повече към нея и това я развълнува.

— Ще се оставя да ме накажеш, миличка.

— За какво?

— Е, ако не си разбрала…

— Какво, Антъни?

— За липсата на контрол. За мъж на моята възраст и с моя опит не би трябвало да има никакво извинение. Вината е в теб. Караш ме да си загубвам ума.

— Това лошо ли е?

— Ще те оставя сама да прецениш след малко. Ще те любя дълго и бавно.

Смехът й беше дълбок и гърлен.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че си просиш комплимента. Беше прекрасно. Не мисля, че е липсвало нещо. Наистина беше прекрасно.

Тази негова усмивка, която караше краката й да отмаляват. Тя изохка, разтвори устни и го изкуши да я целуне нежно.

После той стана, покри я с чаршафа и взе небрежно пуснатия на пода халат. Тя беше учудена. Седна в края на леглото. Това беше предупреждение.

С присмехулна въздишка каза:

— А сега за шума.

Тя примигна:

— Шумът?

— Този, който настъпва, когато не контролираш шотландския си темперамент.

Тя отново се усмихна. Мислеше, че той нарочно я дразни.

— На път съм да загубя избухливия си нрав, нали?

— Не зная. Но аз трябва да ти кажа, че те излъгах.

Усмивката й изчезна:

— За какво ме излъга?

— Не можеш ли да познаеш, скъпа моя? Нямам никакво намерение да имам любовница, след като съм женен за теб. Това е в пълно противоречие с брака.

— Но ти прие условието ми!

Усмивката му издаваше чисто мъжко задоволство.

— Бях съгласен на всичко, за да те направя моя съпруга. Бях готов дори да го заявя писмено, но ти не се сети за това.

Рослин го гледаше невярващо. Обзе я гняв. Почувства се измамена. Побесня.

— Ти се ожени за мен с лъжа.

— Ожених се за теб за добро.

— Аз ти направих идеално предложение, човече!

— Нито съм те молил, нито съм го искал. И мила моя, ако се замислиш поне малко, ще разбереш колко абсурдна е молбата ти. Не ти, а аз те помолих да се омъжиш за мен. Не бях го правил никога досега. Това не е от нещата, които върша с лека ръка. Имал съм достатъчно любовници. Стигат ми за цял живот. Сега имам нужда от съпруга.

Беше изненадващо как той стои спокойно при очевидния й гняв. Тя понижи глас:

— Ти казваш това сега. Но какво ще се случи другия месец, другата година? Очите ти отново ще заиграят.

Антъни се ухили. Знаеше, че това ще я разгневи още повече.

— Очите ми играят от деветнадесетгодишна възраст. Дай им почивка, Рослин. Те се спряха на теб и не искат да се отместят.

Тя присви поглед точно както той очакваше. Беше изпълнена с ярост:

— Не мисля, че това е нещо, с което може да се шегуваш. Нека ти кажа…

Не можа да довърши. Той се протегна, прихвана я през кръста и я придърпа на леглото до себе си. Чаршафът беше паднал на земята, а Рослин беше твърде ядосана, за да обърне внимание на това. Отново почувства напрежение под корема си и реши, че е време да сложи край на тази малка кавга и да се отдаде на удоволствията, които той й предлага. Каква глупачка е само! Целият този скандал само защото той желае единствено нея. Би трябвало да бъде щастлива. Той четеше мислите й и имаше готов отговор.

— Това ще ни компрометира, скъпа. Още ли желаеш да имам метреса?

— По дяволите, не ти ли говорих точно за това?

— Много добре. — Погледът му милваше лицето й, после се спря на устните й и гласът му стана плътен: — Готова ли си да поемеш тази роля?

— Аз?

Той отново се ухили. Усмивката му беше влудяваща.

— Коя друга? В момента си единствената жена, от която се интересувам.

— Не това имах предвид, както знаеш.

— Може би. Но това е най-доброто предложение, за което се сещам.

В този миг Рослин не можеше да повярва.

— Сигурно има някоя жена, с която си се срещал досега.

— Разбира се. Всъщност няколко жени. Но нито една от тях не може да се нарече любовница. Ако искаш да знаеш, откакто те познавам, не съм се срещал с нито една от тях. Но не това е въпросът. Аз просто нямам желание да бъда в леглото с някоя от тях, нито с някоя съвсем нова. Ти си ми напълно достатъчна.

— Антъни, поне веднъж бъди сериозен — нетърпеливо помоли тя.

— Мила, никога не съм бил по-сериозен в живота си. Как мога да любя друга жена, след като ти си единствената, която желая. Не бих го направил, да знаеш. Желанието не идва при всеки повик. Не си ли мислила някога за това?

Тя го погледна объркано. Беше учудена. После се намръщи и стисна устни.

— Но това не означава, че някой ден няма да срещнеш някоя, която да ти хареса.

Антъни уморено въздъхна.

— Ако някой ден това се случи, кълна се, че няма да има никакво значение. Само ще трябва да си те представя такава, каквато си сега, и ще бъда един доволен мъж.

Тя изсумтя.

— Много добре казано! Но забравяш, че не ме обичаш.

Той я хвърли бързо на леглото и покри тялото й със своето.

— Тогава да изследваме какво точно чувствам. — Гласът му галеше ухото й, но беше ясно, че е загубил търпение. — Ще се пръсна от желание. По дяволите, защо си губя времето да те слушам, вместо да те взема в прегръдките си. Преди малко разбрах, че имам собственически чувства. Цяла седмица опознавам ревността. — Той остро я стрелна с поглед, когато видя почудата, изписа на лицето й. — Само не казвай, че си изненадана, скъпа.

— Ти си ревнувал? От кого?

— От всички, дори от проклетия ми брат. Трябва да знаеш, че всички господа, които беше избрала, бяха изключително подходящи за брак. Е, с изключение на Флеминг, който действително е педераст. Аз съчиних всички тези лъжи, само защото не можех да си представя някой друг да те притежава.

Той я държеше здраво. Очакваше я да прояви дивия си нрав след такова признание. Но тя остана съвършено спокойна. Гневът й беше преминал в удивление.

— В такъв случай би трябвало да държиш на мен поне мъничко — прошепна тя колебливо.

— Върви по дяволите — избухна той най-сетне. — Щях ли да се оженя за теб, ако не беше така?

Тя му припомни без ни най-малко да се уплаши:

— Ти се ожени, за да ми помогнеш да изляза от това ужасно положение. Аз съм ти благодарна за това.

Антъни затвори очи и се помоли да запази самообладание. Когато ги отвори, те блестяха яростно. Гласът му беше умерен, но леко арогантен.

— Скъпа моя, ако исках само да ти помогна, както казваш, бих премахнал досадния ти братовчед. Но аз те исках за себе си. Това е толкова ясно. — Продължи със строг тон: — И ако още веднъж споменеш, че трябва да се занимавам с други жени, ще изиграя ролята на старомоден съпруг и ще те натупам здравата. Ясен ли съм? Няма да има други жени, нито сега, нито някога.

Той очакваше тя отново да избухне, но вместо това беше дарен с особено красива усмивка. Очите й също се смееха и златистите петънца проблясваха в тях.

Антъни не знаеше какво да направи при тази неочаквана промяна. Тя проговори първа:

— Не говореше ли преди малко за нещо дълго и бавно? Нали аз трябваше да отсъдя…

Смехът му прекъсна думите й. Дълбокият му, вълнуващ смях.

— Никога не се променяй, мила. Не бих желал да бъдеш друга.

И той продължи да я люби така страстно, както само той умееше. Тя му отвръщаше с готовност, без да крие насладата.